Гейтуей I

22.

Тази нощ се върнах в собствената си стая, но дълго не можах да заспя. Едва бях заспал и Шики ме събуди. Дошъл да ми каже какво става. От екипажа оцелели само трима и основната им награда вече била съобщена: седемнайсет милиона петстотин и петдесет хиляди. Отделно лицензионните.

Това окончателно ме разсъни.

— За какво? — попитах аз.

Отговори ми:

— За двайсет и три килограма артефакти. Смятат, че представляват комплект ремонтни инструменти. Може би за ремонт на кораби, понеже ги намерили в един обслужващ модул на повърхността на планетата. Във всеки случай някакви инструменти.

— Инструменти! — Станах, отпратих Шики и с тежка стъпка се отправих към обществения душ, без да преставам да мисля за инструментите. Може би те щяха да дадат възможност да се отваря двигателя на хичиянските кораби, без да експлодира; може би те ще позволят да се разбере конструкцията на корабите и се построят нови; може би ще дадат нови, неподозирани възможности. Във всеки случай, те носеха парична награда от седемнайсет милиона петстотин и петдесет хиляди долара, освен лицензионните възнаграждения; разделени на три.

Една трета можеше да бъде моя! Трудно е да си избиеш от главата сума като 5850000 долара (освен лицензионните възнаграждения), особено като си помислиш, че при малко по-голяма предвидливост при избора на приятелката една трета можеше да бъде в джоба ти. Кажи го шест милиона. На моята възраст и здраве с по-малко от половината сума бих си осигурил пълно здравно обслужване, което включва прегледи, лечение, подмяна на тъкан и трансплантация до края на живота ми… който ще бъде най-малко с петдесет години по-дълъг, отколкото без такова обслужване. С останалите три милиона бих могъл да имам две жилища, кариера като преподавател (много се търсеха за преподаватели преуспели изследователи) и постоянен доход от реклами по пиезовизията, жени, храна, автомобили, пътешествия, жени, слава, жени… а щеше да има и лицензионни възнаграждения. Можеха да се получават от всичко намерено. Зависеше как учените щяха да използват инструментите. Находката, направена от екипажа на Шери, представляваше точно това, на което се надяваше всеки на Гейтуей: гърне злато, намерено отвъд дъгата.

Трябваше ми цял час, за да сляза до болницата, макар че тя се намираше само на три тунелни сегмента и пет хоризонта от моята квартира. Непрекъснато размислях и ту тръгвах, ту се отказвах и се връщах.

Когато най-сетне успях да се отърся и от най-малката завист (или поне да я скрия някъде дълбоко, откъдето да не може да се покаже) и влязох в приемната на болницата. Шери спеше.

— Можете да я видите. — каза сестрата на отделението.

— Не искам да я будя.

— Не мисля, че бихте могли — отговори ми тя. — Разбира се, не трябва да я насилвате. Посещения обаче са й разрешени.

———————————————

———————————————

Беше най-долу на едно триетажно легло в стая за дванайсет болни. Имаше още трима или четирима болни, двама, от които зад изолационен параван: млечнобяла пластмаса, зад която се виждат само силуети. Не зная кои бяха. Самата Шери имаше вид на човек, който спокойно си почива — пъхнала ръка под глава, красивите й очи затворени, бузата с трапчинка, положена на китката. В стаята бяха двамата й съекипници, единият заспал, а другият седнал под холоизглед на пръстените на Сатурн. Бях го срещал веднъж или два пъти; кубинец или венецуелец, във всеки случай латиноамериканец от Ню Джърси. Единственото име, което можах да си спомня за него, бе Човечец. Поприказвахме малко и той обеща да каже на Шери, че съм идвал. Напуснах болницата и отидох да изпия едно кафе в столовата, като не преставах да си мисля за тяхното пътуване. Бяха открили малка, студена планета, настрани от оранжево-червена звезда К-6. Според Човечеца не били сигурни дали си струва да се каца на нея. Уредите регистрирали хичиянска радиация, но не била много силна. Освен това почти цялата била покрита със сняг от въглероден двуокис. Човечецът останал на орбита. Шери и другите трима кацнали на планетата, намерили хичиянска бърлога, с големи усилия я отворили и, както обикновено, тя била празна. След това тръгнали по друга следа и намерили обслужващ модул. Наложило се да го взривят, за да го отворят. На двама от изследователите пострадали скафандрите — предполагам, че са били близко до модула. Когато разбрали, било вече късно. Замръзнали. Шери и другият изследовател се опитали да ги замъкнат в техния модул. Било адски трудно и страшно. Накрая се отказали и ги оставили. Другият изследовател отишъл още веднъж до взривения модул, намерил инструментите и успял да се върне. След това отлетели, като оставили двете жертви мирно да почиват. Пресрочили с престоя и когато се скачвали с капсулата, съвсем изтощени, очевидно не свързали добре захранването с въздух, поради което загубили голяма част от него. Целия обратен път прекарали при недостиг на кислород. Другият беше по-зле от Шери. Съществуваше реална опасност да остане с трайно увреждане на мозъка и тогава неговите 5850000 долара нямаше да му бъдат от голяма полза. За Шери казваха, че ще бъде съвсем добре; трябвало само да се възстанови от изтощението.

