Битката за Лабиринта

Пета глава Нико черпи мъртвите с хамбургери

Сигурно си мислите, че поне съм успял да се наспя хубаво преди тръгването, нали?

Нищо подобно.

През нощта сънувах каюткомпанията на „Принцеса Андромеда“. Прозорецът беше отворен и се виждаше огряното от Луната море. Прохладен ветрец поклащаше кадифените завеси.

Люк беше коленичил на персийски килим пред златния саркофаг на Кронос. На светлината на Луната русата му коса искреше като снежнобяла. Беше облечен в хитон, а отгоре бе сложил бяло наметало, спускащо се свободно по раменете му — отнякъде знаех, че се нарича химатион. Заради белите дрехи изглеждаше малко нереален, приличаше на някое от дребните божества на Олимп. Последно го бях видял проснат в безсъзнание в подножието на връх Тамалпаис, а сега си изглеждаше чудесно. Даже прекалено.

— Шпионите ни докладват за успех, господарю — рече той. — От лагера ще изпратят група в Лабиринта, както предположихте. Нашата част от уговорката е почти изпълнена.

— Прекрасно! — Гласът на Кронос прониза мозъка ми като с кинжал. От него лъхаше смразяваща жестокост. — Получим ли инструмента за ориентиране в Лабиринта, лично аз ще поведа първия боен отряд!

Люк замислено затвори очи.

— Не е ли прибързано, господарю? По-добре начело да застанат Крий или Хиперион…

— Не — отвърна гласът спокойно, но категорично. — Аз ще ги поведа! Още един ще се присъедини към нас и това ще е напълно достатъчно. Най-сетне ще се въздигна от Тартар…

— Но тялото ви, господарю… — гласът на Люк потрепери.

— Покажи ми меча си, Люк Кастелан!

Сепнах се. Никога преди не бях чувал фамилното име на Люк. Дори не се бях сещал за него.

Люк извади меча си. Двуострият Клеветник искреше зловещо, едната му страна беше изкована от божествен бронз, а другата — от стомана. На няколко пъти се бях изправял срещу него и едва се бях измъквал на косъм от смъртта. Зло оръжие, направено да убива както чудовища, така и простосмъртни. Единственият меч, от който се страхувах.

— Ти ми се врече — напомни му Кронос. — И получи този меч като свидетелство за клетвата си.

— Така е, господарю. Но…

— Искаше сила. И аз ти я дадох. Сега нищо не може да те нарани. Не след дълго ще властваш над боговете и простосмъртните. Не искаш ли да си отмъстиш? Да видиш Олимп повален?

Тялото на Люк потрепери.

— Да!

Ковчегът засия, златиста светлина изпълни каюткомпанията.

— В такъв случай се погрижи челният ни отряд да е готов. Веднага щом сключим споразумението, ще нападнем. Лагерът ще бъде изпепелен! Справим ли се с досадните герои, ще поемем към Олимп!

На вратата се почука. Светлината от саркофага угасна. Люк се изправи. Прибра меча в ножницата, оправи белите си дрехи и си пое дълбоко дъх.

— Влез!

Вратата се отвори. Влязоха две жени със змийски опашки наместо крака. Между тях вървеше Кели, емпусата, която ме беше нападнала в училището, преобразена като мажоретка.

— Здравей, Люк — усмихна се тя. Беше облечена в червена рокля и изглеждаше страхотно, но аз я бях видял в истинския й вид. Знаех какво се криеше под измамната й външност: един магарешки и един бронзов крак, червени очи, вампирски зъби и огнена коса.

— Какво искаш? — попита студено Люк. — Заповядах да не ме безпокоите!

Кели сви нацупено устни.

— Защо се държиш толкова грубо? Изглеждаш напрегнат. Не искаш ли да ти направя един масаж?

Той отстъпи назад.

— Ако носиш новини, докладвай. Иначе — навън!

— Защо си толкова груб напоследък? Преди с теб беше забавно.

— Но след това видях какво направи с онова момче в Сиатъл.

— О, той не означаваше нищо за мен — отвърна Кели. — Само закуска, нищо повече. Знаеш, че сърцето ми принадлежи на теб, Люк.

— Благодаря, не. Говори или напусни!

Тя сви рамене.

— Както искаш. Авангардът е готов и очаква заповедите ти. Може да тръгнем… — тя се намръщи.

— Какво? — попита подозрително Люк.

— Усещам нещо — отвърна Кели. — Сетивата ти са закърнели, Люк. Наблюдават ни!

Тя огледа каюткомпанията. Погледът й се спря върху мен. Лицето й се сгърчи в страховита маска. Оголи зъби и скочи към мен.

