Гейтуей I

31.

След известно време, не зная колко, вдигнах глава и казах:

— Извинявай, Зигфрид.

— За какво, Боб?

— За плача ми. — Изтощен съм физически. Чувствам се така, сякаш съм тичал цели десет километра между две редици полудели индианци, които безмилостно ме налагат с тояги.

— Сега по-добре ли се чувстваш. Боб?

— По-добре? — За момент се смутих от този глупав въпрос, а после, след като се замислих, с изненада установих, че наистина е така. — Ами да. Предполагам. Не добре, както би казал ти, но по-добре.

— Почини си малко, Боб.

Това ме порази със своята нелепост и му го казах. Бяха ми останали сили колкото на малка медуза, умряла преди седмица. Не можех да правя нищо друго, освен да си почивам.

Все пак наистина се чувствах по-добре.

— Чувствам се така — съобщих аз, — сякаш най-после съм открил достъпа до чувството за вина.

— И успя да го преживееш.

Обмислям казаното от Зигфрид, после отговарям:

— Мисля, че успях.

— Нека да се занимаем с въпроса за вината, Боб. Вина за какво?

— Вина за това, че изоставих девет души, за да спася собствения си задник.

— Някой обвинявал ли те е за това? Искам да кажа някой друг, освен ти самият?

— Обвинявал ли? — Докато мислех, отново издухах носа си. — Не, никой. Защо трябва да ме обвиняват? Когато се завърнах, бях нещо като герой. — Спомних си за Шики, толкова учтив, толкова внимателен. Спомних си за Франси Херейра, как ме държеше в ръцете си докато плачех, въпреки че бях убил неговата братовчедка. — Те обаче не бяха там, не бяха видели как взривих резервоарите, за да се измъкна.

— Наистина ли ти взриви резервоарите?

— По дяволите, Зигфрид — изругах аз, — не зная. Канех се да го направя. Бях се пресегнал да натисна копчето.

———————————————

———————————————

— А не е ли възможно от кораба, който си решил да напуснеш, да са взривили резервоарите с горивото от двата обслужващи модула?

— Напълно е възможно, но не зная дали са го направили. Във всеки случай — отговарям аз, — ти не можеш да ми дадеш алиби, че не съм мислил да направя това. Зная, че Дани или Клара може да са натиснали копчето преди мен. Но аз се пресегнах да го натисна!

— А кой кораб очакваше да се измъкне?

— Техният! Не, моя — коригирах се аз. — Не, не зная.

Зигфрид каза тъжно:

— В действителност това е било проява на здрав разум от твоя страна. Ти си знаел, че всички не можете да се спасите. Не е имало време. Единствената възможност е била или някой от вас да умре, или всички да умрете. Ти си избрал възможността да видиш, че някой ще оцелее.

— Глупости! Аз съм просто убиец!

Настъпва пауза, през която електрониката в Зигфрид действа.

— Боб — подхваща внимателно той, — мисля, че си противоречиш. Не каза ли, че тя е още жива в онзи дисконтинюитет, в онова прекъсване на времето?

— Така е! За тях времето е спряло!

— Тогава как е възможно да си убил някого?

— Какво?

— Как би могъл да убиеш някого? — повтаря въпроса си той.

— …не зная — отговарям аз, — но съвсем честно ти казвам, Зигфрид, днес повече не ми се мисли по въпроса.

— Няма никаква причина, поради която трябва да мислиш, Боб. Не зная дали си даваш сметка колко много постигна през последните два часа и половина. Гордея се с теб!

———————————————

———————————————

Странно, нелепо, но аз вярвам, че той наистина се гордее, макар че не представлява нищо повече освен електроника — хичиянска електроника, холограми и останалото, което ми дава основание да го смятам за добър и да му вярвам.

— Можеш да си тръгнеш когато пожелаеш — казва той и става, а после отново сяда във фотьойла, съвсем като истински човек, и дори ми се усмихва! — Искам да ти покажа нещо.