Не им завиждах на пътуването. Завиждах им на наградата.

Станах и си взех още една чаша кафе. Когато се върнах навън в коридора, където имаше няколко пейки под бръшляна, усетих, че нещо ме глождеше; нещо свързано с пътуването; нещо във факта, че беше наистина успешно; едно от най-успешните в цялата история на Гейтуей.

Хвърлих кафето с чашата и всичко в една дупка за отпадъци близо до стола и тръгнах към класната стая. Намираше се само на няколко минути. Вътре нямаше никой. Това беше добре. Нямах желание да споделям с никого онова, което се бях сетил. Набрах нужния номер за информационен достъп и по пиезофона получих данни за курса на Шери. Не бяха секретни. После влязох в учебната капсула. За мой късмет отново нямаше никой. Настроих селектора по получените данни.

Разбира се, веднага получих цвят. Натиснах фината настройка и цялото табло потъна в яркорозово, с изключение на цветната дъга отстрани.

Само в синята част на спектъра имаше една тъмна линия.

Да, мислех си аз, край на теорията на Мечников за признаците за опасност. В тази мисия бяха загубили четирийсет процента от екипажа, а това никак не е малко. Но пък според това, което ми бе казал, с най-голям шанс за печалба са онези, които са с шест или седем такива линии. И то в жълтата част на спектъра. Според Мечников, колкото са повече светлите линии в жълтата част, толкова по-голямо ще е паричното възнаграждение от пътуването.

Само че при това пътуване въобще не е имало светли линии в тази част на дъгата. Имало е само две черни „абсорбционни“ линии. Нищо Друго!

Изключих селектора и седнах. Големите умове на Корпорацията се бяха напрягали и бяха родили мишка. Онова, което бяха изтълкували като индикация за сигурност, съвсем не означава, че си в безопасност, а онова, което смятаха като обещание за добри резултати, изглежда, че няма нищо общо с първата мисия от двайсет години насам, завършила с такива богати резултати.

Всичко това ме връщаше отново към изходната точка, отново към големия страх.

През следващите два дни не се срещах с никого.

Тунелите на Гейтуей са с обща дължина осемстотин километра, което е твърде изненадващо, като се има предвид колко малък е астероидът: дълъг е едва десетина километра. Въпреки това въздушното пространство в него е около два процента.

———————————————

———————————————

Всичко останало представлява твърда скала.

Голяма част от тези осемстотин километра са ми добре познати.

Не избягвах хората, просто не търсех компанията им. От време на време виждах Клара. Разхождах се с Шики, когато не беше на работа, макар че тези разходки го затрудняваха. Друг път се разхождах сам, понякога случайно срещах приятели, друг път тръгвах след някоя група туристи. Екскурзоводите ме познаваха и нямаха нищо против да вървя с тях (нали бях летял! макар че не носех отличителна гривна), докато не се досетиха, че може би възнамерявам да стана екскурзовод. Тогава престанаха да се отнасят дружелюбно.

Бяха прави. Не бях далече от тази мисъл. Рано или късно, трябваше да направя нещо: или да отиде на мисия, или да се върна на Земята. Ако ли пък исках да отлагам решението на тези еднакво непривлекателни перспективи, трябваше да реша какво ще работя, за да си плащам престоя.

