Гейтуей I

26.

Докато ме нямаше на Гейтуей, бяха настъпили много промени. На първо място, бе повишена дневната такса. Корпорацията искаше да се отърве от някой безделници като Шики и мен. Беше лоша новина. Това означаваше, че предплатеното от мен за три седмици сега щеше да стигне едва за десет дни. От Земята бяха пристигнали много хора с двойно местоживеене: астрономи, ксенотехници, математици. Беше пристигнал дори старият професор Хеграмет, който макар и малко поожулен при прекачването на междинната станция, подскачаше бодро из тунелите.

Едно от нещата, които не се бяха променили, беше Съветът за оценка. Бях извикан и поставен на „горещия“ стол пред него. Проявявах недоволство, докато старата ми приятелка Ема ми обясняваше какъв съм глупак. Разследването се извършваше от самия мистър Хсиен, а Ема превеждаше. Тя обичаше тази работа.

— Предупредих те, че ще бъдеш изхвърлен, Бродхед. Трябваше да ме послушаш. Защо промени курса?

— Вече ви казах. Когато разбрах, че това беше Гейтуей Две, не можех да оставя курса непроменен. Исках да отида на друго място.

— Изключително глупаво от твоя страна, Бродхед.

Погледнах към Хсиен. Беше закачил на стената обърнатата си нагоре яка и висеше там със скръстени ръце и учтива усмивка.

— Ема — обърнах се аз към преводачката си, — прави, каквото ще правиш, но гледай да ме спасиш от наказание.

Тя отговори радостно:

— Правя онова, което искам да правя, Бродхед, защото това е, което съм длъжна да правя. Такава ми е работата. Ти знаеш, че разпоредбите не разрешават да се променя курса.

— За какви разпоредби ми говориш? Там, в кораба, на мен ми се печеше яйце.

— Разпоредбите казват, че нямаш право да разрушаваш кораб — обясни ми тя. Не казах нищо, а тя изчурулика нещо на Хсиен, който, стиснал устни, слушаше тъжно, а после цитира на езика на мандарините два параграфа.

— Мистър Хсиен казва — преведе Ема, — че си много безотговорна личност. Напълно си разрушил ценно оборудване, което не може да се достави отникъде. То не е твоя собственост, а принадлежи на цялото човечество. — Хсиен изпя весело още няколко изречения, а тя преведе: — Не можем да вземем окончателно решение за вината ти, докато не получим още информация за състоянието на кораба. Мистър Итуно съобщи, че при първа възможност ще направи пълна проверка за състоянието на кораба. В изготвянето на доклада ще участват и двама ксенотехниди, които на път за Афродита ще спрат там. Вероятно те вече са пристигнали на Гейтуей Две и може би със следващия редовен рейс ще получим тяхното заключение. Тогава пак ще те извикаме.

Тя замълча, погледна към мен и аз реших, че разпитът е свършил.

— Много благодаря — казах аз и тръгнах към вратата.

Ема ме изчака да стигна до вратата и чак тогава ми съобщи:

— Има и още нещо. В доклада на мистър Итуно се казва, че на Гейтуей Две ти си участвал в товаренето на кораба и в изработването на скафандри. Той ти е начислил от дневните надници сумата, чакай да видя, две хиляди и петстотин долара. Капитанът на кораба, Естер Бегровиц, пък ти е начислила един процент от нейната премия за оказана помощ по време на полета. Така че тези две суми са внесени на твое име.

— Аз не съм имал никакъв договор с нея? — изненадах се аз.

— Вярно е. Но тя смята, че е справедливо и ти да имаш дял. Разбира се, делът е малък. Общо — тя погледна в някакво листче — две хиляди и петстотин плюс пет хиляди и петстотин — осем хиляди долара.

Осем хиляди долара! Тръгнах към проходната шахта, хванах се за издигащото въже, размишлявайки. Не беше сума, която да има някакво значение. Сигурно няма да е достатъчна за заплащане на щетите за разбития кораб. В цялата Вселена няма толкова пари, ако трябва да заплатя всички щети. Нямаше начин да се възстанови загубата.

От друга страна, осем хиляди долара бяха повече от това което имах.

