Гейтуей I

25.

— Говориш така, сякаш си уморен, Боб — отбелязва Зигфрид.

Беше съвсем естествено да съм уморен. Прекарах уикенда на Хаваите. Имах акции в туристическия бизнес там, така че ползвах намаление. Бяха два чудесни дни: два часа преди обед заседание с акционерите, а след обед с някоя хубава островитянка на плажа или на катамаран със стъклено дъно, през което се виждаха как големите риби се гмурваха под него с надежда да намерят нещо за ядене. При връщането оттам се пресичаха различни часови зони, което беше много изтощително.

Само че Зигфрид не обича да слуша такива неща. Него не го интересува дали си изтощен физически или не. Интересува се само дали не си сънувал, че правиш любов с майка си.

Казвам му:

— Слушай, Зигфрид, много съм уморен. Защо не престанеш с тези маловажни разговори? Защо не преминеш направо към чувствата ми за Едипов комплекс?

— Имаш ли такива, Боби?

— Нима има някой, у когото да липсват?

— Имаш ли желание да говориш за тях, Боби?

— Не особено.

Изчаква ме, но и аз чакам. Зигфрид отново е проявил хитрост и сега кабинетът е декориран като детска стая отпреди четирийсет години. На стената има холоснимка на поставени една върху друга хилки за пинг-понг, на полица с касети с приказки — „Том Сойер“ и „Изчезналата марсианска раса“ — не можах да прочета другите заглавия. Има и фалшив прозорец с фалшива снежна буря в Скалистите планини. Много е прилично, само дето няма нищо общо с моята детска стая, която беше малка, тясна и почти изцяло запълнена от кушетката, на която спях.

— Знаеш ли за какво искаш да говориш, Роби? — подпитва предпазливо той.

— Разбира се! — отговарям моментално аз, после размислям и казвам: — О, не. Не съм сигурен. — В действителност зная. На връщане от Хаваите нещо ме удари, силно по главата. Пътува се пет часа. Половината от времето прекарах потънал в сълзи. До мен седеше красиво бяло момиче и аз реших още там да го опозная отблизо. Стюардесата беше същата, с която бях летял по-рано и я познавах достатъчно добре.

Седях на последната седалка в салона на първа класа на свръхзвуковия лайнер, вземах питиета от стюардесата и бъбрех с бялото момиче. И винаги, когато момичето задремеше, или отиваше до тоалетната, а стюардесата не гледаше към мен, мълчаливо ронех сълзи.

Щом някоя от тях погледнеше към мен, отново се усмихвах и продължавах да флиртувам.

— Искаш ли да споделиш онова, което мислеше точно сега, Боб?

— С удоволствие, Зигфрид, стига да знаех какво беше?

— Наистина ли не знаеш? Не можеш ли да си спомниш, какво се въртеше в главата ти, преди да заговориш, ей сега?

— Разбира се, че мога! — Подвоумих се малко, после казах: — Слушай, Зигфрид, предполагам, че просто исках да бъда приласкан. Мислех си за нещо от онзи ден и ме заболя. Няма да повярваш колко много ме болеше. Плачех като дете.

— За какво си мислеше, Боби?

— Опитвам се да ти кажа. Беше за — е, добре, отчасти беше за майка ми. Но беше също и за, ти знаеш, за Дейн Мечников. Имах онези… имах…

— Мисля, че се опитваш да кажеш нещо за онези фантазии, които си имал, че правиш анален секс с Дейн Мечников, Боб. Вярно ли е?

— Дааа. Имаш добра памет, Зигфрид. Когато плачех, плачех за майка си. Отчасти…

— Това вече ми каза, Боб.

— Вярно. — Отново млъкнах, а Зигфрид чакаше. Аз също чаках. Предполагам, че чаках отново да ме приласкае и след малко той ми направи тази услуга.

— Я да видим мога ли да ти помогна, Боб? — каза той. — Какво е общото между плача за майка ти и фантазиите за Дейн?

Чувствах, че вътре в мен нещо става. Имах усещането, сякаш нещо меко, нещо мокро вътре в мен напира към гърлото ми. Разбирах, че ако не успея да се овладея, гласът ми ще бъде несигурен и жалък. Помъчих се да се овладея, макар да знаех много добре, че такива неща не могат да се скрият от Зигфрид. Чрез своите сензори, които отчитаха всяко трепване на триглавия мускул или овлажняването на дланите, той знаеше точно какво става вътре в мен.

