Гейтуей I

16.

След четирийсет и пет дена летене със свръхсветлинна скорост капсулата се закроти на една скорост, която въобще не се усещаше. Летяхме по орбита около някакво тяло и всички двигатели бяха спрени.

Всички воняхме ужасно и не можехме да се понасяме, но се скупчихме около люковете; плътно долепени един до друг гледахме слънцето под нас. Беше звезда по-голяма и по-оранжева от земното Слънце. Може и да не беше по-голяма, а ние да бяхме на разстояние по-малко от една астрономическа единица. Не обикаляхме около него. Нашата главна звезда беше едно гигантско газообразно тяло с луна, наполовина от земната.

Никой не ликуваше: нито Клара, нито останалите. Почаках малко и попитах:

— Какво има?

— Мисля, че не ще можем да кацнем — отвърна нехайно Клара. Не изглеждаше разочарована. Сякаш това не я засягаше.

Сам Кахан въздъхна дълбоко и продължително, после каза:

— Добре, Най-напред трябва да заснемаме няколко чисти спектъра. С това ще се заемем двамата с Боб. Останалите започвате да търсите следи от хичиянци.

— Голям шанс, няма що! — промълви някой толкова тихо, че не разбрах кой е. Може и да беше Клара. Исках да попитам защо смята така, но имах чувството, че отговорът няма да ми хареса. Последвах Сам и се напъхах в обслужващия модул, където с много усилия измъкнахме главния уред, проверихме животоподдържащите системи и скафандри, изнесохме всичко в изходната секция и затворихме прохода към модула. Сам ми посочи с ръка изхода. Чух помпите да изсмукват въздуха, чух как се отваря люка, а после малкото останал въздух в секцията ме изхвърли навън.

За момент ме обзе осезаем ужас. Съвсем сам сред нищото, там където не е бивало нито едно човешко същество, забравил да закопчая ключалката на привързващото въже. Въжето се опъна, дръпна ме силно и започна бавно да се прибира към кораба — автоматичната ключалка се бе погрижила вместо мен.

Не бях стигнал до кораба, когато видях Сам да се върти като пумпал и да се приближава към мен. Успяхме да се хванем и започнахме да нагласяваме фотоапаратурата.

Сам посочи към една точка между един газов диск и болезнено яркото оранжево слънце. Турих ръка над очите, погледнах натам и накрая видях какво искаше да ми покаже: галактиката М-31 в съзвездието Андромеда. Разбира се, от мястото, в което се намирахме, галактиката не беше в това съзвездие. Не се виждаше никаква Андромеда, нито лък каквото и да било друго съзвездие. М-31 обаче е толкова голяма и толкова ярка, че може да се види дори от Земята, стига да няма силен смог. Тя е най-ярката от външните галактики и може да се разпознае съвсем сигурно от всяко място, където би отишъл един хичиянски кораб. Не беше трудно да се открие и спираловидната й форма. Достатъчно бе да се наблюдава през най-обикновен телескоп. Допълнителна проверка може да се направи чрез сравняване с други, по-малки галактики, намиращи се приблизително на същата зрителна линия.

Докато насочвах апарата си към М-31, Сам насочваше своя към Магелановите облаци, или по-точно към онова, което смяташе за такива. (Той твърдеше, че е разпознал S-Дорадус.) И двамата започнахме да правим теодолитни снимки. Всичко това се правеше, за да могат академиците от Гейтуей да засекат триангулачно къде точно сме били. Може би се чудите защо искат това, но те много държат на тези снимки; толкова много, че без такива снимки не може да се кандидатства за научна премия. Вероятно си мислите, че мястото, на което сме били, може да се определи по снимките, които правим от люковете на кораба по време на пътуване със свръхсветлинна скорост. Това обаче е невъзможно. От тях наистина може да се определи основната насока на пътуване, но след първите няколко светлинни години става все по-трудно да се проследят познатите звезди, пък и не е ясно дали полетът се извършва по права линия. Според някои учени той следва неравната конфигурация на кривината на пространството.

Във всеки случай учените използват всичко, с което разполагат — включително и скоростта и посоката на въртене на Магелановите облаци. И знаете ли защо? Защото по това може да се определи на какво разстояние от Гейтуей сме отишли и колко дълбоко сме навлезли в галактиката. Облаците правят едно пълно завъртане за около осем милиона години. При добро картографиране могат да се установят промени от една част на 2–3 милиона — или другояче казано, от порядъка на 150 светлинни години.

Онова, което научих в заниманията, ръководени от Сам по време на полета, се оказа много полезно. Докато правех снимките и се опитвах да проумея какво ще научат от тях специалистите от Гейтуей, почти забравих страховете си. Също почти забравих, но само почти, а не напълно, да се тревожа, че това пътуване, изпълнено с толкова много страхове, можеше да се окаже безплодно.