Събудих се с разтуптяно сърце. Струваше ми се, че зъбите на емпусата са на милиметри от гърлото ми.

Тайсън похъркваше на съседното легло. Това леко ме поуспокои.

Нямах представа как Кели беше успяла да ме усети в съня, но това, което научих, ми дойде в повече. Армията на врага беше готова, Кронос лично щеше да я поведе. Оставаше им само да намерят начин да се ориентират в Лабиринта, за да нападнат лагера и очевидно Люк беше убеден, че това ще се случи съвсем скоро.

Изкушавах се да изтичам да събудя Анабет и да й разкажа, но беше посред нощ. След това си дадох сметка, че вътре беше по-светло, отколкото би трябвало. Фонтанът излъчваше синьо-зелено сияние, още по-ярко и настойчиво от онова предишната вечер. Водата само дето не жужеше.

Станах от леглото и се приближих.

Този път не се чу глас, упътващ ме да пусна драхма. Имах чувството, че фонтанът само ме е чакал да се събудя.

Сигурно щеше да е по-добре да се върна в леглото. Но вместо това си спомних какво бях видял предишната нощ — странния образ на Нико на брега на река Стикс.

— Искаш да ми покажеш нещо ли? — попитах на глас.

Фонтанът не отговори.

Не хвърлих монета в парата, но този път тя явно не беше необходима. Все едно някаква друга сила беше поела контрола над водата от богинята Ирида. Парата заблещука. Появи се Нико. Вече не беше в Подземното царство. Стоеше в някакво гробище под обсипано със звезди небе. Около него се извисяваха огромни върби.

Пред него копаеха няколко гробари. Чух тракане на лопати, видях как се изхвърля пръст от дупката. Нико беше облечен с черно наметало. Виеха се кълба мъгла. Беше топло и влажно, квакаха жаби. В краката на Нико лежеше голяма торба на „Уол Март“.

— Достатъчно ли е дълбока? — попита Нико. Звучеше ядосан.

— Почти, господарю — отвърна духът, когото бях видял с него предишния път. — Но пак ви казвам, господарю, не е нужно. Нали вече можете да се съветвате с мен?

— Искам да чуя и второ мнение. — Нико щракна с пръсти и копачите спряха работа. От дупката изпълзяха два силуета. Не бяха хора, а скелети в изгнили дрехи. — Свободни сте. Благодаря ви.

Скелетите се разпаднаха на купчина кости.

— Със същия успех може да благодарите на лопатите — измърмори сянката. — И те толкова ще ви разберат.

Нико не му обърна внимание. Бръкна в торбата и извади стек с дванайсет кока-коли. Отвори една кутийка, но не отпи, а изля съдържанието в гроба.

— Нека мъртвите вкусят отново — прошепна той. Нека се надигнат и приемат приношението ми. Нека си спомнят.

Хвърли останалите кутийки в гроба и извади шарена хартиена торба. Отдавна не бях виждал такива, но веднага я познах — Happy Meal на „Макдоналдс“.

Обърна я и изтърси в дупката пържените картофки и хамбургера.

— По мое време използвахме животинска кръв — измърмори духът. — Върши същата работа. Те няма да усетят разликата.

— Все пак им дължим някакво уважение — отвърна Нико.

— Добре, но поне ми дайте играчката — примоли се сянката.

— Мълчи! — заповяда той. Хвърли още няколко кутийки безалкохолно, сандвичи и картофки в гроба и занарежда на старогръцки. Хванах само няколко думи — нещо за мъртвите, спомените, ставането от гроба и тем подобни симпатични работи.

Гробът забълбука. Надигна се пенеста кафява течност, сякаш цялата дупка беше пълна с кока-кола. Мъглата се сгъсти. Жабите замлъкнаха. Сред паметниците се появиха силуети: синкави сенки в човешка форма. Нико беше призовал мъртвите с кока-кола и чийзбургери.

— Много са — обади се притеснено духът. — Не си знаете силата.

— Спокойно, всичко е под контрол — отвърна Нико, но гласът му трепереше. Извади меча си — късо острие, направено от черен метал. За първи път виждах нещо подобно. Не беше от божествен бронз, нито пък от стомана. Може би беше от желязо. Щом го зърнаха, сенките се отдръпнаха.

— Един по един! — заповяда Нико.

Един силует пристъпи напред и коленичи пред ямата. Залочи като куче. Призрачните му ръце лакомо загребваха пържени картофки. Когато се изправи, вече беше придобил много по-ясни очертания — момче с гръцка броня, с къдрава коса и зелени очи. Наметалото му се придържаше със закопчалка във формата на раковина.

— Кой си ти? — попита Нико. — Говори!

Момчето се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни. След това се разнесе сух, като шумоляща хартия глас:

— Тезей.

