Битката за Лабиринта

Девета глава Изгребвам тор

Когато видях зъбите на конете, изгубих надежда.

Приближих се към оградата, като си запуших носа с ризата, за да притъпя поне малко непоносимата воня. Един жребец препусна през калта и гневно изцвили срещу мен. Оголените му зъби бяха остри и щръкнали напред като на мечка.

Опитах се да се свържа с него телепатично. По принцип се разбирах добре с конете.

— Здрасти — рекох. — Дошъл съм да изчистя конюшнята. Ще ви е по-приятно, нали?

— Да! — извика конят. — Хайде, влез! Ела да те изям! Вкусен полубог!

— Но аз съм син на Посейдон! — възразих. — Той е създал конете.

Обикновено това ми гарантираше привилегировано отношение в света на конете и магаретата, но този път номерът не мина.

— Супер! — възкликна доволно жребецът. — Вземи и Посейдон тогава! Ще изядем и двама ви! Морски деликатеси!

— Морски деликатеси! Ура! — закрещяха останалите коне и запрепускаха из пасбището. Навсякъде беше пълно с мухи, а заради жегата торта вонеше още по-силно. Имах някаква идея как да се справя с това предизвикателство, тъй като помнех какво беше сторил Херкулес. Той беше отбил една река да мине през оборите и тя беше отнесла нечистотиите. Вярвах, че ще успея да овладея водата. Но това, че не можех да се приближа до конете, без те да ме изядат, беше проблем. А и реката беше по-ниско от конюшните и много по-далеч, отколкото си мислех — поне на половин миля. Отблизо задачата с изгребването на торта изглеждаше много по-трудна. Взех една ръждясала лопата и я забих в натрупалите се от външната страна на оградата нечистотии, колкото да видя какво беше усещането. Страхотно. Само още четири милиарда лопати и с работата щеше да е свършено.

Слънцето вече клонеше към хоризонта. Разполагах с не повече от няколко часа. Реката беше единствената ми надежда. Ако не друго, там поне щяха да ми се прояснят мислите. Поех надолу по хълма.

Щом стигнах до реката, видях, че там ме чакаше една девойка. Тя беше облечена с джинси и зелена тениска, дългата й кафява коса беше сплетена на плитки, прихванати с водни треви. Гледаше строго. Ръцете й бяха кръстосани на гърдите.

— Хич не си и помисляй! — заяви тя.

Зяпнах.

— Ти ниада ли си?

Девойката завъртя глава.

— Разбира се!

— Но… Говориш английски! И си извън водата.

— Ти да не би да си мислеше, че ние не можем да приемаме човешки вид?

Никога не ми беше хрумвало. Почувствах се доста глупаво — все пак бях срещал доста ниади в лагера, но те само се кикотеха и ми махаха от дъното на езерото.

— Ами — подех, — дойдох да помоля…

— Много добре знам кой си — прекъсна ме ниадата — и какво искаш. И отговорът ми е: Не! Няма да позволя реката ми да бъде използвана отново за почистването на гадните обори.

— Но…

— Не се мъчи да ме убеждаваш, морски! Твоите морски богове се мислят за голяма работа и смятат, че са по-важни от някаква си рекичка, нали? Но чуй какво ще ти кажа: тази ниада няма да се остави да бъде разигравана от теб само защото баща ти е Посейдон. Тук си на територията на сладководните води, господинчо. Предишният, който ме помоли за тази услуга — и между другото, той беше много по-симпатичен от теб, — успя да ме убеди и това беше най-голямата грешка в живота ми! Имаш ли някаква представа какво причини торта на моята екосистема? Случайно да ти приличам на пречиствателна станция? Рибите ми ще измрат. С векове няма да мога да почистя растенията от тези гадости. Ще се разболея. Не, благодаря!

Начинът й на говорене ми напомни на простосмъртната ми приятелка Рейчъл Елизабет Деър — всяка дума беше като юмручен удар. Не можех да виня ниадата. Като се замислех, и аз щях да бъда бесен, ако някой изсипеше два милиона килограма тор в дома ми. Ала все пак…

— От това зависи живота на приятелите ми — рекох.

