Гейтуей I

6.

Група от пет души — по един от стражевите кораби — ни приветства, провери наличните документи и ни препрати при един инспектор на Корпорацията. Шери нервно се засмя, когато руснакът я потупа по задника и ми прошепна:

— Какво ли бихме могли да контрабандираме, Боб?

Направих й знак да не говори. Дежурната от Корпорацията, от китайския сектор, взе бордните ни карти и ни извика по име. Бяхме всичко осем души.

— Добре дошли на Гейтуей! — поздрави ни тя. — Всеки от вас, зайци, ще има по един наставник. Той ще ви помогне да се уредите с квартирата, ще ви обясни как можете да получавате медицинска помощ, ще ви посочи мястото за провеждане на вашето обучение и изобщо ще отговаря на всички ваши въпроси. Ще ви даде и копие от договора, който всеки от вас трябва да подпише. От парите ви, депозирани на кораба, с който пристигнахте, са изтеглени по хиляда сто и петдесет долара за всеки. Тази сума представлява дневна такса за първите десет дена. От останалите ви пари можете да теглите по всяко време с пиезокредитна карта. Вашият наставник ще ви покаже как става това. Линскот!

Един негър на средна възраст от Баджа, Калифорния, вдигна ръка.

— Твоят наставник е Шота Тарасвил. Бродхед!

— Аз!

— Дейн Мечников — каза дежурната от Корпорацията.

Огледах се. Лицето, което сигурно бе Дейн Мечников, вече идваше към мен.

— Здравей! — каза той и като ме хвана здраво за ръка, ме поведе. Обърнах се назад.

— Бих желал да се сбогувам с приятеля си…

— Вие ще бъдете на едно и също място — измърмори моят наставник. — Хайде да вървим.

Така само два часа, след като пристигнах на Гейтуей, имах вече наставник, стая и договор. Договорът подписах веднага. Дори не го и прочетох. Мечников ме погледна изненадан.

— Не искаш ли да знаеш какво подписваш?

— Не сега. — Пък и каква ли ще бъде ползата от това? Ако не харесвах клаузите, може би щях да взема друго решение. А какви други реални възможности имах? Работата на изследовател е доста рискована. Мразя възможността да загина. Мразя въобще идеята да умра някога, да не съм жив, светът да престане да съществува за мен, докато всички други продължават да се живеят, да се любят, мен да ме няма, да не мога да участвам. Но повече от всичко мразех идеята да се върна на Земята и отново да вляза в проклетите мини.

Мечников подскочи леко, закачи яката на палтото си на един пирон в стаята ми и остана да виси на нея, за да не ми пречи докато подреждах нещата си. Беше тантурест, блед, не особено разговорлив. Не беше много симпатична личност, но поне не ми се присмиваше за моята непохватност. Гравитацията на Гейтуей е почти нула. Никога не бях попадал при такива условия. В Уайоминг такова нещо не можеше да се случи. Затова във всичко бях като вързан. Казах нещо за оправдание, а Мечников ме успокои:

———————————————

———————————————

— Ще свикнеш. Имаш ли мангизи?

— Не — отговорих аз.

Той въздъхна. Имаше вид на малък Буда, увиснал на стената с опънати напред крака. Погледна си часовника и каза:

— По-късно ще мина да те взема да пием по едно. Такъв е обичаят. Само че преди 22,00 не е много интересно. Тогава заведението „Синия ад“ ще е пълно с народ. Ще те представя на всички, а какво ще хванеш, ще зависи от теб. Ти какъв си, нормален или хомо, а?

— Съвсем нормален.

— Няма значение. Запомни! От теб зависи. Представям те на всички, които познавам, а после те пускам. Най-добре е веднага да свикнеш. Имаш ли си карта?

— Карта ли? Каква карта?

— Дявол да го вземе, човече! Та тя е в пакета с материали, който ти дадох.

Започнах припряно да отварям разни чекмеджета, докато намеря къде съм сложил пакета. Във него имаше копие от договора, брошурка озаглавена „Добре дошли на Гейтуей“, настанително за стаята, здравен картон, който трябваше да попълня до 08,00 на следващия ден… и някакъв сгънат лист. Отворих го. Приличаше на схема на електрическа инсталация с имена по нея.

— Това е. Можеш ли да намериш къде сме сега? Запомни номера на стаята: хоризонт „Неопитни“, сектор „Изток“, тунел „Осем“, стая петдесет и едно. Запиши си.