Отпразнувах случая, като си поръчах едно питие в „Синия ад“. Докато го пиех, обмислях какви възможности имах. Колкото повече мислех, толкова по-малки ми се виждаха.

Сигурно щяха да ме изкарат виновен. По това не можеше да има две мнения. Щетите вероятно ще бъдат оценени на стотици хиляди долара. Само че аз ги нямах тези стотици хиляди долара. Може би дори щяха да са много повече, но това беше без значение. След като ти вземат всичко, каквото имаш, останалото няма никакво значение.

———————————————

———————————————

Така че, като си помислиш, става ясно, че моите осем хиляди са си нищо пари. Те могат да изчезнат като утринна роса. Щом пристигне докладът на ксенотехниците от Гейтуей Две, Съветът отново ще се събере и тогава край на всичко.

Значи нямаше никакъв смисъл да пестя парите си. Можех спокойно да си ги изхарча.

Нямаше основание да мисля и за връщане на старата работа като градинар, дори и ако мога да я заема, тъй като Шики вече не беше шеф. Мигът, в който ме намереха за виновен, кредитният ми баланс ще се стопи. Същото ще стане и с авансовото ми предплащане на таксата. Просто щях да се превърна в човек за изхвърляне.

Ако в момента имаше кораб с курс към Земята, щях да се кача на него и рано или късно да се върна в Уайоминг. Там щях да потърся работа в мините за храна. Ако нямаше такъв кораб, щях да съм в беда. Може би щях да склоня някой от американския стражеви кораб, или от бразилския, например Франсис Херейра, да се застъпи за мене и ме вземе на борда, докато се появи някой кораб. А може би всичко това щеше да бъде невъзможно.

Разгледани трезво, шансовете не бяха много обнадеждаващи.

Най-доброто нещо, което можех да направя, бе да действам преди Съвета. Възможностите за това бяха две:

Бих могъл да взема следващия кораб на път към Земята и без да чакам решението на Съвета, да се върна в мините за храна.

———————————————

———————————————

А бих могъл отново да замина на изследване. Бяха две „прекрасни“ възможности! Едната от тях означаваше отказване от всякакъв шанс за приличен живот… а другата ме плашеше до смърт.

По това време Гейтуей беше нещо като Джентълменски клуб, в който не се знае кои негови членове са в града. Луиз Форханд бе заминала. Мъжът й, Сес, търпеливо държеше фронта, като очакваше нея или останалата им жива дъщеря да се завърне, за да замине той. Сес ми помогна да се пренеса в стаята си, в която по време на моето отсъствие бяха живели три унгарки, заминали неотдавна с един триместен кораб. Преместването не беше трудно. Нямах почти никакъв багаж освен онова, което току-що бях купил от магазина на Корпорацията.

Единствената постоянна личност беше Шики Бакин, винаги дружелюбен и винаги присъстващ. Попитах го дали е чул нещо за Клара. Не беше.

— Замини отново, Боб — подкани ме той. — Това е единственото, което си заслужава да се върши.

— Така е — съгласих се аз. Не исках да споря. Несъмнено беше прав. Може би бих… Казах му: — Де да не бях такъв страхливец. Просто не зная как ще се реша отново да вляза в кораб. Нямам кураж да изкарам сто дни в постоянен страх от смъртта.

Той се засмя, слезе от шкафа, потупа ме по рамото и ми отговори:

— Не ти трябва толкова кураж. Достатъчно ти е да имаш само за първия ден, за да влезеш в кораба. После не ти е нужен никакъв кураж, защото нямаш никакъв избор.

— Мисля, че бих могъл да го направя — отговорих аз, — ако историите на Мечников за цветните кодове са верни. Но някои от неговите „сигурни“ са смъртоносни.

— Това е само статистика, Боб. Вярно е, че сега има данни за някои с по-голяма сигурност, както и за такива, с по-голям успех. Истина е, че са малко, но са по-сигурни и с по-големи шансове.

— Загиналите са си загинали — отбелязах аз. — Все пак, може би ще говоря с Дейн.

Шики ме погледна изненадано.

— Той замина.

— Кога?