Когато Шери излезе от болницата, й устроихме страхотно празненство — комбинация от приветствия за завръщане и благопожелания за изпращане, тъй като на следващия ден се връщаше на Земята. Все още беше слаба, но радостна, и макар че не бе в състояние да танцува, половин час се прегръщахме в коридора. Увери ме, че ще й липсвам. Бях страшно пиян; такъв случай не беше за изпускане. Безплатно пиене! Сметката плащаха Шери и нейният кубински другар. Всъщност бях толкова пиян, че не можах да се сбогувам с Шери, защото отидох в тоалетната да повръщам. И както си бях пиян, изпитах съжаление, че повръщам; беше истински шотландски скоч, марка „Гленийгъл“, а не някаква си белезникава течност, варена Бог знае от какво.

След повръщането главата ми се поизбистри. Излязох навън, опрях се на стената с лице завряно в бръшляна, дишах дълбоко и полека-лека кръвта ми се обогати с кислород. Видях, че до мен стои Франси Херейра. Успях да му кажа „Здравей, Франси“.

Усмихна ми се с разбиране. Нещо миришеше необичайно силно.

— Извинявай — промърморих начумерено.

Франси се изненада.

— Моля ти се, няма за какво. Искам да кажа, че на стражевия кораб е доста лошо, но винаги, когато дойда на Гейтуей, просто се чудя как живеете при този въздух. И в тези стаи — ужас.

— Не се обиждам — отговорих великодушно и го потупах по рамото. — Отивам да кажа „лека нощ“ на Шери.

— Тя си отиде, Боб. Измори се. Утре я връщат в болницата.

— В такъв случай — казах аз, — ще кажа „лека нощ“ на теб. — Поклоних се и със залитане тръгнах през тунела. Трудно е да си пиян при гравитация почти нула. Мечтаеш си за стокилограмова тежест, която да те държи здраво за земята. По-късно ми казаха, че съм изскубал от стената цял ред бръшлян, а когато се погледнах в огледалото и видях насиненото си лице, разбрах, че съм се ударил в нещо твърдо. Усетих, че Франси ме настигна и ми помогна да продължа, а по средата на пътя осъзнах, че от другата ми страна също някой ме подкрепя. Беше Клара. Много смътно си спомням, че бях сложен в леглото, а когато се събудих, с изненада видях до себе си Клара.

———————————————

———————————————

Станах колкото се може по-тихо и се отправих към банята с желание да повърна още малко. Забавих се повечко, а после взех един душ, втория за четири дни. Беше неразумно разточителство, като се има предвид финансовото ми състояние. Почувствах се малко по-добре и когато се върнах в стаята, видях, че Клара бе станала и донесла чая, може би от Шики, и ме чакаше.

— Много ти благодаря — казах аз и наистина бях благодарен. Бях страшно обезводнен.

— На малки глътки, глупако — предупреди ме загрижено тя, макар добре да знаех това. Глътнах две глътки, а после отново се опънах в хамака. Вече бях сигурен, че и този път няма да се мре.

— Не очаквах да те видя тук — казах аз.

— Ти беше много настойчив снощи — отговори ми Клара. — Не беше обаче във форма. А страшно много ти се искаше.

— Извинявай.

Тя се пресегна и стисна крака ми.

— Няма нищо. Как беше на празненството?

— О, добре. Беше чудесно празненство. Мисля, че те нямаше.

Вдигна рамене.

— Закъснях. Всъщност не бях поканена.

Не казах нищо. Знаех, че Клара и Шери не се обичат много; предполагам, че е заради мен. Клара прочете мислите ми и каза:

— Никога не съм държала на Скорпионите, особено пък на нерешителните с ужасно голяма челюст. От тях никога не можеш да чуеш интелигентна, възвишена мисъл, — Спря за малко, а после продължи: — Но е смела. Това не може да и се отрече.

— Нямам желание за такъв спор — отговорих аз.

— Никакъв спор, Боб. — Наведе се над мен и обгърна главата ми с ръце. Усмихна се сладко и по женски; много мило при някои обстоятелства, но не точно сега.

— Ей — извиках аз, — какво стана с мускусното масло?

— Защо?

— Имам предвид — отговорих аз и изведнъж разбрах, че нещо не е в ред, — че много използваше този парфюм. Спомням си, че това бе първото нещо, което забелязах в теб. — Сетих се за забележката на Франси Херейра относно миризмата на Гейтуей и разбрах, че от дълго време Клара вече не миришеше така приятно.

— Боб, миличък, пак ли искаш да се скараме?

— Разбира се, че не. Но съм любопитен. Откога престана да се парфюмираш?

