Гейтуей I

14.

Свалих предпазния колан, за да се спася от коляното на Клара и се натъкнах на лакътя на Сам Кахан.

— Извинявай — каза той, без дори да погледне на кого се извинява. Ръката му все още беше върху стартовия бутон, макар че от десет минути вече летяхме. Беше втренчил поглед в примигващите светлини на хичиянското арматурно табло и само от време на време вдигаше глава, за да види навигационния екран.

Почувствах, че ми се повдига и станах. На Гейтуей трябваше да минат седмици, преди да свикна с отсъствието на гравитация. Колебанията на гравитацията при полета бяха нещо съвсем различно. Не че бяха много силни, но бяха чести; по няколко на минута и вътрешното ми ухо започна да протестира.

Промъкнах се към кухненската площ, без да изпускам от поглед тоалетната. Хам Тайе още не бе излязъл. Ако се забави още малко, положението ми ставаше критично. Клара се усмихна, пресегна се от мястото си, така както си беше с предпазния, и ме потупа по ръката.

— Бедния Боби — съжали ме тя. — Това е само началото.

Глътнах едно хапче, безразсъдно запалих цигара и реших: не трябва да повръщам. Не зная доколко се дължеше на морската болест. Мисля, че главната причина беше страхът. Има нещо много ужасяващо в това да знаеш, че от онази мигновена, грозна смърт те дели само една тънка метална обвивка, направена преди половин милион години от някакви странни същества; да разбираш, че си поел ангажимент да отидеш някъде, неизвестно къде, и че това може да се окаже крайно неприятно.

Върнах се обратно на мястото си, затегнах предпазния колан, изгасих цигарата, затворих очи и се опитах да не мисля за нищо, да убия времето.

Много време имаше за убиване. Средно се пътуваше около четирийсет и пет дни в едната посока. Нямаше значение колко далече може да стигне кораба; десет светлинни години или десет хиляди. Имаше някаква зависимост, но не беше линейна. Казаха ми, че корабите непрекъснато се ускоряват и през цялото време ускорението нараства. Това нарастване не е нито линейно, нито дори експоненциално, а по някаква зависимост, която все още никой не бе проумял. Много бързо се достига свръхсветлинна скорост — за по-малко от час. После, след доста време, до много по-голяма и накрая до наистина фантастична скорост.

Казват, че това се познавало по звездите, наблюдавани на навигационния дисплей. Преминаването на свръхсветлинната скорост се познава по тяхното скупчване в центъра на екрана, който по време на полета е разположен на предната част на кораба.

В действителност звездите не са се преместили. Просто се вижда светлината от източници, разположени отзад или отстрани на кораба. Фотоните, които попадат на челната камера за наблюдение, са били излъчени преди един ден, една седмица или преди сто години. След един-два дена пътуване те дори престават да приличат на звезди; по-скоро наподобяват на някаква разтопена сива повърхност. Нещо като холофилм, гледан срещу светлината. Докато от холофилм със светкавица може да се направи снимка, то от хичиянските екрани никой досега не е успял да снима друго, освен чакълеста сива повърхност. Най-после успях да вляза в тоалетната, но, изглежда, спешната ми нужда беше попреминала. Когато излязох, Клара, останала сама в капсулата, извършваше ориентиране по звездите с теодолитна камера. Тя се обърна да ме поздрави и добави:

— Сега изглеждаш по-добре.

— Ще устискам. Къде са момчетата?

— Къде може да са? Долу в обслужващия. Дред смята, че трябва да направим график за ползване на обслужващия модул: два часа ние с теб ще разполагаме с него, докато останалите са тук, горе, а след това обратно — ние ще се качим горе, а пък те ще слязат в модула.

— Хм! — Звучи добре. Наистина бях се чудил как ще си осигурим нещо като усамотяване. — Добре. Сега какво да върша?

Тя се наведе към мен, целуна ме разсеяно и отговори:

— Просто не ми пречи. Знаеш ли, изглежда че се насочваме право към Галактическия Север.

Приех тази информация с дълбокомисления израз на невежа, но после попитах:

— Това добро ли е?

Клара се усмихна.

— Откъде мога да знам?

Облегнах се и я загледах. Може би беше толкова уплашена, колкото и аз, но с нищо не го показваше.

Започнах да мисля какво значеше да пътуваме към Галактическия Север — и, което беше по-важно, след колко време щяхме да стигнем там.