— Почти веднага след теб. Мислех, че знаеш. Бях забравил.

— Интересно дали е намерил интимността, която търсеше.

Шики се почеса по брадата с края на крилото си, като в същото време лениво помахваше с другото, за да поддържа равновесие. После слезе от шкафа и отиде до пиезофона.

— Я да проверим — отвърна той и набра номера. На екрана се появи локаторното табло. — Полет 88–173 — прочете той, — награда 150,000 долара. Не е много, нали?

— Мислех, че е отишъл за нещо по-голямо.

— Да — отговори Шики, — но и това не е получил. Тук се сочи, че се е върнал миналата нощ.

Тъй като Мечников бе обещал, макар и с половин уста, да сподели опита си с мен имаше смисъл да поговоря с него. Само че аз не го направих. Само проверих да разбера, че се беше върнал без находка и без нищо, освен премията, която да осигури неговите усилия. Не отидох да го видя.

Всъщност нищо не правех; просто се мотаех.

Гейтуей не е най-приятното място за живеене на Вселената, но аз си намирах занимания. Беше по-лошо от мините за храна. Всеки изминал ден ме приближаваше към времето, когато щеше да пристигне рапортът на ксенотехниците, но съумявах да не мисля много за това. Пиех в „Синия ад“ и се сприятелявах с туристи, с екипажи от кораби, дошли на посещение, с върнали се от полет изследователи, със зайци, които продължаваха да пристигат, изнемощели от горещите планети и търсех, предполагам, друга жена като Клара. Не я намерих.

Четях писмата, написани по време на връщането ми от Гейтуей Две, а после ги късах. Вместо тях написах една кратка бележка, в която се извинявах и казвах, че я обичам. После отидох да я предам по радиото до Венера. Нямаше я. Бях забравил колко време продължават бавните Хофманови орбити. От бюрото за локация лесно идентифицираха кораба, на който се бе прехвърлила. Беше от онези кораби, които се движеха по постоянна орбита под прав ъгъл и служеха като междинна станция за срещи с кораби, извършващи полети по еклиптика между планетите. Според информацията нейният кораб имал среща с един товарен кораб на път за Марс и един луксозен лайнер за Венера. Вероятно се бе прехвърлила на някой от тях, но не знаеха на кой, тъй като никой още не бе достигнал крайната точка на своя курс.

Изпратих по едно копие до всеки от двата кораба, но не получих никакъв отговор.

Завързах тясна връзка с едно момиче — трети артилерист на бразилския стражеви кораб. Запозна ме Франсис Херейра.

— Да те представя на братовчедката си — каза той, а по-късно ми прошепна: — Трябва да ти призная, Боб, че не изпитвам семейни чувства към братовчедките си.

От време на време всички екипажи на стражевите кораби имаха отпуска, която прекарваха на Гейтуей, който въпреки че не беше нито Уейкики, нито Кан, привличаше свободните от наряд екипажи. Сузи Херейра беше много млада. Казваше, че е на деветнайсет, макар че за да постъпи на бразилския кораб беше достатъчно да е на седемнайсет, но не изглеждаше на толкова. Говореше съвсем малко английски, но за пиене в „Синия ад“ нямаше нужда от повече, а когато се намерихме в леглото, открихме, че без всякакви думи умеем да общуваме много добре с телата си.

Сузи прекарваше на Гейтуей само един ден седмично и трябваше да намеря начин да убивам останалото време.

Опитах всичко: участвах в група за физическо укрепване, в групов секс, където всеки развиваше любов и омраза към всички. Изслушах серия от лекции на добрия професор Хеграмет за хичиянците. Участвах в семинар по астрофизика, който трябваше да ни научи как да печелим научните награди определяни от Корпорацията. Като разпределях грижливо времето си, успях да участвам във всичко това и да отлагам решението от един ден за друг.

