Битката за Лабиринта

Шестнайсета глава Отварям ковчег

Скачането от двеста и петдесет метра височина със сигурност не отговаряше на представата ми за забавление. Особено пък с лепнати на гърба бронзови криле, които трябва да размахвам като петел.

Политнах към долината и червените скали. Бях сигурен, че след броени секунди ще се размажа безславно в Градината на боговете, но Анабет извика:

— Разпери ръце! Дръж ги разперени!

Думите й достигнаха до малката част от съзнанието ми, която още не се беше подала на паниката, и ръцете ми сякаш сами откликнаха. В мига, в който ги протегнах настрани, крилете се опънаха, вятърът ги подхвана и устремът ми към повърхността се забави. Пак летях надолу, но много по-бавно, реех се като хвърчило.

Размахах веднъж ръце, за да видя какво ще стане. Вдигнах се в небето, вятърът свистеше в ушите ми.

— Супер! — извиках. Усещането беше невероятно. След като свикнах, имах чувството, че крилете са част от тялото ми. Можех да се нося във въздуха, да пикирам и да се извисявам, да правя всичко, което си поисках.

Обърнах глава, Рейчъл, Анабет и Нико плавно се спускаха след мен. Зад тях от прозорците на работилницата на Дедал бълваше пушек.

— Приземете се! — заповяда Анабет. — Тези криле няма да траят вечно.

— Колко ще издържат? — попита Рейчъл.

— Не искам да го установя на свой гръб — отвърна тя.

Пикирахме към Градината на боговете. Направих кръгче над една от скалните колони и изкарах акъла на няколко катерачи. След това се насочихме към някакъв път в долината и кацнахме на терасата на туристическия център. Беше късно следобед и наоколо нямаше хора, но въпреки това побързахме да свалим крилете. Оказа се, че Анабет беше права. Самозалепващите ленти, с които бяхме закрепили крилете на раменете си, вече се разпадаха, а по земята край нас се виждаха изпопадали бронзови перца. Колкото й да ни беше жал за тях, нямаше как да ги поправим, а и не можехме да ги оставим да бъдат намерени от простосмъртни, затова ги хвърлихме в контейнера за боклук пред заведението.

С помощта на монтирания на терасата телескоп погледнах хълма, където трябваше да е работилницата на Дедал, но тя беше изчезнала. Нямаше пушек. Нито счупени прозорци. Най-обикновен склон.

— Работилницата се е преместила — предположи Анабет. — Вече е някъде другаде.

— И какво ще правим сега? — попитах. — Как ще се върнем в Лабиринта?

Тя зарея поглед към върховете в далечината.

— Може и да не успеем. Ако Дедал е загинал… Той каза, че Лабиринта е свързан с жизнената му сила. Възможно е целият лабиринт да е унищожен. Това би спряло нападението на Люк.

Замислих се за Гроувър и Тайсън, които все още бяха там долу. А и самият Дедал… Макар че беше извършил непростими неща и беше изложил на опасност живота на всичките ми приятели, той не заслужаваше да загине в Лабиринта.

— Не — обади се Нико. — Изобретателят не е мъртъв.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Знам кога умират мои познати. Усещам го.

— А Тайсън и Гроувър?

Нико поклати глава.

— За тях ми е по-трудно да ти отговоря. Те не са хора, нито полубогове. Нямат смъртни души.

— Най-добре да слезем до града — реши Анабет. — Там има по-голям шанс да открием вход към Лабиринта. Трябва да стигнем до лагера преди Люк.

— Може да вземем самолет — предложи Рейчъл.

Изтръпнах.

— Аз не мога да летя!

— Но нали току-що летя?

— Това не се брои — отвърнах. — Бяхме доста ниско, но пак си беше рисковано. Летенето със самолет означава да навляза в територията на Зевс. Не мога да го направя. Освен това, нямаме време да чакаме самолет. Лабиринтът с най-бързият начин да се върнем в лагера.

Освен това се надявах, че там можеше да попаднем на Гроувър и Тайсън.

— Значи трябва да намерим кола да ни закара в града — рече Анабет.