— Всичко е записано на настанителното, Дейн.

— Добре! Гледай да не го изгубиш — Дейн протегна ръка зад врата си, откачи се от куката и тупна леко на пода. — Защо не се поразходиш малко самичък. Ще се срещнем тук. Нещо друго да те интересува сега?

Изглеждаше нетърпелив, но не можех да се сдържа.

— Имаш ли нещо против, ако те попитам нещо лично, Дейн? Бил ли си вече навън, летял ли си?

— Шест пъти. Добре. Ще се видим в двайсет и два нула нула. — Като каза това, той отвори вратата, промъкна се през нея, излезе в боядисания в зелено коридор и изчезна.

Отпуснах се на стола — толкова леко, толкова бавно — в моя единствен истински стол и се опитах да осъзная величието на момента. Намирах се на прага на Вселената!

Не зная дали бихте могли да разберете как ми изглеждаше Вселената от Гейтуей. Като вечно млад човек. Като след обяд в най-добрия ресторант на света, който ще плати друг. Като неочаквана среща с любимо момиче. Като неразтворен коледен подарък.

Първото нещо, което поразява на Гейтуей, е теснината на тунелите (това впечатление се подсилва и от растенията по стените, насадени в сандъци), виенето на свят, поради малката гравитация и зловонието. Гейтуей се възприема на порции. Невъзможно е отведнъж да се види целият. Той представлява просто лабиринт от тунели в скалата. Сигурно има много километри тунели, в които все още никой не е влизал или рядко влиза.

Такива са били хичиянците. Докопали се до астероида, облицовали го целия с метална обвивка, прокарали тунели и ги напълнили с каквото имали. Когато хората открили Гейтуей, повечето от тунелите били грижливо почистени, подобно на всички места във Вселената, където са били, а след това, по неизвестни нам причини, го напуснали.

Най-близко до централната точка на Гейтуей е градът Хийчтаун. Той представлява вретенообразна пещера близко до геометричния център на астероида. Казват, че когато построили Гейтуей, хичиянците живеели в него. В началото и хората, дошли от Земята (а и от други места, малко преди нас бе пристигнал един кораб от Венера) живеели в него, или близко до него. Сега там се намираха жилищата на Компанията. По-късно ако забогатеехме от някое пътуване, бихме могли да се преместим по-близко до повърхността, където гравитацията е малко по-голяма, пък и шумът е по-слаб. Въздухът, който дишах, са го дишали, по едно или друго време, две хиляди души. Две хиляди души са извършвали естествените си нужди, отделяли са миризми в атмосферата. Повечето от хората не се задържат дълго на астероида. Миризмата им обаче остава.

За мен миризмата беше без значение. Всичко беше без значение. За мен Гейтуей беше голямата печалба от лотарията — пълно медицинско обслужване, къща с девет стаи, две деца и много радост. Вече бях изтеглил печелившия билет. Това ме изпълваше с увереност, че щастието няма да ме изостави.

Всичко беше вълнуващо и същевременно много мрачно. Не беше много комфортно. За 238 575 долара транспортната компания ви докарва на Гейтуей, осигурява ви храна, квартира и въздух за десет дни, един кратък курс по управление на хичиянски кораби и покана да заминете на първата възможна мисия в неизвестна посока. Или на някоя друга, която ви хареса. Не е задължително да заминете с определен кораб. Дори не сте длъжни въобще да участвате в изследователска мисия.

От самите пътувания Корпорацията не печели нищо. Всички цени са такива, че едва покриват разходите. Това не означава, че са ниски, нито пък че онова, което получавате, е добро. Храната е почти такава, каквато съм копал и ял през целия си живот. Жилището е с размерите на голям сандък, в който едва могат да се подредят един стол, няколко малки шкафчета, една сгъваема маса и хамак, който се закачва напряко на стаята, от ъгъл до ъгъл.

Съседи ми бяха едно семейство от Венера. Хвърлих бегъл поглед през открехнатата врата. Ужас! Вътре спяха четирима души! По двама на хамак, два хамака кръстосани един над друг. От другата страна съседка ми беше Шери. Почуках лекичко на вратата. Никакъв отговор. Не беше заключена. На Гейтуей никой не се заключва, може би защото нямаше какво да се открадне. Шери не беше вътре. Дрехите, които носеше по време на пътуването, бяха разхвърляни по цялата стая.

Предположих, че е излязла да разгледа наоколо и съжалих, че не й се обадих малко по-рано. Бих желал да има някой, с когото да обиколя наоколо. Подпрях се на покритата с бръшлян стена на тунела и извадих картата.

