Хирон настоя да отложим разговора за сутринта. Със същия успех можеше да каже: „Внимавай, животът ти е в непосредствена опасност! Лека нощ!“. Дълго се въртях в леглото, но когато най-накрая се унесох, сънувах затвор.
Момче в гръцка туника и сандали клечеше само в голяма каменна зала. Нямаше таван, виждаше се нощното небе, но стените от лъскав мрамор бяха високи поне десет метра и съвършено гладки. Из помещението имаше разпръснати дървени сандъци. Някои бяха преобърнати и изпочупени, сякаш някой набързо ги беше нахвърлял тук. От един се бяха разпилели бронзови инструменти и уреди — компас, трион и разни други неща, които не знаех за какво служат.
Момчето се беше свило в ъгъла и трепереше — от студ или може би от страх. По дрехите му имаше кал. Краката, ръцете и лицето му бяха издрани, все едно и то е било влачено по земята заедно със сандъците.
Двойните дъбови врати се отвориха със скърцане. Влязоха двама стражи с бронзови брони, подхванали възрастен мъж. Хвърлиха го на пода и той не помръдна.
— Татко!
Детето изтича при него. Дрехите на мъжа бяха раздрани. Косата му беше започнала да посивява, брадата беше дълга и къдрава. Носът му беше счупен. Устните му бяха подути и разкървавени.
Момчето повдигна главата му.
— Какво са ти направили? — Обърна се и изкрещя към стражите: — Ще ви убия!
— Само че няма да е днес — разнесе се глас.
Стражите се дръпнаха настрани. Зад тях се показа висок мъж в бяла роба. На челото му просвятваше тънка златна диадема. Брадата му беше остра като връх на копие. Очите му искряха жестоко.
— Помогнал си на атинянина да убие минотавъра ми, Дедал! Настроил си собствената ми дъщеря против мен!
— Сам сте си виновен за това, Ваше Величество — простена старецът.
Единият страж го срита в ребрата. Мъжът проплака от болка.
— Престанете! — извика момчето.
— Щом толкова много обичаш лабиринта си — заяви царят, — ще те оставя в него. Тук ще бъде работилницата ги. Тук ще твориш новите си чудеса! Измисли нещо, което да ме забавлява. Всеки лабиринт има нужда от чудовище. Ти ще си моето!
— Не ме е страх от вас — простена старецът.
Владетелят се усмихна студено. Впи поглед в момчето.
— Но те е грижа за сина ти, нали? Ако не ми се подчиняваш, следващия път стражите ми ще накажат не теб, а него!
Царят изскочи от залата заедно със стражите, вратите се затвориха с трясък и детето и баща му останаха сами в мрака.
— Какво ще правим? — извика жално момчето. — Татко, ще те убият!
Мъжът преглътна едва-едва. Опита се да се усмихне, ала разкървавената му уста беше ужасяваща.
— Не унивай, сине. — Той вдигна поглед към звездите. — Ще намеря начин да избягаме.
Разнесе се силен трясък — от външната страна на вратата бяха спуснали дебело резе — и аз се събудих, облян в студена пот.
На сутринта все още не се бях съвзел напълно, когато Хирон ни свика на военен съвет. Събрахме се на арената, което ми се стори доста странно — да разискваме бъдещето на лагера, докато Госпожа О’Лиъри дъвчеше пищяща розова гумена играчка с размерите на бивол.
Хирон и Квинт стояха начело край пирамидата с оръжията. До тях бяха Клариса и Анабет, които първи взеха думата, за да разкажат предисторията. Тайсън и Гроувър седяха колкото се може по-далеч един от друг. Присъстваха още дриадата Хвойничка, Силена Берегард, Травис и Конър Стол, Бекендорф, Лий Флетчър и Аргус, стоокият великан, който отговаряше за охраната на лагера. Появата му беше показателна за сериозността на срещата. Аргус се вясваше само в извънредни случаи. Докато Анабет говореше, той се взираше напрегнато в нея със стоте си сини кървясали очи.
— Сигурно Люк е открил входа към Лабиринта — рече Анабет. — Той знаеше всичко за лагера!
Стори ми се, че долових гордост в гласа й — тя все още изпитваше уважение към Люк, колкото и да беше зъл.