Рейчъл обърна поглед към паркинга. Намръщи се, сякаш се канеше да направи нещо, за което по-късно щеше да съжалява.

— Аз ще се погрижа.

— Как? — попита Анабет.

— Ще видиш.

Анабет неуверено кимна.

— Добре. Аз ще купя една кристална пирамидка от магазина за сувенири, за да направим дъга и да се свържем с лагера.

— Ще дойда с теб — обади се Нико. — Гладен съм.

— В такъв случай аз ще отида с Рейчъл — рекох. — Ще се видим на паркинга.

Рейчъл се намръщи, като че ли не беше доволна, че тръгвах с нея. Засегнах се, но въпреки това я последвах.

Тя се насочи право към едно черно такси, спряло и края на паркинга. Лексус с униформен шофьор — от ония, които бях виждал в Манхатън. Шофьорът беше навън и четеше вестник. Беше облечен с тъмен костюм и с вратовръзка.

— Какво мислиш да правиш? — попитах Рейчъл.

— Почакай ме тук — измърмори тя нещастно. — Моля те.

Приближи се към шофьора и го заговори. Той се намръщи. Рейчъл добави още нещо. Той пребледня и бързо прибра вестника. Кимна и извади мобилния си телефон. Проведе кратък разговор и отвори задната врата пред Рейчъл. Тя посочи към мен и шофьорът кимна няколко пъти, сякаш казваше: „Да, госпожице. На вашите услуги.“

Чудех се защо изглеждаше толкова притеснен.

Рейчъл дойде при мен и в този миг Нико и Анабет излязоха от магазинчето.

— Говорих с Хирон — рече Анабет. — Подготвят се за отбрана, но имат нужда от всеки боец, така че трябва да побързаме. Какво стана с колата?

— Чака ни — отвърна Рейчъл.

Шофьорът разговаряше с един мъж с панталони и риза, вероятно това беше клиентът, който го беше наел. Клиентът се оплакваше и мърмореше, но шофьорът заяви:

— Страшно съжалявам, господине. Извънреден случай. Поръчах да дойде нова кола да ви вземе.

— Хайде — подкани ни Рейчъл и влезе в таксито, без изобщо да погледне смаяния мъж, който го беше поръчал. След минута вече пътувахме към града. Седалките бяха покрити с кожа. Вътре беше просторно. На гърба на предните седалки бяха монтирани плоски телевизионни екрани, имаше и малък хладилник с минерална вода, безалкохолни и закуски. Нахвърлихме им се като невидели.

— Накъде, госпожице Деър? — попита шофьорът.

— Още не сме решили, Робърт — отвърна тя. — Нека засега пообиколим града.

— Както кажете, госпожице.

Обърнах се към Рейчъл.

— Познаваш ли го?

— Не.

— И той заряза всичко, за да ти помогне. Защо?

— Гледай внимателно — отвърна тя. — Помогни ми да намерим входа.

Явно нямаше никакво намерение да ми отговори на въпроса.

Обикаляхме из Колорадо Спрингс около половин час и никъде не открихме нещо, което да прилича на вход към Лабиринта. През цялото време усещах рамото на Рейчъл опряно в моето. Не спирах да се чудя коя беше тя и как така можеше да отиде при първия срещнат шофьор и той да се съгласи да ни закара.

След около час решихме да тръгнем на север към Денвър. Надявахме се, че в по-големия град е по-вероятно да има вход към Лабиринта. Времето ни бързо изтичаше.

И точно тогава, на изхода на Колорадо Спрингс. Рейчъл изведнъж скочи:

— Отбий тук!

Шофьорът се обърна.

— Моля?

— Стори ми се, че видях нещо.

— Какво? — попитах аз. Вече почти бяхме излезли от града. Наоколо имаше само поля и разпръснати тук-там къщички. Рейчъл заповяда на шофьора да завие по един разбит черен път. Минахме покрай някаква табела, която не успях да разчета, но Рейчъл рече:

— Музей на минното дело и промишлеността.

Музеят представляваше малка сграда, подобна на стара гара, с изложени отвън няколко сонди, помпи и парни бутала.

— Ето там! — Рейчъл посочи едно тъмно петно на склона на близкия хълм: отвор, преграден с овързани с верига дъски. — Шахта на стара мина.