Защитата ми беше напълно разгромена. Можах само да попитам:

— Какво е това нещо, Зигфрид?

— Онази друга наша възможност, за която споменах, Боб — казва той, — онова нещо, което никога не сме използвали. Искам да ти покажа друг пациент от същото време.

— Друг пациент ли? Той допълни тихо:

— Погледни в ъгъла, Боб.

Погледнах и… видях, че беше тя.

— Клара! — Щом я видях, разбрах, откъде я бе взел Зигфрид. От онази машина на Гейтуей, която провеждаше сеанси с Клара. Тя висеше бавно, с ръка опряна на библиотеката, краката й бавно се люлеят във въздуха и говори сериозно. Гъстите й черни вежди са смръщени, а лицето й се усмихва, гримасничи и изглежда мило, приканващо, успокоено.

— Ако искаш, можеш да чуеш какво казва, Боб.

— Налага ли се?

— Не непременно. Но няма нищо, от което да се страхуваш. Тя те обича, Боб, по най-добрия начин, който й е познат. По същия начин, по който и ти я обичаш.

Дълго се рових в паметта си и най-сетне казах:

— Махни я, Зигфрид.

В стаята за почивка едва не заспах. Никога по-рано не се бях чувствал така облекчен.

Измих се, запалих още една цигара и излязох на ярката дневна светлина под Балона и всичко ми изглеждаше толкова добро и нежно. Мислех за Клара с любов и нежност. След това се сетих за С.Я., с която тази вечер имах среща — ако вече не съм закъснял! Но тя ще чака, тя е добър разузнавач. Почти толкова добър, колкото и Клара.

Клара!

Спрях се по средата на алеята и хората се блъскаха в мен. Една дребничка стара дама в шорти с несигурни стъпки дойде при мен и ме попита:

— Да не ви е лошо?

Погледнах я и не й отговорих. После се обърнах и с бързи стъпки тръгнах обратно към кабинета на Зигфрид.

Беше празен. Нямаше дори една холограма. Изкрещях:

— Зигфрид! Къде по дяволите си се скрил?

Няма никого. Никакъв отговор. За първи път бях в тази стая, без тя да е подготвена за сеанс. Можех да видя какво представлява в действителност. Не беше нищо особено. Метални стени с отвори по тях за прожектори, постелка (истинска), шкаф с напитки (истински), няколко мебели, които мога да пипна или да използвам. И никакви следи от Зигфрид. Няма го дори стола, на който седи.

— Зигфрид, къде си?

Никакъв отговор.

Продължавам да крещя, а сърцето ми стига до гърлото, погледът ми помътнява.

— Зигфрид! — викам отново аз този път през плач и най-после се появява някаква мъгла, припламва светлина и се появява Зигфрид в неговия фройдистки костюм. Поглежда ме вежливо.

— Кажи, Боб, какво има?

— Зигфрид, аз наистина я убих! Нея я няма!

— Виждам, че си разстроен, Боб — казва той. — Можеш ли да ми кажеш какво те тревожи.

— Разстроен! Малко е да се каже, че съм разстроен. Та аз убих девет души, за да спася себе си! Може би не „истински“! Може би не „нарочно“! В техните очи обаче аз съм убиец, пък и в моите също.

— Боб — успокоява ме той, — вече обсъждахме всичко това. Тя все още е жива. Всички те са живи. За тях времето е спряло.

— Зная — ридая аз! — Не разбираш ли, Зигфрид. В това е цялата трагедия. Аз не само я убих. Аз продължавам да я убивам.

Зигфрид спокойно пита:

— Мислиш ли, че онова, което каза, е вярно, Боб?

— Тя мисли, че е вярно. Сега и винаги, докато съм жив. За нея това е станало не преди години, а само преди няколко минути и ще продължава, докато съм жив. Сега аз съм тук, на Земята, остарявам, опитвам се да забравя, а Клара е там на Стрелец YY, затворена като птичка в кафез!