Засега най-краткото пътуване до друга звездна система е продължавало осемнайсет дни. Било е до звездата Барнард и се е оказало пълен неуспех. Най-дългото пътуване, или по-точно най-дългото известно досега (кой знае колко кораби с мъртви изследователи на борда са на път обратно към Гейтуей, може би от звездата М-31 от съзвездието Андромеда и още не са пристигнали), беше седемдесет и пет дни в едната посока. Върнали се мъртви. Трудно е да се каже къде са били. От направените снимки нищо не могло да се разбере, а изследователите, разбира се, отдавна не били в състояние да говорят.

Пътуването е доста страшничко дори и за ветерани. Чувства се ускорението, но не се знае докога ще продължи. Обръщането обаче се разбира. Най-напред златната спирала, каквато има във всеки хичиянски кораб, започва по малко да свети. (Никой не знае защо.) Но дори без да се гледа спиралата, може да се разбере по малката псевдогравитация, тъй като тя променя посоката си — вместо да тегли назад, започва да тегли напред и по пода, който става таван.

Защо ли хичиянските кораби по средата на полета не превключат посоката на тягата, така че вместо за ускоряване да я използват за забавяне? Просто се чудя! Само хичиянците си знаят.

Може би поради това, че всички уреди за наблюдение са разположени на предната част на кораба. А може би поради това, че предната част винаги е добре бронирана, дори и при най-леките кораби — предполагам за защита от удари с разсеяни газови молекули или прах. Но пък нали някои от по-големите кораби — някои триместни и почти всички петместни са целите бронирани. Те също се обръщат!

———————————————

———————————————

Така че, когато спиралата започва да присветва и усетите обръщането, знаете, че е изтекла една четвърт от действителното време на пътуване. Разбира се, това не означава една четвърт от цялото време на мисията. Колко време ще останете при достигнатата цел е нещо съвсем друго. Това трябва да решите сам. Обръщането само показва, че сте изминали половината от пътя до целта.

Умножавате дните до обръщане по четири и ако полученото число е по-малко от дните, за които сте осигурени с храна, трябва да сте доволни, че поне няма да се върнете полумъртви от глад. Разликата между двете цифри показва колко дълго можете да останете при целта.

Основният запас от храна, въздух и вода е за двеста и петдесет дни. Сравнително лесно може да се изкара и до триста (само ще се върнете измършавял и може би с някое заболяване, резултат от недохранване). Така че, ако до шейсетия-шейсет и петия ден корабът не се обърне, може би ще имате проблеми и започвате да ядете по-малко. Ако обаче това продължи до осемдесетия или деветдесетия ден, тогава тези проблеми автоматично отпадат, тъй като нямате никакъв шанс да се върнете жив. Няма смисъл да се опитвате да промените курса. Това само ще представлява друг начин да умрете, поне доколкото са ми казвали други изследователи.

Може би хичиянците са могли да променят курса когато пожелаят, но как са правили това засега представлява една от многото загадки. Както и защо така грижливо са прибрали всичко, преди да изчезнат? Или как са изглеждали? Или пък къде са отишли?

Когато бях дете, по панаирите продаваха една книжчица остроумно озаглавена: „Всичко, което знаем за хичиянците“. Беше със сто двайсет и осем страници — всичките празни.

Ако Сам, Дред и Мохамад бяха хомо, а в това нямаше никакво съмнение, през първите няколко дни те с нищо не го показаха. Занимаваха се с любимите си развлечения: четене на книги, слушане на касети (със слушалки), игра на шах и, когато успяваха да убедят Клара и мен, игра на китайски покер. Не играехме на пари, а просто да мине времето. (След два дена Клара сподели, че повече се печели при загуба, защото ако загубиш, по-дълго запълваш времето си в търсене на причините за загубата.) Бяха напълно толерантни и любезни към Клара и към мен — потиснатото малцинство на хетеросексуални хора сред преобладаващата на кораба хомосексуална култура и ни отстъпваха обслужващия модул точно петдесет процента от времето, макар че бяхме само четирийсет процента от състава.

Разбирахме се. И добре, че се разбирахме, иначе както бяхме нагъсто, не знам как щяхме да изкараме.

Вътрешността на един хичиянски кораб, дори петместен, не е по-голям от апартаментска кухня. Малко допълнително пространство дава обслужващия модул — колкото един нормално голям килер — но при далечен маршрут то е е запълнено с храна и апаратура. И от тази кубатура, общо примерно четирийсет и два или четирийсет и три кубически метра, извадете всичко друго, което влиза в нея, плюс нас, петимата изследователи.

Когато сте в пространството тау, ускорението е малко. В действителност това не е ускорение, а нежелание на атомите на тялото да се движат със свръхсветлинна скорост, така че то може да се опише по-скоро като триене, отколкото като гравитация. Чувствате се така, сякаш тежите около два килограма.