Вдигна рамене и не отговори нищо, ако не се смята за отговор гневният й поглед. За мен обаче това беше достатъчен отговор, тъй като доста често й бях казвал, че харесвам парфюма й.

— Как върви с психоанализата? — попитах аз само колкото да променим темата.

Изглежда, че нямаше никакъв резултат. Доста хладно Клара отбеляза:

— Сигурно се чувстваш доста зле с тази глава. Аз обаче смятам да си вървя.

— Наистина се интересувам — упорствах аз, — Искам да зная имаш ли някаква полза?

Не беше ми казала, но знаех, че ходи на психоанализа. Изглежда че сеансите й продължаваха по два или три часа дневно. Знаех, че не искаше да отиде на машинна терапия с компютъра на Корпорацията, но какво в последна сметка бе решила не ми беше известно.

— Има — каза тя разсеяно.

— Успя ли да преодолееш състоянието с баща си? — запитах аз.

Клара отвърна агресивно:

— Не ти ли е идвало наум, че малко такава помощ и на теб ще ти дойде добре?

— Странно, че и ти го казваш. Същото ми каза онзи ден и Луиз Форханд.

— Никак не е странно. Помисли по въпроса. До скоро.

Отиде си. Отпуснах глава и затворих очи. Да отида на психоанализа! От какъв зор? Единственото, от което имах нужда, бе една успешна мисия, като тази на Шери…

И единственото, което трябваше да направя, бе…

Бе да събера кураж и се запиша за друга мисия.

Изглежда, обаче, че тъкмо този кураж ми беше доста дефицитен.

Времето си течеше или пък аз просто го пропилявах. Цял един ден пропилях в музея. Бяха изложили холоснимки от находка на Шери. Пусках холодиска два или три пъти, просто за да видя как изглежда една находка, оценена на седемнайсет милиона петстотин и петдесет хиляди долара. В по-голямата си част имаше вид на безполезни вехтории. Така изглеждаха предметите, разглеждани поотделно. Имаше около десетина молитвени ветрила, което показваше, предполагам, че хичиянците са обичали да включват произведения на изкуството дори и в комплекта от инструменти за поправяне на автомобилни гуми. Или по-точно в комплекта от инструменти, предназначението на които все още не бе известно. Това бяха предмети, приличащи на отвертки-звезди с гъвкави дръжки, глухи ключове, направени от мек материал, предмети, приличащи на електрически пробници и такива, каквито никога не сте виждали. Разглеждани един по един, те създаваха впечатление за нещо твърде безразборно, но, разглеждани като комплект, те бяха така напасвани един към друг и така подредени в кутии, че заемаха минимална площ. Седемнайсет милиона петстотин и петдесет хиляди долара! Ако бях отишъл с Шери, сега и аз щях да съм един от онези, които имат дял в сумата.

Или един от труповете. Наминах към дома на Клара, повъртях се малко, но тя не си беше вкъщи. По това време ходеше на психоанализа. От друга страна, вече не знаех дневното й разписание. Бе си взела друго дете, за което се грижеше, когато родителите му бяха заети. Беше малко чернокожо момиченце, може би четиригодишно, майката на което беше астрофизичка, а бащата екзобиолог. С какво друго се занимаваше Клара не можех да кажа.

Тръгнах обратно към стаята си. Луиз Форханд надникна от вратата и ме последва.

— Боб — попита припряно тя, — знаеш ли нещо за предстоящата премия за голям риск?

Направих й място в леглото до мен.

— Аз ли? Не. Откъде бих могъл да зная?

Бледото й мускулесто лице бе по-напрегнато, откогато и да било.

— Помислих, че може да си подочул нещо. От Дейн Мечников например. Зная, че си близък с него, пък и го видях да говори с Клара в учебната зала.

Не отговорих нищо и не бях сигурен, че имам желание да отговоря.

— Чух да казват, че предстои едно пътуване с научна задача, за което е определена доста голяма награда. Бих желала да се запиша за него.

Прегърнах я.

— Какво има, Луиз?

— Съобщиха, че Уила е мъртва. — Заплака.

Държах я в прегръдките си и я оставих да се наплаче. Бих се опитал да я утеша, но не знаех как. Каква ли утеха може да има за такава загуба? Не след дълго станах и зарових в шкафа за цигарата от марихуана, която преди два дни ми бе дала Клара. Запалих я й я подадох.

Луиз пое дълбоко, задържа доста дълго, после издуха дима.

