Гейтуей I

10.

Приблизително на петнайсетия ден от пристигането ми на Гейтуей станах рано и за пръв път отидох да закусвам в ресторант „Хичиянски оръжия“. Беше пълно с туристи, комарджии от казиното със зачервени от напрежение и безсънна нощ очи и свободни от наряд моряци от стражевия кораб. Ресторантът беше луксозен и скъп. Беше главно за туристи. Чувствах как ме гледат с възхищение. Знаех, че приказват за мен, по-специално един голобрад африканец, може би от Дахомей или Гана и неговата много млада, добре закръглена и окичена с бижута съпруга. Но и много други. Доколкото можех да преценя, за тях аз бях един безумно смел герой. Вярно че нямах гривни на ръката си, но някои ветерани също не носеха.

Чувствах се добре. Мислех си дали да не си поръчам яйца с бекон, но дори и при това повишено настроение не можех да си позволя такива разходи. Взех само портокалов сок (за моя изненада, той се оказа истински), сладкиши и няколко чаши черно датско кафе. Единственото, което ми липсваше, бе една хубава млада дама. Имаше две красиви жени, изглежда, от китайския стражеви кораб, но никоя от тях не погледна към мен. Реших да ги имам предвид за някоя среща в бъдеще. Платих си сметката (което беше доста неприятно) и тръгнах към учебната зала.

По пътя настигнах семейство Форхандови. Мъжът, който май се казваше Сес, се пусна от слизащото надолу въже, за да ми каже добро утро.

— Не ви видяхме на закуска — подметна съпругата му. Казах им къде съм закусвал. По-малката дъщеря, Луис, ме погледна завистливо. Майка й забеляза и я потупа гальовно.

— Недей да завиждаш, скъпа. Преди да се върнем на Венера, и ние ще отидем там. После се обърна към мен и поясни: — Сега трябва да пестим всяко пени, а когато направим големия удар… О, за тогава имаме големи планове.

— Всички имаме големи планове — отвърнах аз, но нещо ми се въртеше в главата. — Наистина ли смятате да се върнете на Венера?

— Разбира се — отговориха всички, изненадани от въпроса. Онемях! Не бях очаквал, че тези тунелни плъхове биха могли да схващат онова скапано, вонящо място като свой дом. Изглежда Сес Форханд разбра какви мисли витаят в главата ми. Бяха сдържано семейство, но не бяха много общителни. Едва ли губеха много от това. Сес се усмихна и каза:

— В края на краищата Венера е нашият дом. В известен смисъл дори и Гейтуей.

Бях сащисан.

— Всъщност ние сме роднини с първия човек, който е открил Гейтуей — Силвестър Маклен. Сигурно сте чували за него?

— Как бих могъл да не чуя?

— Беше ни братовчед. Предполагам знаете как е станало това.

Понечих да кажа, че ми е известно, но той очевидно се гордееше с братовчед си, за което, разбира се, не можех да го виня, така че трябваше да изслушам малко по-различна версия на широко известната легенда.

— Бил в един от тунелите на южния полюс на Венера и намерил хичиянски кораб. Бог знае как успял да го изкара на повърхността. После се качил в него, натиснал копчето „старт“ и корабът полетял за там, закъдето бил програмиран, тоест за Гейтуей.

— Корпорацията не плаща ли лицензионни възнаграждения? — попитах аз. — Искам да кажа, че ако ще плащат за открития, може ли да има по-ценно откритие от това?

— Не, поне не на нас — отговори тъжно Форханд. За семейство Форханд темата „пари“ беше мъчителна. — Разбира се, Силвестър не бе избрал такъв курс, за да открие Гейтуей. От онова, което вече са ви казали в клас знаете, че корабите са програмирани за автоматично завръщане. Където и да отиде, като се натисне бутона „старт“, корабът се завръща отново тук. Само че това не му е помогнало, искам да кажа на Силвестър. Корабът се връщал обратно след едно голямо пътуване и междинен престой от около един милион години.