— Мислиш, че оттам може да се влезе в Лабиринта? — попита Анабет. — Сигурна ли си?

— Ами, погледни — отвърна Рейчъл. — Просто се вижда!

Тя благодари на шофьора и слязохме. Той не ни поиска пари.

— Сигурна ли сте, че ще се оправите, госпожице Деър? Няма проблем да се обадя…

— Не! — прекъсна го Рейчъл. — Няма нужда. Благодаря, Робърт. Ще се оправим.

Музеят беше затворен и никой не се появи, докато се катерехме към входа на старата мина. Когато наближихме, видях знака на Дедал върху катинара. Нямах представа как Рейчъл го беше зърнала чак от магистралата. Докоснах катинара и веригата падна. Отместихме няколко дъски и влязохме вътре. За добро или за зло, отново бяхме в Лабиринта.

Калта по пода премина в каменна настилка. Проходът криволичеше и от него постоянно тръгваха нови разклонения, сякаш за да ни подмамят и объркат, но Рейчъл уверено ни водеше напред. Казахме й, че искаме да стигнем до Ню Йорк, и тя дори не спираше да се поколебае на разклоненията.

За моя изненада, докато вървяхме, Анабет и Рейчъл се заговориха. На повечето въпроси Рейчъл отговаряше уклончиво, но двете бързо намериха общ език на тема архитектура. Оказа се, че Рейчъл имаше някакви познания по въпроса покрай заниманията си с историята на изкуството. Дълго обсъждаха фасадите на различни нюйоркски сгради — виждала ли си тази, била ли си там и така нататък, затова аз изостанах и известно време вървях до Нико в неуютно мълчание.

— Благодаря ти, задето си искал да ни помогнеш — рекох накрая.

Той присви очи. Гневът му като че ли се беше уталожил, но подозрителността си оставаше.

— Бях ти длъжник за ранчото, Пърси. Освен това… Исках да намеря Дедал. В известен смисъл, Минос беше прав. Дедал трябва да умре. Никой не може да лъже смъртта толкова дълго. Не е нормално.

— Значи това е била целта ти — рекох. — Да размениш душата на Дедал за сестра ти.

Изминахме двайсетина метра, преди Нико да отговори.

— Не ми беше лесно. Да общуваш единствено с мъртъвци. Да знаеш, че никога няма да бъдеш приет от живите. Само мъртвите ме уважават и то го правят единствено от страх.

— Не си прав — възразих. — Може да имаш приятели в лагера.

Той впи поглед в мен.

— Наистина ли го вярваш, Пърси?

Замълчах. В интерес на истината, не знаех какво да му отговоря. От самото начало Нико ми се беше сторил малко странен, но след смъртта на Бианка беше станал… плашеше ме. Беше наследил очите на баща си — в тях грееше налудничав пламък, който подсказваше, че пред теб стои или гений, или луд. А и как беше прогонил Минос и се беше обявил за господар на мъртвите… Направо ме побиваха тръпки.

В този миг се блъснах в Рейчъл, която беше спряла внезапно. Бяхме стигнали до разклонение. Тунелът продължаваше напред, но вдясно започваше нов проход — кръгла шахта, издълбана в черна вулканична скала.

— Какво става? — попитах.

Рейчъл се взираше в тъмната шахта. На слабата светлина на фенера приличаше на някоя от сенките, които Нико призоваваше от Подземното царство.

— Натам ли трябва да вървим? — попита Анабет.

— Не! — отвърна изплашено Рейчъл. — В никакъв случай!

— Тогава защо спря? — измърморих аз.

— Чуйте! — обади се Нико.

От шахтата полъхваше ветрец, явно наблизо имаше изход към повърхността. Усетих познат аромат, който събуди лоши спомени.

— Евкалипти — рекох. — Като в Калифорния.

През зимата се бяхме изправили срещу Люк и титана Атлас на връх Тамалпаис и там въздухът ухаеше по същия начин.

— Нататък има нещо зло — рече Рейчъл. — И много мощно.

— Мирише на смърт — добави Нико, с което определено не оправи настроението ми.

