Битката за Лабиринта

Шеста глава Срещаме двуликия бог

Изминахме не повече от петдесетина метра и се загубихме.

Проходът нямаше нищо общо с този, в който се бяхме озовали с Анабет предишния път. Сега беше кръгъл като канализационна шахта и на всеки пет метра имаше отвори, преградени с решетки. От любопитство светнах с фенерчето в един от тях, но не видях нищо, освен безкраен мрак. Стори ми се, че чух гласове, но може би беше само шепотът на студения вятър.

Анабет пое водачеството. Тя смяташе, че трябва да се придържаме към лявата стена.

— Ако с една ръка докосваме лявата стена и не се отделяме от нея — рече тя, — лесно ще можем да се върнем обратно.

За съжаление почти веднага лявата стена изчезна. Озовахме се в кръгло помещение, от което тръгваха осем коридора и нямахме никаква представа по кой от тях бяхме стигнали тук.

— Ъъъ… От кой дойдохме? — попита притеснено Гроувър.

— Да се обърнем — предложи Анабет.

Обърнахме се и всеки се озова срещу различен проход. Кошмар! Как можехме да разберем кой от тях водеше обратно към лагера?

— Левите стени лъжат — обяви Тайсън. — А сега накъде?

Анабет прокара лъча на фенерчето по арките на осемте отвора. На мен лично ми се сториха напълно еднакви.

— Насам! — заяви тя.

— Защо? — измърморих аз.

— Въпрос на дедукция — отвърна Анабет.

— Дедукция ли? Искаш да кажеш, че просто налучкваш?

— Хайде, да вървим! — сряза ме тя.

Избраният от нея коридор бързо започна да се стеснява. Стените тук бяха от сив бетон и таванът постоянно се снижаваше, така че се налагаше да вървим приведени. Тайсън направо пълзеше на четири крака.

Учестеното дишане на Гроувър отекваше край нас.

— Не издържам повече — прошепна той. — Стигнахме ли?

— Тук сме от само пет минути — отвърна Анабет.

— Не, много по-отдавна — възрази Гроувър. — И какво би правил тук Пан? Това е точно обратното на дивата природа!

Продължихме напред. Вече бях сигурен, че проходът ще се окаже задънен, когато изведнъж се озовахме в голяма зала. Прокарах лъча на фенерчето по стените и възкликнах:

— Ооо!

Цялата зала беше облицована с керамични плочки. Изображенията бяха зацапани и избледнели, но цветовете все още си личаха — червено, синьо, зелено, златисто. На фриза беше изрисувано пиршество на олимпийските богове. Баща ми, Посейдон, стискаше в едната си ръка тризъбеца, а с другата подаваше чепка грозде на Дионис, за да го превърне във вино. Зевс се веселеше в компанията на сатири, над тях във въздуха летеше Хермес с крилатите сандали. Картините бяха хубави, но не много точни. Все пак бях виждал боговете. Дионис не беше толкова красив, а носът на Хермес беше много по-малък.

В средата на залата се извисяваше фонтан на три нива в който като че ли отдавна не беше текла вода.

— Какво е това? — измърморих. — Прилича на…

— Нещо римско — отвърна Анабет. — Мозайката е на поне две хиляди години.

— Сигурна ли си? — попитах недоверчиво. Не бях много навътре с античната история, но бях сигурен, че Римската империя не се е простирала до Лонг Айлънд.

— Лабиринтът е съставен от отделни парчета — заобяснява Анабет — и постоянно прибавя нови места към себе си. То е единственото архитектурно произведение, което може да нараства от само себе си.

— От думите ти излиза, че е едва ли не нещо живо.

От коридора пред нас се чу стон.

— Нека не говорим, че е жив — изскимтя Гроувър. — Моля ви!

— Добре — въздъхна Анабет. — Да вървим напред.

— Към онзи, дето плаче? — попита притеснено Тайсън.