— Беше интелигентен и смел — продължи да разказва Сес. Такъв би трябвало да бъдеш, за да станеш изследовател. Така че той не се паникьосал. До идването на други хора на Гейтуей нямало с какво да се поддържа. Вярно е, че би могъл да живее малко по-дълго, ако е използвал течния кислород и тежък водород от резервоарите на обслужващия модул. С тях щял да си осигури въздух и вода. Много съм се чудил защо не го е направил.

— Защото все пак е щял да умре — прекъсна го Луис, за да защити своя роднина.

— И аз така мисля. Намерили го със записка в ръка и прерязано гърло. Самоубил се!

Бяха приятни хора, но вече бях слушал тази история, пък и щях да закъснея за курса.

Точно тогава заниманията не бяха интересни. Бяхме стигнали до „Завързване на хамак“ (Основен курс) и „Измиване на тоалетна чиния“ (Напреднал курс). Може би ви е чудно защо не отделят повече време да ни учат как да летим с тези кораби? Много просто. Корабите си летят сами, както казва семейство Форхандови, пък и всеки друг, с когото съм разговарял по въпроса. Дори и обслужващите модули се управляват лесно, макар че при тях трябва и чалъм. Единственото нещо, което трябва да се прави там, е да се сравнява триразмерното представяне, нещо като холографско изображение, на района от пространството, в което се намирате, с това, в което искате да отидете, и да преместите един светлинен маркер в точката, в която искате да достигнете. С това работата е свършена. Обслужващият модул се насочва натам, накъдето сте определили. Той сам изчислява необходимите траектории и коригира отклоненията. Вярно, че за преместване на светлинния маркер се изисква повечко сила, но това се търпи.

Между практическите упражнения по окачване на хамак и измиване на тоалетна чиния обсъждахме главно какво ще правим, когато завършим курса. На монитора в класната стая имахме винаги актуализирани летателни разписания; достатъчно беше да се натисне един клавиш и те се изписваха. В обявените полети понякога имаше и познати имена. Тики Трумбул беше момичето, с което бях танцувал и един-два пъти бяхме се хранили заедно в столовата. Тя пътуваше по редовен рейс и си мислех, че мога да се включа в нейния екипаж. Един от по-печените обаче ми каза, че пътуването по редовна линия е чисто губене на време.

———————————————

———————————————

Ще ви кажа какво върши един пилот на редовна линия. Той извозва нови екипажи до Гейтуей Две. Около дузина петместни кораби извършват по разписание тези рейсове. Те вземат четирима души (вероятно за това й трябваха хора на Тики), извозваха ги дотам и след това се връщаха сами, или със завръщащи се изследователи — ако има такива — и с онова, което са намерили. Обикновено има по някой.

Екипажът от Гейтуей Две е имал онзи късмет, за който всички мечтаем. Те са успели. Боже, какво щастие! Гейтуей Две беше просто друг Гейтуей — ни повече, ни по-малко, с тази разлика, че се е случил да се върти в орбита около друга звезда, а не около нашата. По отношение на богатства Гейтуей Две не беше по-перспективен от нашия; и там хичиянците бяха омели всичко с изключение на корабите. Освен това там корабите не бяха толкова много: само около сто и петдесет, докато на нашия оригинален слънчев Гейтуей са били почти хиляда. Но да намериш сто и петдесет кораба никак не е малка находка, да не говорим за това, че те приемат някои курсове, които корабите от нашия Гейтуей изглежда не приемат. Гейтуей Две се намира приблизително на четиристотин светлинни години и пътуването само в едната посока се извършва за сто и девет дни. Главната звезда на Гейтуей Две е синя от клас В. Отначало са смятали, че това е звездата Халкион в Плеядата, но съществуват известни съмнения. Всъщност тя не е главната звезда на Гейтуей Две. Той не се върти около нея, а около една малка шлака — една съседна червена звезда-джудже. Някои смятат, че в далечното минало джуджето е съставяло двойна звезда с далечната синя клас В, но други са на мнение, че това е невъзможно, поради различните възрасти на двете звезди. След още няколко години спор навярно ще установят истината. Не е ясно само защо хичиянците са избрали за междинна станция на космическите си рейсове орбита около една такава маловажна звезда, но у хичиянците не само това е непонятно.