Хвойничка се прокашля.
— Точно това се опитвах да ви кажа снощи. Входът на пещерата винаги си е бил там. Люк често го използваше.
Силена Берегард се намръщи.
— Знаела си за входа към Лабиринта и не си ни казала?
Лицето на Хвойничка позеленя.
— Не знаех, че е важно. Някаква си пещера. Не си падам по-гадни пещери.
— Тя има добър вкус — измърмори Гроувър.
— Изобщо нямаше да й обърна внимание, ако… ако не беше Люк — Хвойничка позеленя още повече от смущение.
Гроувър изсумтя.
— Вземам си назад думите за добрия вкус.
— Интересно. — Квинт лъскаше меча си, докато говореше. — И вие смятате, че този младеж, Люк, ще се осмели да използва Лабиринта, за да нападне лагера?
— Със сигурност — обади се Клариса. — Ако успее да прекара армията си от чудовища направо в гората, без да е необходимо да преминават през вълшебните граници, ние сме загубени. Лесно ще ни победи. Сигурно го планира отдавна.
— Затова е изпратил разузнавачи в Лабиринта — рече Анабет. — Знаем го, защото… намерихме един от тях.
— Крис Родригес — вметна Хирон и изгледа многозначително Квинт.
— А — кимна Квинт, — онзи в… Да, разбирам.
— Онзи в какво? — попитах аз.
Клариса ми хвърли убийствен поглед.
— Въпросът е, че Люк търси начин да се ориентира в Лабиринта. Иска да намери работилницата на Дедал.
Спомних си съня си — окървавения старец с разкъсаните дрехи.
— Онзи, който е направил Лабиринта?
— Да — отвърна Анабет. — Най-великият архитект и изобретател на всички времена. Ако легендата е вярна, работилницата му е в центъра на Лабиринта. Единствено той знае как да се ориентира вътре. Ако Люк успее да стигне до работилницата и да убеди Дедал да му помогне, няма да му се налага да се лута из проходите, нито пък да рискува да загуби армията си в някой от смъртоносните капани на Лабиринта. Може да се появи навсякъде — бързо и лесно. Първо в лагера, за да ни види сметката. А след това… на Олимп.
Възцари се гробна тишина, чуваше се само писукането на гумената играчка в челюстите на Госпожа О’Лиъри: „Писук! Писук!“.
Накрая Бекендорф положи големите си длани на масата.
— Чакайте малко. Анабет, ти каза „да убеди Дедал“. Дедал не е ли мъртъв?
Квинт изсумтя.
— Надявам се. Той е живял преди поне три хиляди години. А и дори да е жив, в легендата се казва, че е избягал от Лабиринта, нали?
Хирон нетърпеливо потропа с копита.
— Точно това е проблемът, скъпи ми Квинт. Никой не знае със сигурност. Носят се слухове, че… Всъщност за Дедал се разказват какви ли не истории, но в една от тях се твърди, че към края на живота си той отново се е скрил в Лабиринта. И е възможно още да е там.
Сетих се за стареца, когото бях видял в съня си. Изглеждаше толкова измъчен, че не ми се вярваше да е изкарал и седмица повече, да не говорим за три хиляди години.
— Трябва да слезем долу! — обяви Анабет. — И да намерим работилницата преди Люк. Ако Дедал е жив, да го убедим да помогне на нас, а не на Люк. Ако кълбото на Ариадна все още съществува, не бива да попада в ръцете на Люк.
— Задръж! — обадих се аз. — Ако проблемът е да предотвратим нападението, защо просто не взривим входа към пещерата и запушим прохода?
— Чудесна идея! — оживи се Гроувър. — Аз ще донеса динамита!
— Не е толкова лесно, глупчо — изръмжа Клариса. — Пробвахме се да го направим във входа, който открихме във Финикс. Резултатът беше плачевен.
Анабет кимна.
— Лабиринтът е вълшебен, Пърси. Нужна е огромна мощ, за да се запуши някой от входовете му. Във Финикс Клариса събори цялата сграда с кран, а входът към Лабиринта просто се отмести две крачки встрани. Най-добре е изобщо да не допуснем Люк да овладее тайната как да се ориентира в Лабиринта.
