Гейтуей I

28.

„В бърлогите, където хичиянците се крият, в пещерите на звездите, в тунелите, които са пробили и пробиват, лижат лютите си рани, хичиянците добри“… Господи, пеехме също като на скаутски лагер през всичките деветнайсет дни след обръщането на кораба. Мисля, че никога през живота си не бях се чувствал толкова добре. Отчасти това се дължеше на освобождаването от страха. След обръщането всички дишахме по-спокойно, почти нормално. Отчасти се дължеше на факта, че Мечников прекарваше по-голяма част от времето с двамата си любовници, а Сузи Херейра се интересуваше от мен по-малко, отколкото през онази седмица на Гейтуей, преминала като една нощ. Преди всичко се дължеше, според мен, на това, че все повече се приближаваше денят, когато ще се съберем с Клара. Дани А. ми помагаше да разбера някои неща. На Гейтуей той бе изкарал някакви курсове. Може и да грешеше, но нямаше друг по-подходящ, така че му вярвах. Според неговите изчисления бяхме изминали общо около триста светлинни години — приблизително, но все пак достатъчно точно. Първият кораб, онзи, в който беше Клара до обръщането, се отдалечаваше все повече и повече от нас, когато за един ден изминавахме десет светлинни години (поне така твърдеше Дани). Петместният кораб на Клара беше изстрелян трийсет секунди преди нас, така че всичко беше лесно за пресмятане: приблизително един светлинен ден. 3 х 10 сантиметра за секунда по 60 секунди по 60 минути по 24 часа… в точката на обръщане Клара се намираше на седемнайсет и половина билиона километра пред нас. Изглеждаше много далече и така си беше. Но след обръщането ние се сближавахме с всеки изминат ден, следвайки я по същия, подобен на пробит от дървояд ръкав в пространството, който хичиянците ни бяха издълбали. И двата кораба отиваха на едно и също място. Имах чувството, че вече ги настигаме. Понякога дори си въобразявах, че усещам миризмата на парфюма й.

Когато изтърсвах нещо от този род на Дани А., той ме поглеждаше недоумяващо.

— Знаеш ли колко са седемнайсет и половина билиона километра? В такова разстояние може да се помести цялата ни Слънчева система. Само за сравнение ще ти кажа, че малката ос на орбитата на Плутоний е дълга малко над трийсет и девет светлинни единици.

Изсмях се малко смутен.

— Само си помислих.

— Така че, хайде да лягаме да спим — каза той, — и да го сънуваме.

Знаеше чувствата ми към Клара. Всички в кораба ги знаеха, дори и Мечников, дори и Сузи. Може и да беше фантазия, но мислех, че всички ни желаят доброто. Ние всички си желаехме доброто, правехме сложни планове как да използваме най-добре парите от наградата. За нас с Клара по един милион долара на човек означаваха точно необходимата сума за една хубава промяна. Може би няма да стигне за пълно здравно обслужване. Не, няма да стигне, ако искаме и да ни остане по нещичко, за да живеем както трябва. За основно здравно обслужване обаче щяха да стигнат, което означава поддържане на истинско добро здраве, предотвратяване на някои ужасни заболявания най-малко за още трийсет или четирийсет години. С онова, което ни остане, можем да си живеем много щастливо: пътуване, деца, добро жилище в прилична част на… Замислих се къде бих искал да имам дом? Не някъде в близост до мините за храна. Може би дори не на Земята. Ще иска ли Клара да се върне на Венера. Не се виждах да живея като плъх в тунел. Не можех да видя и Клара да живее в Далас или Ню Йорк. Разбира се, мислех си аз доста отдалече, ако наистина намерим нещо, скапаният един милион на човек може да бъде само началото. Тогава бихме могли да имаме всяко жилище, което искахме — навсякъде, където пожелаехме. Също и пълно здравно обслужване с трансплантации, които ще ни поддържат млади и здрави, и красиви, и полово силни, и…

— Ти наистина трябва да отидеш да спиш — каза Дани А. от съседния хамак. — Начина, по който говориш, ме тревожи.

Не ми се спеше. Бях гладен, пък и нямаше причина да не ям. В продължение на деветнайсет дни спазвахме строга дисциплина в храненето, което е напълно нормално за първата четвърт от полета. След обръщането се знае колко храна остава за останалата част от полета, поради което някои изследователи се връщат напълнели. Слязох в обслужващия модул, където се бяха настанили Сузи и двамата Дани, и тогава разбрах, защо бях почувствал глад. Дейн Мечников си готвеше яхния.

———————————————

———————————————

— Има ли достатъчно за двама?

Изгледа ме замислено и отговори:

— Предполагам — повдигна капака на тенджерата, погледна яхнията, сипа няколко кубически сантиметра вода от пароуловителя и каза: — още десетина минути. Канех се най-напред да пийна малко.

Приех поканата и шишето мина помежду ни няколко пъти. Докато той се занимаваше с яхнията, аз отчитах вместо него данните за звездите. Бяхме близко до максималната скорост и на екрана не се виждаше нищо, което да прилича на някое от познатите ми съзвездия или звезда. На мене обаче всичко ми изглеждаше по-привлекателно. По-точно, на всички нас. Никога не бях виждал Дейн толкова весел и спокоен.