— Да — кимна тя. — Натам мозайката ми се вижда по стара. Това е добър знак. Работилницата на Дедал би трябвало да е в най-старата част.

Звучеше логично. Но Лабиринтът май си играеше с нас — след двайсетина метра проходът отново беше от бетон, а отстрани вървяха някакви месингови тръби. Стените бяха изрисувани с графити. Един ярък надпис гласеше: „МОЗ МЕ КЕФИ!“.

— Туй май не е от римско време — обадих се аз.

Анабет си пое дълбоко дъх, но замълча и продължи напред.

През няколко метра коридорът завиваше и се появяваха нови разклонения. Първо вървяхме по бетон, после в кал, след това върху плочки и накрая отново по бетон. Нямаше никаква логика в последователността. Минахме през някаква изба с подредени по дървени етажерки прашни бутилки, все едно се бяхме озовали в нечие мазе, само дето нямаше стълба нагоре, а само няколко прохода, водещи настрани.

По-нататък по тавана се появиха дървени греди, над главите ни отекваха разговори и стъпки, явно над главите ни имаше някакъв бар. Хубаво беше, че отново чувахме човешки гласове, само дето нямаше как да стигнем до тях. Бяхме затворени долу в Лабиринта и не можехме да излезем. Малко след това попаднахме на първия скелет.

Беше облечен в нещо като бяла униформа. До него имаше дървена щайга със стъклени бутилки.

— Млекар — оповести Анабет.

— Какво? — попитах.

— На времето са разнасяли мляко по къщите.

— Да, знам, но… Това е било преди милион години, когато майка ми е била малка. Какво прави тук?

— Някои хора влизат в Лабиринта по погрешка — отвърна тя. — Други идват нарочно и завинаги остават тук. В миналото критяните са затваряли в него хора като човешко жертвоприношение.

Гроувър преглътна.

— Отдавна е тук. — Посочи покритите с дебел слой прах бутилки. Пръстите на скелета бяха впити в тухлената стена, сякаш до последния си миг се беше опитвал да излезе навън.

— Стари кокали — обяви Тайсън. — Не се плаши, козльо. Млекарят е мъртъв.

— Не ме е страх от млекаря — отвърна Гроувър. — Не усещаш ли миризмата? Наблизо има чудовища!

Тайсън кимна.

— Много чудовища. Но под земята винаги мирише така. На чудовища и умрели млекари.

— А, добре. — Гроувър потрепери. — Просто се чудех дали не греша.

— Трябва да навлезем навътре в Лабиринта — рече Анабет. — Не може да няма проход към центъра.

Поведе ни надясно, после наляво по коридор от неръждаема стомана — напомни ми на вентилационна шахта — и се озовахме обратно в римската зала с фонтана.

Но този път не бяхме сами.

Първо забелязах лицата му. И двете. Те бяха от двете страни на главата му и гледаха към раменете, така че тя изглеждаше много по-голяма — като на риба-чук. В средата на това, което би трябвало да е лицето му, се виждаше как се допират ушите и бакенбардите на различните лица.

Беше облечен като нюйоркски портиер: дълго черно палто, лъснати обувки и черен цилиндър, който някак успяваше да крепи на двойната си глава.

— Хайде, Анабет! — извика лявото лице. — Побързай!

— Не го слушайте! — обади се дясното. — Ужасно е груб. Насам, госпожице.

Анабет се ококори.

— Ъъъ… не…

Тайсън се намръщи.

— Този смешен тип има две лица!

— Смешният тип има и уши! — скара му се лявото лице. — Хайде, елате насам, госпожице.

— Не, не! — възрази дясното. — Пътят е насам. Говорете с мен, моля ви!

Двуликото създание впи настойчиво погледи в Анабет. Беше невъзможно да се гледат едновременно двете лица, човек трябваше да си избере или едното, или другото. Изведнъж осъзнах, че точно това беше целта на двуликия — да накара Анабет да направи своя избор.