Не искам да създавам впечатление, че имах план за убиване на времето. Макар че живеех ден за ден, времето ми бе запълнено, В четвъртък идваха Сузи и Франси Херейра. Много често тримата обядвахме в „Синия ад“. После Франси отиваше да се разхожда, или хващаше някое момиче, или пък отиваше да поплува в езерото „Превъзходно“, докато ние със Сузи отивахме в моята стая и се задоволявахме с „плуване“ в топлото ми легло. След вечеря следваше някакво развлечение. В четвъртък вечер се изнасяха лекциите по астрофизика и ние слушахме за диаграмата на Хертцшпрунг-Ръсел, или за звездите-гиганти и звездите-джуджета, или за неутронните звезди, или за черните дупки. Професорът беше дебел, стар съблазнител на млади момичета от някакъв затънтен колеж край Смоленск. Макар че пускаше брадати вицове по време на лекциите, в онова, което разказваше, имаше много поезия и красота. Той непрекъснато мислеше за онези стари звезди, които са дали живот на всички ни, като са разпръснали силикати и магнезиев карбонат в космоса за създаване на планетите и на въглеводороди за създаване на самите нас. Той говореше за неутронните звезди, които изкривяват гравитацията около себе си. Това вече знаехме, защото два кораба бяха загинали, разтрошени на парчета — приближили се твърде много до тези свръхплътни джуджета. Разказваше за черните дупки, които преди това са били плътни звезди. Сега можеха да се открият само по свойството си да поглъщат всичко около себе си, дори и светлината. Те не само изкривяват гравитацията, те я увиват около себе си подобно на одеяло. Описваше звездите като огромни светещи облаци с плътността на въздуха. Разказваше ни за огромните възли от топъл газ в мъглявината Орион, които след милион години може би ще се превърнат в слънца. Лекциите му се ползваха с голяма популярност. Дори такива опитни изследователи като Дейн Мечников ги посещаваха. Докато слушах професора, усещах чудесата и красотата на космоса. Беше огромен и прекрасен, за да е страшен. След това щях да свържа тези тресавища и блата от газ със себе си, със своето крехко, наплашено, чувствително към болка тяло. И тогава, като си помислех, че ще трябва да отида сред тези далечни титани… сърцето ми се свиваше.

След една такава лекция се сбогувах със Сузи и Франси, седнах в една ниша до лекционната зала, полузакрит от бръшляна, и отчаян запалих цигара с марихуана. Шики ме съгледа, дойде при мен и като се подпираше на крилата си, каза:

— Търсих те, Боб — после млъкна.

Наркотикът вече бе почнал да ми действа.

— Интересна лекция — подхвърлих разсеяно аз, като очаквах да настъпят приятните усещания, без да се интересувам от присъствието на Шики.

— Пропусна най-интересната част — продължи той.

Стори ми се, че в погледа му се таяха едновременно и страх и надежда. Явно бе намислил нещо. Дръпнах отново от цигарата, а после предложих и на него. Поклати отрицателно глава.

— Боб — продължи той, — мисля, че се задава нещо ценно.

— Наистина ли?

— Наистина, Боб! Нещо много добро. И много скоро.

———————————————

———————————————

Не бях готов за такъв разговор. Исках да продължа да си пуша, докато моментното вълнение от лекцията избледнее, а после да продължавам да убивам времето. Последното нещо, за което исках да слушам, беше за някоя нова мисия, която моето чувство за вина ще ме при принуждава да приема, а моят страх да отхвърля.

Шики се хвана за бръшляна и като се държеше изправен, ме загледа любопитно.

— Боб, приятелю — обърна се той към мен, — ако мога да ти намеря нещо подходящо, ще ме вземеш ли със себе си?

— С какво можеш да помагаш в един евентуален полет?

— Вземи ме със себе си — извика той. — Мога да върша всичко, което не се върши в обслужващия модул. А тази мисия, така си мисля аз, ще бъде такава, че това няма да е от голямо значение. Ще има награда за всеки, дори и за онзи, който ще остане на орбита.

— За какво приказвахме? — попитах аз. Тревата вече бе почнала да действа. В коленете си чувствах топлина и пред погледа ми всичко се замъгли.

— Мечников говори с лектора — отговори Шики. — От онова, което чух, мисля, че знае нещо за нова мисия. Само че те говореха на руски, та не можах да разбера всичко. Разбрах че е една от онези мисии, които отдавна чака.

Отбелязах напълно логично:

— Последната, в която участва той, не беше много доходоносна.

