Гейтуей I

12.

Една сутрин, когато се прибрах в стаята си, чух пиезофона слабо да звъни, също като раздразнен комар. Натиснах бутона за автоматичен запис на съобщения и научих, че заместник-директорката на служба „Личен състав“ е наредила да се явя в канцеларията й в десет часа сутринта. Бях свикнал да прекарвам голяма част от времето си и почти всички нощи с Клара. Минаваше десет часа, а когато отидох в служба „Личен състав“ беше почти единайсет. Това никак не допринесе за подобряване настроението на заместник-директорката.

Беше една много пълна жена на име Ема Фотер. Без да изслуша моите извинения, тя премина направо в атака:

— Ти завърши курса преди седемнайсет дни. Оттогава не си направил нищо.

— Чакам подходяща мисия — отговорих тихо аз.

— Докога ще чакаш? Платената от теб такса изтича след три дни. Какво ще правиш след това?

— Вижте — отговорих почти искрено аз, — смятах днес да дойда по този въпрос при вас. Бих искал някаква работа тук, на Гейтуей.

— Пфу! — (Никога по-рано не бях чувал някой да казва това, но мисля, че така прозвуча). — Затова ли дойде на Гейтуей, за да чистиш клоаките?

Бях почти сигурен, че е блъф, защото на Гейтуей нямаше много клоаки. Просто нямаше гравитация, за да могат нечистотиите в тях да текат.

— В някой от следващите дни може да се окаже подходяща мисия.

— О, сигурно, Боб. Знаеш ли, хора като теб ми създават големи главоболия. Имаш ли представа колко важна е нашата работа тук?

— Ами, мисля че…

— Цялата Вселена разчита на нас да намерим храна и жизнено пространство! Гейтуей е единствената възможност да сторим това. Човек като теб, израснал във фермите за планктон…

— Във фермите за храна в Уайоминг.

— Няма значение! Ти знаеш каква остра нужда изпитва човечеството от онова, което можем да му дадем. Нови технологии. Нови енергийни източници. Храна! Нови светове, в които да живее. — Тя се пресегна и започна да рови в класьора на бюрото си с разтревожен и загрижен вид. Предполагам, че са й правили проверка колко такива като мен безделници и паразити е успяла да накара да заминат и да се заемат с онази работа, която се очаква от тях. С това се обяснява и нейната неприязненост, при условие, че можеше да се обясни преди всичко нейното пребиваване на Гейтуей. Тя остави класьора и отвори една кантонерка до стената.

— Да предположим, че ти намеря работа — каза тя през рамо, — единствената ти квалификация тук е на изследовател, а ти не я използваш.

— Ще приема всякаква работа, почти всякаква — отговорих аз.

Тя ме погледна подигравателно и се върна на бюрото си. Беше изумително грациозна при нейните най-малко сто килограма. На тази й работа на Гейтуей може би я задържаше женската суета да няма провиснали телеса.

— Ще трябва да вършиш най-неквалифицираната и непривлекателна работа — предупреди ме тя. — При това слабо платена, долар и осемдесет на ден.

— Съгласен съм!

— От тези пари ще трябва да плащаш дневната си такса. Извади и двайсет долара за храна и какво ще ти остане?

— Ако имам нужда от повече, винаги мога да свърша и някоя друга работа.

Тя въздъхна и продължи:

— Само отлагаш деня, Боб. Не зная. Мистър Хсиен, директорът, много строго следи всички назначения. Ще ми бъде трудно да защитя твоята кандидатура. А какво ще правиш, ако се разболееш и не можеш да работиш? Кой ще ти плаща дневната такса?

— Предполагам, че ще се върна на Земята.

— След цялата тази подготовка? — Тя поклати глава. — Отвращаваш ме, Боб.

Тя ми даде заповед за назначение като градинар и ми нареди да се явя при шефа на групата, хоризонт „Разкош“, северен сектор.

Интервюто с Ема Фотер не ми хареса, но бях предупреден за това. Когато вечерта споделих с Клара, тя ми каза, че съм минал леко.

— Имал си късмет, че си попаднал на Ема. Старият Хсиен понякога изчаква, докато се свършат всичките дневни пари.

— И тогава какво става? — надигнах се, седнах на края на нейното легло и затърсих чорапите си. — Изхвърляне навън в безвъздушното пространство, така ли?

— Не си прави майтап, и това е възможно. Хсиен е закоравял маоист, много строг към социалните безделници.

— Голямо удоволствие е да се разговаря с теб.

Тя се усмихна, обърна се и отри нос в гърба ми.

— Разликата между мен и теб, Боб — каза тя, — е, че аз имам малко скътани мангизи от първата си мисия. Не е кой знае какво, но все пак е нещо. Освен това аз съм летяла и те се нуждаят от хора като мен да обучават такива като теб.

Подпрях се на хълбок и полуобърнат сложих ръка върху тялото й повече унесено, отколкото агресивно. Имаше въпроси, по които не ми се говореше много, но…

— Клара?

— Ъъ?

