Гейтуей I

24.

Тъкмо се обръщах на една страна и се опитвах да заспя, когато забелязах, че светлините на хичиянската навигационна система се променят. Беше петдесет и петият ден от пътуването ми, двайсет и седмият от обръщането. През всичките тези дни светлината беше дразнещо розова. Сега се оформяха, нарастваха, сливаха се вълни от млечнобяла светлина.

Пристигах! Където и да е, но вече пристигах. Милият ми малък кораб — смрадлив, неудобен, скучен ковчег, в който прекарах два месеца сам-самичък, приказвах си сам, играех си сам игри, досаждах си сам — вече пристигаше. Наведох се над люка, сега „отдолу“ спрямо мен, защото корабът се бе обърнал, и не видях нищо вълнуващо. О, там имаше една звезда. Имаше много звезди в групи, които ми изглеждаха непознати. Половин дузина от тях бяха в различни нюанси на синьото: от светлосиньо, до мастилено синьо, от което заболяват очите. Имаше и една червена, която се открояваше повече с оттенъка си, отколкото с яркостта. Беше червена като добре разгорял се въглен, не по-ярка от Марс, гледан от Земята, но по-тъмно, по-грозно червена.

Насочих вниманието си към нея. Никак не ми беше лесно. След като два месеца бях отхвърлял всичко наоколо си като скучно или заплашително, сега ми беше трудно да се настроя да приветствам нещо. Включих ръчния скенер и отново надзърнах, когато корабът започна да се върти около надлъжната си ос, педантично да заснема и анализира части от звездното небе, сектор подир сектор, сякаш нарязва кората на портокал, за да го обели.

И почти веднага получих силен отразен сигнал. Имаше нещо или много голямо, или много близко. Забравих че исках да поспя. Приклекнах над люка, като се държах с ръце и крака и тогава го видях: квадратен предмет, който идваше към камерата. Целият сияеше. Чист хичиянски метал! Беше плоча с различни по големина страни, със закръглени издатини от едната си страна.

Надбъбречната ми жлеза усили секрециите си, а пред очите ми започнаха да се привиждат премиите, които ме очакваха. Плочата изчезна от погледа ми. Отидох при анализатора, за да видя какво ще се окаже. Нямаше съмнение, че беше находка. Въпросът бе само колко голяма е тя. Може би е нещо изключително добро! Може би е един мой собствен свят Пеги! Това означаваше да получавам милиони долари лицензионни възнаграждения до края на живота си. Може би бе незаета планетарната обвивка? Може би — квадратната форма даваше основание да се предполага — може би е сбъдване на най-смелите ми мечти — голям хичиянски кораб, в който мога да се кача и да отида навсякъде, където пожелая; достатъчно голям, за да превозва хиляди хора и милиони тона товар!

Всички тези мечти можеха да се окажат реалност. Но ако не се сбъднеха, ако беше просто изоставена планетарна обвивка — единственото нещо, което би ми било необходимо е някой забравен предмет, един малък непознат предмет, една дреболия, нещо неоткрито досега, нещо, което може да се вземе и се размножи и се направи използваемо на Земята…

———————————————

———————————————

Спънах се и си одрах кокалчетата на краката в спиралата, която сега светеше златистожълто. Изсмуках кръвта от ожуленото и разбрах, че корабът се движи.

Не можеше да не се движи. Програмиран е да остане в орбитата, която трябва да намери, но само толкова, колкото е необходимо, за да огледам и взема решение.

Взирах се объркан и смутен. Светещата плоча сега беше на средата на зрителния екран и стоеше там. Корабът бе преустановил автоматичното си въртене. Чух далечния рев на двигателите на обслужващия модул. Летях с него, а корабът ми се бе насочил към плочата.

Над пилотската седалка светеше зелена светлина.

Това не беше редно. Зелената светлина бе инсталирана на Гейтуей от човешки същества. Тя нямаше нищо общо с хичиянците. Беше обикновен земен радиоприемник, който ми съобщаваше, че някой ме вика. Кой ли може да е? Кой може да се намира на току-що открития от мен обект?

Включих системата за разговор между кораби и извиках:

— Здравейте!

Чу се отговор. Не можах да разбера какъв.

Изглежда беше някакъв непознат език, може би китайски. Но все пак беше човешки.

— Говорите ли английски? — провикнах се аз. — Кажете кой сте вие, дявол да ви вземе!