— Е, това е лошо. Но мен не ме засяга! Няма да ти позволя да унищожиш реката ми!

Изглеждаше готова за битка. Беше стиснала юмруци, ала ми се стори, че долових леко треперене в гласа й. Изведнъж си дадох сметка, че въпреки напереността си, ниадата се страхуваше от мен. Сигурно си мислеше, че възнамерявах да се преборя с нея, за да овладея реката, и се страхуваше, че ще загуби.

Натъжих се. Почувствах се като последния грубиян и побойник, който се опитва да се наложи на останалите само защото баща му е Посейдон.

Седнах на един дънер.

— Добре, печелиш.

Девойката се изненада.

— Наистина ли?

— Няма да се бия с теб. Реката си е твоя.

Раменете й се отпуснаха.

— О! Ами… добре. Иначе щях да те размажа, да знаеш!

— Само че ако не почистя оборите до залез-слънце, приятелите ми ще бъдат продадени на титаните. А аз нямам представа как да го направя.

Реката бълбукаше весело. Една змия пореше повърхността, после се гмурна към дъното. Ниадата въздъхна.

— Ще ти издам една тайна, сине на бога на моретата. Гребни малко пръст.

— Какво?

— Направи го!

Клекнах и гребнах в шепата си тексаска пръст. Беше суха, черна и пълна с миниатюрни бели камъчета… Но имаше и нещо друго…

— Това са раковини — рече ниадата. — Морски вкаменелости. Преди милиони години, още преди да се появят боговете, когато са властвали Гея и Уран, това тук е било под водата. Океанът е стигал чак дотук.

Да, така беше! В пръстта искряха парченца от древни морски охлювчета и миди. Дори и по варовиковите скали наоколо имаше отпечатъци от вкаменени раковини.

— Добре — рекох объркано. — Но как ще ми помогне това?

— Ти не си толкова по-различен от мен, сине на Посейдон. Дори и когато съм на сушата, водата е в мен. От нея черпя жизнените си сили. — Тя отстъпи назад и нагази във водата. — Надявам се, че ще успееш да спасиш приятелите си.

И след тези думи изведнъж се втечни и се вля в реката.

Слънцето вече почти опираше о хълмовете, когато се върнах при конюшните. Бяха минали да нахранят конете и сега те разкъсваха някакви огромни туловища. Нямах представа от какви животни бяха, а и не исках да зная. Гледката на петдесет коня, ръфащи сурово кърваво месо, правеше оборите още по-отвратителни, доколкото това изобщо беше възможно.

— Морският деликатес! — обади се един жребец, като ме видя. — Ела насам! И за теб ще се намери място в стомасите ни!

Какво можех да сторя? Нямаше как да използвам реката. Това, че преди милиони години морето е стигало дотук, също не ми помагаше. Погледнах малката вкаменелост в ръката си, след това огромната купчина тор и сърдито метнах раковината в нея. Понечих да обърна гръб на конете и в този миг зад мен се чу съскане като от издишащ балон.

— Псссст!

Взрях се там, където бях хвърлил охлювчето. От калта бълбукаше струйка вода.

— Не може да бъде! — ахнах.

Пристъпих нерешително към оградата.

— Усили се! — заповядах.

ШУРРРР!

Струята се издигна на метър и половина над земята. Да, беше невъзможно, но го виждах с очите си. Два коня се приближиха да проверят какво става. Единият пъхна муцуна във водата и се дръпна като опарен.

— Пфу! — изцвили той. — Солена е!

Вода от морето насред тексаско ранчо. Загребах още една шепа пръст и събрах вкаменелостите. Не ми беше ясно какво точно правех, но хукнах покрай оградата, като през няколко метра хвърлях вътре парчета от охлювчета и мидички. Там, където паднеха те, веднага избликваше солена вода.

— Престани! — пищяха конете. — Обичаме месо! Не обичаме да се къпем!

Водата не излизаше от пасището и не се спускаше надолу по хълма, както би трябвало, а просто се пенеше около всеки извор и потъваше в земята, отнасяйки със себе си торта. Конските фъшкии се разтваряха и оставаше обикновена кал.