Това обаче не се е отразило неблагоприятно върху портфейла на екипажа, който открил мястото. Те получават лицензионни възнаграждения за всичко, което ще открият на Гейтуей Две следващите изследователи. Не зная колко са натрупали досега, но сигурно не е по-малко от няколко десетки милиона на човек. А може и стотици? Затова няма полза да се пътува по редовна линия. Шансът да се намери нещо при тези полети не е особено голям, а отгоре на всичко трябва и да се дели.

И така с петдневните си познания от курса ние обсъждахме изложените в списъка предстоящи полети. Обърнахме се за съвет към Клара Моинлин. Все пак тя е летяла вече два пъти. Стиснала устни, тя прегледа списъка с полети и имена.

— Тери Якамора е свестен тип — отбеляза тя. — Не съм много сигурна за Пардук, но мисля, че си заслужава да се опита. Полетът на Дорлеан не струва. Вярно, че премията е един милион долара, но се премълчава, че корабът е с нестандартно контролно табло. Експертите на Корпорацията са вградили един компютър, който според тях трябва да е по-добър от хичиянския селектор на курс, но аз не им вярвам. И, разбира се, при никакви обстоятелства не бих ви препоръчала едноместен.

Луис Форханд попита:

— Вие лично, ако трябва да избирате, на кой бихте се спряла?

Клара смръщи замислено вежди, почеса се по челото и отговори:

— Може би с Тери. Или някой друг. Но засега нямам намерение да пътувам.

Исках да я попитам защо, но тя се отдалечи от екрана и каза;

— А сега, юнаци, да започваме упражнения. Запомнете: отваряне, пишкане, надолу затваряне, изчакване, докато изброите до десет, и повторно отваряне за акане.

Реших да отпразнувам завършването на едноседмично обучение по управление на кораб, като почерпя Дейн Мечников с едно питие. Първоначално мислех да купя едно питие на Шери и да го изпием в леглото, но нея я нямаше и реших да почерпя Дейн. Набрах кода на пиезофона и се свързах с Мечников.

Предложението ми го изненада.

— Благодаря — отговори той, а след това продължи. — Слушай, помогни ми да пренесем един багаж и тогава аз ще черпя.

Отидох при него — един хоризонт под „Неподготвени“. Боксът му не беше много по-голям от моя и, като се изключат няколкото добре напълнени огромни сакове, беше съвсем гол. Погледна ме почти дружелюбно.

— Сега вече си изследовател — изсумтя той.

— Още не. Трябва да изкарам още два курса.

— Виждаш ме за последно. Утре заминавам с Тери Якамора.

Изненадах се.

— Не се ли върна преди десетина дни?

— С висене тук пари не се правят. Чаках само подходящ екип. Ще дойдеш ли на прощалното тържество? В жилището на Тери. В 20,00 часа.

— Чудесно — отговорих аз на поканата. — Мога ли да доведа и Шери?

— О, разбира се. Мисля, че тя и без друго ще дойде. Ако не възразяваш, там можеш да ме черпиш едно питие. Сега ми помогни с този багаж.

Беше събрал изненадващо много предмети. Просто не можех да разбера как бе успял да побере всичко това в такава малка стая: три големи чанти, натъпкани догоре с холодискове и холовидео, книги и магнитни ленти със записи на книги. Взех саковете. На Земята едва ли бих могъл да ги повдигна — вероятно щяха да тежат по шейсет килограма, но на Гейтуей това не беше проблем. Можех да ги тегля като на буксир по коридорите и да ги вкарам в проходната шахта. Никак не беше трудно. Всъщност трябваше да се справям само с обемиста маса, докато на Мечников му се налагаше да носи предмети с необичайна форма и при това чупливи. Пренасянето ни отне почти един час. Багажа занесохме на един участък на астероида, който не бях виждал по-рано. Там една възрастна пакистанка го прие, даде на Мечников някаква разписка и го помъкна по един коридор, гъсто обрасъл с лози.

— Ох — изсумтя той, — благодаря.

— Няма защо. — Тръгнахме обратно към проходната шахта.

По пътя разговаряхме — нещо необичайно за Мечников. Предполагам, че бе израз на благодарност. Попита ме:

— Как намираш курса?

— Искаш да кажеш, че съм го завършил, а все още не умея да летя с тези кораби?

