Битката за Лабиринта

Петнайсета глава Открадваме едни малко използвани криле

— Насам! — извика Рейчъл.

— И защо да те следваме? — попита троснато Анабет. Нали ти ни заведе право в капана!

— Просто натам беше пътят — отвърна Рейчъл. — А сега е насам. Хайде!

Анабет недоволно ни последва. Рейчъл като че ли много добре знаеше къде отива. Взимаше на скорост завоите и не се колебаеше на разклоненията. Веднъж ни заповяда да залегнем, проснахме се по корем и една огромна брадва изсвистя над нас. Продължихме напред, все едно нищо не се е случило.

Бързо се отказах от опитите да запомня колко пъти и къде точно завихме по нови коридори. По някое време спряхме да починем в просторна зала с размерите на физкултурен салон със стари мраморни колони, поддържащи тавана. Ослушах се напрегнато, но не се чуваше да ни преследват. Явно Люк и чудовищата му бяха изгубили следите ни в Лабиринта.

Едва сега осъзнах, че и Госпожа О’Лиъри я нямаше. Нямах представа кога беше изчезнала. Не знаех дали се е загубила, или се е спряла, за да се бие с чудовищата. Буца заседна в гърлото ми. Хрътката ни беше спасила, а аз дори не бях изчакал да видя идва ли след нас.

Етан се свлече на пода с тежка въздишка.

— Вие сте луди!

Свали шлема си. Лицето му лъщеше от пот.

Анабет ахна.

— Помня те! Ти беше в хижата на Хермес, при другите деца с неустановени родители.

Той я изгледа мрачно.

— А ти си Анабет. И аз те помня.

— Какво… какво е станало с окото ти?

Етан извърна глава, очевидно не желаеше да говори за това.

— Значи теб съм сънувал — рекох. — Теб са заловили хората на Люк, а не Нико.

— Кой е Нико?

— Няма значение — обади се Анабет. — Защо искаше да минеш на страната на лошите?

— Няма лоши и добри — озъби се той. — На боговете не им пука за нас. Защо да не…

— Защо да не се присъединиш към армия, която те праща на смъртоносен двубой само за забавление? — прекъсна го Анабет. — Да, и аз това се чудя.

Етан се изправи с мъка.

— Нямам намерение да споря с вас. Благодаря ви за помощта, но си тръгвам.

— Ела с нас при Дедал — предложих му. — След това ще си добре дошъл в лагера.

— Вярно сте луди, щом смятате, че Дедал ще ви помогне.

— Длъжен е — отсече Анабет. — Ще го накараме.

Етан изсумтя.

— Да бе! Успех!

Хванах го за ръката.

— Наистина ли искаш да тръгнеш пак сам из Лабиринта? Това е самоубийство!

В окото му пламтеше едва сдържана ярост. Превръзката на другото беше избледняла и оръфана по краищата, явно я носеше отдавна.

— Не биваше да ме оставяш жив, Джаксън. В тази война няма място за милост.

И хукна обратно в тъмния проход, от който бяхме дошли.

С Анабет и Рейчъл бяхме толкова уморени, че решихме да преспим в голямата зала. Събрах малко дърва и запалихме огън. По колоните, които се извисяваха край нас като дървета, затанцуваха сенки.

— Нещо не беше наред с Люк — измърмори Анабет, ръчкайки огъня с ножа си. — Направи ли ти впечатление как се държеше?

— Видя ми се в добро настроение — отвърнах. — Явно се забавляваше да гледа как на арената умират герои.

— Не е вярно! Имаше му нещо. Изглеждаше… притеснен. Заповяда на чудовищата да не ме убиват. Искаше да говори с мен.

— Да бе, да ти каже: „Здрасти, Анабет! Ела и седни тук, докато чудовищата ми разкъсат приятелите ти. Адски ще е забавно!“

— Невъзможен си! — изръмжа Анабет. Прибра ножа в канията и се обърна към Рейчъл. — И оттук накъде, Сакагавеа2?

Рейчъл не отговори веднага. След случилото се на арената беше странно притихнала. Дори не си правеше труда да отговаря на саркастичните забележки на Анабет. С върха на обгорена в огъня пръчка, рисуваше по пода чудовищата, които бяхме видели. Само с няколко движения на ръката успяваше да щрихира скитски дракон, който да изглежда като жив.