— Мъртва е, Боб — повтори тя. Бе престанала да плаче. Макар и все така опечалена вече се бе успокоила; мускулите на врата и на гърба й се бяха отпуснали.

— Може и да се върне, Луиз.

Поклати глава.

— Няма никакъв шанс. Корпорацията обяви кораба й за загубен. Може и да се върне, но Уила няма да бъде жива. Последната им храна се е свършила преди две седмици. — Тя впери невиждащ поглед към пространството, после въздъхна, надигна се и се пресегна към цигарата. — Защо не е тук сега Сес — каза тя. Почувствах отново на дланта си как мускулите й се напрегнаха.

Знаех със сигурност, че наркотикът започна да действа, защото и на мен самия вече бе подействал. Не беше някакъв бурен, отгледан в саксия зад бръшляна, а истинска неаполитанска марихуана. Беше я донесло едно момче от стражевите кораби. Набрало я по сенчестите склонове на планината Везувий, между редиците от лози, от които правят виното „Сълза Христова“. Луиз се обърна към мен и завря брадичка в гушата ми.

— Аз наистина обичам семейството си — каза тя съвсем спокойно. — Надявах се, че тук ще ни се усмихне щастието. И на нас трябва най-после да ни провърви.

— Замълчи, мила — прошепнах аз и зарових нос в косата й. От косата към ухото, оттам към устните и стъпка по стъпка започнахме любов; старомодна, спокойна любов — любов в безвремието. Бе много разтоварващо. Луиз се оказа опитна, търпелива, отзивчива. След два месеца общуване с нервната и раздразнителна Клара преживяното бе като завръщане в бащиния дом. Накрая тя се усмихна, целуна ме и обърна гръб. Беше много тиха и дишането й бе равномерно. Лежа дълго мълчалива и едва когато усетих, че китката ми се мокри разбрах, че отново плаче.

— Съжалявам, Боб — отвърна тя, когато започнах да я успокоявам. — Просто никога не сме имали късмет. Понякога се примирявам с този факт, но има дни, в които не мога. Днес е един такъв ден.

— Ще ви провърви.

— Не вярвам. Вече не вярвам.

— Но вие сте на Гейтуей, нали? Това също е късмет.

Тя се извърна и ме погледна. Очите й се вглеждаха в моите.

Казах й:

— Помисли си само колко билиона хора са готови да продадат левия си тестикул само и само да бъдат тук.

Луиз отговори бавно:

— Боб… — Спря. Започнах да говоря, но тя тури ръка на устата ми и продължи. — Знаеш ли как дойдохме тук?

— Разбира се. Сес продал самолета.

— Продадохме много повече. Самолетът ни донесе малко над сто хиляди. Тези пари не стигаха дори само за един от нас. Парите взехме от Хет.

— Твоя син? Онзи, който починал?

— Имаше тумор в мозъка. Откриха го на време, или почти на време. Щеше да живее. Не зная колко, но поне още десетина години, макар и с някои поражения; засегнати били центровете на говора и контрол на мускулите. Но и досега щеше да е жив. Само, че… — тя свали ръката си от гърдите ми и избърса очи, не плачеше. — Той не пожела да изхарчим парите от самолета за неговото лекуване. Щяха да стигнат само за операция, а после пак щяхме да сме си бедни. Ето защо той продаде своето тяло, Боб. Всичките си органи! Не само левия си тестикул. И двата. Бяха добри, първокачествени органи на двайсет и една годишен скандинавец. Отиде в болницата и те — как се казваше? — те го упоили. Органите на Хет сега сигурно се намират в цяла дузина различни хора. Продадоха всичко за трансплантиране и ни дадоха парите. Почти един милион долара. С тях пристигнахме тук. Останаха ни малко. Ето източника на нашето щастие, Боб.

— Извинявай — промълвих аз.

———————————————

———————————————

— Няма за какво да се извиняваш. Просто нямаме късмет, Боб. Хет е мъртъв. Уила е мъртва. Един Господ знае къде е мъжът ми и последното ми оцеляло дете. А аз съм тук и, Боб, през по-голямата част от времето желая от цялото си сърце също да съм мъртва.