———————————————

———————————————

Бях решил какво да търся. На картата бе отбелязано „Централен парк“ и езеро „Превъзходно“. Какво ли представляваха? Ами какво ли имаше в музея „Гейтуей“? Звучеше интересно. Ами болницата „Крайна“?

Зловещо име. По-късно разбрах, че „Крайна“ означава край на полета, от който сте се върнали, независимо къде сте пътували. Корпорацията обаче беше длъжна да знае, че тази дума може да има и друго значение. Тези от Корпорацията никога не си правеха труда да щадят чувствата на изследователите.

Онова, което наистина желаех да видя, бе някой хичиянски кораб.

При мисълта за тези кораби изведнъж разбрах колко силно е това мое желание. Чудех се как да изляза на повърхността, където бяха ракетните силози. С една ръка, опряна на парапета и с разтворена карта в другата, тръгнах из тунела. Не ми трябваше много време, за да определя къде се намирам. Бях на кръстовище от пет тунела, което на картата изглежда бе означено като „Източна звезда неподготвени G“. Един от петте тунела водеше към проходна шахта за повърхността, но не знаех кой.

Тръгнах напосоки, стигнах до задънен край и на връщане почуках на една врата за помощ. Отвориха.

— Извинете — казах аз… и спрях.

Човекът, който отвори вратата, изглеждаше на ръст колкото мен, но всъщност не беше. Очите му бяха на нивото на моите, но тялото му свършваше до кръста. Крака нямаше!

Каза нещо, но не го разбрах. Не беше на английски. Това обаче нямаше никакво значение.

Вниманието ми бе погълнато от него. На гърба си имаше тънък ярък плат, пристегнат с каишки от китките до кръста. Имаше и две крила, прикачени също с каишки. За да стои във въздуха, леко ги размахваше. Не беше трудно. Гравитацията на Гейтуей беше много малка. Гледката беше съвсем необичайна. Казах му:

— Извинете за безпокойството. Искам само да попитам как да стигна до хоризонт „Таня“. — Опитах се да прикрия изненадата си, но не успях.

Усмихна се! На гладкото му лице се разкриха бели зъби. Под късо подстриганата бяла коса проблясваха лъскави черни очи. Промъкна се край мен, излезе в коридора и отговори на отличен английски:

— Хванете първия тунел вдясно докато стигнете до следващата звезда и там свийте по втория вляво. Маркирано е. — След това посочи с глава по посока на звездата.

Благодарих му и го оставих да пърха във въздуха. Искаше ми се да се обърна и да го видя още един път, но не беше прилично. Не бях допускал, че на Гейтуей може да има сакати.

Колко наивен съм бил тогава.

След срещата си с него научих за Гейтуей нещо, за което статистиката мълчеше. Статистиката дава верни данни, които ние, бъдещите изследователи, както и огромното мнозинство, желаещи да станат такива, внимателно проучвахме. Около осемдесет процента от корабите се завръщаха без своя екипаж. Приблизително петнайсет процента изобщо не се завръщаха. Така че средно само един от всеки дванайсет изследователи, заминали на мисия, се връщаше с нещо, от което Гейтуей, а следователно и човечеството, можеше да има полза. Повечето от завърналите се изследователи са доволни, ако получат достатъчно, за да могат да платят престоя си на Гейтуей.

———————————————

———————————————

Ако имате нужда от здравна помощ, докато сте навън… тогава е трудно. Болницата „Последна“ е обзаведена не по-лошо от всяка друга. За да получите помощ обаче, ще трябва да отидете в нея. А полетът ви може да продължи с месеци. Ако пострадате в крайната точка на маршрута, а обикновено става точно така, тогава до завръщането ви на Гейтуей не може да се направи кой знае колко много. А когато се завърнете, може да се окаже, че е много късно, за да могат да ви възстановят напълно и дори да ви спасят живота.

За връщане там, откъдето сте пристигнали, не се плаща. Почти винаги ракетите пристигат по-пълни, отколкото се връщат. На това му казват фира.

Връщането е безплатно… но към какво?

Когато стигнах хоризонт „Таня“ пуснах въжето, което води надолу, влязох в един тунел и се блъснах в човек с кепе и лента на ръкава. Беше полицай на Корпорацията. Не говореше английски, но посочи с ръка, а ръстът му внушаваше доверие. Сграбчих въжето, водещо нагоре, слязох на следващия хоризонт, отидох до друга проходна шахта и отново опитах.