Зад него започваха два коридора, затворени с дървени врати с големи железни ключалки. При първото ни преминаване в залата тях ги нямаше. Двуликият портиер държеше сребърен ключ и постоянно го премяташе ту в лявата, ту в дясната си ръка. Зачудих се дали все пак не бяхме попаднали в друга зала, но пък фризът с боговете си беше същият.

Проходът, по който бяхме дошли, изчезна и на негово място се появи гладка стена, покрита с цветна мозайка. Нямаше как да се върнем обратно.

— Вратите са затворени — рече Анабет.

— Добро утро! — извика подигравателно лявото лице.

— Накъде водят? — попита тя.

— Вероятно едната води точно натам, където желаете да стигнете — обади се ласкаво дясното лице. — А другата — към сигурна смърт.

— Знам кой сте! — изведнъж рече Анабет.

— Браво, умница! — подхвърли присмехулно лявото лице. — А знаеш ли коя врата да избереш? Хайде, нямам цял ден на разположение.

— Защо се опитвате да ме объркате? — попита тя.

Дясното лице се усмихна.

— Ти водиш останалите, скъпа. Всички решения са на твоите плещи. Нали точно това искаше?

— Ами…

— Познаваме те, Анабет! — заяви лявото лице. — Знаем с какво се бориш всеки ден. Знаем колебанията ти. Но рано или късно ще трябва да вземеш решение. И това решение може да струва живота ти.

Нямах представа за какво говореха, но май не ставаше дума само за двете врати.

Анабет пребледня като платно.

— Не… не искам…

— Оставете я на мира! — извиках аз. — И кой си ти?

— Аз съм най-добрият ти приятел! — отвърна дясното лице.

— А аз — най-злият ти враг — добави лявото.

— Аз съм Янус — едновременно произнесоха двете лица. — Стражът на вратите. Бог на избора, на началото и на края.

— След малко ще си поговоря и с теб, Персей Джаксън, — обеща дясното лице. — Но сега е ред на Анабет. — То се изкикоти доволно. — Толкова е забавно!

— Млъкни! — заповяда лявото лице. — Това е сериозна работа. Един лош избор може да провали целия ти живот. Да доведе до смъртта ти и до смъртта на приятелите ти. Така че, решавай, Анабет! Избирай!

Настръхнах, спомних си думите от пророчеството „със сетния дъх на Атина кръвта…“.

— Недей! — извиках аз.

— Страхувам се, че няма друг избор — отвърна весело дясното лице.

Анабет облиза устни.

— Избирам… избирам…

Но преди да успее да посочи коя врата избира, изведнъж грейна ярка светлина.

Янус закри очите си с ръце. Когато светлината изчезна, видях до фонтана една жена.

Беше красива и елегантна, с дълга коса с цвят на шоколад, сплетена на плитки със златни панделки. Бялата й рокля беше на вид най-обикновена, но когато жената пристъпеше, в тъканта потрепваха различни цветове — като в капка бензин във вода.

— Янус — поде тя, — пак ли вършиш пакости?

— Нищо подобно, господарке! — уплашено отрече дясното лице.

— Да! — заяви лявото.

— Млъкни! — сопна се дясното.

— Моля? — вдигна вежди жената.

— Не говорех на вас, господарке! Говорех на себе си!

— Ясно — кимна тя. — Много добре знаеш, че си подранил. Още не й е дошло времето да избира. Но затова пък сега аз ще ти дам възможност за избор: или ще оставиш тези герои на мен, или ще те превърна във врата и после ще я разруша.

— Каква врата по-точно? — попита лявото лице.

— Млъкни! — извика дясното.

— Френските ми харесват — продължи замислено лявото. — От тях влиза светлина.

— Престани! — жално изпищя дясното. — Не говоря на нас, господарке! Тръгвам си, разбира се. Просто малко се забавлявах. Вършех си работата. Предлагах възможности за избор.