— Е, разбира се, че не умееш да летиш — отговори той раздразнено. — Целта на курса не е такава. Той дава само обща представа. Практиката ще те научи. Всъщност трудно е само с обслужващия модул. За всеки случай си получил касети със запис от курса, нали?

— О, да. — Имах шест такива касети. При завършване на едномесечния курс всеки от нас получи комплект касети. В тях беше записано всичко казано на лекциите плюс редица допълнителни неща по управлението, които Корпорацията може би бе въвела на борда на хичиянския кораб, а може би предвиждаше да въведе.

— Пускай си ги — посъветва ме той. — Ако имаш малко акъл в главата, ще си ги вземеш на борда на кораба. Там ще имаш предостатъчно време да ги прослушваш. През по-голяма част от полета корабите не се нуждаят от човешка намеса.

— И по-добре — отбелязах малко колебливо аз.

— Довиждане. — Той махна с ръка и се спусна с въжето надолу без да обърне глава. Бях се съгласил да получа питието, което ми дължеше на празненството. Там на него то нямаше да му струва нищо.

Поскитах малко напосоки покрай стрелката със звезда и попаднах в някакви тунели, които миришеха на мухъл и прах и в които нямаше много хора. После прекосих една ненаселена секция, очевидно източноевропейска. Езикът ми беше непознат, а многото табели по обраслите с бръшлян стени бяха написани на азбука, която ми приличаше на кирилица и дори на още по-малко позната. Стигнах до някаква проходна шахта, помислих малко и се хванах за изкачващото се въже. Най-лесният начин да се ориентираш на Гейтуей е да се издигнеш до „Вретеното“, където завършваше изкачването „нагоре“.

Този път обаче се оказа, че минавам покрай Централния парк. Моментално пуснах въжето, за да поседна за малко под някое дърво.

Централният парк всъщност не е никакъв парк. Това е един голям тунел недалече от ротационния център на астероида, който е предназначен само за растителност. Там открих портокалови дървета, което обяснява произхода на портокаловия сок в ресторанта, лозя, папрати и мъхове, но никаква трева. Не зная защо! Може би засаждат само такива растения, които могат да растат при синята светлина, излъчвана от хичиянския метал наоколо и вероятно не са намерили такъв сорт трева, която да извършва ефективна фотосинтеза при тези условия. Този парк е създаден предимно да поглъща въглеродния двуокис и доставя така необходимия кислород. Бил е създаден, преди да се захванат със засаждане на растения по останалите тунели. Паркът убиваше и миризмите, или по-точно се очакваше да направи това. Накрая той беше и източник на известно количество храна. Дължината му достигаше осемдесет метра, а височината колкото два човешки боя. Беше достатъчно широк за няколко виещи се пътечки. Всички тези насаждения растяха в нещо, което много приличаше на истинска земна почва. В действителност това беше хумус, получен от канализационната тиня от жилищата на две хиляди души, но нито видът й, нито пък миризмата не издаваха истинския й произход.

Първото голямо дърво, под което реших да си почина, се оказа неподходящо. Беше черница, под която имаше опънати мрежи за събиране на падналите плодове. Отминах го и на пътеката съгледах жена с дете.

Дете! Не бях очаквал, че на Гейтуей може да има и деца. Беше съвсем мъничко, може би на година и половина. Играеше с топка — толкова голяма и толкова бавна, че приличаше по-скоро на балон.

— Здравей, Боб.

Това беше другата изненада. Жената, която ме поздрави, беше Клара Моинлин. Отговорих й, без да се замислям.

— Не знаех, че имаш малко дете.

— Нямам. Това е Кейти Франсиз. Майка й я пуска от време на време да идва при мен. Кейти, това е Боб Бродхед.

— Здравей, Боб — поздрави малкото същество, като ме гледаше от разстояние. — Ти да не си приятел на Клара?

— Надявам се да съм. Тя ми е учителка. Искаш ли да играем на гоненица?

Кейти свърши с проучването и ми отговори точно и ясно, също като възрастен:

— Не зная как се играе на гоненица, но ще ти донеса шест черници. Това е единственото, което можеш да получиш.