— Мисля си — каза той, — че един милион е достатъчно. След този милион се връщам в Сиракуза, получавам знак за отличие и се хващам на служба. Сигурно ще има някое училище, което ще иска да има сред преподавателското си тяло поет или учител по английски, който е участвал в седем мисии. Ще ми плащат по нещичко и с тези пари ще си осигуря средства до края на живота си.

Бял чул единствено една дума и точно нея произнесох високо:

———————————————

———————————————

— Поет ли каза?

Той се усмихна.

— Ти не знаеш ли? Благодарение на това дойдох на Гейтуей. Фондацията „Гугенхайм“ ми плати пътя. — Той отмести тенджерата от плочата, раздели яхнията на две и започнахме да ядем.

Това беше същият човек, който само преди два дни беше ругал злобно цял час двамата Даневци, докато ние със Сузи лежахме в обслужващия модул и слушахме ядосани. Ето какво прави обръщането. Връщането ни бе осигурено. Нямаше опасност корабът да се зарее нанякъде и да останем без гориво, а и нямаше защо да се боим, че няма да намерим нищо — премията ни бе гарантирана. Помолих го да ми рецитира някое от неговите стихотворения. Не се съгласи, но обеща, когато се върнем на Гейтуей, да ми покаже копия от онова, което бе изпратил на фондацията.

Когато свършихме с храненето, Дейн изми тенджерата и чиниите, прибра ги и погледна часовника:

— Много е рано да будим другите — каза той, — а и няма какво да правим.

Той погледна към мен и се усмихна. Всъщност не беше усмивка, а по-точно ухилване. Преместих се в топлата му, сключена на кръг ръка.

Деветнайсетте дни минаха като един час и тогава часовникът ни показа, че наближава времето за пристигане. Всички бяхме будни, нетърпеливи като деца на Коледа в очакване да видят подаръците си. Беше най-щастливото пътуване, което някога бях правил, а може би най-щастливото пътуване изобщо.

— Знаете ли — каза Дани Р. замислено, — почти съжалявам, че пристигаме.

Сузи, която вече бе започнала да разбира английски, се присъедини:

— Sim, ja, sei — а после бързо добави, — аз също!

Стисна ръката ми и аз й отговорих по същия начин. В същото време си мислех за Клара. Няколко пъти се опитвахме да се свържем по радиото, но то не работеше в хичиянските космически ръкави. Когато излезем от корабите обаче, ще мога да приказвам с нея? Не ме интересува, че другите щяха да ни слушат. Знаех какво исках да й кажа. Дори знаех какво ще ми отговори. По това нямаше място за никакво съмнение. На техния кораб настроението беше не по-малко повишено, и то по същата причина, а онова, което може да направи любовта и радостта, беше съвсем ясно.

— Спираме! — изрева Дани Р. — Не усещате ли?

— Да! — изръмжа Мечников, превивайки се от малките удари на псевдогравитацията, които отбелязваха връщането ни към нормално пространство. Един друг признак също показваше, че пристигаме: златната спирала в центъра на кораба бе започнала да свети и яркостта й нарастваше с всяка измината секунда.

— Мисля, че пристигнахме — сподели Дани Р., като подскачаше от радост. Аз се радвах не по-малко от него.

— Ще започна сферично сканиране — съобщих аз доволен, че зная какво трябва да правя. Сузи последва примера ми и отвори вратата на обслужващия модул. Двамата с Дани Р. тръгнаха да видят звездите.

Дани А. не отиде с тях. Той наблюдаваше монитора. Когато тръгнах да сканирам, корабът се въртеше и можех да виждам звездите, което беше нормално. Не изглеждаха различни, макар че по някаква причина бяха неясни.

———————————————

———————————————

Спънах се и едва не паднах. Изглежда, че корабът не се въртеше толкова плавно, колкото трябва.

— Радиото! — извика Дани.

Мечников се намръщи, вдигна поглед и видя светлината.

— Включи го — изкрещях аз.

Гласът, който чух, може би беше на Клара. Мечников, все още намръщен, се пресегна към копчето и тогава забелязах, че златната спирала беше по-ярка, от когато и да било; имаше цвят на слама, сякаш беше гореща. Не излъчваше никаква топлина, но златният цвят бе пронизан с линии от чисто бяло.

— Много странно — отбелязах аз, като сочех към спиралата.

Не зная дали някой ме чу. Радиото беше заглушавано от смущения, пък и вътре в капсулата шумът беше много силен. Мечников сграбчи копчетата за настройка и усилване.

Сред множеството шум и пукания чух глас, който отначало не познах. Беше на Дани А.

— Чувствате ли? — изкрещя той. — Това са гравитационни вълни. Ние сме в беда. Спрете сканирането!

Спрях инстинктивно.

Картината на екрана се бе променила и онова, което се виждаше, не беше нито звезда, нито галактика. Беше неясна маса, излъчваща бледосиня светлина на петна — огромна, ужасяваща. От пръв поглед разбрах, че не беше слънце. Никое слънце не може да бъде толкова синьо и толкова тъмно. От гледане към него боляха очите, но не поради яркост — болеше вътре в очите, някъде далече по пътя на зрението. Болката беше в самия мозък.

Мечников изключи радиото и в последвалата тишина чух Дани А. да се моли: „Скъпи Божичко! Намерихме го. Това е черна дупка“.