— Как е там, навън?

За момент тя отри буза в ръката ми и погледна холоснимката на Венера, закачена на стената.

— Страшно — отговори Клара.

Чаках да каже още нещо, но тя мълчеше, а че е страшно вече знаех. Мен ме беше страх и тук, на Гейтуей. Не беше необходимо да предприемам пътуване с мистериозен хичиянски кораб, за да разбера какво беше страх. Вече го изпитвах.

— Всъщност ти нямаш друг избор, скъпи ми Боб — каза тя с глас, който за нея беше почти гальовен.

Изведнъж ме обзе ярост.

— Не, нямам! Ти описа съвсем точно целия ми живот, Клара. Никога не съм имал избор освен веднъж, когато улучих голямата печалба и реших да дойда тук. За съжаление не съм съвсем сигурен, че изборът ми е бил много правилен.

Тя се прозина и отново се отри в ръката ми.

— Ако сме свършили със секса — каза тя, — ще ми се нещо да хапна, преди да си легна. Ела с мен в „Синия ад“ и аз ще почерпя.

Градинарската работа се състоеше в поддържане на насажденията, по-специално бръшляновите насаждения, които правеха възможен живота на Гейтуей. Отидох да се представя и бях приятно изненадан — шеф на групата се оказа моя безкрак съсед, Шикитей Бакин.

Той ме поздрави с видимо удоволствие:

— Радвам се, че ще работим заедно, Робинете — каза той. — Очаквах, че веднага ще заминеш.

— Ще замина, Шики, много скоро ще замина. Когато видя на монитора добър полет, веднага ще замина.

— Разбира се. — С това той приключи въпроса и ме представи на останалите градинари. Не можах веднага да ги запомня всичките освен момичето, което имаше някаква връзка с онзи много известен хичиолог на Земята, професор Хеграмет и двама други, вече участвали в по една мисия. В действителност не беше необходимо веднага да ги запомня. Основният факт, който знаехме един за друг, беше ясен: никой от нас не беше още готов да се запише за полет.

Лично аз не можех дори да си отговоря защо не исках да летя.

Градинарството ще бъде добро място за размисъл, рекох си аз. Шики веднага ме изпрати на работа, която се състоеше в закрепване към стените на конзоли от хичиянски метал със специално лепило, което прилепваше не само към хичиянския метал, но и към гофрираното фолио, от което бяха направени сандъците за бръшлян. В него се използваше такъв разтворител, който не се изпарява и не замърсява въздуха. Сигурно беше много скъпо. Държеше толкова силно, че ако попадне на кожата, човек трябва да чака докато кожата, заедно с лепилото, изсъхне и сама се отлюпи. Ако се опитате да го махнете със сила, ще си направите рана.

След като монтирахме определен брой конзоли, слизахме в цеха за преработване на канална утайка, откъдето вземахме сандъци пълни с утайка и покрити с хартия, поставяхме ги на конзолите, притягахме ги със самозадържащи се винтове и прикрепвахме към тях съдове с вода. На Земята тези сандъци сигурно щяха да тежат най-малко по сто килограма. На Гейтуей бяха почти без тегло затова, макар и от фолио, те стояха здраво на конзолите. След като свършехме със сандъците, отивахме за още конзоли. В това време Шики лично пълнеше с разсад специални табли. Беше смешно да го наблюдаваш как засаждаше растенията. Носеше таблите с каишка около врата си като продавачките на цигари. С една ръка се придържаше към стената, а с другата забучваше разсада в сандъците.

Работата не беше тежка; беше важна за поддържане живота на Гейтуей (предполагам) и помагаше да мине времето. Шики не ни презорваше. Той си беше определил някаква дневна норма. Щом монтирахме шейсет конзоли и качехме сандъците, можехме да се чупим, стига това да не правеше впечатление. От време на време наминаваше Клара, понякога с малкото момиченце; имаше и много зяпачи. Когато нямаше работа и наоколо не се навърташе никой, с когото да поприказваме, си позволявахме и да поскитаме. Така изследвах голяма част от Гейтуей, която по-рано дори не бях виждал и отлагах важното решение.

Всички говорехме за заминаване. Почти всеки ден чувахме тежко бумтене и вибрации, когато някой обслужващ модул напускаше дока, за да изведе целия кораб там, където ще влезе в действие основният двигател. Приблизително толкова често чувахме по-слаби и по-кратки удари от завръщащи се кораби. Вечерно време отивахме на някакво празненство. Вече бе заминал почти целият клас. Шери отлетя с петместен (не можах да я видя, за да я попитам защо бе променила плановете си, пък и не бях много сигурен дали наистина ме интересува); беше единствената жена сред екипажа. Трима бяха германци, но, предполагам, Шери смяташе, че ще мине без много разговори. Последна от класа замина Уила Форханад. С Клара бяхме на прощалното й празненство, а на сутринта присъствахме на самото излитане. По това време трябваше да съм на работа, но предполагах, че Шики няма да има нищо против. За нещастие там беше и мистър Хсиен и мисля, че ме позна.