— Благодаря ти — казах аз и седнах до Клара, която седеше обгърнала с ръце колене и наблюдаваше детето.

— Много е умна.

———————————————

Грозде, череши 8 зърна на човек 

Други дребни плодове 

или ягоди 6 броя на човек 

Портокали, лимони, 

круши 1 брой на човек 

———————————————

— Сигурно. Трудно ми е да преценя, понеже наоколо няма други деца. Тя не е изследовател, нали?

Питах съвсем сериозно, не си правех майтап, но Клара истински се развесели.

— Родителите й летят винаги заедно — почти винаги. Точно сега майка й не участва в изследвания. Понякога това е възможно и много изследователи правят така. На човек може да се наложи много дълго да проучва към какво са се стремели хичияните, преди да се опита да намери собствени отговори на загадките.

— Звучи опасно.

Тя ми шътна, Кейти се бе върнала с по три черници във всяка от ръчичките си. Носеше ги с разтворени шепички от страх да не ги смачка. Детето ходеше по много странен начин, така че минимално да натоварва мускулите на бедрата и прасците си; сякаш отблъскваше последователно крачетата си и плуваше до следващата стъпка. Опитах този начин на ходене и видях, че при гравитация почти нула той е доста ефикасен, но рефлексите непрекъснато ми изневеряваха. Предполагам, че човек трябва да е роден на Гейтуей, за да го върши естествено.

В парка Клара беше много по-спокойна и по женствена от онази Клара, която познавах като учителка. Веждите й, които изглеждаха мъжки и заплашителни, сега бяха дружелюбни и открити. Тя все още миришеше много приятно.

Беше много приятно да седим така и докато разговаряме спокойно, момиченцето тихо да играе около нас с топката. Сравнявахме местата, на които сме били, и не намерихме нищо общо. Единственото що-годе общо беше, че бях роден почти на същата дата, както и брат й, по-млад от нея почти с две години.

— Обичаш ли брат си? — попитах аз просто за да продължи разговора.

— Разбира се. Той е по-малкият, Зодия „Овен“. Роден е на противостоянието Меркурий-Луна. Това е причина да бъде капризен и меланхоличен. Мисля, че животът му ще бъде труден.

Не ми беше толкова интересно да я питам какво е станало с него, колкото дали наистина вярва в тези глупости, но нямаше да е тактично. Продължи да разказва:

— Аз самата съм зодия „Стрелец“. Ти коя зодия си? О, разбира се. Ти трябва да си от същата зодия като Дейви.

— Предполагам — отговорих уклончиво. — Аз не разбирам много от астрология.

— Не астрология, а съставяне на хороскопи. Едното е суеверие, а другото наука.

— Хм.

Тя се засмя.

— Виждам, че си присмехулник. Дали вярваш или не няма никакво значение. Вярваш ли — добре, ако ли пък не вярваш — пак добре. Не е необходимо да вярваш в закона за гравитацията, за да се размажеш, ако паднеш от двестаетажна сграда.

Кейти, която седеше тихичко до нас, попита учтиво:

— Спорите ли?

— Не, сладката ми — Клара я помилва по главичката.

— Добре, Клара, а сега трябва да се къпя, а, струва ми се, че тук не мога да сторя това.

— Време е да се прибираме. Радвам се, че се видяхме, Боб. Пази се от меланхолия, чуваш ли. — Тръгнаха си хванали се за ръка. Клара се стараеше да не изостава от бързия ход на момиченцето. Беше много сладко… като снежинка.

Тази нощ заведох Шери на прощалното празненство на Дейн Мечников. Клара също беше там, по-елегантна от всеки друг път, облечена в костюм и панталон с гол пъп.

— Не знаех, че познаваш Мечников — казах аз.

— Кой е той? Искам да кажа, че мен ме покани Тери. Ще влезеш ли?

Тържеството вече се бе пренесло в тунела. Надникнах през вратата и се изненадах, като видях колко просторно беше вътре. Тери Якамора имаше две стаи, всяка от тях повече от два пъти по-голяма от моята. Имаше и самостоятелна баня с истински душ.

