Битката за Лабиринта

Деветнайсета глава Подковават съвета на чифтокопитните старейшини

Сбогувахме се с твърде много приятели.

Онази нощ за първи път видях за какво се използваха погребалните савани и реших, че ми стигаше до края на живота ми.

Лий Флетчър, син на Аполон, беше повален от великан. Тялото му беше увито в златист саван без никаква украса. Загиналият в двубой син на Дионис беше в тъмнолилава плащаница, избродирана с лозници. Казваше се Кастор. Беше ме срам, че толкова години се бяхме засичали с него в лагера, а не си бях направил труда да науча името му. Беше на седемнайсет. Неговият брат-близнак Полукс се опита да каже няколко думи, но се разплака. Мълчаливо взе факлата и я хвърли върху погребалната клада, разположена в средата на амфитеатъра. Пламъците погълнаха телата за секунди, пушек и искри се издигаха към звездите.

На следващия ден трябваше да се погрижим за ранените — едва ли имаше лагерник, който да не беше пострадал. Сатирите и дриадите се мъчеха да възстановят нанесените щети на гората.

По обяд съветът на чифтокопитните старейшини се събра на извънредно заседание в свещената горичка. Отпред се разположиха тримата дебели сатири и Хирон, който беше в инвалидната си количка. Щеше да изкара следващите няколко месеца в нея, докато счупеният му крак не заздравееше достатъчно, за да издържи тежестта му. Поляната беше пълна със сатири и дриади чак до водата, стотици се бяха събрали да видят какво ще се случи. С Хвойничка и Анабет стояхме до Гроувър.

Силен настояваше незабавно да прогони Гроувър в изгнание, но Хирон го убеди първо да изслуша доказателствата. Разказахме за случилото се в кристалната пещера и предадохме думите на Пан. След това няколко свидетеля описаха странния звук, който беше издал Гроувър на бойното поле и в резултат на който армията на титаните беше побягнала обратно в Лабиринта.

— Това беше паника — настояваше Хвойничка. — Гроувър призова мощта на бога на дивата природа.

— Паника ли? — попитах аз.

— По време на първата война между боговете и титаните — заобяснява Хирон, — бог Пан надал ужасяващ вик, който вселил страх у противника. Това е — или по-скоро беше — най-голямото му оръжие. Благодарение на този страх, вдъхнат у врага, боговете спечелили битката. Затова и думата паника идва от името на Пан. Вчера Гроувър използва същата тази мощ.

— Глупости! — изрева Силен. — Светотатство! Може би това е бил благослов от бога на дивата природа. Или пък, музиката на Гроувър е била толкова ужасна, че е изплашила врага!

— Не е така — обади се Гроувър. Ако бях на негово място, не бих се държал толкова спокойно след такива обиди. — Той остави духа си да проникне у всички нас. Не бива да стоим със скръстени ръце. Всеки от нас трябва да стори нещо, за да възстанови дивата природа и да защитава това, което е останало от нея. Трябва да кажем на целия свят, че Пан е мъртъв и няма на кого да разчитаме, освен на самите себе си.

— В това ли искаш да повярваме след две хиляди години търсене? — извика Силен. — Никога! Трябва да продължим да дирим Пан. Прогонете предателя!

Неколцина от по-старите сатири одобрително замърмориха.

— Нека гласуваме! — настоя Силен. — Кой би повярвал на този смешен младок?

— Аз! — обади се познат глас.

Обърнахме се. На поляната излезе Дионис. Беше облечен в официален черен костюм, така че в първия момент едва го познах, с тъмновиолетова вратовръзка и виолетова риза, къдравата му тъмна коса беше внимателно сресана. Очите му бяха кървясали, както винаги, а пухкавото му лице беше зачервено, но предположих, че този път е от мъка, а не заради наложения му сух режим.

Сатирите станаха и почтително се поклониха. Дионис вдигна ръка и от земята до Силен изникна трон от лозници.

Дионис седна и кръстоса крака. Щракна с пръсти и един сатир се завтече към него с поднос със сирене, соленки и диетична кола.

Богът на виното плъзна поглед по насъбралите се сатири.

— Липсвах ли ви?

Сатирите един през друг се запрекланяха и закимаха.

— Да, да, много, господарю.

— А на мен вие хич не ми липсвахте! — отсече Дионис. — Нося ви лоши вести, приятели. Черни и мрачни. Дребните божества се отричат от клетвите си. Морфей е преминал на страната на врага. Хеката, Янус и Немезида — също. Само Зевс знае още колко.

В далечината отекна гръм.

— Поправям се: дори и Зевс не знае още колко. А сега искам да чуя историята на Гроувър. Отначало!

— Но, господарю! — възрази Силен. — Това са пълни глупости!

В очите на Дионис пламнаха лилави пламъци.

— Току-що научих, че синът ми Кастор е мъртъв, Силен. Не съм в настроение. Не ми противоречи, а побързай да угодиш на желанието ми!

Силен преглътна и даде знак на Гроувър.

Когато Гроувър приключи, господин Д. кимна.