— Още! — извиках.

Усетих как ниско в стомаха ми затрептяха хиляди пеперуди, от земята бликнаха десетки водни струи и пасището се превърна в най-голямата автомивка на света. Солени гейзери се издигаха на десет метра във въздуха. Конете полудяха, запрепускаха насам-натам, но нямаше как да избягат от силните водни струи. Планините тор започнаха да се топят като сняг.

Трептенето в стомаха се усили, прониза ме остра болка, но в същото време бях опиянен от бликналата солена вода. Това беше мое дело. Аз бях привикал океана на този хълм.

— Спри, господарю! — жално нареждаха конете. — Спри, молим те!

Животните бяха вир-вода, в паническия си бяг някои от тях се плъзгаха и падаха в калта. Торта беше изчезнала. Тоновете фъшкии просто бяха потънали в земята и водата започваше да се събира в езерце, от което рукнаха стотици малки поточета надолу към реката.

— Спри! — заповядах на водата.

Нищо не се случи. Болката в стомаха вече ставаше непоносима. Ако не успеех да овладея гейзерите, солената вода щеше да стигне до реката и да отрови рибата и растенията.

— Спри! — Впрегнах цялата си мощ, за да овладея океана.

И изведнъж струите изчезнаха. Строполих се на колене. Бях останал без сили. Оборите искряха от чистота, пасбището беше кално, а петдесетте коня бяха така изкъпани, че кожата им лъщеше. Дори и забилото се между зъбите им месо го нямаше.

— Няма да те изядем — кълняха се те. — Молим те, господарю! Не искаме повече солени бани!

— При едно условие — рекох аз. — Отсега нататък да ядете само храната, която ви носят. Ако посегнете на някой човек, ще се върна с още повече раковини!

Те се разцвилиха и обещаха, че отсега нататък ще бъдат добри човекоядни коне. Не останах да си поприказваме. Слънцето клонеше към залез. Обърнах се и хукнах с всички сили към къщата.

Отдалеч се усещаше аромат на печено месо и това страшно ме ядоса, тъй като обожавах пържоли на скара.

Верандата беше нагласена като за купон. Парапета беше окичен с гирлянди и балони. Герион обръщаше кюфтета на голяма скара, сложена върху варел от нафта. Евритион се беше настанил до една ниска сгъваема масичка и си режеше ноктите с нож. Двуглавото куче лакомо душеше миризмата на печащите се ребърца и кюфтета. Тайсън, Гроувър, Анабет и Нико бяха набутани в ъгъла, овързани като животни, и със запушени усти.

— Пусни ги! — едва извиках аз, тъй като се бях задъхал от тичането. — Изчистих оборите!

Герион се обърна. Трите му гръдни коша бяха препасани с отделни престилки с по няколко букви на всяка от тях, така че заедно да образуват надписа „Целуни готвача“.

— Така ли? И как успя?

Обясних му набързо.

Той кимна замислено.

— Браво, много изобретателно. Щеше да е по-добре да беше отровил досадната ниада, но няма значение.

— Сега пусни приятелите ми — рекох. — Нали се споразумяхме?

— А, точно за това си мислех… Ако ги пусна, няма да получа никакви пари.

— Но нали обеща!

Герион цъкна с език.

— А ти поиска ли да се закълна в реката Стикс? Не! Значи нищо не ме задължава да изпълня обещанието си. Когато сключваш сделки, синко, винаги трябва да накараш другия да се закълне.

Извадих меча си. Ортрос изръмжа. Едната му глава се наклони към ухото на Гроувър и се озъби.

— Евритион — извика собственикът на ранчото, — момчето започва да ми лази по нервите. Убий го!

Пастирът бавно се обърна към мен. Нямах кой знае какви шансове срещу него и огромната му тояга.

— Сам си го убий — отвърна той.

Герион вдигна вежди.

— Моля?

— Чу ме! — отговори Евритион. — Стига си ме карал да ти върша мръсната работа. Скараш се с някого без причина, а мен ме пращаш да се бия. Писна ми да умирам заради теб. Щом искаш да видиш сметката на момчето, размърдай си задника!