— Ще следваме пътя — отвърна накрая тя. — Светлинките по пода.

— Светлинките, които ни отведоха в капана? — попита Анабет.

— Остави я на мира, Анабет — обадих се аз. — Нали виждаш, че прави всичко по силите си.

Анабет се надигна.

— Огънят ще угасне. Ще отида да събера още дърва, докато вие двамата обсъждате бъдещите ни планове.

Тя изчезна ядосано в сенките.

Рейчъл рисуваше нова фигура — черен Антей, увиснал на вериги.

— Обикновено Анабет не се държи така — рекох. — Не знам какво й става.

Рейчъл вдигна вежди.

— Сигурен ли си, че не знаеш?

— Какво имаш предвид?

— Момчета! — измърмори тя. — Слепи като къртици!

— Няма нужда и ти да ми се нахвърляш! Виж, съжалявам, че те забърках.

— Не, беше прав — отвърна Рейчъл. — Наистина виждам пътя. Не мога да го обясня, но за мен е ясно накъде трябва да вървим. — Посочи в мрака към другия край на залата. — Работилницата е натам. Тя е центърът на Лабиринта. Вече сме много близо до нея. Нямам представа защо пътят минаваше през арената. Съжалявам. Уплаших се, че ще умреш.

Звучеше така, сякаш едва се сдържаше да не се разплаче.

— Спокойно, свикнал съм да съм на косъм от смъртта отвърнах аз. — Не си виновна.

Тя ме погледна в очите.

— Значи така си прекарваш летата? Биеш се с чудовища. Спасяваш света. Остава ли ти време за нещо нормално?

Не се бях замислял за това. За последно животът ми беше нормален… всъщност, никога не е бил.

— Децата на богове свикват с това. Или не точно свикват, а… — Размърдах се смутено. — А ти? Какво правиш през ваканциите?

Рейчъл сви рамене.

— Рисувам. Чета.

Аха. Дотук бяхме с общите интереси.

— А семейството ти?

Усетих как настръхна, явно това беше болезнен въпрос.

— Ами… семейство като семейство, нищо особено.

— Каза, че няма да забележат отсъствието ти.

Тя остави пръчката, с която рисуваше.

— Уф, едва се държа. По-добре да поспя малко.

— Да, добре. Извинявай…

Рейчъл се сви на една страна и положи глава върху спалния чувал. Затвори очи, не помръдваше, но имах чувството, че не спеше.

Няколко минути по-късно се върна Анабет. Хвърчи наръч съчки в огъня. Погледна Рейчъл, после мен.

— Аз ще поема първата стража — рече тя. — И ти трябва да поспиш.

— Не е нужно да се държиш така.

— Как?

— Ами… няма значение. — Легнах. Чувствах се отвратително. Бях толкова уморен, че заспах в мига, в който затворих очи.

В съня си чух смях. Студен, груб смях, като стържене на нож в камък.

Стоях на ръба на яма в дълбините на Тартар. Под мен трепкаше мастилена чернота.

— Толкова си близо до смъртта, геройче! — обади се гласът на Кронос. — И въпреки това си оставаш сляп!

Този път гласът звучеше по-различно. Сякаш идваше от истинско тяло, а не от… от това, което беше Кронос в състоянието си на кайма.

— Трябва да съм ти благодарен — продължи титанът. — Благодарение на теб ще се въздигна отново.

Сенките в пещерата се сгъстиха. Опитах се да отстъпя от ръба на ямата, но все едно плувах в желе. Времето забави своя ход. Почти бях спрял да дишам.

— Ще ти се отплатя с услуга — рече Кронос. — Господарят на титаните винаги плаща дълговете си. Какво ще кажеш да зърнеш за миг приятелите, които изостави…

Мракът потрепери и се озовах в друга пещера.

— Побързай! — извика Тайсън и връхлетя към мен. Гроувър се олюляваше зад него. От прохода, през който бяха дошли, се чу грохот и се показа главата на огромна змия. Влечугото беше толкова дебело, че едва се провираше през тунела. Главата й беше във формата на ромбоид като на гърмяща змия, в жълтите й очи искреше омраза. Отвори уста, зъбите й бяха големи колкото Тайсън.