— Това е нещо различно.

— Не вярвам да ме включи в нещо истински добро…

— Положително не, ако не го помолиш.

— По дяволите — изръмжах аз. — Добре. Ще говоря с него.

Шики засия.

— А после, Боб, моля те, вземи ме със себе си.

Смачках наполовина изпушената цигара.

Чувствах се лишен от способността да мисля.

— Надявам се да мога — отговорих уклончиво аз и тръгнах към лекционната зала. Мечников тъкмо излизаше от нея.

Не бяхме разговаряли, откакто се бе върнал.

Изглеждаше все така стабилен и огромен, а мустаците му грижливо подстригани.

— Здравей, Бродхед — поздрави той и ме погледна неприязнено.

Без излишни приказки преминах направо към целта.

— Чувам, че си научил за нещо добро. Мога ли да дойда с теб?

Той също не беше многословен.

— Не. — Погледна ме с искрено отвращение. Очаквах това, но бях съвсем сигурен, че в не малка степен то се дължеше и на станалото между нас с Клара, което той сигурно бе разбрал.

— Каниш се да заминаваш — настоявах аз. — На едноместен ли?

Поглади мустаците си и отговори с явно нежелание:

— Не, не с едноместен. С два петместни.

— С два петместни?

Изгледа ме подозрително, след това на лицето му се появи нещо като усмивка. Не ми харесваше, когато се усмихва. Винаги се питах защо ли се усмихва.

— Добре — отговори той. — Искаш да дойдеш. Колкото до мен, заповядай, но ще трябва да попиташ Ема. Тя ще подбира екипажите утре сутринта. Може би ще те вземе. Ще бъде научна мисия с премия минимум от по един милион долара. И ти си предложен.

— И аз съм предложен? — Нещата вземаха съвсем неочаквана насока! — Как така съм предложен?

— Попитай Ема — отговори той и ме отмина.

В стаята за подбиране на екипажи имаше цяла дузина изследователи, повечето от които познавах: Сес Форханд, Шики, Мечников и някои други. С всеки от тях по едно или друго време бях пил или спал. Ема още не бе дошла и успях да я пресрещна, когато се появи.

— Искам да участвам в тази мисия — казах аз.

Тя ме погледна изненадано.

— Искаш да участваш? Аз пък мислех… — Спря, без да ми даде да разбера какво мисли. Тръгнах след нея.

— Имам право да участвам в нея не по-малко от Мечников! — казах аз.

— Абсолютно вярно е обаче, че твоят опит е далеч по-малък от този на Мечников, Боб. — Погледна ме внимателно, а после продължи: — Ще ти кажа как стоят нещата, Бродхед. Това представлява една специална мисия, за която отчасти ти си виновен. Онази твоя глупава грешка се оказа интересна. Нямам предвид катастрофата с кораба. Това беше тъпо и ако във вселената има справедливост, ти трябва да си платиш за нея. Но щастието на глупака е почти толкова добро, колкото и това на умника.

— Сигурно си получила доклада от Гейтуей Две — предположих аз.

Тя поклати глава.

— Не, още не съм го получила. Това обаче няма значение. В съответствие с правилата програмирахме в компютъра мисията ти и установихме някои интересни зависимости. Схемата на курса, който те е отвел на Гейтуей Две… О, по дяволите — изруга тя, — влизай вътре. Поне можеш да присъстваш на подбора, така ще разбереш всичко, а после… ще видим.

Тя ме хвана за лакътя и ме тласна пред себе си в стаята. Беше същата, която ни служеше за класна зала. Колко отдавна беше това! Като че ли преди милион години. Седнах между Сес и Шики и зачаках да чуя какво щеше да каже Ема.