Единствената разлика беше в това, че този път полицаят говореше английски.

— Тук е забранено — каза полицаят.

— Искам само да видя корабите.

— Разбирам. Само че не мога да ви разреша.Трябва да имате синя значка — отговори той и добави: — Тя показва, че сте специалист на Корпорацията. От екипаж на кораб или сте изкарали летателния курс?

— Но аз съм от екипаж.

Полицаят се ухили.

— Вие не сте ли от новопристигналите? Приятел, та вие сте още заек! От летателен екипаж ще бъдете едва тогава, когато се запишете за полет. Върнете се обратно.

Казах примирено:

— Надявам се, че разбирате какви чувства изпитвам! Искам да хвърля само един поглед.

— Не може, преди да сте завършили курса. Пък и по време на курса ще ви довеждат тук. А после? После ще видите повече, отколкото желаете.

Поспорих още малко, но аргументите му бяха толкова силни, че беше безсмислено. Когато се пресегнах да се хвана за издигащото се въже, тунелът като че ли се разлюля и дочух взрив. За момент помислих, че астероидът е взривен. Погледнах полицая, а той вдигна рамене и отбеляза недружелюбно:

— Казах само, че не можеш да ги видиш. Не съм казал, че не можеш да ги чуеш.

Преглътнах едно „Ау“ или „Боже Господи“, което — аха — да изскочи и запитах:

— Закъде, предполагате, че замина?

— Ще се върне след шест месеца. Тогава може би ще разберем.

В току-що чутото нямаше нищо, което да ме кара да се чувствам щастлив. И въпреки всичко бях щастлив. След всичките онези години, прекарани в мините на Земята, бях не просто на Гейтуей, а там, откъдето безстрашни изследователи предприемаха пътувания, които можеха да им донесат слава и много пари. Рисковете бяха без значение. Тук наистина можеше да се живее пълноценно.

Потънал в такива мисли, не обръщах внимание накъде се движех и отново пак се изгубих. Десет минути по-късно достигнах до хоризонт „Неподготвени“.

Видях Дейн Мечников да се отдалечава от моята стая. Изглежда, не ме позна. Вероятно щеше да ме отмине, ако не бях протегнал ръка.

— Хм — изръмжа той, — закъсня.

— Слязох до ниво „Таня“. Исках да видя корабите.

— Хм. Няма да можеш да отидеш там, преди да получиш синя значка или гривна.

Това вече знаех. Тръгнах след него, без да правя повече опити да го заговоря.

Мечников беше блед мъж с изключение на чудесните му, добре поддържани мустаци, които следваха линията на брадичката. Изглежда, бяха напомадени, защото всеки мустак стоеше така завит, сякаш водеше свой самостоятелен живот. „Напомадени“ не беше най-точната дума. В мустаците му бе пъхнато нещо еластично, което се движеше заедно с Дейн, а когато говореше или се усмихваше, мускулите, свързани с долната му челюст, правеха мустаците да подскачат и да плуват. Стигнахме до „Синия ад“ и той най-сетне се усмихна. Мечников поръча по едно питие, плати и старателно ми обясни, че имало такъв обичай, но обичаят предвиждал само по едно. Второто поръчах аз. Когато поръчах и третото, без да ми е ред, отново се усмихна.

Шумът в „Синия ад“ беше толкова голям, че трудно можеше да се говори. Успях само да му кажа, че съм чул за някакъв полет.

— Вярно е — потвърди Мечников и вдигна чаша. — Да се надяваме, че ще бъде успешен.

На ръката му видях шест гривни от хичиянски метал, които излъчваха синкаво сияние. Докато поглъщаше питието си, леко издрънчаха.

— Тези гривни — попитах аз — наистина ли са онова, което предполагам? По една за всеки полет?

Мечников допи чашата си и отговори:

— Точно така. А сега отивам да танцувам — заяви той и се насочи към една жена в блестящо розово сари. Проследих го с поглед. Явно не беше от приказливите.