Стрелна се към Гроувър, но той успя да отскочи настрани и змията напълни устата си с пръст. Тайсън грабна една скала и я запрати по чудовището. Улучи го между очите, обаче то само се сви назад и изсъска.

— Ще те глътне! — извика Гроувър.

— Откъде знаеш?

— Току-що ми го каза! Бягай!

Тайсън се шмугна към ъгъла, но змията го перна с главата си и го събори на пода.

— Не! — изкрещя Гроувър. Змията се уви около зашеметения циклоп и започна да го задушава.

Тайсън напрегна мускули, опитваше се да удържи на натиска с огромната си сила, ала влечугото го стискаше здраво. Гроувър ожесточено налагаше змията с флейтата си, макар че със същия успех би могъл да налага и каменен зид.

Цялата пещера потрепери, змията се стягаше около омаломощения Тайсън.

Гроувър засвири с флейтата си и от тавана се посипаха сталактити. Целият таван като че ли се срутваше върху тях…

Събудих се, Анабет ме разтърсваше здраво за рамото.

— Пърси, събуди се!

— Тайсън! Тайсън е в опасност! — измърморих аз. Трябва да му помогнем!

— Всяко нещо с времето си — отвърна тя. — Има земетресение!

Залата се тресеше.

— Рейчъл! — изкрещях. Тя веднага отвори очи. Сграбчи раницата си и тримата побягнахме. Почти бяхме стигнали до отвора в дъното, когато една от колоните се прекърши с гръмовен стон. Досами нас се стовариха сто тона мрамор.

Щом стигнахме до тунела, се обърнахме и видяхме как една след друга падат и другите колони като плочки домино. Към нас се понесе гъст облак бял прах и ние отново хукнахме напред.

— В крайна сметка този път ще вземе да ми хареса — измърмори Анабет.

Не след дълго пред нас се появи светлина — най-обикновена електрическа светлина.

— Натам! — обяви Рейчъл.

Последвахме я по коридор от неръждаема стомана, който напомняше на част от космическа станция от някой научнофантастичен филм. От тавана искряха флуоресцентни лампи. Подът беше покрит от метална решетка.

Толкова бях свикнал с мрака, че сега светлината ми се струваше прекалено ярка. На силното осветление Рейчъл и Анабет изглеждаха ужасно бледи.

— Насам! — извика Рейчъл и ускори ход. — Почти стигнахме!

— Не може да е това! — заяви Анабет. — Работилницата трябва да е в най-старата част от Лабиринта. Това тук не…

Замълча, бяхме стигнали пред двойни метални врати. На нивото на очите в стоманата беше изгравирана голяма синя гръцка буква Δ.

— Това е! — обяви Рейчъл. — Работилницата на Дедал.

Анабет натисна знака и вратите се разтвориха със съскане.

— Древна архитектура, а? — измърморих аз.

Анабет се намръщи. Пристъпихме вътре.

Първото, което ме смая, беше дневната светлина — през огромни прозорци нахлуваше ослепително слънце. Кой би очаквал подобно нещо в тъмница? Работилницата беше по-скоро ателие, с високи повече от десет метра тавани и флуоресцентни лампи, покрит с лъскави каменни плочи под и работни маси край прозорците. Вита стълба водеше към мансарда на горния стаж. На седем-осем статива се виждаха ръчно нарисувани чертежи на сгради и машини, които ми заприличаха на скици на Леонардо да Винчи. По масите лежаха няколко лаптопа. На една лавица бяха подредени стъкленици със зелена течност — гръцки огън. Имаше и какви ли не изобретения — странни метални творения, които не ми бяха ясно за какво служеха. Едно от тях представляваше бронзов стол с прикрепени електрически кабели, който напомняше на уред за мъчения. В отсрещния ъгъл се мъдреше метално яйце с човешки ръст. Над него висеше часовник, който като че ли беше направен изцяло от стъкло и се виждаха как се търкалят колелцата вътре. На стената бяха закачени няколко бронзови и сребърни крила.

— Di immortales! — ахна Анабет. Изтича до най-близкия статив и се взря в чертежа. — Той е истински гении! Погледни само силуета на тази сграда!

— И художник — добави смаяно Рейчъл. — Крилете са страхотни!

Крилете изглеждаха много по-майсторски изработени от онези в съня ми. Перата бяха здраво преплетени едно в друго. Вместо с восък, крилете се прикрепяха към тялото със самозалепващи се ленти.