— Може да се опитаме да спрем атаката — предложи Лий Флетчър. — Вече знаем къде е входът. Предлагам да се окопаем там и да ги чакаме. Ако чудовищата му наистина се опитат да дойдат през Лабиринта, ще ги посрещнем с лъковете си.
— Още сега ще сложим часовои там — съгласи се Хирон. — Но се страхувам, че Клариса е права. Вълшебните граници осигуряват безопасността ни от столетия. Ако Люк успее да вкара голяма армия от чудовища в лагера… може и да не ни стигнат силите да ги отблъснем.
Тази новина като че ли не зарадва никого. В повечето случаи Хирон се мъчеше да гледа оптимистично на нещата и да ни вдъхва кураж. А след като той смяташе, че няма да издържим на удара, работата изобщо не вървеше на добре.
— Трябва да стигнем първи до работилницата на Дедал — настоя Анабет. — Да намерим нишката на Ариадна и да не позволим на Люк да я използва.
— Но след като никой не може да се ориентира вътре — попитах, — имаме ли изобщо някакъв шанс за успех?
— От години се занимавам с архитектура — отговори тя. — Едва ли някой друг познава Лабиринта на Дедал по-добре от мен.
— Но само си чела за него, не си слизала вътре.
— Е, да.
— Това не е достатъчно.
— Няма друг вариант.
— И все пак…
— Ще ми помогнеш ли, или не?
Изведнъж си дадох сметка, че всички местеха погледи между мен и Анабет, все едно гледаха тенис мач. От гумената играчка на Госпожа О’Лиъри се чу силно „ссс“ — хрътката беше отхапала розовата глава.
Хирон се прокашля.
— Нека решим нещата едно по едно. Ясно е, че ще се тръгне на подвиг. Някой трябва да слезе в Лабиринта, да намери работилницата на Дедал и да попречи на Люк да използва подземните проходи, за да нападне лагера.
— Знаем кой трябва да отиде — обади се Клариса. — Анабет!
Разнесе се одобрителен шепот. Анабет от малка чакаше да й бъде възложена мисия, но въпреки това не изглеждаше особено щастлива.
— Ти имаш не по-малко заслуги от мен, Клариса — рече тя. — И ти би трябвало да дойдеш.
Клариса поклати глава.
— Няма да стъпя отново там за нищо на света!
Травис Стол се разсмя.
— Страх те е! Клариса я е шубе!
Клариса скочи. Изплаших се, че ще разкъса Травис пред очите ни, но тя само изсъска с разтреперан глас:
— И представа си нямаш за какво говориш, дребосък! Няма да сляза там! За нищо на света!
И изхвърча от арената.
Травис се огледа смутено.
— Не исках да…
Хирон вдигна ръка.
— На горкото момиче й се насъбра много тази година. Сега, съгласни ли сте, че Анабет трябва да е начело на групата, която ще слезе в Лабиринта?
Всички кимнаха, освен Квинт. Той скръсти ръце и заби поглед в масата, но като че ли никой не забеляза, че се въздържа.
— Добре тогава — Хирон се обърна към Анабет, — дойде и твоето време да се изправиш пред оракула, скъпа. След като се върнеш — ако изобщо се върнеш жива и здрава, — ще седнем да помислим какво ще правим оттук нататък.
Да стоя и да чакам Анабет да се върне беше по-трудно, отколкото сам да отида при оракула.
Бях го чувал да изрича пророчества на два пъти. Първия път беше в прашния таван на Голямата къща, където делфийският оракул спеше в тялото на сбръчкана мумия на стара хипарка. Втория път оракулът беше излязъл да се поразходи в гората. Все още сънувах кошмари за случилото се тогава.
Не ме беше страх от него, но пък бях чувал какви ли не истории — как след срещите с оракула някои лагерници полудявали или направо умирали от ужас заради непоносимо реалните видения, които той им показвал.
Докато чаках, обикалях напред-назад по арената. Госпожа О’Лиъри изгълта обяда си — петдесет килограма месо и няколко кучешки бисквити с размерите на автомобилна гума. Зачудих се откъде ли ги намираше Квинт. Не ми се вярваше, че е възможно да напълниш количката си с тях във всеки срещнат зоомагазин.
Хирон беше потънал в оживен разговор с Квинт и Аргус. Май спореха за нещо. Квинт упорито клатеше глава.