Хвърлям се на голата пластмасова постелка и ридая. Малко по малко Зигфрид възстановява интериора в кабинета си, украсява го на едно или друго място. От тавана над главата ми висят декоративни вази, на стената има холоснимка на езерото Гарда в Сиримоне, виждат се кораби на подводни криле, платноходки, усмихнати хора, които се къпят.

— Пусни мъката да излезе, Боб — подканва ме тихо Зигфрид. — Пусни я навън.

— А ти какво мислиш, че правя? — Обръщам се по гръб на постелката и се взирам в тавана. — Бих могъл да преодолея болката, както и вината, Зигфрид, ако и Клара може да стори това. За нея обаче нищо не е минало. Тя е там, затънала във времето.

— Продължавай, Боб — окуражава ме той.

— Продължавам, Зигфрид, продължавам. В нейния ум всяка секунда е последната секунда — секундата, когато пренебрегнах нейния живот, за да спася своя. Аз ще живея, ще остарея и ще умра, преди тя да е изживяла половината от тази секунда, Зигфрид.

— Продължавай, Боб. Всичко кажи.

— Тя мисли, че аз съм я предал и тя го мисли сега, в този момент! Не мога да живея с тази мисъл.

Настъпва много, много дълго мълчание и най-накрая Зигфрид казва:

— Но ти живееш.

— Какво? — Умът ми се бе зареял на хиляди светлинни години.

— И с тази мисъл ти пак живееш, Боб.

— На това ти живот ли му казваш? — подхвърлям аз, после сядам и си изтривам носа с една от безбройните му кърпички.

— Реагираш много бързо на всичко, което казвам, Боб — отбелязва Зигфрид, — и затова понякога си мисля, че отговорът ти представлява контраудар. Ти отблъскваш с думи онова, което казвам. Нека веднъж да попаднем в целта, Боб. Позволи това да достигне до съзнанието ти. Ти живееш.

— Да, предполагам, че е така.

Доста вярно е, само че не е много утешително.

Още една продължителна пауза отново нарушена от Зигфрид:

— Боб, ти знаеш, че аз съм машина. Знаеш също, че моята задача е да се занимавам с човешки чувства. Аз мога да представям тези чувства с модели, мога да ги анализирам, мога да ги оценявам. Мога да върша всичко това за себе си. Мога да оценявам степента на емоциите. Вина? Това е нещо болезнено, но тъй като е болезнено, то може да промени поведението, то е модификатор. То може да ти повлияе и да те предпази от постъпки, създаващи чувство за вина, а това е нещо ценно както за теб, така и за обществото. Това обаче няма да се получи, ако не почувстваш тази вина, тази болка.

— Аз наистина я чувствам! Боже Господи, Зигфрид, ти знаеш, че аз я чувствам!

— Знам — отговаря той, — че сега вече си позволяваш да я чувстваш. Тя е излязла на открито, където можеш да я използваш да работи за теб, не я криеш там, където тя може да ти навреди. Това е и моята цел, Боб. Да извадя чувствата ти там, където можеш да ги използваш.

— Дори и лошите ли чувства, Зигфрид? Вина, страх, болка, завист?

— Вина. Страх. Болка. Завист. Това са мотиваторите, модификаторите — качества, които аз, Боб, не притежавам освен в хипотетичен смисъл, когато изготвям примери и ги приемам за себе си, за провеждане на сеанси.

Настъпва нова пауза. Усещам, че в нея има нещо необичайно. Обикновено Зигфрид прави паузи или за да ми даде време нещо да достигне до съзнанието ми, или за да може да състави нова сложна верига от аргументи срещу мен. Мисля, че този път причината е друга. Най-сетне той казва:

— Сега мога да отговоря на въпроса, който ми зададе, Боб.

— Аз съм ти задал въпрос? Какво съм те попитал?

— Ти ме попита: „Това ти живот ли го наричаш?“ Отговорът ми е: Да. Точно това наричам живот. И в най-добрия хипотетичен смисъл много ти завиждам.