— Ама че късмет — казах на Клара.

Тя се засмя, хвана ме за ръка и ме затегли да си тръгваме. Разхождахме се без посока, докато стигнахме до проходна шахта и се издигнахме до следващия хоризонт. Седнахме на брега на езерото „Превъзходно“.

— Боб, стари приятелю — успокои ме тя, — мисля, че няма да те изгони задето си изкръшкал. Ще ти се размине само с конско.

Вдигнах рамене и хвърлих едно камъче в езерото, което се простираше на цели двеста метра нагоре по обвивката на Гейтуей. По цялото ми тяло бе избила пот. Чудех се дали психическото напрежение от неизвестността и риска в космическото пространство бяха по-големи от напрежението, което изживявах на Гейтуей. Странно нещо е страхът. Не го усещах. Знаех, че единствената причина, поради която отлагах заминаването, беше страхът, но не усещах страх, а само трезва разсъдливост.

— Мисля — започнах аз, като внимавах как ще прозвучи онова, което щях да кажа, — съвсем скоро да замина. Ще се съглася.

Клара стана и се поокърши. Помълча малко, после промълви:

— Какво имаш предвид?

Нямах нищо предвид. Бях просто изследовател, който сам се придумва да извърши нещо, от което косите му настръхват. Отговорих и така, сякаш бях премислял седмици наред:

— Мисля, че идеята да приема някой вече изпитан маршрут не е лоша.

— Никакви такива! — тя ме погледна почти сърдито. — Ако ще летя, трябва да зная за какво го правя.

Разбира се, повторните полети също носеха рискове. Нерядко и те завършваха доста лошо. При тези полети се знаеше, че някой преди това е летял по маршрута и се е върнал благополучно. И не само това! Някои от тях са били много резултатни, с богато възнаграждение. Такъв е полетът до света „Тери“, откъдето са донесени нагревателните бобини. Такъв е полетът до Ета Карина Севън, който сигурно е пълен с ценен материал, стига да можеш да се добереш до него. Проблемът е в това, че от времето на последното посещение на хичиянските кораби там е настъпила ледена ера с ужасни бури. От всички кацнали на него обслужващи модули само един се е върнал с целия си екипаж; един изобщо не се е върнал.

Откровено казано, Корпорацията не се интересуваше много дали ще се върнеш или не. Когато находките се намират сравнително лесно, както на Пеги, вместо процент плащат някаква брутна сума. Онова, което се цени и се плаща добре, не са толкова предметите, колкото картите. Ето защо екипажите главно се въртят по орбита около някое небесно тяло и издирват геологически аномалии, които указват за наличието на хичиянски бърлоги. Може изобщо да не се каца. Вярно е, че кацането се заплаща, но не толкова много. Ако разчитате на такива брутни възнаграждения, ще трябва да извършите най-малко двайсет полета, за да си осигурите доживотна издръжка по тарифата на Корпорацията. Решите ли пък да извършите собствени изследвания част от полученото възнаграждение трябва да отделите за екипажа, който пръв е открил обекта; от останалото Корпорацията също взема своя дял. Накрая, дори там да няма вече изградена колония, с която трябва да се борите, това, което остава, е само незначителна част от възнаграждението. То представлява просто малък дял от онова, което бихте получили за откриване на нов обект.

А можете да опитате и на мисиите със специални премии: сто милиона долара за откриване на извънземна цивилизация, петдесет милиона за първия екипаж от изследователи, който открие хичиянски кораб по-голям от петместен и един милион за обитаема планета.

Изглежда смешно, че плащат само някакъв жалък милион за една напълно нова планета. Проблемът обаче е в това, че след като е открита такава планета, няма какво да се прави с нея. Не могат да се изпратят много хора от пренаселената Земя, тъй като наведнъж могат да се извозват само по четирима души. Четирима плюс пилота — това е максималното, което може да извозва най-големият кораб на Гейтуей. (Ако корабът е без пилот, той няма да може да се върне.) Корпорацията вече е изградила няколко малки колонии една от които, на Пеги, е много добра, но другите са доста анемични. Това обаче не решава проблема с двайсет и петте билиона човешки същества, повечето от които са недохранени.

На повторна мисия никога не може да се спечели толкова голяма премия. А някои от тези премии може и изобщо да не бъдат спечелени, възможно е обектите, за които се дават тези премии вече да не съществуват.

Чудно е, че досега никой не е открил следи от съществуването на други интелигентни същества. За осемнайсет години и над две хиляди полета не е открита дори една-единствена следа. Има дванайсет планети, които биха могли да бъдат обитавани плюс стотина други, на които, при крайна нужда, би могло да се живее, както например ние трябва да живеем на Марс или по-скоро на Венера. Има някои следи от минали цивилизации, които не са нито хичиянски, нито човешки. Има и сувенири от самите хичиянци, макар да не са много. Най-много са намерени в лабиринтите на Венера — повече, отколкото в цялата галактика. Дори и от Гейтуей хичиянците грижливо бяха измели всичко, преди да го напуснат.