Все пак се опитах. С тон на преподавател по биология, който демонстрира препарирана жаба, казах:

———————————————

———————————————

— Разбираш ли, Зигфрид, майка ми ме обичаше. Знаех това. И ти го знаеш. То е логически обосновано. Просто не можеше да не ме обича. А Фройд някога е казал, че едно момче, което е сигурно, че е било любимец на своята майка, никога не става невротик. Само че…

— Моля те, Роби, не е съвсем така, а освен това ти започваш да философстваш. Добре знаеш, че всичките тези въведения са излишни. Ти просто шикалкавиш.

В други случаи за такива приказки бих измъкнал електронните му схеми и бих ги изхвърлил, но сега беше налучкал добре настроението ми.

— Знаех, че майка ми ме обича. Не можеше да не ме обича! Бях й единствен син. Баща ми бе умрял — не кашляй, Зигфрид, ще стигна и до това. — Беше логическа необходимост да ме обича. Разбирах го с ума си, но никога не ми го каза. Нито веднъж!

— Искаш да кажеш, че през целия си живот нито веднъж майка ти не ти е казала „Обичам те, синко“?

— Не! — Изстенах. После отново се овладях. — По-точно не ми го е казвала направо. Искам да кажа, че веднъж, вече осемнайсет годишен, бях си легнал в моята стая и я чух да казва на една своя приятелка, че съм чудесно момче. Не си спомням какво бях направил, дали бях спечелил някаква награда, или бях намерил работа, но тогава тя беше горда с мен и ме обичаше и каза, че… Но не на мен, а на приятелката си.

— Моля те, продължавай, Боб — каза след малко Зигфрид.

— Продължавам, Зигфрид! Дай ми минутка почивка. Заболя ме. Мисля, че на това му казваш основна болка.

— Моля те, недей да се самодиагностираш, Боб. Просто го кажи. Пусни го да излезе.

— Проклетник.

Пресегнах се да взема цигара и спрях. Това помага, когато разговорът със Зигфрид стане тежък, защото той винаги се отклонява и започва да твърди, че се опитвам да намаля напрежението, вместо да го преодолея. Този път съм много възмутен от себе си, от Зигфрид, дори и от собствената си майка. Искам да превъзмогна това чувство. Казвам му:

— Виж, Зигфрид, ето как беше. Много обичам майка си и зная — знаех! — че и тя ме обича. Не умееше обаче да го изрази.

Изведнъж видях, че държа цигара, въртя я между пръстите си, без да съм я запалил и, кой знае защо, Зигфрид не ми прави бележка. Веднага продължих:

— С нищо не е показвала, че ме обича. И не само това. Наистина е странно, Зигфрид, но знаеш ли, тя дори никога не ме е докосвала. Искам да кажа като любяща майка. Понякога ме целуваше при лягане. По главата. И си спомням, че ми разказваше приказки. И винаги, когато я повиквах, идваше. Обаче…

Трябваше да спра за момент, за да овладея отново гласа си. Поех дълбоко дъх, изпуснах го и насочих вниманието си върху излизащия въздух.

— Но ти разбираш, Зигфрид — предварително произнасях наум фразите и бях доволен от яснотата и умереността, с които ги изговарях, — тя никога не ме е докосвала. Освен един път. Беше много добра с мен, когато бях болен. Често боледувах. Всички около мината за храна бяха с течащи носове, с кожни инфекции — ти знаеш. Тя се грижеше за мен, даваше ми всичко, от което имах нужда. Един Господ знае как смогваше да ходи на работа и едновременно с това да се грижи за мен. А когато бях болен, тя…

След минутка прекъсване, Зигфрид учтиво ме подканя:

— Хайде, Роби. Кажи го.

Опитвам се, но не мога да продължа и той ми подсказва:

— Изречи го по възможно най-бързия начин. Изкарай го навън. Не се притеснявай, дали ще го разбера или не, или пък дали има някакъв смисъл. Просто го кажи, разтовари се.

— Да, тя ми измерваше температурата — обясних аз. — Знаеш как става това, нали? Пъхна ми термометъра и ме държеше, ти знаеш къде, около три минути. После извади термометъра и отчете температурата.

Едва се удържам да не зарева. Чувствам силна нужда да зарева, но преди това искам да довърша започнатото. Почти като със секса. Точно стигнеш до момента да правиш любов с някого, когато решаваш, че не бива да му позволяваш такава интимност, но въпреки това продължаваш. Овладях гласа си и взех мерки да не го изпускам от контрол, докато не завърша. Зигфрид не казва нищо и не след много продължавам:

— Виждаш ли как беше, Зигфрид? Смешно, нали? През целия си живот — чакай да видя, може би четирийсет години от тогава, продължавам да живея с тази щурава идея, че да бъдеш обичан, ще рече да имаш нещо пъхнато в задника.