Гейтуей I

13.

— Добро утро, Боб — каза Зигфрид.

Спрях се на вратата внезапно, разтревожен подсъзнателно.

— Какво има?

— Няма нищо, Боб. Влизай.

— Променил си наредбата — казвам укорително аз.

— Вярно е, Роби. Харесва ли ти?

Оглеждам я. Възглавниците на пода ги няма, фантастичните картини свалени от стената. На тяхно място поставени холографски снимки на космически сцени, планини, морета. Най-странното от всичко бе самият Зигфрид: гласът му идваше от едно чучело, седнало в ъгъла на стаята с молив в ръка и черни очила.

— Обърнал си всичко наопаки — отговорих аз. — От какъв зор?

Гласът му звучеше така, сякаш се усмихва благосклонно, макар че изразът на чучелото остана непроменен.

— Просто си помислих, че промяната ще ти хареса. Роб.

Направих още няколко крачки и отново спрях.

— Изнесъл си и постелката!

— Не е необходима, Боб. Както виждаш, донесъл съм кушетка. Това е по-обичайно, нали?

— Хм.

Започна да ме убеждава:

— Защо не легнеш на нея? Ще видиш колко е удобна.

— Хм. — Легнах внимателно. Усещането беше странно. Никак не ми хареса. Може би защото за мен тази стая беше нещо сериозно и всякакви промени в нея ме изнервяха. — Постелката имаше ремъци — отбелязах аз.

— Кушетката също е с ремъци, Боб. Отстрани са. Погледни, ей там. Не е ли по-добре?

— Не, не е!

— Мисля — продължи той тихо, — че за терапевтични цели аз решавам дали някои промени са добри или не, Роб.

Изправих се.

— А има и още нещо, Зигфрид. Реши най-после със скапания си ум как ще ме наричаш. Името ми не е нито Роб, нито Роби, нито пък Боб. Името ми е Робинете.

— Зная това, Роби…

— Ето, пак!

Замълчава за малко, а след това добавя нацупено:

— Нима не мога да те наричам както ми харесва, Роби?

— Хм. — Имах неограничен запас от тези нищо не означаващи възклицания. Всъщност щеше ми се целият сеанс да премине без да разкрия нещо за себе си. Бях решил да опозная Зигфрид. Исках да зная защо при всеки нов сеанс се обръща към мен с ново име; да разбера какво интересно намираше в онова, което му разказвах; да си обясня какво мислеше за мен… ако онова нещо отсреща ми, направено от тенекия и пластмаса въобще можеше да мисли.

Разбира се, онова, което знаех и което Зигфрид не знаеше, бе, че добрата ми приятелка С.Я. обеща да ми помогне да му изиграя една малка шегичка. С голямо нетърпение очаквах този момент.

— Искаш ли нещо да ми кажеш, Роби?

— Не.

Изчаква. Настроението ми се разваля. Чувствам как ставам зъл и необщителен. Мисля, че отчасти това се дължи на нетърпението ми час по-скоро да скроя на Зигфрид един номер, а отчасти на промяната в стаята. Същото правеха и навремето, след онази случка в Уайоминг. Понякога отивах на сеанс, а те сложили в кабинета холоснимка на майка ми. Можете ли да си представите! Беше като истинска, но я нямаше нейната миризма. В действителност беше само светлина. Понякога ме караха да вляза в нея, вътре в тъмнината, където нещо топло и меко ме вземаше на ръце и нежно ми шепнеше. Никак не ми харесваше. Вярно, че бях луд, но чак пък толкоз!

Зигфрид продължава да чака, но аз зная, че няма да е за дълго. Съвсем скоро отново ще започне със своите въпроси. Вероятно пак ще ме пита какво съм сънувал.

— Сънува ли нещо от последния ни сеанс насам, Боб?

Прозинах се. Беше ми адски скучно.

— Мисля, че не. Нищо важно. Сигурен съм, че…

— Бих желал да чуя какво си сънувал. Дори и съвсем малко.

— Известно ли ти е Зигфрид, че ти си истинска напаст?

— Съжалявам, че ме чувстваш като напаст, Роб.

— Ъъ… струва ми се, че не мога да си спомня абсолютно нищо.

— Опитай се, моля те.

— Боже Господи! Добре. — Намествам се по-удобно на кушетката. Единствения сън, който си спомням, е съвсем обикновен и зная, че в него няма нищо, което може да се свърже с нещо травмиращо или важно, но ако му кажех това, щеше да се ядоса. Започвам хрисимо да разказвам:

— Бях в един вагон от дълга влакова композиция със стотици вагони. Можеше да се преминава от един вагон в друг. Имаше и една жена. Приличаше на майка, която много кашля и… изглеждаше особено. Отначало мислех, че е мъж. Беше облечена в нещо като мъжки гащеризон. По дрехите не можеше да се каже дали е мъж или жена, пък и имаше много гъсти, мъжки вежди. Бях обаче сигурен, че е жена.

———————————————

———————————————

— Приказва ли с някоя жена, Боб?

— Моля те, Зигфрид, не ме прекъсвай. Губя си мисълта.

— Извинявай, Роби.