Пустите му хичиянци, защо е трябвало да бъдат такива чистници!

И така ние се отказахме от повторните полети понеже от тях не можеше да се спечели много. Избихме от главите си и специалните награди, защото просто нямаше начин да планираш такова изследване, от което да можеш да спечелиш такава награда.

После престанахме да говорим за това, погледнахме се и отвърнахме очи встрани.

———————————————

———————————————

Въпреки всичко казано, ние не се готвехме да летим. Просто не ни стискаше. Последното излизане на Клара беше по повторен маршрут, а пък аз не бях направил дори и това.

— Е — каза Клара и се протегна, — смятам да се кача горе и да спечеля някой и друг долар в казиното. Ти ще дойдеш ли?

Поклатих отрицателно глава.

— Мисля, че е по-добре да се върна на работа, ако все още имам такава.

Целунахме се на входа на проходната шахта и се хванах за въжето нагоре. Когато стигнахме до моя хоризонт, протегнах ръка, тупнах я по крака и скочих. Настроението ми не беше много добро. Бяхме положили толкова много усилия да се убеждаваме един друг, че никой от обявените досега полети не обещаваше награда, която да оправдава риска, че почти повярвахме.

Не бяхме споменали обаче, че има и друг вид награди: премии за риск.

Трябва да си много закъсал, за да разчиташ на тях. Имаше случаи, когато Корпорацията определяше поощрителна награда от половин милион за екипаж, който да лети по курса на незавърнал се предишен екипаж. Техните аргументи са, че е предишния кораб може би се е случило нещо непредвидено — да е останал без гориво или нещо подобно и вторият кораб дори да спаси първия. (Голям шанс, няма що!) Разбира се, по-голяма е вероятността онова, което е погубило първия екипаж, да е все още там, готово да погуби и втория.

По-късно започнаха да предлагат по един милион, а след това и пет милиона за опити за промяна на курса след излитане.

Размера на наградата повишиха поради липса на доброволци за такива полети, след като нито един от тях не се завърна. Впоследствие съкратиха полетите поради голямата загуба на кораби и накрая съвсем ги преустановиха. От време на време Корпорацията пускаше по някое хибридно табло за управление, някой нов, по-бърз компютър, който да работи заедно с хичиянското табло. Тези кораби също не си заслужават риска. Хичиянското табло за управление сигурно е блокирано от съображения за сигурност. По време на полет курсът не може да се променя. А може би изобщо не може да се променя, без да се разруши кораба.

Веднъж видях едни хора, които се съгласиха да летят срещу премия за риск от десет милиона. Някакъв гений от основните акционери на Корпорацията бе измислил как да се транспортират наведнъж повече от пет души или еквивалентния им товар. Не знаехме как да построим хичиянски кораб, а никога не беше намерен по-голям. „Големият специалист“ бе решил, че тази пречка може да се преодолее, като се използва един петместен кораб като влекач.

От хичиянски метал построиха нещо като шлеп. Натовариха го с разни боклуци и го вързаха с въже към обслужващия модул. Включиха двигателя на модула (той е обикновен ракетен двигател с течно гориво).

Цялата операция наблюдавахме по пиезовизията. Видяхме как обслужващия модул издигна кораба, как въжето се опъна, а после се отпусна. Беше най-глупавата идея, която може да съществува.

След това, изглежда, включиха хичиянския двигател.

———————————————

———————————————

Единственото, което видяхме на екрана на пиезовизията, беше как шлепът бе дръпнат рязко, после всичко изчезна.

Никога не се завърна. При повторното разглеждане на забавени кадри видяхме онова, което се бе случило още в самото начало: въжето бе разсякло кораба като твърдо сварено яйце. Хората в него никога не можаха да научат какво им се бе случило. Корпорацията и досега предлага онези десет милиона, но вече никой не желае да повтори опита.

Шики ми изнесе учтиво едно укорителна лекция, но кратката бележка по пиезофона от мистър Хсиен беше наистина ужасна. Все пак най-лошото ми се размина, останах на работа. След ден-два Шики отново започна да ни разрешава да се чупим.

По-голямата част от времето бях с Клара.

Много пъти си уреждахме срещи в нейното легло и много рядко за по един час, в моето. Всяка нощ спяхме заедно. Може би ще си помислите, че ни е омръзнало. Нищо подобно! След известно време започнах да се питам за какво правим любов: за удоволствие, или за да избягаме от размисъл върху собственото ни „аз“. След секса лежах на кревата и наблюдавах Клара, обърната по корем, със затворени очи дори и ако само две минутки по-късно трябваше да излизаме. Мислех си как добре познавах всеки сантиметър от нейното тяло. Обичах да усещам похотливата й миризма и да мечтая — о, как обичах да мечтая! Мечтаех си за неща, които дори не смеех да изрека на глас: за един апартамент под Големия балон с Клара, за един бокс във венериански тунел с Клара, дори за живот в мините за храна на Земята с Клара. Предполагам, че бях влюбен. А след това, докато продължавах да я наблюдавам, чувствах, че нещо в мен се променя и онова, което виждах, беше обикновено човешко същество като самия мен, само че жена: една страхливка, която не се решава да използва най-големия шанс, който човек може да има през своя живот.