— Повечето от вас — започна тя, — са тук, защото са поканени — с едно или две изключения. Едно от изключенията е нашият „знаменит“ приятел мистър Бродхед. Както повечето от вас знаят, той успя да разбие един кораб близо до Гейтуей Две. По право той трябва да бъде изхвърлен от Гейтуей, но преди това случайно се е натъкнал на някои интересни факти. Светлините на контролното табло на неговия кораб не били обичайни за Гейтуей Две и когато компютърът ги сравнил, стигнал до съвсем нова концепция за настройка на курс. Очевидно само пет от настройките са критични — петте, обичайни за курса към Гейтуей Две. Какво означават другите настройки засега не знаем. Скоро обаче и това ще открием. Тя се облегна назад и скръсти ръце. — Тази мисия ще бъде многоцелева — продължи Ема. — Смятаме да направим нещо ново. За по-сигурно ще изпратим два кораба по един и същи курс.

Сес Форханд вдигна ръка.

— С каква цел?

— Отчасти, за да сме сигурни, че е същото направление. Само малко ще променим некритичните настройки… е, онези, които смятаме, че са некритични. Ще стартираме двата кораба с трийсет секунди разлика един от друг. Ако всичко е така, както го мислим, това ще означава, че двата кораба ще летят по линии, които отстоят една от друга на такова разстояние, каквото изминава Гейтуей за трийсет секунди.

Форханд сбърчи вежди:

— Спрямо какво?

— Добър въпрос — кимна тя. — Спрямо онова, което мислим за Слънце. Смятаме, че звездното движение спрямо галактиката може да се пренебрегне. Най-малкото като приемем, че целта на нашето пътуване ще бъде вътре в галактиката и не толкова далеч, че движението на галактиката да има практически различен вектор. Искам да кажа, че ако попаднете на обратната страна, ще се движите със седемдесет километра в секунда спрямо галактическия център. Смятаме, че това няма да се случи. Очакваме относително малка разлика в скоростта и посоката. Във всеки случай двата кораба ще бъдат отдалечени един от друг някъде между двеста и триста хиляди километра.

— Разбира се — продължи тя, като се усмихна приветливо, — това е само теоретически. Може относителните движения да нямат изобщо никакво значение. В този случай проблемът се свежда само до избягване на сблъскването между корабите. Ние сме сигурни — доста сигурни, — че ще има някакво отклонение. За да се предотврати сблъскването, са достатъчно само малко повече от петнайсет метра — колкото е диаметърът на един петместен в най-широката му част.

— Колко сигурно се разбира под „доста сигурно“? — попита едно от момичетата.

— Вижте — усмихна се Ема, — приемливо сигурно. Как можем да знаем точно, преди да сме изпробвали?

— Звучи опасно — отбеляза Сес. Това обаче, изглежда, не го спираше. Той само изразяваше своето мнение. В това отношение беше точно като мен. Много решително пренебрегвах вътрешните си усещания като концентрирах цялото си внимание върху техническите въпроси. Ема вдигна глава изненадана.

— Опасно ли? Още не съм стигнала до опасната част. Този курс не приемат едноместните, повечето триместни и някои петместни.

— Защо? — попита някой.

— Точно това ще трябва да разберем — отговори търпеливо тя. Засега това е настройката, която компютърът е избрал като най-добра за проверка на зависимостите между настройка и действителен курс. Вие ще използвате бронирани петместни кораби. И двата приемат този конкретен курс. Според хичиянските конструктори това означава, че вие ще разполагате с добър шанс за управление, нали така?

— Това е било много отдавна — възразих аз.

— Така е. Никога не съм твърдяла противното. Мисията е опасна — в известен смисъл. Затова пък наградата е един милион.

———————————————

———————————————

На това място тя замълча, докато някой не се осмели да запита:

— Какъв милион?

— Един милион долара награда ще получи всеки от вас след завръщането си — продължи тя. — За целта Корпорацията заделила от своите фондове десет милиона долара. На десет равни части. Разбира се, съществува голяма вероятност всеки от вас да получи много повече от един милион. Ако намерите нещо ценно, възнаграждението ще бъде според установените правила. Данните от компютъра показват, че тази мисия предлага добра перспектива.

— Защо е оценена на десет милиона? — попитах аз.

— Тези решения не ги вземам аз — търпеливо отговори Ема. После погледна към мен като към присъстващ, а не като участник в екипажите. — Между другото, Бродхед, ние ти опрощаваме щетите по разбития кораб. Така че, онова, което ще получиш ще си е твое. Един милион долара? Това представлява хубаво спестяване. С тези пари можеш да се върнеш на Земята, да се хванеш за някой добър бизнес и да бъдеш осигурен до края на живота си.