В другия край на арената Тайсън и братята Стол си играеха с малки бронзови колесници, които Тайсън беше направил от парчета от стари брони.
След малко ми писна да крача насам-натам и напуснах арената. Взрях се в тъмния прозорец на тавана на Голямата къща, там като че ли нищо не помръдваше. Защо се бавеше толкова Анабет? Бях сигурен, че моето посещение при оракула беше приключило много по-бързо.
— Пърси! — прошепна момичешки глас.
От храстите надничаше Хвойничка. Тя ставаше едва ли не невидима, когато край нея имаше зеленина.
Махна ми настойчиво да се приближа.
— Трябва да ти кажа нещо. Люк не е единственият, когото съм виждала да се мотае край пещерата.
— Кой друг?
Тя притеснено хвърли поглед към арената.
— Нямаше как да го кажа, тъй като той беше там.
— Кой?
— Учителят по фехтовка — отвърна дриадата. — Той също обикаляше край скалите.
Присви ме стомахът.
— Квинт? Кога?
— Трудно ми е да ти отговоря, тъй като не обръщам внимание на времето. Може би преди седмица, когато дойде тук.
— И какво правеше? Влезе ли вътре?
— Ами… не знам. Той ме плаши, Пърси. Дори не го видях откъде излезе на поляната. Просто изведнъж се появи. Предай на Гроувър, че е опасно да…
— Хвойничке? — обади се Гроувър от арената. — Къде си?
Дриадата въздъхна.
— Отивам при него. Не забравяй какво ти казах. Не му се доверявай!
И тя изтича към арената.
Отново вдигнах поглед към Голямата къща, само че сега ме гризеше още по-голямо безпокойство. Ако Квинт намисляше нещо… Нуждаех се от съвет. Анабет можеше и да намери някакво обяснение на думите на Хвойничка. Но къде беше тя? Каквото и да ставаше при оракула, вече трябваше да е свършило.
Накрая вече не издържах.
Да, не беше по правилата, но пък никой не ме гледаше. Спуснах се надолу по хълма и поех към къщата.
В салона цареше необичайно спокойствие. Бях свикнал да виждам господин Д. край камината да играе карти, да яде грозде и да хока сатирите, но той още не се беше върнал.
Поех по коридора, дъските на пода скърцаха под краката ми. Стигнах до стълбите и нерешително се спрях. Четири етажа по-горе беше малката вратичка към тавана. Анабет трябваше да е там. Ослушах се напрегнато. И това, което чух, направо ми изкара акъла.
Плач. Който идваше някъде отдолу.
Прокраднах се зад стълбите. Там зееше отворена ниска врата, която вероятно водеше към мазето. Дори не бях предполагал, че в къщата имаше мазе. Надникнах вътре и видях два силуета в другия край, седнали сред щайги с амброзия и сладко от ягоди. Единият беше на Клариса. Другият беше на латиноамериканец с раздрани панталони и мръсна черна тениска. Косата му беше мазна и рошава. Той се беше свил и хлипаше. Това беше Крис Родригес — лагерникът, избягал при Люк.
— Спокойно — говореше му Клариса. — Хайде, пийни още малко нектар.
— Ти си видение, Мери! — Крис се сви в ъгъла. — Махни се!
— Не съм Мери. — Гласът й беше нежен и тъжен. Трудно ми беше да повярвам, че тя можеше да звучи и по този начин. — Аз съм Клариса. Спомни си, моля те!
— Тъмно е! — изпищя Крис. — Толкова е тъмно!
— Ела навън — заувещава го тя. — Слънцето ще ти помогне.
— Хиляди… хиляди черепи. Земята ще го излекува.
— Крис — умоляваше го Клариса, която сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Трябва да се оправиш! Моля те! Господин Д. ще се върне скоро. Той е специалист по лудостта. Не се предавай!
Очите на Крис искряха отчаяно като на приклещен плъх.
— Няма изход, Мери. Няма изход.
В следващия миг ме зърна и задавено изхъхри:
— Синът на Посейдон! Ужас!