С Анабет се спогледахме.

— Вероятно това е входът, който използва Люк — предположи тя. — Сигурно води към крепостта на титаните Отрис.

— Трябва да проверя! — заявих.

— Недей!

— Люк може да е там — отвърнах. — Или пък… Кронос. Трябва да разбера какво замислят.

Анабет се поколеба.

— В такъв случай, ще отидем всички.

— Не — възразих аз, — опасно е. Ако заловят Нико или пък Рейчъл, Кронос може да ги използва. По-добре остани тук да ги пазиш.

Замълчах си, че освен това се тревожех за Анабет. Не знаех какво щеше да направи, ако отново видеше Люк. Той толкова пъти я беше заблуждавал и манипулирал.

— Недей, Пърси — обади се Рейчъл. — Не отивай сам.

— Няма да се бавя — обещах. — И ще внимавам.

Анабет извади бейзболната си шапка от джоба.

— Поне вземи нея. И се пази!

— Благодаря.

Спомних си как при предишната ни раздяла в Света Елена Анабет ме беше целунала. Този път обаче от нея получих само шапката.

Сложих си я на главата.

— Изчезвам!

Навлязох невидим в тъмната шахта.

Още не бях стигнал до повърхността, когато чух гласове: ръмжащия лай на морските ковачи телхините.

— Поне спасихме меча — рече единият. — Господарят ще ни възнагради.

— Да! Да! — изджафка друг. — Мечтаната награда!

— Радвам се за вас — обади се човешки глас. — Ако не ви трябвам повече…

— Стой! — прекъсна го телхин. — Ще ни помогнеш при поднасянето. Това е голяма чест!

— Поласкан съм — измърмори онзи и аз си дадох сметка, че това беше Етан Накамура, младежът, който беше избягал от нас, след като спасих живота му на арената.

Прокраднах се към изхода. Постоянно забравях, че бях невидим и нямаше как да ме забележат.

Показах се навън. Беше адски студено. Намирах се почти на върха на Тамалпаис. Долу в подножието се синееше Тихият океан. На десетина метра от мен двама телхини поставяха нещо на голяма скала — беше дълго и тънко увито в черен плат. Етан им помагаше.

— Внимателно, глупако! — скара се телхинът. — Само едно докосване до острието и душата веднага ще отлети от тялото ти.

Етан изплашено преглътна.

— В такъв случай, по-добре да ви оставя сами да се оправяте.

Вдигнах глава към върха, където се извисяваше крепост, издигната от черни мраморни блокове — същата, която бях видял в съня си. Заприлича ми на огромна гробница. Стените й бяха високи поне двайсет и пет метра. Чудно ми беше как простосмъртните не я забелязваха. Но пък, от друга страна, всичко в подножието се виждаше размазано, все едно беше скрито зад плътен воал. Имаше някакво вълшебство — тук мъглата беше изключително силна. В небето над нас облаците се завихряха в нещо като фуния. Атлас оставаше скрит от крепостта, но го чувах как пъшка под товара си.

— Готово! — заяви телхинът. Почтително вдигна оръжието и кръвта ми застина във вените.

В ръцете си държеше голям сърп — триметрово извито острие с дървена дръжка, увита в кожа. Острието искреше в два различни цвята — стомана и бронз. Това беше оръжието на Кронос, с което той беше убил баща си Уран, а след това, пак с него боговете бяха накълцали Кронос на парчета и ги бяха хвърлили в Тартар. Сега то беше изковано наново.

— Трябва да го осветим с кръв — рече телхинът. — И след това ти, полубог, ще го поднесеш на господаря, когато се събуди.

Хукнах към крепостта, ушите ми бучаха. Нямах никакво желание да стъпя в ужасната черна гробница, но нямах избор. Бях длъжен да попреча на възраждането на Кронос. А това сигурно щеше да бъде единственият ми шанс.

Прелетях през тъмно преддверие и се озовах в голяма зала. Подът лъщеше като махагон, беше чисто черен и въпреки това излъчващ светлина. Покрай стените бяха подредени статуи от черен мрамор. Лицата не ми бяха познати, но се досещах, че това бяха титаните, властвали преди възхода на боговете. В дъното, между два бронзови мангала, се издигаше постамент. И на него беше златният саркофаг.