Погледнахме се. Ема седна и мило се усмихна. Не зная какво си мислеха другите, но аз си спомних за Гейтуей Две и за първото пътуване, с очи втренчени в командното табло да търся нещо, което не беше там. Предполагам, че останалите също се бяха отдали на отдавна забравени спомени.

— Отлитането — каза най-сетне тя, — е вдругиден. Които желаят да се запишат, нека ми се обадят в канцеларията.

Приеха ме. Отхвърлиха Шики.

Нещата обаче не стояха така просто. Аз бях този, който стана причина да не приемат Шики. Първият екипаж набраха бързо: Сес Форханд, две момичета от Сиера Леоне и една френска двойка — всичките говореха английски, всичките участвали в инструктажа, всичките вече пътували. За втория екипаж веднага приеха за шеф Мечников, една двойка хомо — Дани А. и Дани Р. След това, макар и с нежелание, приеха мен. Остана едно свободно място.

— Можем да вземем приятеля ти Бакин — подхвърли Ема. — Или предпочиташ друг приятел?

— Какъв друг приятел? — попитах аз.

— Имаме още един кандидат — отговори тя, — третия артилерист от бразилския стражеви кораб, Сузана Херейра. Тя има разрешение за целта да получи отпуск.

— Сузи? Не знаех, че е кандидат!

Ема внимателно разучаваше перфокартата на Сузи.

— Има много добра квалификация — отбеляза тя. — Също така си има всички части. Имам предвид — усмихна се тя — краката й, разбира се, макар че, доколкото знам, ти се интересуваш повече от някои други нейни части. Или пък ще предпочетеш за тази мисия да бъдеш хомо?

Почувствах необясним гняв. По отношение на секса нямах никакви предразсъдъци. Мисълта за контакт с мъж не ме плашеше, но с Дейн Мечников, или с някой от неговите любовници?

— Артилеристката Херейра може да пристигне тук утре — продължи коментара си Ема. — Бразилският стражеви кораб ще акостира веднага след като завърши орбитата си.

— Защо по дяволите питаш мен? — изръмжах аз. — Шеф на екипажа е Мечников.

— Той предпочита ти да решиш този въпрос, Бродхед. Кой да бъде?

— Все ми е едно! — изревах аз и излязох. Няма обаче начин да избягаш от отговорността за вземане на решение. Невземането на решение само по себе си също представлява решение Шики да не бъде включен в екипажа. Ако бях настоявал, щяха да го включат. Без такова настояване несъмнено щяха да предпочетат Сузи.

На следващия ден правех всичко, за да избягвам местата, където можех да попадна на Шики. Хванах едно ново зайче в „Синия ад“. Току-що бе завършила класните занятия. С нея прекарах и нощта. Дори не отидох в стаята си за чисто бельо. Изхвърлих замърсеното и си купих ново. Знаех много добре местата, където Шики би могъл да ме потърси — „Синия ад“, Централния парк, музея — и не припарвах там. Направих една дълга и безцелна разходка в запуснати тунели, където не срещнах никого. Върнах се късно през нощта.

После се възползвах от случая и отидох на прощално празненство. Може би и Шики щеше да е там, но наоколо щеше да има и много други хора.

Там беше. Там беше и Луиз Форханд. Всъщност изглежда, че тя беше в центъра на вниманието. Не знаех, че се е върнала.

Видя ме и ми махна с ръка.

— Извадих голям късмет, Боб! Пийни, аз черпя!

Някой сложи в едната ми ръка чаша, а в другата цигара с марихуана. Преди да дръпна, успях да я попитам какво е намерила.

———————————————

———————————————

— Оръжия, Боб! Чудесни хичиянски оръжия. Стотици оръжия. Според Сес наградата ще бъде най-малко пет милиона долара, плюс лицензионните… ако се намери начин да се произвеждат.

Издухах пушека и отмих вкуса от него с алкохол.

— Какви оръжия?