Не можеше да бъде! Нямаше как да е Тезей. Това беше някакво си момче. Бях израснал с историите за Минотавъра и винаги си го бях представял като едър и силен мъжага. А призракът, който виждах сега, не беше нито силен, нито висок. И на години беше най-много колкото мен.

— Как мога да върна сестра си? — попита Нико.

Очите на Тезей бяха безжизнени.

— Не се и опитвай. Би било лудост.

— Отговори ми!

— Вторият мъж на майка ми умря — заразказва Тезей. — Хвърли се в морето, защото реши, че съм загинал в Лабиринта. Исках да го върна, но не успях.

— Размяната на душите, господарю! — изсъска духът. — Попитайте го за нея!

Тезей се намръщи.

— Този глас ми е познат! Познавам го!

— Нищо подобно, глупако! — сряза го духът. — Отговори на въпроса на господаря и не дрънкай глупости!

— Познавам те! — настоя Тезей, който сякаш се мъчеше да си припомни.

— Искам да разбера за сестра ми — обади се Нико. — Слизането в Лабиринта ще ми помогне ли да си я върна?

Тезей се оглеждаше, но явно не можеше да види духа. Бавно се обърна отново към Нико.

— Лабиринтът е опасен. Едно-единствено ми помогна да премина през него: любовта на момичето. Само нишката не е достатъчна. Ако не беше царската дъщеря да ме води…

— На нас не ни трябва — обади се духът. — Аз ще ви водя, господарю. Попитайте го дали е вярно за размяната на душите. Той ще ви каже.

— Душа за душа — рече Нико. — Вярно ли е?

— Ами… строго погледнато, да. Но…

— Замълчи! — прекъсна го духът.

Изведнъж другите сенки край гроба се раздвижиха нетърпеливо. Размърдаха се и зашепнаха смутено.

— Искам да видя сестра си! — заповяда Нико. — Къде е тя?

— Той идва! — рече уплашено Тезей. — Усетил е, че призовавате мъртвите. И идва насам.

— Кой? — попита Нико.

— Дошъл е да разбере откъде струи тази мощ — продължи Тезей. — Трябва да ни освободите!

Водата във фонтана затрептя и зажужа. Изведнъж осъзнах, че цялата хижа се тресеше. Шумът се усили. Образът на Нико засия, стана толкова ярък, че трябваше да отклоня очи.

— Стига! — извиках силно. — Достатъчно!

Фонтанът се пропука. Тайсън прошепна нещо насън и се обърна. Лилавото сияние хвърляше ужасни призрачни сенки по стените, все едно в хижата прииждаха духовете на мъртвите.

В отчаянието си извадих Въртоп и с един удар разсякох фонтана. По пода плисна солена вода, големият каменен басейн се разпадна на парчета. Тайсън изсумтя и отново прошепна нещо, но не се събуди.

Отпуснах се на земята разтреперан. Така ме намери на сутринта Тайсън — взрян в останките на фонтана.

На зазоряване се събрахме край Юмрука на Зевс. В раницата си носех термос с нектар, пакетче амброзия, спален чувал, дрехи, фенер и резервни батерии. Въртоп беше в джоба ми, а на китката ми искреше вълшебният щит-часовник, който Тайсън ми беше направил.

Утрото беше ясно. Мъглата се бе вдигнала и небето беше синьо. Днес лагерниците щяха да тренират, да летят с пегаси, да се упражняват да стрелят с лък и да се катерят по стената с лава, а ние се спускахме под земята.

Хвойничка и Гроувър стояха настрани. Личеше си, че Хвойничка е плакала, но сега се държеше, за да не обезсърчава Гроувър. Не спираше да оправя дрехите му, нагласяше му шапката, махаше косъмчета от ризата му. Тъй като нямахме представа какво ще открием долу, той беше облечен като човек — с шапка, за да скрие рогцата, джинси и кецове, за да не се виждат копитата.

Хирон, Квинт, Госпожа О’Лиъри и още много лагерници бяха дошли да ни пожелаят успех, но наоколо цареше необичайна за едно изпращане суматоха. До скалите бяха опънати две палатки за часовоите, които щяха да охраняват входа към пещерата. Бекендорф и братята му нареждаха препятствия, набучваха заострени колове на пътя на врага и копаеха окопи. Хирон беше заповядал входът да не остава без надзор.

Анабет за пореден път проверяваше раницата си. Когато се появихме с Тайсън, тя се намръщи:

— Пърси, изглеждаш ужасно.

— През нощта е убил фонтана — прошепна й Тайсън.

— Какво? — премига тя.

Но преди да успея да обясня, при нас доприпка Гроувър.

— Май вече сте готови, а?