Цареше тишина, нарушавана единствено от пращенето на горящите факли. Люк го нямаше. Нямаше и стражи.

Беше прекалено лесно, но въпреки това пристъпих към постамента.

Саркофагът беше същият, както го помнех — дълъг пет метра, много по-голям, отколкото за човек. По него бяха изобразени сцени на разрушения и убийства — колесници, прегазващи богове, опожарени и съборени храмове и световни забележителности. Ковчегът излъчваше студ, все едно влизах в хладилно помещение. Когато издишах от устата ми излизаше пара.

Извадих Въртоп, познатото усещане на меча в ръката ми вдъхна смелост.

Винаги, когато се бях приближавал към Кронос предишните пъти, гласът му беше отеквал в съзнанието ми. Защо мълчеше сега? Знаех, че е бил накълцан на хиляди парчета със собствената си коса. Какво ли щях да видя, щом отворех капака? Дали наистина му бяха направили ново тяло?

Нямах представа. Но знаех, че щом се готвеше да се възроди, трябваше да го атакувам, преди да е получил косата си. Трябваше да измисля начин да го спра.

Изправих се над ковчега. Капакът беше още по-изящно украсен със сцени на кланета и погроми. В средата имаше надпис с букви, по-стари от древногръцките, вероятно на някакъв вълшебен език. Някак си знаех какво гласеше: „Кронос, господарят на времето“.

Докоснах капака. Пръстите ми посиняха от студ. По меча ми се появи скреж.

Зад мен се чу шум, приближаваха се гласове. Нямах време за губене. Бутнах златния капак и той се стовари на пода с оглушително ТРЯС!

Вдигнах меча, за да нанеса решителния удар. Но това, което видях вътре… умът ми не го побираше. Най-обикновени крака в сиви панталони. Бяла тениска, скръстени на корема ръце. На гърдите зееше дупка — черен отвор с големината на рана от куршум, — точно там, където трябваше да е сърцето. Затворени очи. Бледа кожа. Руса коса… И белег на лявата буза.

В саркофага лежеше тялото на Люк.

Трябваше да забия меча си в него. Трябваше да замахна с всички сили и да го пробода с Въртоп.

Но бях вцепенен от смайване и объркване. Колкото и да мразех Люк, задето ни беше предал, не можех да си обясня какво правеше в ковчега и защо изглеждаше… мъртъв.

Зад гърба ми се разнесоха гласовете на телхините.

— Какво е станало? — изпищя единият, когато видя съборения капак. Побързах да се дръпна от постамента и се скрих зад една колона.

— Внимателно! — обади се другият. — Може би се готви да се надигне. Трябва да поднесем дара. Веднага!

Двамата телхини пристъпиха напред и коленичиха, протягайки ръце с положеното върху черното платно оръжие.

— Господарю — рече единият, — символът на вашата мощ е изкован отново.

Тишина. Никаква реакция.

— Глупак! — измърмори другият телхин. — Първо трябва да му поднесем полубога.

Етан отстъпи назад.

— Как така да ме поднесете?

— Не бъди такъв страхливец! — изсъска телхинът. — Не му е нужна смъртта ти, а клетвата за вярност. Закълни се, че ще му служиш и се отречи от боговете. Това е всичко.

— Недей! — извиках аз. Изскочих напред и свалих шапката. — Не го прави, Етан!

— Нарушител! — Телхините оголиха зъби. — Господарят бързо ще ти види сметката! Побързай, момче!

— Не ги слушай, Етан — заувещавах го аз. — Помогни ми да го унищожим.

Етан се обърна към мен. Превръзката на окото му се губеше в сенките на лицето. Изражението му като че ли издаваше жал.

— Казах ти, че не биваше да ме пощадяваш, Пърси. „Око за око!“ Чувал ли си тази приказка? На собствен гръб разбрах какво означава тя, когато узнах коя е майка ми. Аз съм син на Немезида, богинята на отмъщението. И точно за това съм роден.

Той се обърна към постамента.