— Хубаво жилище — отбелязах завистливо аз и тогава открих още нещо, което някой от гостите каза: „Клара живеела точно под тунела“. Това промени мнението ми за нея. Щом можеше да си позволи да живее в район с такива скъпи наеми, защо стои все още на Гейтуей? Защо не се върне там, откъдето е дошла, да си харчи парите и да си гледа живота? Но въпроса можеше да се разглежда и от друга страна. Ако все още стоеше на Гейтуей, защо се шляеше? За да може да си плаща таксата на Корпорацията, трябваше да работи като помощник-инструктор, вместо да си опита щастието с някоя мисия. Не можах да я попитам. През по-голяма част от времето тя танцува с Тери Якамора и другите от заминаващия екипаж.

Загубих следите на Шери, но след един бавен, почти неподвижен фокстрот тя дойде при мен с партньора си. Беше много млад мъж — почти момче. Изглеждаше около деветнайсетгодишен.

Струваше ми се, че бях го виждал: тъмна кожа, почти бяла коса, брада, която се сливаше с късите му дъгообразни мустачки. Не беше дошъл с мен от Земята, но бях го виждал. Шери ни представи:

— Боб, познаваш ли се с Франческо Херейра?

— Мисля, че не.

— Той е от бразилския стражеви кораб. — Тогава си спомних. Беше от инспекторите, които преди няколко дни проверяваха опечените късчета месо на пострадалия кораб. Лентите на ръкава му показваха, че е артилерист на торпедо. Екипажите на тези кораби, които охраняваха Гейтуей, имаха понякога почивни дни. В деня на нашето пристигане той изпълняваше обичайната си задача по охрана на астероида. Точно в този момент някой пусна хора и след като ги изиграхме, двамата с Херейра се оказахме един до друг, малко позадъхани, опрени на стената, за да не пречим на останалите. Казах му, че съм го видял на пострадалия кораб.

— А, да, мистър Бродхед? Спомням си.

— Тягостна работа, нали? — казах аз, колкото да не мълча.

Предполагам, че беше пил достатъчно много, за да си направи труда да ми отговори.

— Вижте, Бродхед — започна той надълго и нашироко, — техническото описание на тази част от нашата работа е „претърсване и регистриране“. Не винаги е толкова лошо. Например не след дълго вие също ще излезете и когато се върнете, аз или някой от моите колеги ще извърши такова претърсване, мистър Бродхед. Ще обърна обратно джобовете ви, ще претегля, ще измеря и ще фотографирам всичко на вашия кораб. Това се прави, за да се гарантира, че не криете нещо ценно, което по-късно ще изнесете от Гейтуей, без да сте заплатили дължимото на Корпорацията. След това аз ще опиша всичко, което съм намерил. Ако не съм намерил нищо, във формуляра ще запиша „нищо“. После друг, произволно избран човек от друг стражеви кораб ще извърши съвсем същата процедура. Така че, в нещата ви ще се ровичкат двама души.

— Не звучи много приятно, но пък и не чак толкова лошо, колкото си мислех отначало — отбелязах аз.

Усмихна се. На лицето му грейнаха бели, много дребни зъби.

— Когато изследователят, когото трябва да претърсвам, е Шери или Клара не е лошо, даже никак не е лошо. Може дори да се каже, че е приятно. Да претърсвам мъже обаче не ми е много интересно. Особено пък ако са мъртви. Били ли сте някога сред пет човешки трупа, стоели небалсамирани три месеца? Надявам се това никога да не се повтори.

Дойде Шери и го покани отново да танцуват. Празненството продължаваше.

Оказа се, че постоянно имало такива сбирки, само че ние, зайците, все още не се бяхме включили в мрежата. С наближаване на края на нашето обучение имахме все повече познати и все по-често участвахме в празненства. Празненства се правеха не само при излитане, правеха се и при завръщане, само че те бяха по-малко от първите. Дори и когато екипажите се завръщаха, не винаги имаха основание да празнуват. Понякога бяха пътували толкова дълго, че бяха загубили контакт с всичките си приятели. Друг път, когато наистина бяха извадили голям късмет и бяха намерили нещо много ценно, те не искаха нищо; вземаха си възнаграждението, напускаха Гейтуей и поемаха обратния път към дома. Разбира се, имаше и случаи, когато те просто не можеха да участват в празненство, защото в интензивното отделение на болница „Крайна“ те бяха забранени.