Дръпнах се назад. Надявах се, че Клариса не ме беше видяла. Ослушах се, очаквах да изскочи и да ми се разкрещи, но тя остана вътре, продължи да говори на Крис с нежния си тъжен глас, опитваше се го да го придума да пийне още глътка нектар. Сигурно беше решила, че Крис бълнува. Но все пак — „синът на Посейдон!“. Крис гледаше към мен, но въпреки това имах чувството, че говореше за някой друг.
И колко нежно се държеше с него Клариса — изобщо не ми беше хрумвало, че тя може да си падне по някого. Как само произнасяше името му… Познаваше го отпреди той да избяга при Люк. И явно са били приятели. А сега той трепереше в тъмното мазе, страхуваше се да излезе навън и бълнуваше за някоя си Мери. Нищо чудно, че Клариса не искаше да стъпи отново в Лабиринта. Какво ли се беше случило с Крис там?
Чу се скърцане — май вратата към тавана се беше отворила. Хукнах навън. Не исках да оставам в къщата нито миг повече.
— Е, успя, скъпа — рече Хирон.
Анабет се качи на арената. Седна на една каменна пейка и заби поглед в земята.
— Какво стана? — попита Квинт.
Анабет погледна първо мен. Не ми стана ясно дали ми даваше някакъв знак, или просто в погледа й се четеше само страх. След това се обърна към учителя по фехтовка.
— Оракулът изрече пророчеството си. Аз ще поведа групата към работилницата на Дедал.
Не последваха поздравления и радостни възгласи. Не че не харесвахме Анабет и не искахме най-сетне да получи възможност да извърши подвиг, но тази мисия изглеждаше безумно опасна. След като вече бях видял Крис Родригес, не ми се мислеше, как Анабет ще се спусне в шантавия лабиринт.
Хирон тропна с копито по мръсния под.
— И какво точно се казва в пророчеството, скъпа? Думите са важни…
Анабет си пое дълбоко дъх.
— Ами… добре, ето какво гласеше: „В мрака на Лабиринта безкраен те праща съдбата…“.
Чакахме със затаен дъх.
— „там чакат те мъртвите, предателят и изчезналият с рогата.“
Гроувър изведнъж наостри уши.
— Изчезналият с рогата! Това се отнася за Пан!
— В компанията на мъртвите и на предателя не ми звучи особено добре — измърморих аз.
— И? — настоя Хирон. — По-нататък?
— „Дали ще пожънеш успех — туй на сенките господарят ще каже — продължи Анабет. — Със сетния си дъх на Атина кръвта…“
Спогледахме се смутени. Анабет беше дъщеря на Атина, а „сетният дъх“ определено не звучеше добре.
— Не бива да прибързваме с изводите — обади се Силена. — Анабет не е единственото дете на Атина, нали?
— А кой е този господар на сенките? — попита Бекендорф.
Никой не отговори. Сетих се за обаждането по Ирида и как бях видял Нико да призовава духове на мъртвите. Имах лошото предчувствие, че пророчеството се отнасяше точно до това.
— И как продължава? — настоя отново Хирон. — Пророчеството ми звучи недовършено.
Анабет се поколеба.
— Не помня.
Хирон вдигна вежди. Анабет беше прословута с паметта си. Никога нищо не забравяше.
Тя се размърда неловко.
— Нещо от рода на „в последния час ще донесе гибелта“.
— А после? — не се предаваше Хирон. — Трябва да има поне още един стих.
Анабет стана рязко.
— Смисълът е ясен. Трябва да сляза в Лабиринта. Да намеря работилницата и да спра Люк. И… нужна ми е помощ. — Обърна се към мен. — Ще дойдеш ли?
Не се поколебах нито за миг.
— Разбира се.
Усмихна се — за първи път от седмица насам и на мен не ми трябваше друга отплата.
— Гроувър, а ти? Богът на дивата природа те чака.
Гроувър като че ли изведнъж забрави колко ненавиждаше затворените пространства под земята. Споменаването на „изчезналия с рогата“ в пророчеството му беше вдъхнало ентусиазъм.
— Отивам да си приготвя консервни кутийки за храна!
— Тайсън — продължи Анабет, — бих искала и ти да дойдеш.
— Супер! Ще има гръм и трясък! — Тайсън плесна доволно с ръце така силно, че събуди Госпожа О’Лиъри, която дремеше в ъгъла.