Продължих да разказвам:

— Оставих ги — не, не бях разговарял с тях. Отидох в съседния вагон, последния. Беше свързан към останалата част на влака с нещо като… чакай да помисля, не зная как да ти го опиша. Беше нещо като акордеон, направен от метал. Нали се сещаш? И беше разтегнат.

Спрях за момент най-вече от скука. Искаше ми се да се извиня за този тъп, маловажен сън.

— Казваш, че металният съединител бил разтегнат, така ли Боб?

— Така е, беше разтегнат. И вагонът, в който се намирах, изоставаше все повече. Накрая от целия влак виждах само задната сигнална светлина, която имаше формата на нейното лице и ме гледаше. Тя… — загубих нишката на разказа си. Опитах се да си го спомня. — Предполагам, че съм чувствал колко трудно ще ми е да се върна при нея, сякаш тя… Съжалявам, Зигфрид, не си спомням добре какво стана по-нататък. После се събудих. И — завършвам виртуозно аз — веднага записах всичко, както ти ми каза.

— Всичко това е много ценно, Боб — казва Зигфрид, след което зачака да продължа. Размърдах се неспокойно.

— Тази кушетка не е така удобна, както постелката — оплаках се аз.

— Съжалявам, Боб. Ти каза, че си ги разпознал, нали?

— Кого?

— Двете жени във влака, който все повече се отдалечавал.

— О. Не разбирам какво искаш да кажеш. Разпознах ги в съня. В действителност нямам представа кои може да са.

— Приличаха ли на някого, когото познаваш?

— Никак. Сам се чудя на това.

Зигфрид млъкна. Знаех, че нарочно мълчи, за да ми даде възможност да помисля по отговора, който не му хареса. След малко продължи:

— Ти каза, че една от жените приличала на майка, която много кашля…

— Да. Но не я познавах. Мисля, че по нещо ми се струваше позната, но ти знаеш как е на сън.

Той продължи невъзмутимо:

— Можеш ли да си спомниш някоя жена, която да прилича на майка и много да кашля?

Изсмях се доста силно.

— Скъпи ми приятелю! Мога да те уверя, че жените, които познавам, съвсем нямат вид на матрони. Пък и всички те имат най-малкото основно здравно обслужване. При тях кашлянето е изключено.

— Разбирам. Все пак, напълно сигурен ли си, Роби?

— Не ставай досаден, Зигфрид — отговорих аз. Проклетата кушетка беше адски твърда и неудобна, пък и имах нужда да взема един душ, а ситуацията беше такава, че можеше да продължи безкрайно дълго.

— Разбирам. — Само минутка по-късно той ще клъвне нещо друго. Сигурен съм. Той е като гълъб, този Зигфрид; ще изкълве всичко, подхвърлено от мен — едно по едно.

— Ами другата жена, онази с гъстите вежди?

— Какво за нея?

— Познавал ли си някога жена с гъсти вежди?

— Боже Господи, Зигфрид! Ами че аз съм спал най-малко с петстотин различни жени! Между тях е имало жени с такъв вид вежди, за които дори не си и чувал.

— Нещо по-конкретно?

— Нищо такова, което бих могъл да си спомня веднага.

— Защо веднага, Боб. Моля те, опитай се да си спомниш.

По-лесно е да направиш исканото, отколкото да спориш със Зигфрид.

— Добре, чакай да помисля. Айда Мей? Не. С.Я.? Не. Гретхен? Не. Да ти кажа честно, Зигфрид, Гретхен беше толкова руса, че не мога да кажа дали имаше вежди или не.

— Това са жените от последните ти години, нали, Роб? Може би някоя по-отдавна?

— Да не би да искаш да кажеш много отдавна? — Върнах се назад в спомените си чак до мините и Силвия. Засмях се на глас. — Знаеш ли, Зигфрид? Много е странно, но почти не си спомням как изглеждаше Силвия. — Оо, един момент. Не. Спомних си. Тя си скубеше веждите кажи-речи напълно, а после ги изписваше с молив. Спомням си, защото веднъж, докато лежехме, си направихме по една скица с нейния молив за вежди.

Почти чувам как въздиша.

— Вагоните — казва той, плъзвайки поредната трохичка. — Как ще ги опишеш?

— Като железопътен влак. Дълъг, тесен, движещ се бързо през тунел.

— Дълъг и тесен, движещ се бързо през тунел, така ли. Боб?

Не издържах. Този мой психоаналитик е адски прозрачен.

— Хайде, Зигфрид! Стига си измъквал тези скапани символи на пениси! И без това ползата от тях е никаква.

— Опитвам се да постигна полза от всичко, Боб.

— Виж какво, целият този сън беше много досаден, кълна ти се. А и в него няма нищо. Влакът си беше най-обикновен. Не зная кои бяха жените. Освен това слушай, докато не съм забравил. Проклетата ти кушетка наистина е много неприятна. За парите, плащани от застраховката ми, можеше да намериш нещо далече по-добро.

Сега вече наистина се бях ядосал. Той се опитваше да ме върне към съня, но аз бях решен да получа от него всичко, което ми се полага. На тръгване ми обеща за следващия сеанс да промени обстановката в стаята.

Напуснах кабинета доста доволен от себе си. Наистина има полза от тези процедури. Вероятно се дължи на куража ми да се подложа на психоанализа. А може и цялата тази дивотия да помага по някакъв начин, макар че някои от идеите в нея са доста вятърничави.