Когато не бяхме в леглото, се разхождахме из Гейтуей. Не, това не бяха срещи. Обикновени разходки. Рядко ходехме в „Синия ад“ или на холокино, дори рядко се хранехме навън. Клара го правеше. Тя можеше да си го позволи, но аз не можех. Аз се хранех най-често в стола на Корпорацията срещу дневната такса, която включваше и храна. Не че Клара имаше нещо против да плаща сметките и на двама ни, но не можеше да се каже и че има голямо желание за това. Бяха се оформили различни групи, към които можехме да се присъединим и ние: за игра на карти или някакъв друг вид игри; за народни танци; на любителите на хубава музика; дискусионни групи. Участието в тях беше безплатно, а понякога дори и интересно.

Няколко пъти ходихме в музея. Нямах голямо желание за това. Действаше ми укорително.

За пръв път отидохме, когато избягах от работа, деня, в който замина Уила Форханд. Обикновено музеят е пълен с посетители: членове на екипажи от стражевите кораби, екипажи от кораби по редовни линии, туристи. Този път кой знае защо имаше само двама души и имахме възможност да разгледаме всичко. Стотици молитвени ветрила — онези странни малки кристални неща, изработени от фолио, които бяха най-често срещаният хичиянски артефакт. Никой не знаеше за какво са служили. Бяха много и се намираха навсякъде. Имаше оригинална анизокинетична щампа, която вече бе донесла на щастливия й откривател около двайсет милиона долара лицензионни възнаграждения (побираше се в обикновен джоб), кожи, растения във формалин, оригиналния пиезофон, който бе донесъл на трима откриватели достатъчно пари, за да станат ужасно богати.

Експонатите, които можеха лесно да се отмъкнат, като молитвените ветрила, кървавите диаманти и огнените перли, бяха под удароустойчиви стъкла. Мисля, че дори бяха включени към алармена система. За Гейтуей това беше необичайно. Там няма никакви закони освен онези, които бе наложила самата Корпорация. Тя бе създала и нещо като полиция и наредби, забраняващи кражбата и убийството, но нямаше никакви съдилища. Ако нарушите наредбите, органите за сигурност ви прибират и ви пращат на някой от летящите по орбита стражеви кораби: на страната, от която сте дошли, ако има такъв; ако няма, на който и да е. Ако не ви хванат, или пък не искате да отидете на кораба на вашата страна и съумеете да убедите екипажа на кораба на другата страна да не ви вземат, Корпорацията няма нищо против. Попаднали на стражевия кораб обаче, ще бъдете съдени. След като се установи, че сте виновни, има три възможности: да си платите и да ви върнат там, откъдето сте дошли; да станете член на екипажа, ако ви приемат; да ви изхвърлят навън, в откритото пространство без скафандър. Така че не е трудно да се разбере защо без да има много закони, престъпленията на Гейтуей са малко.

Главната причина за заключване на ценните експонати обаче е в това, че някои туристи могат да се съблазнят и да се опитат да отмъкнат някой и друг сувенир.

С Клара съзерцавахме съкровищата, които други бяха намерили и… някак си съумявахме да избегнем разговора по проблема, който имахме: от нас очакваха да заминем и обогатим сбирката.

Това не бяха просто експонати. Бяха предмети, които запленяваха; бяха неща, изработени и държани от хичиянски ръце (а може би пипала?, или нокти?) и бяха донесени от невъобразими места, безкрайно далеч оттук. Но още по-силно ме привличаха непрекъснато примигващите екрани на дисплеите. Едно подир друго се показваха резюмета на всички мисии; баланс на общия брой на мисиите и на завърналите се кораби; изплатените лицензионни възнаграждения на щастливците; списък на нещастните, име подир име, на екран голям колкото една стена. Най-изразителни бяха обобщените цифри: 2355 излетели кораби (докато бяхме вътре тази цифра се увеличи на 2356, 2357; дори усетихме старта на тези два кораба), от тях успешно завърнали се 841.

Стояхме пред този дисплей и не смеехме да се погледнем, но почувствах как Клара стисна ръката ми.

Дефиницията на „успешна мисия“ беше доста разтеглива. Това означаваше, че корабът се е върнал, но нищо не се казваше колко души от екипажа са живи, нито пък в какво състояние са.

Излязохме от музея и мълчаливо се отправихме към проходната шахта.

Мислех си, че в казаното от Ема Фрост има много истина: човешката раса има остра нужда от онова, което изследователите биха могли да й дадат. Страшно много се нуждае. Човечеството гладува, а хичиянската технология може би ще направи живота по-поносим, ако изследователите успееха да открият нещо.

Дори ако трябваше да се заплати с цената на няколко живота.