И то наистина беше безплодно.

Щом се върнах на кораба, Хам грабна ролката с ленти и я сложи в скенера. Първият обект беше голямата планета. В нито една октава на електромагнитния спектър нямаше нищо, което да загатва за радиация от артефакти.

Хам започна да търси друга планета. Макар че скенерът беше автоматичен, откриването ставаше бавно. Вероятно е имало поне дузина други планети, които не сме успели да открием за малкото време, прекарано на открито.(За нас това едва ли има някакво значение, защото дори и да бяхме ги открили, те сигурно щяха да са толкова отдалечени, че не бихме могли да стигнем до тях.) Хам извършваше търсенето, като вземаше основната спектрална линия от главната звезда и след това програмираше скенера да търси отражения от нея. Той откри пет обекта. Два от тях се оказаха звезди с подобен спектър. Другите три бяха планети, но при тях нямаше никаква радиация, която да подсказваше за дейност на съзнателни същества. Да не говорим за това, че хем бяха малки, хем много отдалечени.

Оставаше голямата луна на газовия гигант.

— Провери я! — нареди Сам.

Мохамад измърмори:

— Не изглежда обещаваща.

— Не те питам какво мислиш, а ти нареждам какво да правиш — сряза го Сам. — Провери я.

— Престанете, моля. — обади се Клара.

Хам я погледна изненадан, вероятно заради думичката „моля“, но се подчини.

Той натисна едно копче и каза:

— Следи от кодирано електромагнитно излъчване. — В единия край на екрана на скенера се появи слаба синусоидална крива, набръчка се леко, а след това се изправи и се превърна в абсолютно неподвижна права.

— Отрицателна — каза Хам. — Аномална временно-температурна зависимост.

За мен това беше нещо ново.

— Какво значи „аномална временно-температурна зависимост“? — запитах аз.

— Нещо от рода на затопляне след залязване на слънцето — отговори припряно Клара. — Добре. Тази линия беше хоризонтална.

— И другите бяха такива — каза Хам. — Голяма отражателна способност от повърхност от хичиянски метал.

Бавна синусоидална вълна и след това нищо.

— Хм — каза Хам.

— Ха. Останалите следи не отговарят. Метан не може да има поради отсъствие на атмосфера и така нататък. Какво ще правим, шефе?

Сам отвори уста, но Клара го изпревари:

— Извинете — каза тя начумерено — но кого имаш предвид като казваш „шефе“?

— О, млъкни — отговори нетърпеливо Хам. — Разбира се, че Сам.

Кахан погледна Клара и снизходително се усмихна.

— Ако искаш нещо да кажеш, кажи го направо, не се притеснявай — подкани я той. — Според мен трябва да влезем в орбита около луната.

— Само губене на време! — отсече Клара. —

Мисля, че това е безразсъдство.

— Можеш ли да предложиш нещо по-добро?

— Какво означава „по-добро“? В какъв смисъл?

———————————————

———————————————

— Виж какво — отговори Сам сдържано, — не сме огледали цялата луна. Върти се много бавно. Бихме могли да я заобиколим с обслужващия модул. На обратната й страна може да има цял хичиянски град.

— Как ли пък не — Клара подсмъркна почти беззвучно и по този начин доизясни повдигнатия въпрос. Момчетата престанаха да спорят. И тримата вече се бяха упътили към обслужващия модул. В капсулата останахме само двамата с Клара.

Тя влезе в тоалетната. Запалих цигара — последната — и духнах струйка въздух, която се провря през кръгчетата издухани по-рано и увиснали в неподвижния въздух. Капсулата леко се въртеше и пред погледа ми се мерна далечния кафеникав диск на луната, а минутка по-късно и огнената диря от двигателя на обслужващия модул. Чудех се какво щях да правя, ако им свърши горивото, или катастрофират, или им се случи нещо друго? Не виждах какво друго бих могъл да направя, освен да ги оставя. Но онова, което не можех да реша, дали бих могъл наистина да го сторя.

Решението на Сам наистина представляваше ужасен, безсмислен риск.

Какво търсехме тук? Нима бяхме пътували стотици, хиляди светлинни години само за да си счупим главите?

Изведнъж усетих, че се държа за главата, сякаш тази метафора беше реална. Извадих угарката от устата си, изгасих я и я пуснах в плика за отпадъци. Наоколо се носеха малки частички пепел, безразсъдно изтръскана от мен, но нямах желание да ги събера. Наблюдавах пъстрия полумесец на планетата да се люлее в ъгъла на екрана и му се възхищавах като на произведение на изкуството. Жълтеникаво-зелен на границата между осветената и неосветената част, аморфно-черен в останалата. Виждаше се докъде достига външната, по-разредена част на атмосферата. Няколко ярки звезди примигваха през нея. Останалата част беше толкова плътна, че нищо не се виждаше. Разбира се, не можеше и да се мисли за кацане. Дори и да имаше твърда повърхност, тя можеше да бъде обвита с плътна пелена от газ, която щеше да направи оцеляването невъзможно. Корпорацията казваше, че ще построи такъв обслужващ модул, който да може да прониква във въздух като този на планетата Юпитер. Може би някой ден наистина ще го построи. Засега обаче тя не можеше с нищо да ни помогне.