След малко се обади друг глас:

— Вие кой сте?

— Името ми е Боб Бродхед — изръмжах в отговор аз.

— Бродхед? — Чу се шушукане между двама души, а после онзи, който говореше английски съобщи: — Нямаме данни за изследовател на име Бродхед. Да не би да сте от Афродита?

— Какво е това Афродита?

— О, за Бога! Кой всъщност сте вие? Слушайте, тук е контролният център на Гейтуей Две. Нямаме време за губене. Легитимирайте се!

Гейтуей Две!

Изключих радиото и се отпуснах назад. Наблюдавах как плочата става все по-голяма, без да обръщам внимание на зелената светлина. Гейтуей Две? Колко смешно! Ако исках да отида на Гейтуей Две, щях да се запиша за редовен полет и да приема условието да изплащам лицензионни възнаграждения за всяко нещо, което евентуално бих намерил. Щях да пътувам без всякакви опасности като турист по редовен маршрут, по който е летяно стотици пъти. Не бях сторил това. Бях избрал настройка на курса, която никой преди това не бе рискувал да избере. Бях преживял всички възможни рискове, сам-самичък, изплашен до смърт.

Не беше справеделиво!

Не знаех какво да правя. Втурнах се към хичиянския селектор за курс и го завъртях напосоки.

Беше провал, който не можех да приема. Бях се стремил да открия нещо ново. Не бях се стремил към нещо лесно, нещо, което няма да ми донесе никаква награда.

Онова, което направих, беше още по-голям провал. На командното табло се появи жълта светлина, а след това изчезнаха всички светлини; цялото табло потъна в мрак.

Ревът на двигателите на обслужващия модул стихна.

Усещането за движение изчезна. Системите не функционираха. Нищо не се движеше. Нищо от хичиянския комплекс не работеше. Дори и охладителната система.

Докато от Гейтуей Две изпратят кораб, който да ме вземе на буксир, получих топлинен удар; температурата в модула достигна 75°С.

На Гейтуей беше топло и влажно. На Гейтуей Две беше толкова студено, че трябваше да взема на заем жилетка, ръкавици и дебело долно бельо. Гейтуей смърдеше на пот и канални нечистотии. Гейтуей Две миришеше на ръждиво желязо. На Гейтуей Две почти не се чуваше звук и освен мен имаше само няколко човешки същества. Хичиянците бяха оставили Гейтуей Две недовършен. Имаше само няколко дузини тунели и някои от тях, стигнали до гола скала, бяха оставени недовършени. Нямаше засадена никаква растителност и целият кислород се получаваше по химически път. Парциалното налягане на кислорода беше едва 120 милибара, а останалата част от атмосферата представляваше смес от азот и хелий с общо налягане едва половината от нормалното на Земята. Това правеше гласовете пискливи, а първите няколко часа дишането ми бе учестено.

Човекът, който ми помогна да изляза от обслужващия модул и ме зави, за да ме предпази от смразяващия студ, беше един тъмен, огромен марсиански японец на име Норио Итуно. Той ме сложи в своето легло, даде ми да пия и ме остави да си почина. Поспах и когато се събудих, видях, че ме гледа с огромен интерес и уважение. Уважението беше към човека, който се е осмелил да разбие кораб струващ петстотин милиона долара. Интересът беше, защото бях толкова голям идиот, за да го сторя.

— Предполагам, че не ви създавам затруднения — казах аз.

— Да, бих казал, че е така — съгласи се той, — Корабът е напълно унищожен. Никога не бях виждал такова нещо.

— Не съм очаквал, че един хичиянски кораб може така да се потроши.

Вдигна рамене.

— Вие направихте нещо оригинално, Бродхед. Как се чувствате? — Наканих се да му отговоря, но той кимна и продължи: — Точно сега сме доста заети. Ще те оставя сам за един-два часа. След това ще имаме специално празненство, посветено на теб.

— Празненство! — Това беше последното нещо, което би ми минало през ума. — За какво?

— Такива като вас не се случва да пристигат всеки ден, Бродхед! — отговори той и ме остави сам с мислите си.