За първи път виждах някой син на Арес, който да е пълна противоположност на баща си.

Собственикът на ранчото хвърли щипците, с които обръщаше кюфтетата.

— Осмеляваш се да не ми се подчиниш? Ще те уволня!

— И кой тогава ще се грижи за добитъка? Долу, Ортрос!

Кучето веднага спря да ръмжи срещу Гроувър и се върна в краката на пастира.

— Добре! — изръмжа Герион. — С теб ще се разправям после, първо ще се отърва от момчето!

Сграбчи два дълги ножа и ги метна към мен. Отклоних единия с меча, а другият се заби в масата на сантиметър от ръката на Евритион.

Атакувах. Герион отби първия ми удар с нажежените щипци и замахна към лицето ми с дългата вилица. Шмугнах се под ръката му и забих меча в средните му гърди.

— Ъъъъ…

Той се свлече на колене. Очаквах, че ще се стопи пред очите ми, както правеха чудовищата, но вместо това Герион само се намръщи и отново се надигна. Раната под престилката му започна да се затваря.

— Добър опит, синко — рече той. — Само че аз имам три сърца. Нищо не може да ме убие!

Преобърна скарата и навсякъде се разлетяха въгленчета. Едно се търкулна почти до лицето на Анабет и тя приглушено измуча през парцалите, които запушваха устата й. Тайсън напрегна жили, за да разкъса въжетата около китките си, но дори и неговата сила се оказа недостатъчна. Трябваше да приключа двубоя, преди приятелите ми да пострадат.

Промуших Герион в левия гръден кош, а той само се засмя. Мечът ми потъна в десния му корем. Никакъв ефект. Все едно забивах острието в плюшено мече — нямаше никакъв резултат.

Три сърца. Освен ако не поразях и трите едновременно…

Хукнах вътре в къщата.

— Страхливец! — извика той. — Върни се и умри в честен двубой!

Всекидневната беше украсена с кошмарни ловни трофеи — препарирани сърнешки и драконови глави, гилзи, мечове, лък и колчан.

Герион хвърли голямата вилица и тя се заби в стената над рамото ми. После измъкна два меча от витрината.

— И твоята глава ще увисне там, Джаксън! До мечката гризли!

Хрумна ми идея. Пуснах Въртоп и свалих лъка от стената.

Бях най-калпавият стрелец на света. На тренировките в лагера дори не успявах да оцеля мишената, камо ли да улуча центъра. Но нямах друг избор. Нямаше как да победя с меч. Помолих се на най-добрите стрелци, близнаците Аполон и Артемида, поне веднъж да се съжалят над мен и да ми помогнат: „Моля ви. Само един изстрел. Моля ви!“

Сложих стрела на тетивата.

Герион се разсмя.

— Глупак! Стрелата не е по-добра от меча!

Той вдигна мечовете си и нападна. Извъртях се рязко и преди Герион да успее да се обърне, пуснах стрелата странично в десния му гръден кош. Чу се „пуф, пуф, пуф“ — стрелата прониза един след друг и трите му гръдни коша, излетя от левия и се заби между очите на мечката гризли.

Герион изтърва мечовете. Обърна се и ме зяпна.

— Ти не можеш да стреляш! Казаха ми, че не можеш…

Лицето му позеленя. Собственикът на ранчото се строполи на колене и се разпадна на прах. От него останаха само три готварски престилки и големите каубойски ботуши.

Развързах приятелите си. Евритион не се опита да ме спре. След това разпалих отново огъня и хвърлих месото в пламъците като приношение за Артемида и Аполон.

— Благодаря — прошепнах. — Длъжник съм ви.

В далечината отекна гръмотевица, явно миризмата на изгоряло месо беше стигнала до боговете.

— Ура за Пърси! — извика Тайсън.

— Да вържем ли пастира? — попита Нико.

— Да! — обади се Гроувър. — Неговото куче едва не ми прегриза гърлото.

Погледнах Евритион, който продължаваше да си седи спокойно на масата. Ортрос беше положил двете си глави на коленете му.