— Почакай, Анабет — обади се Хирон. — Нарушаваш древните правила. Героят може да вземе само двама спътници със себе си.
— И тримата ми трябват — настоя тя. — Хирон, важно е.
Не знаех откъде черпеше убедеността си, но се радвах, че включи и Тайсън. Изобщо не си представях как ще тръгнем без него. Той беше страшно силен и нямаше равен в уменията си да поправя разни неща. И за разлика от сатирите, циклопите се чувстваха под земята като у дома си.
— Анабет — Хирон притеснено заразмахва опашка. Помисли си хубаво. Нарушаването на древните правила никога не минава безнаказано. През зимата петима потеглиха да спасяват Артемида, а се върнаха само трима. Помисли си отново. Три е свещеното число. Три са мойрите, три са и фуриите, трима са синовете на Кронос на Олимп. Три е хубаво, силно число, закрилящо от опасности. Четирима… рисковано е.
Анабет си пое дълбоко дъх.
— Знам. Но трябва да рискуваме. Моля те.
Личеше си, че Хирон не е доволен. Квинт ни оглеждаше изпитателно, сякаш се опитваше да реши кой от нас ще се върне жив.
Хирон въздъхна.
— Добре тогава. Край на обсъжданията. Членовете на групата да се приготвят. Утре призори ще ви изпратим до входа на Лабиринта.
Докато останалите участници в съвета се разотиваха, Квинт ме придърпа настрани.
— Не ми харесва тази работа — заяви той.
Към нас, махайки щастливо с опашка, се приближи Госпожа О’Лиъри и пусна един щит в краката ми. Аз й го хвърлих. Квинт проследи с поглед как хрътката се впуска в игра. Спомних си думите на Хвойничка, че той е обикалял около входа на Лабиринта. Нямах му доверие, но когато пак се обърна към мен, прочетох искрена загриженост в очите му.
— Не ми допада идеята да слезете долу в Лабиринта — продължи той. — Но ако смятате, че трябва да го направите, не забравяйте следното: Лабиринтът е създаден, за да ви заблуди. Постоянно ще се опитва да ви отвлича вниманието. А това е страшно опасно за един полубог. Ние лесно се разсейваме.
— Вие били ли сте там?
— Отдавна — отвърна дрезгаво той. — Едва се измъкнах жив. Повечето, които се осмелят да влязат вътре, остават там.
Стисна ме за рамото.
— Пърси, мисли за най-важното. Само така ще можеш да намериш правия път. Вземи, ще ти дам нещо.
Подаде ми малък сребрист предмет. Беше толкова студен, че едва не го изпуснах.
— Свирка? — попитах смаяно.
— Кучешка свирка — потвърди Квинт. — За Госпожа О’Лиъри.
— Ммм, благодаря, но…
— Дали ще ти свърши работа в Лабиринта ли? Не съм сто процента сигурен. Но госпожа О’Лиъри е хрътка от Подземното царство. Извикаш ли я, появява се навсякъде, независимо колко си далеч. Ще съм по-спокоен, ако вземеш свирката. Използвай я, ако ти потрябва помощ. Ала внимавай: направена е от стикски лед.
— Какъв лед?
— От реката Стикс. Нужно е изключително майсторство, за да изработиш нещо от него. Няма да се разтопи, но когато свирнеш, ще се разпадне, така че можеш да я използваш само веднъж.
Спомних си за стария си враг Люк. Преди да се отправя на първия си подвиг, той също ми беше дал подарък — крилати кецове, чиято цел беше да ме завлекат към сигурна гибел. Квинт изглеждаше мил и симпатичен. Изпълнен със загриженост. И госпожа О’Лиъри го харесваше, което също беше точка в негова полза. Тя пусна олигавения щит пред мен и излая игриво.
Беше ме срам, че го подозирах. Но пък вече се бях доверил веднъж на Люк.
— Благодаря — рекох. Пъхнах ледената свирка в джоба, като си обещах че никога няма да я използвам, и хукнах да потърся Анабет.
През всичките години в лагера нито веднъж не бях пристъпвал прага на хижата на Атина.
Тя беше сребриста, със съвсем проста и изчистена фасада, с бели пердета и гравирана в камъка над вратата сова. Очите й от оникс като че ли се впиха в мен, щом се приближих.