Дори и ако в тези няколко живота влизаше живота на Клара, дори и моят собствен живот. „Бих ли желал, запитах се аз, моят син, ако някога имам син, да има детство като моето“?

Слязохме на хоризонт „Неподготвени“ и чухме гласове. Не им обърнах внимание. Продължавах да си мисля.

— Клара — наруших мълчанието аз, — хайде да…

Но Клара гледаше някъде зад мен.

— За Бога, Боб! — извика тя. — Погледни кой е там!

Обърнах се и видях Шики да пърпори с криле и да разговаря с една девойка. Изненадах се, когато я познах. Беше Уила Форханд. Тя ни поздрави смутено и същевременно развеселено.

— Какво става тук? — попитах аз. — Не излетя ли преди малко… може би преди осем часа?

— Десет — отговори тя.

— С кораба ли се случи нещо, та си се върнала? — запита Клара.

Уила унило се усмихна.

— Нищо му няма да кораба. Отидох и се върнах. Най-краткото пътуване досега. До Луната.

— Земната Луна?

— Същата — полагаше усилия да не се разсмее, или разплаче.

Шики каза успокоително:

— Сигурно ще ти дадат премия, Уила. Веднъж един екипаж отиде до Ганимед и корпорацията им даде да си разделят половин милион долара.

Тя поклати глава.

— Зная това не по-зле от теб, мили Шики. Да, ще ни дадат по нещичко, но то ще е толкова малко, че няма да стигне за нищо.

Ето това беше необичайното и изненадващото във Форхандови: винаги имаха предвид цялото семейство. Очевидно бяха много задружни, макар че не обичаха да говорят по този въпрос с чужди хора.

Потупах я по рамото с жест, изразяващ нещо средно между симпатия и съчувствие.

— Какво смяташ да правиш?

Тя ме погледна изненадано.

— Как какво? Вече се записах за друга мисия, вдругиден.

— Браво! — поздрави я Клара. — Значи ще имаш едновременно две празненства. По-добре да побързаме…

Един час по-късно, точно преди да заспим, Клара каза:

— Ти май искаше да кажеш нещо, преди да видим Уила?

— Забравих го — отговорих сънливо. Не бях го забравил. Знаех какво беше, но вече нямах желание да го кажа.

Имаше дни, в които възбудата ми беше толкова голяма, че ми идеше отново да предложа на Клара да пътува с мен. А имаше и дни, в които се завръщаше някой кораб с двама изгладнели до смърт, обезводнени изпитатели и дори без изпитатели, или дни, през които в определения за информация час съобщаваха номерата на полетите от последната година, смятани за неуспешни. Тогава бях готов окончателно да напусна Гейтуей.

През повечето дни ние просто отлагахме решението. Това никак не беше трудно. Приятно беше да се живее така — да изучаваме Гейтуей и да се изучаваме взаимно. Клара си нае домашна прислужница — една набита руса жена от мините за храна в Кармартен на име Хюа. Като се изключи това, че в шотландските заводи за едноклетъчен протеин използват каменни въглища вместо нефтени шисти, животът й беше съвсем като моя. Само дето бе пристигнала тук не с лотариен билет, а след двегодишна работа на търговски космически кораб. Тя дори не можеше да се върне вкъщи. Бе останала на Гейтуей, без да може да изплати на компанията дължимата от нея сума. Не можеше и да пътува, тъй като от единствения й полет се бе върнала със сърдечна аритмия, която понякога се подобряваше, но понякога дотолкова се влошаваше, че я вземаха за по една седмица в болница „Крайна“. Работата й беше да готви и почиства на Клара и на мен и да гледа малкото момиченце, Кейти Франсиз, когато баща й беше на работа, а Клара не искаше да се главоболи. Клара губеше доста много в казиното и всъщност не можеше да си позволи да има домашна прислужница, но тогава тя не би имала време за мен.

Онова, което ни позволяваше лесно да избягаме от собствената си съвест, беше умението ни да се преструваме един пред друг, а понякога дори и пред себе си,че всъщност се подготвяме сериозно за деня, когато ще се обяви подходящ полет.

———————————————

———————————————

Това не беше никак трудно. Много истински изследователи вършеха същото между полетите. Имаше една група, която наричаше себе си „Хичиянски търсачи“, събираха се всяка сряда. Тя бе създадена и се ръководеше от един изследовател на име Сам Кахан. Когато той беше на полет, ръководеше се от някой друг. Сега Сам се беше върнал и очакваше двамата си съекипници да възстановят формата си, за да извършат следващия полет. (Между другите беди, те се бяха върнали и със скорбут поради повреда в корабния фризер.) Сам и неговите приятели бяха хомо и явно поддържаха една тройна връзка, което обаче не намаляваше техните интереси в хичиянските науки. Те имаха записи от всички лекции, четени преди няколко курса по дисциплината „Чужди светове“ в резервата в Източен Тексас, където професор Хеграмет се утвърди като най-големия специалист в света по изследвания в областта на хичиянството. Научих много неща, макар че основният факт, че относно хичиянците въпросите са далече повече от отговорите, беше добре известен на всички.