— След колко време ще се прероди Герион? — попитах аз.

Евритион сви рамене.

— След стотина години, може би. Слава на боговете, той не е от тези, които се прераждат бързо. Направи ми голяма услуга, момче.

— Спомена, че си умирал заради него — рекох. — Защо?

— От хиляди години работя за този нещастник. Започнах като обикновен пастир, но после моят баща ми предложи безсмъртие и аз приех. Най-голямата грешка в живота ми. Сега не мога да мръдна от това ранчо. Не мога да си тръгна. Не мога да напусна. Гледам добитъка и водя войните на Герион. Двамата с него сме завинаги свързани.

— Може да промениш нещата.

Евритион присви очи.

— Как?

— Дръж се добре с животните. Грижи се за тях. Спри да ги продаваш за храна. И недей да търгуваш с титаните.

Пастирът помисли малко и кимна.

— Да, това би било хубаво.

— Привлечи животните на своя страна и те ще ти помогнат. След като Герион се върне, може пък този път той да работи за теб.

Евритион се усмихна.

— А, това вече наистина ще е хубаво.

— Няма да се опиташ да ни спреш, нали?

— Защо да ви спирам?

Анабет потърка разранените си китки. Продължаваше да гледа Евритион с подозрение.

— Шефът ти спомена, че някой е платил, за да ни пусне да минем оттук. Кой?

Пастирът сви рамене.

— Може да го е казал, за да ви заблуди.

— А титаните? — обадих се аз. — Казал ли им е вече за Нико?

— Не. Канеше се да се свърже с тях след вечеря. Все още не знаят за него.

Нико ме гледаше мрачно. Нямах идея какво да правим с него. Не ми се вярваше да се съгласи да тръгне с нас. От друга страна, не исках да обикаля сам.

— Може да останеш тук, докато изпълним мисията си, — рекох. — Тук ще си в безопасност.

— В безопасност? — повтори той. — Как така изведнъж се загрижи за безопасността ми? Заради теб загина сестра ми!

— Нико — намеси се Анабет, — Пърси не е виновен. Герион не лъжеше, Кронос наистина ще се опита да те залови. Щом узнае кой си, ще направи всичко, за да те привлече на своя страна.

— Аз не съм на ничия страна. И не ме е страх!

— А би трябвало — отвърна тя. — Сестра ти не би искала…

— Ако чак толкова те беше грижа за сестра ми, щеше да ми помогнеш да я върнем!

— Душа за душа? — подметнах аз.

— Да!

— Но след като не искаш моята душа…

— Нищо повече няма да ви кажа! — Той премига, за да спре сълзите си. — Ще успея сам да я върна!

— Бианка не би искала да се върне — рекох. — Особено по този начин.

— Ти не я познаваш! — извика той. — Откъде знаеш какво би искала?

Взрях се в пламъците около скарата. Замислих се за пророчеството: „Дали ще пожънеш успех — туй на сенките господарят ще каже“. Сигурно ставаше дума за Минос. На всяка цена трябваше да убедя Нико да не го слуша.

— Нека питаме самата Бианка.

Изведнъж небето като че ли потъмня.

— На няколко пъти се опитах да се свържа с нея — отвърна унило Нико. — Но тя не отговаря.

— Пробвай отново. Сега, когато и аз съм тук, тя ще се появи.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото тя ми изпращаше съобщения по Ирида — отговорих аз, изведнъж вече бях сигурен в това. — Опитваше се да ме предупреди какво замисляш, за да те предпазя.

Той поклати глава.

— Глупости!

— Има само един начин да разберем истината. Нали каза, че не те е страх? — Обърнах се към Евритион. — Трябва ни яма, нещо като гроб. И храна и напитки.

— Пърси — обади се Анабет, — не мисля, че това е добра…

— Добре! — прекъсна я Нико. — Да пробваме!

Пастирът се почеса по брадата.

— Отзад има една яма, в която изхвърляме боклука. Може да използваме нея. Циклопе, донеси хладилната чанта от кухнята. Дано мъртвите да обичат безалкохолна бира.