Не изпусках от ръка Въртоп. Дедал го нямаше, но си личеше, че работилницата е била използвана съвсем скоро. Лаптопите бяха включени. На една от масите имаше недоядено парче кекс с боровинки и чаша с кафе.

Пристъпих към прозореца. Гледката беше невероятна. В далечината се извисяваха Скалистите планини. Намирахме се високо в подножието, на поне двеста и петдесет метра височина, а под нас се простираше долина, изпъстрена с червени плата, скали и каменни стълбове. Все едно някакво гигантско хлапе си е играло да строи замък с канари с размерите на небостъргач и след това го е съборило.

— Къде ли сме? — зачудих се на глас.

— В Колорадо Спрингс — обади се глас зад нас. — В Градината на боговете.

На витата стълба зад нас стоеше с изваден меч треньорът ни по фехтовка Квинт.

— Какво сте направили с Дедал? — извика Анабет.

Квинт се усмихна.

— Повярвай ми, скъпа, не ти и трябва да го виждаш.

— Господин Предател — изръмжа тя, — не сме се преборили със скитски дракон, човек с три тела и превъртял сфинкс, за да говорим с вас. Къде е Дедал?

Учителят по фехтовка слезе по стълбата, държеше меча си с върха надолу. Беше облечен с джинси, ботуши и тениска с логото на лагера, което си беше направо подигравка, тъй като вече знаехме със сигурност, че е шпионин. Нямах представа дали ще успея да го надвия в пряк двубой. Беше истински майстор. Но май щеше да ми се наложи да се опитам.

— Мислите ме за човек на Кронос — рече той. — Смятате, че работя за Люк.

— Добро утро! — подхвърли саркастично Анабет.

— Ти си умно момиче — рече Квинт. — Но грешиш. Аз сам съм си господар.

— Люк спомена името ви — обадих се аз. — Герион също ви познаваше. Били сте в ранчото му.

— Разбира се — кимна той. — Бил съм почти навсякъде. Дори и тук.

Мина покрай мен спокойно, сякаш не представлявах никаква заплаха, и застана до прозореца.

— Гледката се мени всеки ден — продължи замислено Квинт. — Винаги е от някое високо място. Вчера беше от небостъргач в Манхатън. Предишния ден беше към езерото Мичиган. Ала най-често е към Градината на боговете. Подходящо име, струва ми се.

— И преди сте били тук, така ли? — попитах.

— Разбира се.

— Това там илюзия ли е? — попитах. — Някакъв запис?

— Не — обади се Рейчъл. — Съвсем истинско е. Наистина сме в Колорадо.

Квинт се обърна към нея.

— Виждаш ясно, нали? Напомняш ми на една друга простосмъртна девойка, която познавах. И която скъпо плати за дарбата си.

— Край на игричките! — заявих аз. — Какво сте направили с Дедал?

Квинт впи поглед в мен.

— Не е зле да се научиш от приятелката си да виждаш ясно, момчето ми. Аз съм Дедал!

Сигурно съществуват хиляди възможни отговора на подобно изявление, от „Знаех си!“, през „Лъжец!“ до „Да бе, да! А аз пък съм Зевс“, но единственият, който ми дойде на мига, беше:

— Но вие не сте изобретател! Вие сте учител по фехтовка!

— Аз съм и едното, и другото — отвърна той. — Както и архитект. И учен. Освен това, играя прилично баскетбол за старец, за първи път хванал топка в ръцете си на двехилядния си рожден ден. Човекът на изкуството трябва да бъде добър в много области.

— Така е — кимна Рейчъл. — Аз, например, мога да рисувам не само с ръце, но и с крака.

— Виждаш ли? — усмихна се Квинт. — Всестранно развита девойка!

— Но вие дори не приличате на Дедал — възразих. — Сънувах го и…

Млъкнах рязко. Не, не можеше да бъде!

— Да — кимна той. — Най-сетне се досети за истината.

— Това е робот! Направили сте си ново тяло!

— Пърси — обади се смутено Анабет, — това е невъзможно. Не може да е… робот!

Квинт се усмихна.

— Знаеш ли какво означава името ми, скъпа?