— Ехо? — извиках.
Никой не отговори. Влязох и едва не ахнах. Все едно бях попаднал в работилница на вундеркинди. Леглата бяха бутнати към едната стена, явно тук на спането не се отдаваше особено значение. Освободеното пространство беше запълнено с работни плотове, маси и сандъци с инструменти и оръжия. В дъното се извисяваше огромна библиотека, натъпкана с папирусови свитъци и книги с кожена и с мека хартиена подвързия. Имаше и една чертожна маса с пергели, линии, транспортири и няколко триизмерни макета на сгради. На тавана бяха залепени големи военни карти. Под перваза на прозорците висяха брони и искряха на слънцето.
Анабет беше в дъното, разлистваше някакви стари свитъци.
— Чук-чук! — обадих се аз.
Тя се сепна и се обърна.
— О… здрасти. Не те чух.
— Добре ли си?
Анабет изгледа намръщено свитъка в ръцете си.
— Опитвам се да открия нещо, което да ни е от полза. Лабиринтът на Дедал е необятен. Различните източници само си противоречат, а наличните карти водят от никъде към никъде.
Сетих се за думите на Квинт, че Лабиринтът се опитва да отвлече вниманието на тези в него. Зачудих се дали Анабет вече не го знаеше.
— Ще успеем — уверих я аз.
Косата й се беше измъкнала от ластика и висеше като руса завеса над лицето й. Сивите й очи изглеждаха почти черни.
— От седемгодишна си мечтая да се отправя на подвиг — рече тя.
— И ще се справиш прекрасно.
Благодари ми с поглед, после сведе глава към извадените от лавиците книги и свитъци.
— Страх ме е, Пърси. Може би не трябваше да те моля да тръгваш с мен. Нито пък Тайсън и Гроувър.
— Нали сме приятели? Не бихме те оставили.
— Но… — замълча.
— Какво? — попитах. — Пророчеството ли?
— Не, не — тихо отрече тя.
— Какво точно гласеше последният стих?
Това, което направи Анабет в този момент, направо ми изкара акъла. Разплака се и протегна ръце.
Пристъпих напред и я прегърнах. По цялото ми тяло пробягваха тръпки.
— Спокойно, спокойно… — прошепнах и я погалих по гърба.
Усещах как всички са вперили поглед в нас. Имах чувството, че мога да прочета дори и надписите с най-дребен шрифт на книгите по лавиците. Косата на Анабет ухаеше на лимонов шампоан. Тя трепереше.
— Хирон май е прав — прошепна тя. — Нарушавам правилата. Но не знам какво да правя. Имам нужда и от трима ви. Убедена съм, че това е правилно.
— В такъв случай не се тревожи за това — успях да отвърна аз. — И преди сме се сблъсквали с какви ли не проблеми и все сме намирали начин да се справим.
— Но това е друго! Не искам… не искам да се случи нещо на някой от вас.
Зад мен някой се покашля.
Малкълм, един от по-малките полубратя на Анабет, пламнал като домат.
— Ъъъ… извинявайте — измърмори той. — Анабет, започва тренировката по стрелба с лък. Хирон ме помоли да те повикам.
Пуснах Анабет и отстъпих.
— Само гледаме картите — смотолевих като пълен идиот.
Малкълм ме зяпна.
— Хубаво.
— Кажи на Хирон, че ей сега ще дойда — отвърна Анабет и Малкълм изхвърча навън.
Тя изтри сълзите си.
— Върви, Пърси. Аз трябва да се приготвя за тренировката.
Кимнах. За първи път в живота си се чувствах толкова объркан. Идеше ми да побягна навън, но не го направих.
— Анабет — рекох, — последен въпрос за пророчеството. Онова за сетния дъх…
— Ако ме питаш за кого става въпрос, нямам представа.
— Не, друго имах предвид. Мислех си, че обикновено има рима. И тогава, последната дума на последния стих… Да не е „смъртта“?
Анабет заби поглед в свитъците на пода.
— Тръгвай, Пърси. Върви да се приготвиш. Ще се видим сутринта.
Оставих я да се взира в картите, които водеха от никъде към никъде. Не можех да прогоня предчувствието, че някой от нас нямаше да се върне жив от Лабиринта.