— Отричам се от боговете! Какво са направили те за мен? Искам да ги видя повалени. Ще служа на Кронос.

Крепостта се разтресе. В нозете на Етан Накамура засия синя светлина. Понесе се към ковчега и затрептя над него като облак чиста енергия. После се спусна в саркофага.

Люк рязко се изправи. Отвори очи, но те вече не бяха сини, а златни като цвета на саркофага. Дупката в гърдите му беше изчезнала. Вече беше възроден. Изскочи пъргаво от ковчега и там, където стъпеше, мраморът се покриваше от лед.

Взираше се в Етан и телхините с ужасните си жълти очи с объркването на новородено. След това се обърна към мен и устните му се разтегнаха в усмивка — беше ме познал.

— Тялото е добре подготвено. — Гласът му беше като бръснач, прокаран по кожата ми. Хем си беше гласът на Люк, хем не беше той. В него се усещаше студено, изправящо косите стържене, като при заточване на метално острие в камък. — Съгласен ли си, Пърси Джаксън?

Не можех да помръдна. Не можех да си отворя устата.

Кронос отметна глава и избухна в смях. Белегът на бузата му трепкаше.

— Люк се страхуваше от теб — продължи титанът. — Завистта и омразата му ми позволиха да го държа в подчинение. За което съм ти благодарен.

Етан се свлече ужасен. Покри лице с длани. Телхините трепереха.

Най-сетне се съвзех. Скочих срещу нещото в тялото на Люк и забих върха на меча в гърдите му, но острието отскочи от кожата, сякаш тя беше от стомана. Той ме гледаше развеселен. След това вдигна ръка и аз политнах във въздуха.

Стоварих се в една колона. Пред очите ми заблещукаха звезди. Когато се надигнах, Кронос вече беше сграбчил сърпа.

— Ааа… така е много по-добре — рече той. — Люк наричаше меча си Клеветник. Подходящо име, нали? Но сега сърпът ми вече е възвърнал напълно предишната си мощ!

— Какво си направил с Люк? — простенах аз.

Титанът вдигна сърпа.

— Той ми служи с цялото си същество. Точно както искам. Разликата е, че той се страхуваше от теб, Пърси Джаксън. А аз — не.

Побягнах. Без да мисля. Дори не се поколебах — изобщо не ми мина през ума да се изправя срещу него в двубой. Просто се обърнах и хукнах.

Но краката ми все едно бяха от олово. Времето забави своя ход, имах чувството, че се опитвам да премина през гъсто желе. И преди бях усещал този ефект и знаех, че се дължи на мощта на Кронос. Титанът беше толкова силен, че можеше да изкриви дори и времето.

— Бягай, геройче! — разсмя се той. — Бягай!

Хвърлих поглед назад и видях как се приближава, вървеше спокойно, размахваше сърпа, сякаш се наслаждаваше на усещането отново да го държи в ръката си. Никое оръжие на този свят — било то от божествен бронз или не — не можеше да го спре.

Оставаха му не повече от пет метра, за да стигне до мен, когато се чу:

— Пърси!

Гласът на Рейчъл.

Нещо прелетя край мен и синя пластмасова четка за коса се заби в окото на Кронос.

— Ааа! — изкрещя той. За миг отново беше гласът на Люк, издаващ изненада и болка. Възвърнах властта над краката си и полетях към Рейчъл, Нико и Анабет, които стояха ококорени в преддверието.

— Люк? — прошепна Анабет. — Какво…

Сграбчих я за ризата и я повлякох след мен. Едва ли някога съм тичал по-бързо. Вече почти бяхме стигнали до входа на Лабиринта, когато зад нас се разнесе най-силният крясък на света — Кронос беше поел отново властта над тялото.

— СЛЕД ТЯХ!

— Не! — извика Нико. Плесна с ръце и пред портата на крепостта се издигна нащърбена канара с размерите на тир. Земята под нозете ни потрепери и предните колони на сградата се пречупиха. Чуха се приглушените писъци на телхините. Вдигна се облак прах.

Шмугнахме се в Лабиринта и продължихме тичешком по прехода, а виковете на господаря на титаните разтърсваха целия свят зад нас.