Оставих я да спи и отидох да се поразходя в Централния парк. Наминах към Клара. Бе излязла. Оставих й бележка, та да знае къде съм. Следващия половин час прекарах по гръб в съзерцаване на черниците по дървото. Паркът беше безлюден с изключение на двама туристи — наминали малко преди да отлети корабът им. Не им обърнах никакво внимание; дори не съм чул кога са си отишли. Мислех си за Форхандови и изпитвах голямо съжаление: за Луиз, за цялото й семейство, но най-много мислех за себе си. Те не бяха имали късмет, но онова, което аз нямах, беше още по-лошо. Болните общества отнемат куража на изследователите и те не могат нищо да направят. Предполагам, че същото е било и с моряците на Колумб, или с първите заселници на Америка, прекосили с покритите си конски впрягове територията на команчите. И те сигурно са били изплашени и глупави не по-малко от мен, но не са имали друга алтернатива. Точно като мен! Но Боже Господи, колко ме беше страх… Чух гласове — един детски, а после лек смях. Смехът на Клара! Изправих се.

— Здравей, Боб — поздрави ме тя и застана пред мен, сложила ръка върху главата на едно мъничко, черничко момиченце с щръкнали плитчици.

— Това е Уати.

— Здравей, Уати.

Дори и за мен самия гласът ми прозвуча фалшиво.

— Какво има? — попита Клара.

Не можех да й обясня само с едно изречение.

Отговорих лаконично:

— Съобщили, че Уила Форханд е мъртва.

Клара кимна, без да каже нещо. Уати изписука:

— Моля ти се, Клара, хвърли ми топката.

Клара взе топката и започнаха да си подхвърлят. При почти пълното отсъствие на гравитация на Гейтуей топката сякаш летеше.

Казах й:

— Луиз иска да участва в мисията с премия за риск. Според мен тя иска аз, всъщност ние, да я вземем със себе си.

— Охо!

— Знаеш ли нещо за полетите? Дейн не ти ли е споменавал нещо за някой от специалните мисии?

— Не! Не съм виждала Дейн от — не си спомням откога. Във всеки случай той замина тази сутрин с едноместен.

— Но той не е правил прощално празненство! — изненадах се аз.

Клара стисна устни.

Момиченцето се провикна:

— Хей, мистър! Дръж! — и подхвърли към мен топката. Тя летеше като напълнен с топъл въздух балон, но въпреки това едва не я изпуснах. Умът ми беше другаде. Внимателно я хвърлих обратно.

След малко Клара промълви:

— Съжалявам, Боб. Мисля, че просто нямам настроение.

— Да — отговорих аз, като мислех за друго.

Тя продължи с нескрито желание за помирение.

— Изживяхме някои тежки моменти, Боб. Не искам да съм груба с теб. Не се засягай, но аз… аз ти нося нещо.

Тя ме хвана за ръка и надяна нещо на китката ми.

Беше гривна от хичиянски метал, отличителна гривна за извършен полет. Струваше петстотин долара. С моите средства не бих могъл да си го позволя. Вперих очи в нея и се мъчех да се сетя какво исках да й кажа.

— Боб?

— Какво?

В гласа й се чувстваше раздразнение.

— Прието е в такива случаи да се казва „благодаря“.

— Прието е — казах аз — на ясен въпрос да се дава ясен отговор, а не да казваш, че не си виждала Дейн Мечников, след като миналата нощ си прекарала с него.

Изчерви се.

— Шпионирал си ме!

— Лъгала си ме!

— Боб! Не съм твоя собственост. Дейн е човешко същество и приятел.

— Приятел! — излаях аз. Последното нещо, което Мечников можеше да бъде за другите, бе да им бъде приятел. Само при мисълта, че Клара е била при него ме свиваше под лъжичката. Не харесвах това усещане, защото не можех да го определя. Не беше само гняв. Не беше дори и ревност. Беше някакво усещане, което си оставаше неразбираемо. Продължих почти разплакан, като съзнавах колко нелогично беше: — Аз те запознах с него.

— Това не ти дава право на собственост! Добре! — озъби се Клара, а после добави: — Може би съм спала няколко пъти с него. Това обаче не променя чувствата ми към теб.

— Но променя моите към теб, Клара.

Погледна ме възмутено.

— И ти имаш нахалството да ми казваш това. Ти, който ми идваш тук, вмирисан на секс, правен с някаква пачавра.

Това вече надминаваше всякакви граници.

— Не беше никаква пачавра. Трябваше да успокоявам някого — някого, който страдаше.

Изсмя се. Беше неприятен смях, изпълнен с непристоен гняв.