Но животът ни не се състоеше само в ходене на празненства. Задължени бяхме и да учим. В края на курса трябваше да положим изпити по управление на кораб, оценяване на стойността на находки и техника на оцеляване. Не може да се каже, че бях много добре подготвен за тези изпити, но Шери беше съвсем зле. Тя се справи добре с изпита по управление, имаше набито око, което много й помогна в оценяване на стойността на онова, което може да се намери при бъдещи изследвания, но курсът по оцеляване така и не успя да проумее.

Подготовката за последния изпит беше истинско мъчение.

— Добре — казвах аз, — това е една звезда от клас F с планета с гравитация на повърхността 0,8, парциално налягане на кислорода 130 мили бара, средна температура на екватора плюс четирийсет градуса по Целзий. Какво трябва да облечеш, ако си на празненство?

Отговори ми леко обидена:

— Въпросът ти е много лесен. Практически това е Земята.

— Тогава какъв е отговорът, Шери? — настоявах аз.

Тя се почеса замислено по корема, после ме погледна нетърпеливо и каза:

— Нищо. Искам да кажа, че ще се спусна със скафандър, но след като стъпя на повърхността, ще се съблека по бикини.

— Глупачка! Само след дванайсет часа ще си мъртва. Нормални земни условия означава, че съществува голяма вероятност за нормален земен тип биология, което пък означава съществуване на патогенни микроорганизми, които могат да те довършат.

— Добре, де — тя превива виновно рамене, — няма да излизам от скафандъра, докато не извърша патогенна проба.

— Как се прави такава проба?

— Със скапания комплект за тестване, глупако! — избухва тя, преди да мога да кажа нещо. — Искам да кажа, чакай да си помисля. Изваждам от фризера базовите дискове за метаболизъм и ги активирам. Оставам в орбита двайсет и четири часа, за да могат пробите да узреят, след това слизам на повърхността, излагам ги на открито и отчитам с моя апарат С-44.

— Със С-33. Няма апарат С-44.

— Добре, де, С-33. После вземам комплект допълнителни инжекции, така че ако има и най-малка вероятност от наличие на микроорганизми, да мога да си сложа инжекция за временен имунитет.

— Предполагам, че казаното дотук е вярно — отбелязвам малко колебливо. Разбира се, на практика не е необходимо тя да помни всичко това. При нужда може да прочете инструкциите върху опаковките, или да прослуша лентите от курса. Най-добре е обаче, ако лети с някой, който е летял и има опит. Съществува обаче опасност да се случи нещо непредвидено и тогава тя ще трябва да разчита на собствените си знания, да не говорим за това, че й предстоеше един последен изпит.

———————————————

———————————————

— Какво още, Шери?

— Обичайното, Боб. Трябва ли да минем по целия конспект? Добре. Радиотелефон, резервно електрозахранване, комплект геоложки инструменти, храна за десет дни — и, не, нищо намерено на планетата не се яде, та дори и ако до самия кораб има хамбургер от „Мак Доналдс“. И допълнително червило и дамски превръзки.

Чакам. Тя ми се усмихва мило и също чака.

— А нещо за оръжието?

— Оръжие?

— Да, дявол да те вземе. Ако условията са близки до нормалните на земята, каква е вероятността да има живот?

— О, да. Чакай да помисля. Е, разбира се, ако ми е необходимо, ще взема. Да, един момент, най-напред, докато съм в орбита, ще проверя със спектрометър за метан. Ако няма следи от метан, значи няма живот и няма от какво да се безпокоя.

— Няма бозайници и следователно няма защо да се страхуваш, така ли? Но ако има инсекти, или влечуги или длуглачи…

— Длуглачи ли? Това пък какво е?

— Дума, с която искам да ти кажа, че може да има такъв вид живи същества, за които никога не сме чували, от стомаха на които не се отделя метан, но които ядат хора.

— О-о, разбирам. Добре. Ще взема револвер и двайсет патрона. Казвай следващия въпрос.

