Гейтуей I

7.

Лежа на постелката и не се чувствам много удобно. Просто ми е неудобно, физически. Зигфрид казва:

— Говорехме за работата ти, Боб. Много скучна тема, но и много безопасна.

Пояснявам:

— Мразех работата си. Едва ли би се намерил някой, който да харесва работата в една такава мина.

— И въпреки всичко ти си продължил да работиш там, Боб. Никога дори не си се опитал да намериш друга работа. Би могъл например да работиш в някоя морска ферма. Пък си напуснал и училище.

— Искаш да кажеш, че съм се поддал на рутината.

— Нищо не искам да кажа, Боб. Просто питам какво чувстваш.

— Е, добре. Мисля, че в известен смисъл наистина направих опит да изляза от рутината. Мислил съм да направя някаква промяна. Много съм мислил по това. — отговарям аз и си спомням за онези светли дни със Силвия. Спомням си как през януарската нощ седяхме двамата в кабината на един безмоторен самолет (нямаше къде другаде да се приютим) и мечтаехме за бъдещето: какво още правим, как ще се борим с трудностите. Доколкото разбирам, в тези спомени нямаше нищо, което представлява интерес за Зигфрид. Вече му бях разказал всичко за Силвия, която накрая се омъжи за един акционер. Много преди това бяхме скъсали. — Струва ми се — отговорих аз, като се надигнах малко и се постарах да получа от сеанса всичко, което ми се полагаше срещу парите, които давах, — като че ли исках да умра.

— Предпочитам да не си служиш с термини от психотерапията, Боб.

— Мисля, че не разбираш какво искам да кажа. Знаех, че времето си върви, но нямаше нищо друго, което да изглежда по-добро. Имаше и други неща, които ме спираха да не търся промени: приятелката ми Силвия, майка ми, приятели. Дори някои глупави неща: безмоторното летене. Беше чудесно да се рееш над хълмовете. Когато се издигнеш достатъчно високо, Уайоминг не изглежда толкова грозен, а миризмата на нефт почти не се усеща.

— Спомена приятелката си Силвия. Разбираше ли се с нея?

Позамислих се, почесах се по корема. Бяха ми сложили почти половин метър нови черва. Тези неща струваха страшно скъпо и понякога имаш чувството, че предишният им притежател си ги иска. Човек се пита кой ли е бил той? Как ли е починал? Дали пък случайно още не е жив, но е толкова беден, че е принуден да продава части от тялото си. Бях чувал, че го правят хубавите момичета с добре оформени гърди или уши.

— Лесно ли се сприятеляваш с момичетата, Боб?

— Сега да.

— Не сега, Боб, тогава. Веднъж спомена, че като дете не си бил много общителен.

— А има ли някой, който да е бил общителен?

— Доколкото разбирам въпроса ти, Роби, ти питаш дали някой помни детството си като безгрижно и щастливо време и, разбира се, отговорът е „не“. Изглежда обаче, че някои хора изпитват по-дълго последиците от това.

— Да. Сега, като се замисля, разбирам, че сигурно съм се плашил малко от тайфата — извинявай, Зигфрид! Искам да кажа от моите връстници. Те винаги имаха какво да си кажат: споделяха си тайни, опит, интереси. Аз стоях изолиран.

— Чувствал ли си се самотен. Роби?

— Знаеш че е така, Зигфрид. Да. Може би това е причината. Родителите ми работеха. Не ми разрешаваха да се навъртам около мината. Опасно било! За малки деца наистина беше опасно. Човек можеше да се нарани от машините, да се препъне в отпадъците, да бъде обгазен. По-голяма част от времето си прекарвах вкъщи. Гледах телевизия. Слушах касети. Ядях. Като дете бях доста пълен, Зигфрид. Родителите ми ме разглезиха. Купуваха ми повече храна, отколкото беше необходимо. Направиха ме дебел.

И сега обичам да бъда глезен. Сега обаче преминах на по-изискана диета — не толкова калорична, но около хиляда пъти по-скъпа. Доста често съм ял истински черен хайвер. Докарваха го от аквариума в Галвестон. Пил съм истинско шампанско. Ял съм истинско масло…

— Спомням си, че лежах в леглото — продължавам аз. — Сигурно съм бил много малък, може би на три години. Имах плюшено мече, което приказваше. Взех го при себе си в леглото и то ми разказваше приказки, а пък аз пъхнах по един молив в ушите му и се опитвах да му ги откъсна. Обичах такива неща, Зигфрид.

Спирам и Зигфрид отново ме подхваща.

— Защо плачеш, Роби?

— Не зная! — Вече ревях, а сълзите се стичаха по лицето ми. Погледнах си часовника и видях как зелените цифри на циферблата подскачат пред очите ми. — О — възкликнах аз и безцеремонно се изправих. По лицето ми все още имаше сълзи, но фонтанът вече бе спрян. — Наистина трябва да си тръгвам, Зигфрид. Имам среща. Момичето се казва Таня. Много хубаво момиче е. Отиваме на симфоничен концерт. Тя обича музиката на Менделсон и рози. Ще се опитам да намеря някоя от онези тъмносини хибриди. Ще отговаря на очите й.

— Роб, остават ни още почти десет минути.

— Ще си ги наваксам друг път. — Зная, че не може да стори това и бързо добавям: — Мога ли да използвам банята ти? Нужна ми е.

— Да не би да искаш да отмиеш чувствата си, Роб?

— О, не се прави на интересен. Разбирам какво искаш да кажеш. Смяташ, че искам да подменя някои символи от съня с други…

— Роб.

— …добре де. Точно това искам и изглежда, че успявам. Съвсем честно, трябва да отида, искам да кажа, да се изкъпя. Също и до цветарския магазин. Тани е много специална. Много фино същество. Не говоря за секса, макар че там също е чудесна. Тя може да вле… Тя може.

— Роб? Какво искаше да кажеш?

Поех дълбоко дъх и успях да промълвя:

— Тя е чудесна в оралния секс, Зигфрид.

— Роб?

Познах по тона на гласа му, че това не го задоволява. Вокалният репертоар на Зигфрид е много богат, но се бях научил да разбирам част от него. Той смята, че е на път да открие нещо.

— Какво?

— Какво казваш, когато една жена ти прави орален секс?

— Боже, Зигфрид, що за тъпа игра е тази?

— Как го наричаш. Боб?

— О, ти го знаеш не по-лошо от мен, Зигфрид.

— Моля те, кажи ми как му казваш на това, Боб.

— Ами май му казват „Тя ме яде“.

— И как още, Боб?

— Има много изрази! Един от тях е „подаване на глава“. Предполагам, че съм чул поне няколко хиляди.

— Някой друг, Боб?

Започна да ме обзема гняв и болка и изведнъж избухнах:

— Престани с тези шибани игри, Зигфрид! — Коремът ме присвиваше и се страхувах да не напълня гащите. Чувствах се отново като бебе. — Боже Господи, Зигфрид. Като малък си играех с плюшено мече. Сега съм на четирийсет и пет, а разговарям с една глупава машина, сякаш е жив човек.

— Нали има и друг израз, Боб.

— Има хиляди! Кой от всичките искаш да ти кажа?

— Искам да ми кажеш онзи, дето ти беше на устата и премълча. Боб. Моля те, опитай се да го кажеш. За теб този термин има специално значение, затова ти е и трудно да го кажеш.

Свих се върху постелката. Сега наистина плачех.

— Моля те, Боб, кажи го. Какъв е изразът?

— Проклет да си, Зигфрид! „Влизай вътре!“ Това е изразът. „Навътре, още навътре!“