При тези условия, за да почивате, трябва да има нещо, върху което да се разположите. Всеки член на екипажа има свое сгъваемо легло, което може да се преобразува и в стол за сядане. Към всичко това прибавете мястото, което заемат личните вещи: шкафчета за касети, дискове и облекло (последното не е особено много), тоалетни принадлежности, снимки на любими и скъпи хора (ако има такива) и всичко друго, което бихте решили да вземете със себе си с общ обем 1/3 кубически метър и 75 килограма и ще разберете колко голяма е теснотията.

Прибавете още оригиналното хичиянско оборудване на кораба. Три четвърти от него никога не се използва; по-голяма част не знаете как да го използвате, ако се наложи. Какво се прави с него ли? Нищо. Това съвсем не означава, че можете да го махнете. Хичиянските машинарии са така конструирани, че нищо не може да се махне. Ако ампутирате макар и само една малка част от нея, ще умре цялата.

Ако знаехме как да излекуваме раната от такава ампутация, може би щяхме да махнем някоя и друга джунджурия, но не знаехме и затова нищо не махаме. Голямата златна кутия с формата на диамант, която при опит за отваряне експлодира, тъпичката спирала от златна тръбичка, която от време на време мъждука, но много често става нетърпимо гореща (и никой не знае защо) и така нататък. Всичко това е вътре и през цялото време се блъскате в него.

Към това трябва да се прибавят и някои други принадлежности: скафандри (по един за всеки, подбрани според неговия ръст и фигура), фотографска апаратура, тоалетни принадлежности, контейнери за отпадъци, инструменти за провеждане на опити, оръжие, дрелки, кутии за образци и всичко онова, което сваляте на повърхността на планетата, ако имате късмет да откриете такава, на която може да се кацне.

Незаетото пространство никак не е много. Все едно че живееш седмици наред с още четирима души под чергилото на голям камион с работещ двигател.

След първите два дена в мен възникна една необяснима неприязън към Хам Тайе. Беше грамаден мъж и заемаше много място. За мен това не беше справедливо.

Честно казано Хам бе толкова висок, колкото и аз, макар че тежеше повече. За мен обаче беше важно не колко място заемам аз самият, а колко място заемат другите. Сам Кахан беше по-добър по отношение на ръста — не повече от сто и шейсет сантиметра, с твърда, черна коса и силно окосмено тяло, от срамната област до под брадата и целия гръб. Не смятах, че Сам отнема от жизненото ми пространство, докато не намерих един дълъг черен косъм от брадата му в храната си. Хам поне не беше космат — с мека златиста кожа, която го правеше да прилича на евнух от някой йордански харем. (Дали йорданските крале имаха евнуси в харемите си? А и въобще дали имаха хареми? Изглежда, че Хам не знаеше; вече три поколения от рода му живееха в Ню Джърси.)

Хванах се дори, че противопоставям Клара на Шери, която беше сигурно с два ръста по-дребна. (Не винаги. Обикновено Клара си беше напълно добра).

А Дред Фрауенглас, който дойде с екипа на Сам, беше тих, фин млад мъж, който не говори много и заемаше по-малко място от когото и да било.

Единствено аз бях новак в групата и всички се стараеха да ми покажат как да върша малкото, което трябваше да се свърши. Правеха се обикновено фотоснимки и се отчитаха показанията от спектометъра. На магнитна лента се записваха данни от хичиянския контролен панел — малки изменения в оттенъка и яркостта на цветните светлини. (Все още продължаваха да ги изучават с надеждата да разберат техния смисъл.) Правеха се снимки и анализи на спектъра на звездите от пространството тау. Цялата тази работа отнемаше може би не повече от два човекочаса на ден. Още толкова време отнемаше приготвянето на храната и почистването.

Дневно с работа се запълваха около осем човекочаса на пет души, които разполагаха общо с четирийсет човекочаса.

Чиста лъжа. Не това е главното, което се прави през тези дълги часове. Главното е чакане! Чакане, корабът да се обърне.

Минават три дена, четири дена, една седмица. Почвам да чувствам как сред другите възниква някакво напрежение, което не споделям. Минават две седмици и вече знам какво е това напрежение, защото самият аз започвам да го изживявам. Всички очакваме обръщането. Вечер, преди да заспим, поглеждаме към златната спирала да видим дали не е засветила, Сутрин, като се събудехме, първата ни работа беше да погледнем дали таванът не е станал под. През третата седмица вече бяхме определено нервни. От всички най-нервен беше Хам — онзи, закръгленичкият, със златиста кожа и чудно красиво лице.

— Хайде да поиграем малко покер, Боб.

— Не, благодаря, не ми се играе.