— Струва ми се, че е абсолютно в стила на Пан. Гроувър е прав. Търсенето е излишно. Трябва да започнете сами да мислите за себе си. — Обърна се към един сатир. — Донесете ми обелено грозде, веднага!

— Слушам, господарю! — Онзи хукна да изпълни заповедта.

— Трябва да изпратим предателя в изгнание! — настоя Силен.

— Не — възрази Дионис. — Не разрешавам!

— И аз съм против — обади се Хирон.

Силен упорито стисна зъби.

— Всички останали ли подкрепят предложението за изгнание?

Той и другите двама възрастни сатири вдигнаха ръце.

— Трима на двама — обяви Силен.

— Добре — кимна Дионис. — Но за ваше нещастие, гласът на бога се брои за два. И тъй като аз съм против, получава се равенство.

Силен скочи възмутен.

— Това е недопустимо! Съветът не може да се оттегли, без да вземе решение.

— В такъв случай го разпуснете този ваш съвет! — извика господин Д. — Не ме интересува!

Силен сковано се поклони и заедно с двамата си приятели обидено си тръгна. Още двайсетина сатири ги последваха. Останалите се скупчиха наоколо, шепнейки смутено.

— Не се тревожете — рече Гроувър. — Не ни е нужен съвет, за да решава какво да правим. И сами можем да се справим.

Той отново разказа думите на Пан — как всеки, със собствените си усилия, трябва да помага за спасяването на дивата природа. Раздели сатирите на групи — едни да надзирават резерватите, други да търсят последните девствени кътчета, трети да се грижат за парковете в големите градове.

— Гроувър май е пораснал — измърмори Анабет.

Следобеда открих Тайсън на плажа, заедно с Бриарей. Сторъкият разсеяно строеше пясъчен замък с петдесетина от ръцете си и вече беше издигнал триетажна сграда с крепостна стена, с ров и подвижен мост.

Тайсън рисуваше карта в пясъка.

— След рифа завиваш наляво — обясняваше той. — Когато стигнеш до потъналия кораб, се спускаш право надолу. Продължаваш около миля на изток, покрай гробището на русалките и ще видиш огньовете на пещите.

— Обясняваш му как да стигне до пещите? — попитах аз.

Той кимна.

— Бриарей иска да помогне. Ще покаже на циклопите тънкости, които сме забравили, и ще ги научи как да изработват по-хубави оръжия и брони.

— Искам да видя циклопите — потвърди Бриарей. — Не желая да стоя сам повече.

— Там долу едва ли ще си самотен — рекох с копнеж, тъй като досега не бях слизал в царството на Посейдон. — Ще ти намерят работа.

Грейна щастливото лице на Бриарей.

— Работата е хубаво нещо! Де да можеше и Тайсън да дойде с мен!

Тайсън се изчерви.

— Трябва да остана тук при брат си. И сам ще се справиш, Бриарей. Благодаря ти за всичко.

Сторъкият ми стисна ръката — поне стотина пъти.

— Някой ден ще се видим отново, Пърси. Сигурен съм!

След това сграбчи здраво Тайсън в октоподска прегръдка и навлезе във водата. Гледахме как огромната му глава потъва сред вълните.

Потупах Тайсън по гърба.

— Ти му помогна много.

— Само си поговорихме.

— И вярваше в него. Без Бриарей нямаше да се справим с Кампе.

Тайсън се усмихна.

— Той хвърля добри камъни.

Разсмях се.

— Да, наистина хвърля добри камъни. Хайде, здравеняко, да вървим да вечеряме.

Хубаво беше да седнем да вечеряме в трапезарията, както обикновено. Тайсън седеше до мен на масата на Посейдон. Залезът над залива на Лонг Айлънд беше пленителен. Нещата далеч не се бяха върнали в нормалното си русло, но когато се приближих към огъня и хвърлих залък от храната си в пламъците като приношение към Посейдон, наистина мислех, че имаше за какво да съм благодарен. Приятелите ми бяха живи. Лагерът беше в безопасност. Кронос беше принуден да се оттегли — поне засега.

Притесняваше ме единствено Нико, който се спотайваше в сенките отвън. Бяха му предложили да се настани на масата на Хермес или дори при Хирон, но той беше отказал.

След вечеря лагерниците се спуснаха към амфитеатъра, децата на Аполон бяха обещали невероятен концерт за повдигане на духа, но Нико се обърна и изчезна в гората. Реших да го последвам.

Щом навлязох в сенките на дърветата, изведнъж си дадох сметка колко се е стъмнило. Никога преди не ме е било страх да вляза в гората, макар да знаех, че там е пълно с чудовища. Този път обаче мисълта за вчерашната битка не ми излизаше от главата и се зачудих дали някога отново ще мога да пристъпя тук, без да ме връхлети споменът за кошмарната касапница.

След няколко минути зърнах някакво зарево. Първо реших, че Нико е светнал с фенерче, но после видях, че сиянието идваше от един призрак. На поляната стоеше трепкащият образ на Бианка ди Анджело и се усмихваше на брат си. Каза му нещо и посегна да го погали по лицето. След това сянката изчезна.

Нико се обърна и ме видя, но като че ли не се ядоса.