— Знам! Трябвало е да успокояваш Луиз Форханд. Тя отдавна си проправя безцеремонно път. Не си ли забелязал?

Момиченцето държеше топката и ни гледаше втренчено. Виждах, че я бяхме изплашили. Като се мъчех да сдържам гнева си, казах:

— Клара, няма да ти позволя да ме правиш на глупак.

— Ух — изрази тя нечленоразделно отвращението си и се обърна да си върви. Пресегнах се да я спра, но тя се разрида и ме удари с всичка сила. Ударът й попадна в рамото.

Това вече беше грешка.

Винаги е грешка. Не е въпрос на разум или защита, а въпрос на сигнал. За мен това беше лош сигнал. Вълците не се избиват помежду си, защото по-малкият и по-слабият винаги се предава; ляга по гръб, остава гърлото си незащитено, вдига лапи във въздуха, за да съобщи, че се предава.

———————————————

———————————————

Тогава физическият победител не може да атакува. Ако не беше това, досега да не са останали живи вълци. По същата причина мъжете обикновено не убиват жени, или поне не ги пребиват до смърт. Просто не могат. Колкото по-силно е желанието у един мъж да удари жена, толкова повече се съпротивлява неговото вътрешно „аз“. Ако жената направи грешка и изпрати друг сигнал, като първа го удари…

Ударих я четири или пет пъти с всичка сила, по гърдите, по лицето, по корема. Падна на земята разплакана. Коленичих до нея, повдигнах я с една ръка, а с другата напълно хладнокръвно я ударих още два пъти. Всичко стана като по сценарий, написан от Господ; абсолютно неизбежно. Дишах тежко, сякаш съм бягал, за да спася живота си. Кръвта тупкаше в ушите ми. Пред очите ми всичко беше като в червена мараня. Накрая чух тих, далечен плач. Обърнах се и видях малкото момиченце, Уити, да ме гледа уплашено, с отворена устица, а сълзиците й се стичаха по виолетово-черните й бузки. Тръгнах към нея да я успокоя, но тя изпищя и се скри зад една дървена решетка.

Обърнах се към Клара. Бе станала и гледаше настрани с ръка върху устата. Свали ръката си и погледна в нея. Беше зъб.

Не казах нищо. Не знаех какво да кажа и не ми се мислеше за нищо. Обърнах се и си отидох.

Не си спомням какво правих през следващите няколко часа. Не спах, макар че бях физически изтощен. Поседях малко върху шкафа в стаята си. След това отново излязох. Спомням си, че говорих с някого. Мисля, че беше турист от венериански кораб. Разказвах колко интересна и вълнуваща е работата на изследователя. Спомням си, че нещо ядох в стола. И през цялото време си мислех: исках да я убия. Цялата тази ярост е била в мен, а аз дори и не съм подозирал до момента, в който тя натисна спусъка.

Не знаех дали ще ми прости. Не бях сигурен дали трябва да ми прости. Не бях сигурен дори дали искам да ми прости. Не можех да си представя, че ще можем отново да се обичаме. Ако все пак бях сигурен в нещо, то бе, че исках да й се извиня.

Само че тя не беше в стаята си. Нямаше никого, освен една закръглена млада черна жена с тъжно лице, която подреждаше някакви дрехи. Когато я запитах за Клара, започна да плаче.

— Замина си — отговори жената, като ридаеше.

— Заминала?

— Изглеждаше ужасно. Някой сигурно я беше бил. Доведе Уати и каза, че повече няма да може да се грижи за нея. Подари ми всичките си дрехи, но — какво ще правя с Уати, когато съм на работа?

— Къде замина?

Жената повдигна глава.

— Върна се на Венера. С кораба. Отлетя преди един час.

Повече не разговарях с никого. Самичък в стаята си успях да заспя.

Когато се събудих, събрах всичко, каквото имах, дрехи, холодискове, шаха, ръчния си часовник, хичиянската гривна, подарена ми от Клара, и го продадох. Изтеглих и всичко от кредитната си сметка. Събрах общо хиляда и четиристотин долара и малко дребни. Качих се в казиното и заложих цялата сума на числото „31“.

Колелото на рулетката се завъртя и голямата топка започна бавно да прескача от вдлъбнатинка на вдлъбнатинка: Зелено. Нула.

Отидох в управлението на полетите и се записах за първата мисия. Беше едноместен. Двайсет и четири часа по-късно вече бях в Космоса.