Включихме се в група за поддържане на добро физическо състояние. Упражненията бяха за тонизиране на мускулатурата. Не изискваха преместване на който и да било от крайниците на повече от няколко сантиметра. Имаше и два вида масаж: за удоволствие и за общо укрепване. Масажът може би наистина укрепваше, но удоволствието беше сигурно, особено сексуалното. Клара и аз се научихме да правим чудни неща с тялото на другия. Изкарахме и един курс по готварство. (Със стандартните продукти могат да се приготвят много разнообразни и добри ястия, ако се използват различни подправки и аромати.) Набавихме си и комплект от касети с курсове по езици, в случай че бяхме в екипаж, който не говори английски. Упражнявахме се, като изпълнявахме ролята на шофьор на такси, който говори италиански или гръцки. Включихме се и в една група по астрономия. Там имахме достъп до телескопите на Гейтуей и прекарахме доста време в наблюдаване на Земята и Венера вън от равнината на еклиптиката. Когато не беше на кораба, Франсис Херейра също участваше в тази група. Двамата с Клара го харесвахме и си създадохме навик след курса да си пийваме в стаите — искам да кажа в стаята на Клара, където прекарвах голяма част от времето си. Франсис проявяваше голям, почти чувствен интерес към това как е там, навън. Той знаеше всичко за квазарите, за черните дупки и галактиката Зейферт, да не говорим за такива работи като двойни и нови звезди. Често разисквахме как ли ще изглежда една мисия при среща с вълновия фронт на една пресупернова звезда. Би могло да се случи. Известно беше, че хичиянците са се интересували на първо място от наблюдение на астрофизически явления. Някои от техните маршрути несъмнено бяха програмирани да изведат екипажите в близост до интересни явления, а несъмнено една пресупернова представлява тъкмо такова явление. Само че вече е много късно и вероятно няма такава супернова, която да е „пре“.

— Интересно — каза Клара и се усмихна, за да покаже, че това е просто абстрактна гледна точка, която тя споделя, — дали точно това не се е случило на някои от онези, които не са се завърнали?

— Това е една чисто статистическа вероятност — каза Франси, като се усмихна, с което показа, че приема правилата на играта. Той упражняваше своя английски, който поначало беше доста добър, а сега вече нямаше дори и акцент. Франси владееше също немски, руски и знаеше доста много от някои други романски езици, като например португалски. Открихме го, когато с Клара правехме упражнения по касетата и установихме, че той разбира значително по-добре, отколкото ние. — И въпреки това хората пътуват.

Клара и аз замълчахме за момент, а после тя се засмя и подхвърли:

— Някои!

Бързо я прекъснах:

— Звучи така, сякаш искаш да пътуваш, Франси.

— Нима се съмняваш?

— Ами да, разбира се, другояче и не можеше да бъде. Имам предвид, че ти си в бразилския стражеви кораб. Ти не можеш да напуснеш, когато речеш, нали?

Той ме коригира.

— Мога да напусна, когато си пожелая, но след това просто няма да мога да се върна отново на тази работа.

— А дали тази цена не е много висока за теб?

— За това няма висока цена — отговори той.

— Дори — настоявах аз, — ако съществува риск да не се върнеш или да се върнеш като онези, които пристигнаха днес?

Беше се върнал един петместен, кацнал на някаква планета с растителност подобна на отровния бръшлян. Казват, че състоянието на екипажа било много тежко.

— Да, разбира се — отвърна Франси.

Клара започна да нервничи.

— Смятам да си лягам — каза тя.

В гласа й прозвучаха някакви нови нотки. Погледнах я и казах:

— Ще те изпратя до вкъщи.

— Не е необходимо. Боб.

— Все пак ще те изпратя — отговорих аз, като пренебрегнах намека. — Лека нощ, Франси. Ще се видим следващата седмица.

Клара вече бе изминала половината път до проходната шахта и трябваше да тичам, за да я догоня. Хванах се за въжето и казах:

— Ако наистина не желаеш да те изпратя, ще се върна в квартирата си.

Не ме погледна, но и не каза какво точно желае, така че слязох на нейния хоризонт и я последвах в жилището й. Във външната стая Кейти спеше дълбоко. Хюа дремеше пред холовидеото в спалнята. Клара освободи прислужничката и отиде да види дали е добре завито детето. Седнах на ръба на леглото и я зачаках.

— Може би съм пред мензис — каза Клара, когато се върна. — Съжалявам. Просто се чувствам нервна.

— Ако искаш, ще си отида.

— За Бога, Боб, престани да повтаряш едно и също!

Тя седна на леглото и се наклони към мен. Прегърнах я през раменете.

— Кейти е толкова сладка — въздъхна тя почти завистливо.

— Сигурно би искала да имаш свое дете, нали?

— Ще имам свое собствено — тя се облегна назад и ме повлече към себе си. — Само искам да зная кога. Това е всичко. Трябват ми много повече пари от тези, които имам, за да осигуря на детенцето добър живот. А пък годинките си вървят.