Мислите ми не бяха от най-радостните, така че почти веднага станах, закопчах жилетката, нахлузих ръкавиците и излязох да поразгледам. Не ми отне много време. Нямаше какво да се разглежда. Чуваха се някакви шумове, но ехото се отразяваше от празните коридори под най-различни ъгли и не видях никого. На Гейтуей Две туристическия бизнес не бе развит. Нямаше и нощен клуб, казино или ресторант, където бих могъл да отида. Нямаше дори и тоалетна. Не след дълго нуждата ми стана трудно поносима. В някои от коридорите имаше боксове, но те бяха незавършени. Никой не живееше в тях и никой не си бе направил труда да изгради канализация. Този ден не беше от най-добрите. Когато най-сетне успях да намеря тоалетна и се облекчих, десет минути се чудих как да я почистя и накрая щях да я оставя замърсена, ако не бях чул глас отвън. Една дребничка, закръгленичка жена вече проявяваше нетърпение.

———————————————

———————————————

— Не зная как да пусна водата — извиних се аз.

Тя ме изгледа от краката до главата.

— Вие сте Бродхед — заяви тя, а после ме попита: — Защо не отидете на Афродита?

— Какво е това Афродита — не, почакайте. Най-напред ми кажете как се пуска водата. После ще ми обясните за Афродита.

Тя посочи едно бутонче на ръба на вратата. Бях го помислил за електрически ключ. Натиснах го и цялото безшевно дъно на тоалетната започна да свети. След десет секунди там остана само прах, а после и тя изчезна.

— Почакайте! — извика тя и изчезна в тоалетната.

Когато излезе, каза:

— На Афродита са големите пари, Бродхед. На вас ще са ви нужни.

Позволих й да ме хване за ръка и ме поведе. Започнах да разбирам, че Афродита е планета. Нова, голяма планета. Един кораб от Гейтуей я беше открил само преди четирийсет дни.

— Разбира се, ще трябва да плащате лицензионни възнаграждения — допълни тя. — Досега не са намерили нищо голямо, само обичайните хичиянски остатъци. Но има за изследване хиляди квадратни мили и ще минат месеци, преди първите изследователи от Гейтуей да започнат да пристигат там. Ние съобщихме затова едва преди четирийсет дни. Имате ли опит с горещи планети?

— Опит с горещи планети?

— Искам да кажа — поясни тя, като ме помъкна към една проходна шахта, която водеше надолу — дали сте изследвали планета, която е гореща?

— Не. — Всъщност нямах въобще никакъв опит. Това дотук не беше нищо; едно неуспешно пътуване. Дори не кацнах.

— Жалко — каза тя. — Всъщност няма какво толкова да се учи. Знаете как изглежда Венера, нали? Афродита е също като нея, само че е малко по-лоша. Главната звезда изригва и ще трябва да се пазите някое изригване да не ви спипа на открито. Всички хичиянски бърлоги са под земята. Намерите ли някоя, страшно няма.

— Какви са шансовете да се намери? — попитах аз.

— Виждате ли — отговори тя замислено, като ме дръпна от въжето и слязохме в един тунел, — може би не са много големи. Но в края на краищата вие сте изследовател. На Венера се използват бронирани скафандри и с тях можете да се движите навсякъде без проблеми. Е, може би с някои дребни проблеми — заключи тя. — Но те вече не губят толкова много изследователи, — Може би един процент.

— Какъв е процентът на загиналите на Афродита?

———————————————

———————————————

— По-голям е. Допускам дори, че е доста по-голям. Трябва да се използва обслужващ модул от собствения кораб, а той не е много подвижен върху повърхността на планетата. Особено върху повърхност, която прилича на разтопена сяра, а ветровете, когато са умерени, са със силата на ураган.

— Звучи просто очарователно — отбелязах иронично аз. — Само не мога да разбера защо вече не сте там!

— Аз? Аз съм пилот по редовни линии. След десет дни се връщам на Гейтуей. Чакам само да се събере товар или пътници, които да се върнат.

— Аз искам да се върна още сега.

— О, клетнико! Не знаеш ли в каква каша си се забъркал. Та ти наруши разпорежданията като разбърничка контролното табло. Цялата вина ще падне върху теб.

Сериозно се замислих. После казах:

— Благодаря, но смятам да си опитам късмета.

— Нима не разбираш? Афродита ти гарантира оригинални хичиянски находки. Можеш да направиш стотици полети, без да попаднеш на такова нещо.

— Скъпа — отговорих аз, — не мога да направя сто пътувания нито сега, нито когато и да било. Не зная дали ще мога да направя дори и едно. Мисля, че трябва да имам мъжеството да се върна на Гейтуей. Това е единственото, което зная.