От друга страна, при толкова много децибели шум не можеше и много да се разговаря. Дори не можеше да се танцува както трябва. „Синия ад“ беше горе, в центъра на Гейтуей, част от вретеновидната пещера. Там ротационната гравитация беше толкова малка, че човек тежеше не повече от килограм-килограм и половина. Ако някой се опиташе да танцува валс или полка, той щеше да литне. Затова се танцуваха само онези танци без докосване, които се играят в долните класове на гимназиите и четиринайсетгодишните кавалери не бяха принудени да вдигат нагоре глава, за да гледат в очите четиринайсетгодишните си дами. Просто си стоите на едно място, а главата, ръцете, раменете и хълбоците движите накъдето си искате. Лично аз не обичам този вид танци. Обичам да притискам партньорката си. Но какво да се прави. Човек не може да има всичко. Във всеки случай обичам да танцувам.

———————————————

———————————————

В другия край на стаята видях Шери да танцува с една по-възрастна жена. Сигурно беше нейната наставничка.

— Какви са първите ти впечатления? — извиках аз.

Шери кимна с глава и отговори нещо, но не можах да чуя какво. Танцувах с една грамадна черна жена, която носеше две сини гривни, след това с Шери, а после с едно момиче, което Дейн Мечников ми натресе. Очевидно искаше да се отърве от нея. По-късно танцувах с една висока жена с волево лице и с най-гъстите черни вежди, които някога съм виждал под женска прическа. (Беше с две плитки, пуснати назад, които се носеха подир нея, докато танцуваше.) Тя също имаше на ръката си две гривни. А между танците си пийвах.

В заведението имаше маси за по осем до десет души, но не видях толкова големи компании. Всеки сядаше където му хареса, без да се интересува, че седелият преди това може да се върне на мястото си. За известно време имаше и шест души в белите униформи на бразилския флот. Те седнаха на масата при мен. Приказваха на португалски. Един мъж със златна обеца на ухото дойде да ми прави компания и каза нещо, но не можах да го разбера. (Всъщност доста добре разбрах какво имаше предвид.)

През цялото време, докато бях на Гейтуей, езиковата бариера представляваше проблем. Винаги е била проблем. Гейтуей прилича на международна конференция с повредена преводаческа уредба. Съществува някакъв общоприет език за общуване, в който се използват думи от десетина различни езици, нещо като „Ecoutez, gospodin, tu es verruckt.“ (Извинете господине, вие сте смахнат.) Танцувах два пъти с една от бразилките — слабичко, тъмнокожо момиче с орлов нос и много сладки кафяви очи. Опитах се да й кажа няколко думи. Може би ме разбра. Един от бразилците обаче говореше добре английски и представи както себе си, така и останалите. Запомних само неговото име: Франческо Херейра. Той ме почерпи едно питие и ми позволи и аз да почерпя колегите му. Тогава си спомних, че го бях виждал по-рано. Беше един от онези, които ни проверяваха при пристигането.

Докато коментирахме с Херейра проверката, дойде Дейн, наведе се и изсумтя:

— Отивам да си опитам късмета. Довиждане. Освен ако не искаш и ти да дойдеш.

Поканата не беше от най-сърдечните, но шумът в „Синия ад“ ставаше непоносим. Последвах го и открих, че до „Синия ад“ има истински игрален дом с маси за игра на „21“ и на покер, рулетка с голяма и масивна топка, чашка със зарчета за „барбут“, които се търкаляха по масата толкова дълго, сякаш никога няма да спрат, и дори кът за бакара. Мечников се упъти към масите за „21“ и почука нетърпеливо по облегалката на стола на един от играчите в очакване да се включи в играта. Едва тогава забеляза, че бях дошъл с него.

— О! — възкликна той и обходи с поглед стаята. — Какво ще играеш?

— Бих могъл да играя всичко — отговорих малко тихо и самонадеяно. — Може би малко бакара.

Той ме погледна най-напред с уважение, а после с недоверие.

— Минималната миза е петдесет.

В сметката ми бяха останали пет или шест хиляди долара. Вдигнах пренебрежително рамене.

— Петдесет хиляди — поясни Мечников.

Разколебах се. Мечников продължи равнодушно, докато вървеше към един от играчите, чийто куп от чипове бързо се стопяваше.

— На рулетка можеш да играеш и с десет долара. За повече от останалите игри минимумът е сто. О, мисля, че тук някъде има ротативка. Играе се само с десет долара. — След тези думи той побърза да седене на едно свободно място.

Погледнах за момент и видях на същата маса черновеждото момиче, съсредоточено в картите си.

Разбрах, че не мога да си позволя да играя тук. В същия момент ми стана ясно, че не можех да си позволя и всичките онези питиета, които бях платил и тогава почувствах, колко съм пиян. Последното нещо, което си спомням, беше, че трябваше час по-скоро да се върна в стаята си.

———————————————