Полежахме малко така, после аз й прошепнах в ухото:

— И аз искам това, Клара.

Тя въздъхна отново и отвърна:

— Мислиш ли, че не знам?

Изведнъж лицето й отново доби напрегнато изражение и тя попита:

— Какво е това?

Някой лекичко чукаше на вратата. Не беше заключено. Никога не се заключвахме, но и никой не бе идвал без покана, а сега идваше.

— Стърлинг! — възкликна Клара. В един миг се преобрази в предишната Клара. — Боб, това е Стърлинг Франсиз, бащата на Кейти. Боб Бродхед.

— Здравейте — отвърна той. Беше много по-стар, отколкото си представях, че може да бъде бащата на това малко момиченце, най-малко на петдесет, но за годините си изглеждаше много по-стар и по-изтощен. — Клара — каза той, — решил съм да върна Кейти у дома със следващия кораб. Ако не възразяваш, ще я взема тази вечер. Не бих искал да го чуе от други хора.

Клара се протегна и ме хвана за ръка, без да ме погледне.

— Какво да чуе?

———————————————

———————————————

— За майка си. — Франсиз потри очи, после каза: — Не знаете ли? Джен е мъртва. Корабът й се върна преди няколко часа. Четиримата от обслужващия модул са се заразили с някакви гъбички. Подули се и умрели. Видях тялото й. Тя изглежда… — Франсиз замълча, а след малко продължи: — Най ми е мъчно за Аналия. Била е на орбита, докато другите са били долу, но е пренесла тялото на Джен. Мисля, че го е сторила в момент на умопомрачение. Защо й е трябвало? Било е твърде късно, за да има някаква полза за Джен… Е, все пак. Могла да пренесе само двама от тях. Толкова й позволявал фризерът, защото трябвало да има място и за храната й, разбира се. — Отново спря и този път изглежда не беше в състояние повече да говори.

Седях на края на леглото, докато Клара му помагаше да събудят детето и да го облекат, за да го заведат в неговото жилище. Докато бях сам, няколко пъти включвах пиезовизията и внимателно проучвах съобщенията. Когато Клара се върна вече я бях изключил и седях на леглото с кръстосани крака, потънал в мисли.

— Господи — промълви тя мрачно. — Ама че нощ! — Седна на другия край на леглото и продължи: — Вече не ми се спи. Ще се кача горе да спечеля на рулетка някой и друг долар.

— Недей — помолих я аз. Предната вечер бях седял до нея три часа и видях как спечели десет хиляди долара, а после загуби двайсет. — Имам по-добра идея. Хайде да се запишем за мисия.

Като чу това, тя се обърна към мен така енергично, че за момент отскочи от леглото.

— Какво?

— Да заминем.

Затвори за момент очи и без да ги отваря, попита:

— Кога?

— Полет 29–40. Петместен е и екипажът му е добър: Сам Кахане и приятелчетата му. Вече са се възстановили напълно и им трябват още двама души да си попълнят екипажа.

Тя приглади клепките си с края на пръстите, след това отвори очи, погледна ме и каза:

— Е, Боб, това предложение е интересно. — На стените от хичиянски метал бяха спуснати пердета, за да спират светлината от хичиянския метал, но дори и при оскъдната светлина можах да видя израза на нейното лице. Беше изплашена. Въпреки това тя каза:

— Те не са лоши хомо. Ти как си с обратните?

— Не им преча и те не ми пречат. Особено пък ако и ти си с мен.

— Хм — отвърна тя, а после се сви до мен, прегърна ме, задърпа ме да легна и положи глава на гърдите ми.

— Защо не? — промълви тя така тихо, че отначало не бях сигурен дали съм я чул.

Когато се уверих, се изплаших. Винаги съществуваше вероятност да каже „не“. Не бях на себе си. Чувствах как треперя. Успях само да кажа:

— Тогава сутринта ще отидем да се запишем.

Тя поклати глава.

— Не — каза Клара с приглушен и неясен глас. Чувствах, че трепери не по-малко от мен. — Обади се по пиезофона, Боб. Ще се запишем още сега, преди да сме размислили.

На следния ден напуснах работа, опаковах нещата в куфарите, с които бях ги донесъл, и ги оставих на Шики да ги пази, докато ме няма. Той ме изгледа завистливо. Клара напусна училището и освободи домашната си прислужница (която изглеждаше сериозно разтревожена), но не си опакова нещата. Бяха й останали доста пари. На Клара, искам да кажа. Бе предплатила наема за двете стаи и остави всичко, както си беше.

Разбира се, имахме прощално тържество. Не запомних никого от присъстващите.

А после, някак си неочаквано, целият екипаж се натъпкахме в обслужващия модул и докато Сам Кахан методично настройваше селектора на курс, ние се изкачихме в капсулата. Затворихме се като в пашкул.

Включихме стартовата автоматика.

И тогава почувствахме как се наклоняваме, как падаме, как се понасяме, след което коригиращите двигатели бяха изключени. Бяхме влезли в курс.