Прекарах на Гейтуей Две само тринайсет дни. Естер Бегровиц, пилотът на редовна линия, продължаваше да ме увещава да отида на Афродита. Предполагам, че искаше да не заема едно ценно място на кораба й. На останалите им беше безразлично. Те просто ме смятаха за ненормален. За Итуно обаче аз бях проблем. Той отговаряше за реда на Гейтуей Две. Формално бях пристигнал нелегално, без да е платен пукнат цент за дневна такса и без да имам никаква пара, с която да си платя. Той имаше пълно право да ме изхвърли в откритото пространство без скафандър. Вместо да направи това, той ми възложи да товаря малоценни товари на един петместен хичиянски кораб, главно молитвени ветрила от Афродита, които трябваше да се изпратят за анализ на Гейтуей. С това се занимавах два дни. После ме направи помощник на трима души, които монтираха скафандри за следващите изследователи на Афродита. Те нагряваха с хичиянски факли метални листа докато омекнат, след което ги огъваха и оформяха в скафандри. За извършване на тази работа обучението продължаваше две години, затова аз бях само помощник. Разрешаваха ми да им донасям хичиянските листа и да отнасям готовите скафандри, да им подавам инструменти, да им нося кафе… да ги изпробвам за херметичност, като излизам с тях в откритото пространство.

———————————————

———————————————

Никой от тях не изпускаше. На двайсетия ден от Гейтуей пристигнаха два петместни кораба, натоварени с щастливи, нетърпеливи изследователи с неподходяща екипировка. Новината за Афродита не бе успяла да стигне и се върне обратно, така че тези нови зайчета не знаеха какви желани неща можеха да бъдат открити там. Съвсем случайно между тях се оказа една млада девойка с научна мисия, бивша студентка на професор Хеграмет, която трябваше да извърши антропометрични изследвания на Гейтуей Две. Като използва своята власт, Норио Итуно я пренасочи към Афродита и организира двойно празненство: за посрещане и за изпращане. Десетте новопристигнали и аз бяхме повече на брой от нашите домакини. Отстъпваха ни в брой, но ни превъзхождаха в пиенето. Беше добро празненство, на което се чувствах знаменитост. Зайците не можеха да проумеят факта, че бях разбил цял хичиянски кораб и бях останал жив.

Почти съжалявах, че трябва да напусна… да не говорим за страха.

Итуно наля три пръста уиски, подаде ми чашата и вдигна тост.

— Съжалявам, че си заминаваш, Бродхед — каза той. — Сигурен ли си, че искаш да се върнеш? Засега имаме достатъчно бронирани кораби и скафандри, но не се знае докога. Ако промениш мнението си, след като се вър…

— Няма да си променя мнението — отговорих аз

— „Банзай“ — вдигна той наздравица и отпи. — Случайно да познаваш един мил човек на име Бакин?

— Шики? Разбира се, че го познавам. Съседи сме.

— Поздрави го от мен — каза той и наля по този случай. — Голям мъж е, но ми напомня за теб. Бяхме заедно, когато загуби и двата си крака. Притисна го обслужващият модул, когато трябваше да сваляме товар. Едва не умря. Докато го откараме до Гейтуей, целият се наду и страшно миришеше. На втория ден от пътуването трябваше да му отрежем и двата крака. Лично аз ги отрязах.

— Голям мъж е, вярно — съгласих се разсеяно аз, обърнах чашата и я подадох за още. — Ей, с какво ти заприличах на него?

— Със своята нерешителност, Бродхед. Бакин има достатъчно пари да си плати пълно здравно обслужване, но не може да се реши да ги изхарчи. Ако го направи, отново ще има крака. Тогава ще трябва да лети и може да загине. Затова предпочита да остане сакат.

Оставих чашата. Вече не ми се пиеше.

— До скоро, Итуно — казах му аз. — Отивам да си лягам.

През цялото пътуване към Гейтуей писах писма на Клара, които не съм сигурен дали някога ще пусна. Нямаше какво друго да правя. Естер се оказа изключително сексуална за една такава малка, пълничка дама, при това на възраст. Всяко нещо обаче си има мярка. От друга страна, с целия този товар на кораба нямаше много място за нещо друго. Всички дни си приличаха: секс, писане на писма, сън… и безпокойство.

Безпокойство за Шики Бакин: защо иска да си остане сакат? Това безпокойство в известен смисъл позволяваше да разбера и безпокойството за себе си.