Опитваше се да звучи бодро, но си личеше, че е притеснен. Не исках да го плаша повече, но си спомних за съня си и преди да размисля, извиках:

— Хирон, може ли да те помоля нещо?

— Разбира се, момчето ми.

— Ей сега се връщам — казах на останалите и кимнах към дърветата. Хирон вдигна вежди, но ме последва. — Снощи сънувах Люк и Кронос.

Разказах му подробно. Той ме изслуша със сведена глава, все едно новините прибавяха нов товар на плещите му.

— Точно от това се страхувах — рече той. — Срещу баща ми нямаме никакъв шанс.

Хирон рядко наричаше Кронос „баща ми“, макар че това беше общоизвестно. Всички в Древна Гърция — богове, чудовища, титани — бяха свързани един с друг. Но Хирон не се хвалеше наляво-надясно: „Баща ми е всемогъщият господар на злите титани, който иска да унищожи западната цивилизация. И когато порасна, искам да стана като него!“

— Някаква идея за какво споразумение става дума? — попитах.

— Не съм сигурен, но подозирам, че се опитват да сключат сделка с Дедал. Ако старият изобретател наистина е жив и не е полудял от хилядолетния си престой в Лабиринта… Кронос може да намери начин да подчини всеки на волята си.

— Не всеки — заклех се аз.

Хирон се насили да се усмихне.

— Да. Може би не всеки, наистина. Но бъди нащрек, Пърси. Подозирам, че Кронос може да търси Дедал не само за да разбере как да използва Лабиринта.

— А за какво друго?

— С Анабет си бяхме говорили за това. Помниш ли какво ми каза след първото си качване на борда на „Принцеса Андромеда“, когато видя златния саркофаг?

Кимнах.

— Люк обясняваше, че Кронос ще се надигне от Тартар и че се появява в ковчега парче по парче всеки път, когато някой се присъедини към армията им.

— И какво точно каза Люк, че ще направят, когато Кронос се появи?

По гърба ми полазиха студени тръпки.

— Че ще направят на Кронос ново тяло, достойно за пещите на Хефест.

— Точно така — кимна Хирон. — Дедал е най-великият изобретател на света. Той е създал не само Лабиринта, а и много други неща. Роботи, мислещи машини… Може би Кронос иска Дедал да му направи ново тяло…

Страшно ободрителна мисъл.

— Значи трябва първи да стигнем до Дедал — рекох — и да го убедим да откаже.

Хирон се взираше замислено в дърветата.

— Има още нещо, което не разбирам… Това с последния, който ще се присъедини към тях. Не ми харесва.

Замълчах си, макар да ме гризеше съвестта. Бях решил да не казвам на Хирон, че Нико е син на Хадес. Но в този ред на мисли… Ами ако Кронос знаеше за Нико? Ако успееше да го привлече към себе си? Бях на косъм да призная всичко на Хирон, но не го направих, защото не вярвах, че Хирон е в състояние да го предотврати. Трябваше сам да намеря Нико. Да му обясня как стояха нещата и да го накарам да се вслуша в думите ми.

— Не знам — рекох. — Но има и друго… Каза ми го Хвойничка, може би не е зле да го знаеш.

Обясних, че дриадата е видяла Квинт да обикаля сред скалите.

Хирон стисна зъби.

— Това не ме изненадва.

— Не те… Значи си знаел?

— Пърси, когато Квинт се появи в лагера и предложи услугите си… само един глупак не би заподозрял нещо.

— В такъв случай, защо го прие?

— Защото понякога е по-добре да държиш този, на когото нямаш доверие, край себе си, за да ти е пред очите. Може да казва истината и да е обикновен полубог, който си търси нов дом. Засега не е направил нищо, което да постави под съмнение верността му. Но бъди сигурен, че няма да го изпускам от погледа си и…

Анабет се приближи, сигурно се чудеше какво толкова обсъждаме.

— Пърси, готов ли си?

Кимнах. Пъхнах ръка в джоба и напипах свирката, която Квинт ми беше дал. Вдигнах глава, учителят по фехтовка ме наблюдаваше напрегнато. Вдигна ръка и ми помаха.

„Шпионите ни докладват успех“ — беше казал Люк. Още същия ден, в който бяхме решили да тръгнем на подвиг, той вече беше известен за плановете ни.

— Пазете се — заръча ни Хирон. — И успех!

— И на теб — отвърнах.

Поехме към скалите, където вече ни чакаха Тайсън и Гроувър. Взрях се в процепа между камъните, който след миг щеше да ни погълне.

— Е — смутено измърмори Гроувър, — сбогом, слънце!

— И привет, скали — добави Тайсън.

Четиримата се спуснахме в мрака.