— Сбогувахме се — рече той дрезгаво.

— Липсваше ни на вечеря — рекох. — Можеше да седнеш при нас с Тайсън.

— Не — поклати глава той.

— Нико, не можеш да не се храниш. Ако не искаш да спиш в хижата на Хермес, не е проблем да направят изключение и да те сложат в Голямата къща. Там има предостатъчно стаи.

— Тръгвам си, Пърси.

— Но… не можеш да си тръгнеш ей така. Опасно е. Трябва да минеш обучението в лагера.

— Ще мина обучението при мъртвите — отвърна той спокойно. — Лагерът не е за мен. Неслучайно тук няма хижа на Хадес, Пърси. Тук, както и на Олимп, той не е добре дошъл. Мястото ми не е тук. Ще си вървя.

Искаше ми се да възразя, но знаех, че е прав. Колкото и да не ми харесваше, Нико трябваше да поеме сам по своя мрачен път. Спомних си как в пещерата на Пан богът на дивата природа се беше обърнал към всеки от нас поотделно, с изключение на Нико.

— И кога тръгваш? — попитах.

— Веднага. Имам хиляди въпроси. Коя е майка ми? Кой е плащал училищните такси на мен и на Бианка? Кои е бил онзи адвокат, който ни изведе от хотел „Лотос“? Не знам абсолютно нищо за миналото. И искам да разбера.

— Нормално — кимнах аз. — Надявам се, че не е нужно да се разделяме като врагове.

Той сведе поглед.

— Съжалявам, че се държах така. Трябваше да те послушам за Бианка.

— В този ред на мисли… — Бръкнах в джоба си. — Виж какво намери Тайсън, докато чистехме хижата. Може би ще я искаш. — Подадох му оловната фигурка на Хадес, малката играчка от „Митомеджик“, която Нико беше захвърлил през зимата.

Той се поколеба.

— Вече не си играя на „Митомеджик“. Тя е за деца.

— Има четири хиляди мощ в атака — опитах се да го придумам аз.

— Пет хиляди — поправи ме Нико. — И то само ако противникът нападне пръв.

Усмихнах се.

— Не е зле от време на време човек да се връща към детството.

Подхвърлих му фигурката.

Нико я хвана, за миг впи поглед в нея и я прибра в джоба.

— Благодаря.

Протегнах ръка. Той неохотно я пое. Десницата му беше студена като лед.

— Много неща искам да проверя — рече той. — Някои от тях… Ако науча нещо полезно, ще ти кажа.

Не бях сигурен за какво говореше, но кимнах.

— Ще поддържаме връзка.

Нико се обърна и пое сред дърветата. Сенките като че ли надвисваха над него, сякаш се надпреварваха да привлекат вниманието му.

Зад мен се чу глас:

— Ето това се вика ужасно угрижен младеж.

Обърнах се и видях Дионис, все още беше облечен с черния си костюм.

— Ела с мен — подкани ме той.

— Къде? — попитах подозрително.

— При лагерния огън — отвърна той. — Нещо ми се пооправи настроението и реших да поговоря с теб. Ти винаги успяваш да ме ядосаш.

— Ъъъ… благодаря.

Поехме между дърветата мълчаливо. Забелязах, че Дионис се носеше във въздуха, лъснатите му черни обувки се плъзгаха на няколко сантиметра над земята. Вероятно не искаше да се изкаля.

— Струпаха се доста предателства — рече той. — Нещата не вървят на добре за Олимп. И все пак ти и Анабет спасихте лагера. Не съм сигурен дали да ви благодаря за това.

— Не бяхме сами, всички помогнаха.

Той сви рамене.

— Както и да е. Но все пак стореното от вас беше важно. И е редно да знаеш, че усилията ви не са били безрезултатни.

Стигнахме до амфитеатъра и Дионис посочи към лагерния огън. Клариса стоеше до едро мургаво момче, което явно й разказваше някакъв виц. Това беше Крис Родригес, който беше полудял в Лабиринта.

Обърнах се към Дионис.

— Излекували сте го?

— Лудостта е моята специалност.

— Но… не ви е в стила да правите добрини. Защо го сторихте?

Той вдигна вежди.

— Аз съм добър! От мен струи доброта, Пери Джонсън. Не си ли забелязал?

— Ъъъ…

— Може би ми е станало мъчно заради смъртта на сина ми. Или пък съм решил, че този Крис заслужава втори шанс. Така или иначе, това явно се отрази добре на Клариса.

— И защо ми го казвате?

Богът на виното въздъхна.

— О, Хадес! И сам не знам защо. Но не забравяй, момче, че понякога едно добро дело може да даде по-голям резултат от меча. Като простосмъртен не бях велик боец, атлет или поет. Единствената ми сила беше виното, което правех. Хората в селото ми се присмиваха. Казваха, че от мен нищо няма да излезе. А виж ме сега. Понякога от дребните неща зависи всичко.

Остави ме да размишлявам над думите му. И докато гледах как Клариса и Крис пеят глупавата лагерна песен, хванати за ръце в мрака, мислейки, че никой не ги вижда, нямаше как да не се усмихна.