Градска готика

3.

Сащисващият гигант изскочи във фоайето, а Кери и Ксавиър отстъпиха назад, като почти събориха Стефани, Брет и Хедър. Парчета от косата, скалпа и кръвта на Тайлър се стичаха от оръжието, което убиецът стискаше във възлестите си ръце — грубовато откъртено парче гранит с размера на диня. Камъкът бе прикрепен към парче желязна тръба. Двете заедно образуваха груб, но ефективен боен чук. Потресена, Кери се почуди как е възможно да се вдигне подобно нещо, да не говорим да го завъртиш. След това погледът ѝ се върна на нападателя им и всичките ѝ въпроси се изпариха.

Гигантът се изправи в пълния си ръст, вдигна чука, замахна с него пред себе си и изрева — дали от гняв или от смях, Кери не успя да проумее. Вероятно и от двете. Издигаше се значително над седемте фута4. Гърдите, раменете и краката му бяха подплатени с дебел пласт мускули. Кожата му бе с цвета на проволоне5 и покрита с големи кафяви брадавици и гноясали рани. От отворената му уста капеше кървава слюнка и се стичаше около венци, отдръпнали се назад от почернелите му, изпочупени зъби. Гигантът дишаше хриптящо и накъсано. Главата му беше плешива и деформирана. Взираше се злобно в младежите, а очите му бяха почти идеално обли, не овални. Зениците му бяха черни. Беше практически гол, облечен само в черни торби за боклук, придържани заедно от олюпено тиксо. Торбите шумоляха при всяко движение. Пенисът му — голям като всичко останало по него — подскачаше и се люлееше, щръкнал между найлоновите парчета. От тази гледка на Кери ѝ се догади. Нападателят не беше обрязан и кожичката изглеждаше възпалена. От разложения член на пода капеше гной. Но най-ужасна от всичко беше смрадта. Беше отвратителна — вкиснало мляко, смесено с изпражнения и пот. Носът на Кери пламна.

Всичко това се отпечата в съзнанието ѝ буквално за секунда, но това бе най-дългият миг в нейния живот. Времето сякаш бе спряло.

След това се юрна в галоп.

Грамаданът я шамароса с опакото на ръката си и Кери загуби равновесие. Блъсна се в отсрещната стена и се смъкна на пода. Плю кръв и мерна с поглед изтърваната си запалка. Без да се замисля, посегна и я грабна. Лудият се разсмя. Кери се помъчи да се изправи на крака, но се подхлъзна в разливащата се локва от кръвта на Тайлър.

Нападателят им се разсмя отново. С другата си ръка завъртя чука. Кери гледаше и се присви, когато Ксавиър се изплъзна под удара, спасявайки се на косъм от размазване на гръдния кош.

Петимата младежи се разпръснаха. Хедър с писъци се втурна към края на коридора и отвори една от вратите, през която изчезна. Единствени следи от преминаването ѝ останаха кървавите стъпки, които се отпечатваха подире ѝ. Ксавиър извика след Хедър, но тя или не го чу, или не посмя да се обърне. Възползвайки се от това, че непознатият се занимаваше с Брет и Стефани, Ксавиър се приведе над Кери и ѝ подаде ръка. Тя се улови за него и се изправи на крака. Втурнаха се по коридора в сляпа паника, забравили за Стефани и Брет. Забравили за Тайлър. Забравили дори един за друг. Единствената мисъл, горяща в мозъците им, бе свързана с оцеляването.

Последваха алената следа на Хедър през отворената врата. Кери метна поглед през рамо и видя какво се случваше със Стефани, но краката ѝ продължиха да се движат.

Писъците на приятелите им заглъхнаха зад тях.

— Отвори се, мамка ти!

Хлипайки, Стефани дращеше по входната врата в опит да се измъкне отново навън. Блъскаше по заключената преграда с юмруци. Сълзи се стичаха по изцапаните ѝ с размазана спирала бузи. Бърбореше несвързано — смесени молитви и молби родителите ѝ да дойдат да я вземат.

Брет я задърпа за ръката:

— Стеф, хайде!

Тя го блъсна встрани.

Масивна сянка надвисна и над двама им и чукът изсвистя през въздуха. Цапардоса свития юмрук на Стефани с болезнено изхрущяване. Изпод каменното парче пръснаха кръв и плът. Момичето наддаде вой, втренчена в размазаното парче месо на мястото на китката ѝ. Нападателят отметна чука назад за нов удар и жертвата му се залюля безпомощно. Кръв бликаше от смазания ѝ крайник. Брет пристъпи да ѝ помогне, но преди да успее, гигантът завъртя отново чука си. Този път ударът размаза главата на Стефани.

Брет замръзна, безпомощен, с враснали в пода крака. Всички инстинкти за бягство го бяха напуснали. Взираше се в тялото на приятелката си, опитвайки се да проумее онова, което вижда. Сложете го зад шахматна дъска и всичко беше кристално ясно. Дайте му задача по тригонометрия и ще я реши. Тези неща имаха смисъл за него. Имаха логика и ред. Правила.

Тук обаче нямаше логика. Нито ред. Нямаше правила, които да може да види и разбере. Вместо това имаше някакво чудовище (понеже това не можеше да е мъж — не, умът му не желаеше да приеме, че това нещо е с човешки произход). То беше убило Тайлър. И сега беше…

Брет изпищя.

Нещо не беше наред с лицето на Стефани. Забеляза го, когато тя се смъкна на пода. Чертите ѝ бяха събрани една в друга. Очите ѝ, носът и устата — всички бяха твърде сближени. Устните ѝ — същите, които Брет бе целувал само преди час — бяха сплескани почти отвъд точката на разпознаване. Главата ѝ вече не беше обла. Вместо това приличаше на спихната топка за баскетбол. Върхът ѝ зееше спукан, а вътре в тази червена дупка имаше нещо, наподобяващо гънките на желирана лазаня.

„Мозъкът ѝ! — помисли си Брет. — О, Исусе, това е мозъкът ѝ!“

Направи гримаса заради надигащата се в гърлото му жлъчка. Пареше. Погледна нагоре към убиеца.

Гигантът се засмя за трети път — дрезгаво и тътнещо.

В този миг Брет се улови за онова, с което боравеше най-добре — логиката. Това тук не беше нищо повече от пъзел. Видеоигра от реалния живот. За да оцелее, се нуждаеше само да преодолее поставяните му задачи. Докато зловещият нападател вдигаше кървавото си оръжие, Брет прерови възможните вероятности. След това направи последното нещо, което се надяваше чудовището да очаква от него — втурна се покрай него и се метна в стаята, от която бе излязло то.

Тварта изрева, очевидно вбесена.

Въпреки че плачеше, Брет не успя да сдържи усмивката си.

„Не беше подготвен за това, нали, копеле?“

Затича се напреко през стаята. Пред него имаше още една врата. Тя водеше навътре в къщата. Брет се стрелна през нея без колебание и се хвърли навътре в мрака, без да се замисля накъде води той.

Стъпките на преследвача тътнеха зад гърба му, разтърсвайки дървения под.

Някъде отвъд стената, вероятно в друга стая, Кери се разпищя с пресекващ и треперлив глас.

Брет знаеше точно как се чувства тя.