— Хайде, Боб. Трябва ни четвърти. (При китайския покер се раздават всички карти — по тринайсет на всеки. По друг начин не може да се играе.)

— Не желая да играя.

Изведнъж той избухва:

— Майната ти! Като член на екипажа не струваш пукната пара, а сега не искаш и на карти да играеш!

После седна и започна унило да сече картите — цял половин час, сякаш се тренираше за нещо, от което зависеше животът му. А може пък да се стигне и до там, че това наистина да му спаси живота. Помислете само. Да предположим, че сте в петместен и сте пътували седемдесет и пет дни без обръщане. Очевидно сте в беда; запасите от храна няма да стигнат за изхранване на пет души повече от триста дни.

Но може би ще стигнат за четирима? Или за трима? Или за двама? Или за един? Става ясно, че един от екипажа трябва да се жертва и тогава, най-често, се цепят карти. Загубилият почтено си прорязва гърлото. Ако не е почтен, останалите четирима му дават урок по етика.

Много кораби, излетели с петчленен екипаж, се завръщат с по трима души; някои дори с един човек.

Така че времето ни не минаваше нито лесно, нито бързо.

За известно време сексът беше едно силно успокоително и ние с Клара прекарвахме часове наред прегърнати, дремвахме по малко, събуждахме се и пак се любехме. Предполагам, че момчетата правеха същото. Не след дълго обслужващият модул започна да мирише на лисичарник. По-късно започнахме да търсим уединение — и петимата. Само че на кораба нямаше достатъчно място, което да осигури уединение на пет души. Все пак направихме каквото беше възможно. По общо съгласие всеки подред имаше право да прекара един или два часа сам в обслужващия модул. Докато аз бях в модула, Клара я търпяха в капсулата. Когато Клара беше долу, аз обикновено играех карти с момчетата. Когато някой от тях беше долу, останалите двама ни правеха компания. Нямам представа какво правеха другите в това време на уединение, но аз просто гледах в пространството. Искам да кажа — буквално. Гледах през люка на обслужващия модул абсолютната тъмнина навън. Нищо не се виждаше, но беше по-добро, отколкото да гледам вътре в кораба онова, което ми бе омръзнало до смърт.

———————————————

———————————————

Впоследствие всеки започна да си създава своя собствена програма за убиване на времето. Аз прослушвах записите от лекциите, Дред гледаше порнодискове, Хам разтваряше един сгъваем синтезатор и свиреше, сложил слушалки на ушите (въпреки това се чуваше и на мен ми омръзнаха — не, просто ми се втръснаха Бах, Палестрина и Моцарт). Сам Кахан ни организира учебни занятия и когато не преговаряхме тестовите процедури преди кацане на новооткрито небесно тяло, ние обсъждахме природата на неутронните звезди, черните дупки и галактиката Зейферт. Хубавото на тези занимания беше, че успявахме поне за половин час да престанем да се мразим. Останалата част от времето най-често се мразехме. Аз не можех да понасям Хам Тайе заради неговото непрекъснато размесване на картите. Дред проявяваше неоснователна враждебност към мен, когато, от време на време, запалвах по някоя цигара. Подмишниците на Сам миришеха ужасно въпреки вонята на загнило, която изпълваше капсулата. В сравнение с тях най-лошият въздух на Гейтуей приличаше просто на розова градина. А Клара — е, тя пък имаше един лош навик — обичаше аспержи. Беше взела със себе си четири килограма изсушени храни просто за разнообразие и за запълване на времето. Вярно, че даваше и на мен, а понякога и на останалите, но се случваше и да си яде самичка. Аспержите обаче придават на урината особена миризма и никак не беше приятно като влезеш в общата тоалетна да установиш, че любимата ти е яла тайно аспержи.

И все пак тя беше моята любима — наистина ми беше любима.

В безкрайните часове на обслужващия модул ние не само се чукахме. Ние и разговаряхме. Никога не съм познавал дори и малка част от себе си така, както опознах Клара. Трябваше да я обичам! Не можех да спра да я обичам! Вечно!

На двайсет и третия ден свирех с електронния синтезатор на Хам, когато изведнъж почувствах пристъп на морска болест. Промените в гравитацията, които бяха почти незабележими, рязко се усилиха.

Вдигнах глава и съзрях Клара. Усмихваше се плахо, почти като пред плач. Посочи с глава към златната спирала. Там под стъклото, под което се намираше спиралата, златни искрици припламваха и се гонеха като малки рибки.

Корабът започваше да се обръща. Подът ставаше таван. Бяхме дочакали този момент и ни оставаше време за изследване. Прегръщахме се и ликувахме от радост.