— Подобни на тунелни багери, само че портативни. Могат да пробиват дупки във всичко. При кацане загубихме Сара ала Фанта. Една от тези машини й проби скафандъра. Но Тим и аз ще си поделим нейната част, така че ще получим по два милиона и половина на човек.

— Моите поздравления — казах аз. — Бих казал, че последното нещо, от което се нуждае човешката раса, е някакъв нов начин народите да се избиват помежду си. Все пак те поздравявам. — Опитвах се да си придам вид на морално превъзходство. Беше ми необходим, защото когато се обърнах, видях, че Шики виси във въздуха и ме наблюдава.

— Искаш ли да си дръпнеш? — попитах го аз и му предложих цигара. Той поклати глава. Започнах да му обяснявам:

— Не зависеше от мен, Шики. Казах им — във всеки случай не съм им казвал да не те вземат.

— Каза ли им, че трябва да ме вземат?

— Не зависеше от мен — отговорих аз. — Ей, слушай! — продължих аз, неочаквано съзрял изход. — Сега, след този голям късмет на Луиз, Сес сигурно ще се откаже. Защо не отидеш на неговото място?

Той се отдръпна заднешком, като продължаваше да ме гледа.

— Не знаеш ли? — попита той. — Вярно е, че Сес се отказа, но мястото му вече е заето.

— От кого?

— От лицето, което в момента е зад теб — отговори Шики.

Обърнах се и я видях. Беше с чаша в ръка и с изражение, което не можех да разгадая.

— Здравей, Боб — обади се Клара. Преди празненството вече бях обърнал няколко на крак в столовата. Бях деветдесет процента пиян и десет процента гипсиран, но като я погледнах, изведнъж изтрезнях. Оставих чашата, дадох на някого цигарата, хванах я за ръка и я изведох в тунела.

— Клара — казах аз, — получи ли писмата ми?

Тя ме погледна слисана.

— Писма ли? — Поклати глава. — Предполагам, че си ги изпратил на Венера. Не бях там. Стигнах до междинната станция с кораба и тогава промених решението си. Реших да се върна.

— О-о, Клара.

— О, Боб — иронизира ме тя, като се усмихваше. Не беше много приятно, защото като се усмихваше, се виждаше мястото на избития от мен зъб. — Какво ли друго бихме могли да си кажем?

Прегърнах я.

— Мога да ти кажа, че те обичам, че страшно много съжалявам, че искам да се сдобрим, да се оженя за теб, да имаме деца и…

———————————————

———————————————

— Боже, Боб — възкликна тя, като нежно ме отблъсна от себе си — когато казваш нещо, просто се забравяш. Не е ли така? Спри за малко. Няма закъде да бързаш.

— Но минаха месеци!

Тя се засмя.

— Не глупачето ми, Боб. Днес е лош ден за стрелците. Не бива да вземат решения. Особено от този род. Друг път ще говорим по този въпрос.

— Стига с тези глупости! Слушай, не вярвам в тези работи!

— Аз им вярвам. Боб.

Изведнъж ми просветна.

— Хей! Сигурен съм, че мога да се сменя с някого от първия екипаж. Или пък, един момент, може би Сузи ще се смени с теб…

Тя поклати глава все още усмихната.

— Мисля, че Сузи няма да пожелае — отвърна тя. — Във всеки случай много ги беше яд, че ми разрешиха да се сменя със Сес. Няма да допуснат в последния момент да се извърши втора смяна.

— Не ме интересува, Клара!

— Боб — каза тя, не ме предумвай. Много мислих за отношенията помежду ни. Мисля, че в тях има нещо ценно. Не мога обаче да кажа, че всичко ми е напълно ясно, затова нека да не избързваме.

— Клара…

— Остави, Боб. Аз ще бъда в първия кораб, а ти във втория. Когато стигнем там, закъдето сме се запътили, ще можем да поговорим. Може би дори ще можем да се сменим и да се върнем заедно. Но дотогава и двамата ще имаме възможност добре да помислим и да си изясним какво наистина желаем. Единствените думи, които, изглежда, знаех и непрекъснато повтарях бяха: „Клара, о, Клара“.

Тя ме целуна, после ме пусна.

— Боб — каза ми тя, — не бъди толкова припрян. Времето е пред нас.