— Да, на латински е „пет“. Но…

— Това е петото ми поредно тяло. — Учителят по фехтовка протегна ръка. Натисна лакътя си и в кожата над китката се отвори капаче. Отдолу се виждаха бронзови механизми и искрящи жици.

— Невероятно! — възкликна Рейчъл.

— Чудовищно! — измърморих аз.

— Намерили сте начин да прехвърляте душата си в машина? — попита Анабет. — Това е… това е противоестествено!

— Уверявам те, скъпа, че пак съм си старият аз. Оставам си Дедал. Майка ти, Атина, не ми позволява да го забравя.

Той разтегна яката на тениската си. На шията му се видя белега, който бях зърнал още в лагера — върху кожата му беше жигосана птичка.

— Дамгата на убиец! — ахна Анабет.

— Заради племенника ви Пердикс — предположих аз. — Момчето, което бутнахте от кулата.

Лицето му се помрачи.

— Не го бутнах. Просто…

— Накарахте го да изгуби равновесие — обадих се. — И го оставихте да умре.

Квинт се взираше през прозореца към лилавеещите планини.

— Съжалявам за това, което сторих, Пърси. Бях гневен и обиден. Но не мога да върна времето назад и Атина не ми позволява да го забравя. След смъртта на Пердикс, тя го превърна в яребица и жигоса птицата на шията ми, за да ми напомня винаги за стореното. Колкото и пъти да се прехвърлям в ново тяло, дамгата отново се появява.

Взрях се в очите му и видях, че пред мен стоеше същият човек, когото бях видял в съня си. Лицето му беше съвсем различно, но душата, разумът и тъгата си бяха същите.

— Наистина сте Дедал — рекох. — Но защо дойдохте в лагера? Защо ни шпионирахте?

— За да видя дали лагерът ви си заслужава да бъде спасен. Люк ми беше разказал своята версия, а аз исках да си формирам лични впечатления.

— Значи все пак сте говорили с Люк.

— О, да. На няколко пъти. Той е доста убедителен младеж.

— Но вече видяхте лагера! — извика Анабет. — И знаете, че се нуждаем от помощта ви. Не може да пуснете Люк през Лабиринта!

Дедал остави меча си на масата.

— Лабиринтът вече не се подчинява на волята ми, Анабет. Да, аз съм неговият създател и в известен смисъл той е свързан с жизнената ми сила. Но отдавна го оставих да се разраства самостоятелно. Това е цената, която платих, за да не бъда обезпокояван от никого, докато съм в него.

— Кой би тръгнал да ви безпокои?

— Боговете — отговори той. — Както и смъртта. Жив съм повече от две хиляди години, скъпа, само защото успявам да се изплъзна от лапите на смъртта.

— Но как изобщо е възможно да се скриете от Хадес? — попитах. — Все пак, той… фуриите…

— Те далеч не са всесилни — отвърна изобретателят. — Нито пък са всевиждащи. Срещал си ги, Пърси. Знаеш, че съм прав. Един умен човек може да им се изплъзне, а и аз съм се покрил дълбоко. Единствено най-големият ми враг продължава да ме преследва, макар че засега напълно безрезултатно.

— Говорите за Минос, нали?

Дедал кимна.

— Той ме преследва неуморно. Сега, когато съди мъртвите, копнее за мига, в който ще се изправя пред него, за да ме накаже за престъпленията ми. След като загина от ръцете на дъщерите на Кокал, духът му започна да ме измъчва в сънищата ми. Закле се, че ще ме издири. И аз направих единственото, което ми оставаше. Скрих се. Слязох в Лабиринта. Реших, че това ще бъде венецът на делата ми: да измамя смъртта.

— И сте успели — прошепна смаяно Анабет. — Цели две хиляди години…

Звучеше, сякаш му се възхищаваше въпреки извършените от него престъпления.

В този миг от коридора се разнесе силен лай. Чу се бумкане на тежки лапи по вратата и Госпожа О’Лиъри връхлетя в работилницата. Пътьом ме близна по лицето и щастливо скочи към Дедал, като едва не го събори на земята.

— Ето я и старата ми приятелка! — възкликна Дедал и почеса хрътката зад ушите. — Единствената ми спътница през всичките изминали дълги години.

— Вие я изпратихте да ме спаси — рекох. — Свирката не беше измама.

Той кимна.