И така продължаваме по конспекта. Когато в началото започнахме да се препитваме и стигахме до такъв момент Шери обикновено казваше: „О, няма защо да се безпокоя, защото ти ще бъдеш до мен“, или „Целуни ме, глупчо“. Скоро обаче престанахме с това.

Въпреки това всичките се дипломирахме. Направихме си абитуриентска вечер: Шери и аз, семейство Форханд, останалите, с които пристигнахме заедно от Земята, както и шест-седем други, дошли от различни места. Не поканихме външни хора освен учителите, но те не бяха външни. Дойдоха до един, за да ни пожелаят успех. Клара закъсня, целуна всички подред, мъже и жени, дори и онова финландско момче с непонятния език, който получи всички инструкции на магнитна лента. Това момче щеше да си има проблеми. Администрацията на Гейтуей имаше ленти с инструкции на всички езици, но ако нямаха точния диалект, правеха презапис чрез транслаторна програма на най-близкия аналог. За участие в курса това беше добро решение, но по-късно започваха проблемите. Човек, чийто език никой не разбира, трудно можеше да намери екипаж, който да го приеме. Тази езикова бариера не му позволяваше да научи друг език, тъй като на Гейтуей нямаше жив човек, който да говори финландски.

Бяхме се разпрострели в тунела на разстояние три врати в двете посоки от тази на Шери, Форханд и моята. Танцувахме и пяхме до късно през нощта — докато някои от нас не почнаха да падат от умора. След това включихме монитора на пиезовизията, за да видим какви полети бяха обявени. Препили и препушили размесихме картите и теглихме чоп кой да избира пръв. Спечелих аз.

Нещо прещрака в главата ми. Не, не бях изтрезнял. Съвсем не. Бях все още развеселен, разгорещен, открит за всякакви човешки възприятия. Но част от ума ми се проясни, чифт прозорливи очи се взряха в бъдещето и взеха решение.

— Аа-а — казах аз, — сега точно смятам да пропусна шанса си. Сес, ти си втори номер. Можеш да теглиш.

— Три-едно-нула-девет — прочете припряно той. На неотдавна проведено семейно съвещание Форхандови бяха взели единодушно решение да пътуват. — Благодаря ти. Боб.

Отговорих с великодушен пиянски жест. Всъщност нямаше за какво да ми благодари. Полетът беше с едноместен кораб, а аз за нищо на света не бих пътувал с такъв. Все по тази причина на монитора нямаше нито един курс, който да ми хареса. Усмихнах се на Клара и й намигнах. Остана сериозна, но и тя ми намигна. Бе разбрала, че всичко ми е ясно: тези полети бяха изостанали. Никой не искаше да ги вземе. Най-добрите се разграбваха още с обявяването от току-що завърнали се постоянни екипажи.

Шери трябваше да тегли пета и когато дойде нейния ред, тя се обърна към мен:

— Смятам да приема триместния, ако успея да намеря екипаж за него. Какво ще кажеш. Боб? Искаш ли да дойдеш с мен?

Изхихиках и отвърнах:

— Шери, никой от онези, които са се върнали, не го иска. Това е брониран кораб и не се знае къде по дяволите може да те откара. Освен това на командния панел има прекалено много зелено, а това не ми харесва. (Всъщност, разбира се, никой не знаеше какво означават цветовете, но в училището имаше такова суеверие, че много зелено означава свръхопасна мисия.)

———————————————

———————————————

— Това е единственият свободен триместен, пък и има премия — каза тя.

— Без мен, скъпа. Попитай Клара. Тя е печена и аз високо ценя нейното мнение.

— Теб питам. Боб.

— Не. Ще почакам нещо по-добро.

— Аз пък няма да чакам. Вече говорих с Уила Форхед и тя е съгласна. В най-лошия случай ще намерим някой друг — каза тя, като погледна към финландчето, а след това с пиянска усмивка отново погледна към монитора с полетите. — Бяхме си обещали да летим заедно, Боб.

Поклатих отрицателно с глава.

— Тогава остани да гниеш тук с приятелката си — избухна тя. — И тя е страхливка като теб.

Зорките ми вътрешни очи погледнаха Клара и по замръзналото, неподвижно изражение на лицето й изведнъж разбрах, че Шери беше права. Клара беше като мен. И двамата се страхувахме да заминем.