Клара все още беше в тоалетната. Опънах сгъваемото си легло напряко в кабината, наместих се в него и заспах.

Четири дни по-късно те се върнаха. Без нищо! Дред и Хам бяха мрачни, мръсни и раздразнителни. Сам Кахан изглеждаше по-весел. Не можеше да ме заблуди. Ако бяха намерили нещо ценно, щяха да ни съобщят по радиото. Все пак бях любопитен и запитах:

— Каква е равносметката. Сам?

— Кръгла нула — отговори той. — Само скала. Няма и трошичка, която да си струва кацането. Но имам една идея.

Клара се изправи до мен и го изгледа любопитно. Погледнах подред останалите двама. Имаха вид на хора, които знаеха какво е намислил Сам, но то не им харесва.

— Вие знаете — продължи Сам, — че това е една двойна звезда.

— Откъде знаеш? — попитах го аз.

— От данните от скенера. Видяхте онова голямо синьо бебе в далечината… — Огледа ни, усмихна се и продължи. — Та, не зная в каква посока се намира то сега, но когато направихме първите снимки, беше близко до планетата. Във всеки случай сигурно е наблизо, ето защо насочих скенерите към него и те засякоха посоката на движение. Не мога да не им вярвам. Това трябва да е втората, по-малката от двойната звезда; по-голямата е тази тук. Намира се на не повече от половин светлинна година.

— Може да е блуждаеща звезда, Сам — възрази Хам Тайе, — нали ти казах? От онези, които минават през нощта.

Кахан вдигна рамене.

— Дори и да е така, звездата е наблизо.

Клара попита:

— Има ли планети?

— Не зная — призна Сам. — Един момент — мисля, че има.

Погледнахме към екрана. Нямаше никакво съмнение за коя звезда говори Кахан. Беше по-ярка от Сириус, гледана от земята, видима величина най-малко минус две.

Клара добави тихо:

— Това наистина е интересно, но се страхувам, че не те разбирам, Сам. Половин светлинна година при максимална скорост в най-добрия случай изисква пътуване две години, и то при условие, че имаме достатъчно гориво. А ние нямаме.

— Това ми е известно — съгласи се Сам, — но си мислех, че ако можем да изфорсираме малко двигателя на главния модул…

Бях поразен, като се чух да крещя:

— Не! — Целият треперех. Не можех да се спра. Чувствах как ужасът ми се редува с ярост. Мисля, че ако в този момент имах пистолет, щях да застрелям Сам, без да му мисля.

Клара ме хвана за ръка.

— Сам — каза тя с тон, който за нейния начин на говорене беше много деликатен, — зная как се чувстваш. — Кахан бе извършил пет безрезултатни полета. — Бас държа, че е възможно.

Сам погледна смаян, подозрителен, настръхнал.

— Така ли мислиш?

— Искам да кажа, че ако в този кораб бяха хичияици, а не обикновени глупаци, каквито всъщност сме ние — да, тогава щяхме да знаем какво вършим. Щяхме да излезем навън, да огледаме и да извикаме: „Господи, та това там са нашите приятели…“ или пък, нали знаете, когато изберат нов курс и пристигнат тук: „Я виж ти, нашите приятели са се преселили“, а след това щяхме да си кажем: „Хайде да прескочим до новия им дом“. После щяхме да бутнем тук, да натиснем там и да се понесем към онази огромна синя планета. — Клара спря и го погледна, без да пуска ръката ми. — Само че ние не сме хичиянци. Сам.

— Дявол да го вземе, Клара! Зная всичко това. Но все пак трябва да има начин…

Тя кимна.

— Сигурно има, само че ние не го знаем. Онова, което знаем, Сам, е, че няма хичиянски кораб, който някога да е променил зададения курс и да се е върнал, за да може да ни каже, как е сторил това. Забрави ли? Нито един!

Сам отправи поглед към люка, впери взор в голямата синя звезда и предложи:

— Нека да гласуваме.

Резултатът бе, разбира се, четири срещу един и Хам Тайе непрекъснато стоеше между Сам и командното табло, докато не надминахме свръхсветлинната скорост на път за дома.

Пътуването обратно към Гейтуей не беше по-дълго от предишното, но на мен ми се стори безкрайно.