— Нима си се съмнявал в нея, Пърси? Ти имаш добро сърце. Личеше си, че Госпожа О’Лиъри те харесва. Исках да ти помогна. А и… сигурно съм изпитвал известна вина…

— Вина ли? За какво?

— За това, че търсенето ви ще е напразно.

— Какво? — извика Анабет. — Вие все още можете да ни помогнете. Длъжен сте! Дайте нишката на Ариадна на нас, не на Люк.

— А, нишката… Казах на Люк, че е по-добре да си намери за водач някой простосмъртен с ясно зрение, но той не ми повярва. На всяка цена искаше вълшебен инструмент. Нишката ще му свърши работа. Не е толкова надеждна като вашата приятелка, но все пак ще му свърши работа.

— И къде е тя? — попита Анабет.

— У Люк — рече тъжно Дедал. — Съжалявам, скъпа. Закъсняхте с няколко часа.

Сърцето ми отиде в петите. Изведнъж ми стана ясно защо Люк беше в толкова добро настроение на арената. Вече е бил получил нишката от Дедал и единственото препятствие пред отряда му е било господарят на арената. С убиването на Антей аз бях разчистил пътя му.

— Кронос ми обеща свобода — продължи изобретателят. — След като свали Хадес, ще ме сложи начело на Подземното царство. Ще върна сина си Икар. Ще възмездя горкия Пердикс. Ще хвърля духа на Минос в Тартар, откъдето той няма да може да ме преследва. И вече няма да е нужно да бягам от смъртта.

— Това ли е гениалната ви идея? — изкрещя Анабет. — Ще оставите Люк да унищожи лагера, да избие стотици полубогове и след това да нападне Олимп? Готов сте да видите как се сгромолясва целият свят, само за да получите това, което искате?

— Каузата ви е обречена, скъпа. Разбрах го веднага, щом започнах работа в лагера. Няма как да отблъснете мощта на Кронос.

— Не е вярно!

— Нямах друг избор, скъпа. Предложението беше твърде изкусително, за да откажа. Съжалявам.

Анабет блъсна на земята един статив. По пода се пръснаха чертежи.

— Уважавах ви! Прекланях се пред вас! Построили сте невероятни неща. Решавали сте проблеми. А сега… сега не мога да ви позная. Може би наистина сте само един робот. Трябвало е да умрете още преди две хиляди години!

Вместо да се ядоса, Дедал сведе тъжно глава.

— Вървете да предупредите Хирон. Люк вече разполага с нишката и…

Изведнъж Госпожа О’Лиъри наостри уши.

— Някой идва! — обади се Рейчъл.

Вратите на работилницата се отвориха и вътре политна Нико. Ръцете му бяха оковани. Зад него вървяха Кели и двама лестригони, следвани от духа на Минос. Той вече почти изглеждаше от плът и кръв — блед брадат мъж със студени очи и трепкаща неясна роба.

Царят впи поглед в Дедал.

— Най-сетне, стари приятелю!

Изобретателят стисна зъби. Обърна се към Кели.

— Какво правите тук?

— Люк ти праща поздрави — отвърна Кели. — Реши, че сигурно ще се зарадваш да видиш бившия си работодател Минос.

— Това не влизаше в уговорката ни!

— Така е — кимна емпусата. — Но вече получихме това, което искахме от теб, и сега трябва да удържим и другите си обещания. Минос ни предаде този симпатичен млад полубог, който ще ни свърши чудесна работа. — Тя прокара пръст по брадичката на Нико. — А в замяна поиска единствено главата ти, старче.

Дедал пребледня.

— Предателство…

— Свиквай — отвърна Кели.

— Нико, добре ли си? — обадих се аз.

Той кимна тъжно.

— Съжалявам, Пърси. Минос ми каза, че сте в опасност. Убеди ме да се върна в Лабиринта.

— Искал си да ни помогнеш?

— Излъга ме — поклати глава той. — Излъга ни всички…

Обърнах се към Кели.

— Къде е Люк? Защо не е тук?

Емпусата се усмихна многозначително.

— Зает е. Подготвя атаката. Но не се тревожи, подкрепленията ни ще пристигнат всеки момент. А междувременно аз възнамерявам да похапна!

От пръстите на ръцете й изскочиха дълги нокти. Косата й пламна, краката й приеха истинския си вид — единият магарешки, другият — бронзов.

— Пърси — прошепна Рейчъл, — крилете… Мислиш ли…

— Да! — отвърнах. — Аз ще се опитам да спечеля малко време.

И този миг сякаш цялото царство на Хадес се изсипа на главите ни. Двамата с Анабет нападнахме Кели. Великаните се нахвърлиха на Дедал и Госпожа О’Лиъри скочи да го защити. В блъсканицата Нико падна на земята, а духът на Минос пищеше:

— Убийте изобретателя! Убийте го!

Рейчъл смъкна крилете от стената. Никой не й обръщаше внимание. Кели едва не повали Анабет. Емпусата беше невероятно бърза. Подскачаше по масите, преобръщаше изобретения и не ни оставяше да я доближим. С периферното си зрение видях как Госпожа О’Лиъри впива зъби в ръката на един от лестригоните. Той изпищя от болка и я замята насам-натам, опитвайки се да се отърси от нея. Дедал посегна към меча си, но вторият великан стовари юмрука си върху масата и мечът литна настрани. Стъкленица с гръцки огън падна на земята и се възпламени, огънят бързо се разпространи.

— При мен! — извика Минос. — Духове на мъртвите, елате тук!

Той вдигна призрачните си ръце и край него въздухът зажужа.

— Спри! — обади се Нико, който някак беше успял да се освободи от оковите.

— Нямаш власт над мен, глупако! — изкрещя подигравателно Минос. — През цялото време аз те командвах! Да, душа за душа. Но не твоята сестра ще се върне от мъртвите, а аз! Веднага, щом покося изобретателя!

Край него се появиха сенки, трептяха и се умножаваха, превръщаха се в стражи с критски брони.

— Аз съм син на Хадес! — заяви Нико. — Махайте се!

Минос се разсмя.

— Нямаш власт над мен! Аз съм господарят на мъртвите! Царят на сенките!

— Нищо подобно! — Нико извади меча си. — Аз съм техният господар!

Заби черното острие в пода и то потъна в камъка като в масло.

— Не! — Минос се олюля. — Няма да…

Земята потрепери. Прозорците се разлетяха на парчета, нахлу свеж въздух. В каменните плочи на пода зейна пукнатина и Минос и сенките пропаднаха в бездната.

Лошата новина: битката продължаваше, а аз си бях позволил да се разсея. Кели скочи към мен толкова рязко, че не успях да я отблъсна. Мечът ми отхвръкна настрани, а при падането си ударих главата в масата. Всичко заплува пред очите ми. Не можех да си мръдна ръцете.

Кели се разсмя.

— Предвкусвам колко ще ми се усладиш!

Тя оголи зъби и в следващия миг изведнъж застина. Червените й очи се ококориха. От устата й се откъсна изненадан вик.

— В нашето училище не правим така…

Анабет извади ножа от гърба й и с ужасяващ писък емпусата се разтвори в жълта мъгла.

Анабет ми помогна да се изправя. Все още бях леко замаян, но нямахме време за губене. Госпожа О’Лиъри и Дедал продължаваха схватката си с великаните, отвън долитаха приближаващи се викове. Още чудовища прииждаха към работилницата.

— Трябва да помогнем на Дедал! — рекох.

— Нямаме време — обади се Рейчъл. — Идват подкрепления!

Тя вече си беше сложила крилете и сега екипираше Нико, който изглеждаше пребледнял и изтощен от схватката си с Минос. Крилете залепнаха веднага на раменете му.

— А сега ти! — заповяда тя.

След няколко секунди и четиримата се бяхме обзавели с пъстроцветни криле. Усещах как ме повдига вятърът, нахлуващ през счупените прозорци. Гръцкият огън поглъщаше масите и мебелите, катереше се по витата стълба.

— Дедал! — извиках. — Хайде!

Изобретателят беше ранен на десетки места, но от прорезите в кожата му течеше не кръв, а златисто масло. Беше намерил меча си и използваше парче от маса като щит срещу великаните.

— Няма да оставя госпожа О’Лиъри! — отвърна той. — Вървете!

Нямаше време за спорове. Дори и да останехме, едва ли щяхме да успеем да му помогнем.

— Някой знае ли как се лети с това чудо? — попита недоверчиво Нико.

— Тъкмо сега е най-подходящият момент да се научим — отвърнах и скочихме от прозореца.