— Предизвикваше колебания — поправи го жената. — Изчезвай!

— Развали ни купона — измърмори недоволно лявото лице, след това Янус вдигна сребърния ключ, завъртя го във въздуха, все едно отключваше невидима врата, и изчезна.

Непознатата се обърна към нас и сърцето ми се спусна в петите. В очите й пламтеше сдържана мощ. „Или ще оставиш тези герои на мен…“ Това определено не ми звучеше добре. За миг ми се прииска да бяхме рискували с Янус и да бяхме направили своя избор. Но след това жената се усмихна.

— Сигурно сте гладни — рече тя. — Да седнем и да поговорим.

Вдигна ръка и старият римски фонтан се съживи. Във въздуха заискряха струи чиста вода. Появи се мраморна маса, отрупана с чинии със сандвичи и кани с лимонада.

— Коя… коя сте вие? — попитах смаяно.

— Хера — усмихна се тя, — повелителката на небесата.

Бях виждал Хера веднъж на съвета на боговете, но не й бях обърнал внимание, тъй като тогава се вихреше спор дали да ни убият, или не.

Не помнех да е изглеждала толкова… обикновена. Разбира се, на Олимп боговете бяха високи по десет метра и затова и дума не можеше да става за нормален външен вид, но пък сега Хера приличаше на най-обикновена майка.

Поднесе ни сандвичи и ни напълни чашите с лимонада.

— Мили Гроувър — рече тя, — салфетката е за бърсане, а не за ядене.

— Добре, госпожо — отвърна той.

— Тайсън, толкова си отслабнал. Не искаш ли още един сандвич с фъстъчено масло?

Тайсън леко си оригна.

— Благодаря, любезна госпожо.

— Царице Хера — обади се Анабет, — не мога да повярвам… Какво правите в Лабиринта?

Хера се усмихна. Щракна с пръсти и разчорлената коса на Анабет изведнъж засия като след сто разресвания с гребен. Прахолякът и калта изчезнаха от лицето й.

— Дойдох да ви видя, естествено — отвърна богинята.

С Гроувър се спогледахме притеснено. Боговете рядко идваха просто ей така, от добро сърце. Винаги искаха нещо.

Но това не ми попречи да си хапна няколко сандвича с пуешко и чипс. Не си бях давал сметка колко бях гладен. Тайсън се тъпчеше със сандвичи с фъстъчено масло, а Гроувър се наливаше с лимонада и хрупаше чашите от морска пяна, все едно бяха фунийки за сладолед.

— Не знаех… — поде Анабет. — Не знаех, че харесвате героите.

Хера се усмихна добродушно.

— Заради онова недоразумение с Херкулес ли? Направо не е за вярване как едно дребно недоразумение може да ти остави толкова лошо име.

— Недоразумение ли? Не сте ли се опитали да го убиете на няколко пъти?

Богинята махна с ръка.

— Това са стари работи, скъпа. Освен това, той беше дете на любимия ми съпруг от друга жена. Чашата на търпението ми преля, признавам. Но след това със Зевс минахме през процедура за преодоляване на проблемите в брака при един невероятен психотерапевт. Признахме си честно всичко и вече се разбираме — особено след последната му авантюра.

— Имате предвид аферата му с майката на Талия ли? — попитах аз и веднага ми се прищя да си прехапя езика. Щом чу името на нашата приятелка, Хера ми хвърли леден поглед.

— Пърси Джаксън, нали? Едно от… децата на Посейдон. — Имах чувството, че в главата й се въртеше друга дума, а не „деца“. — Доколкото си спомням, на съвета за зимното слънцестоене гласувах да те оставим жив. Надявам се, че не съм сгрешила.

Обърна се към Анабет със слънчева усмивка.

— Във всеки случай, не ти желая злото, момичето ми. Знам колко е трудна задачата ти. Особено когато трябва да се справяш с пакостници като Янус.

Анабет смутено сведе поглед.

— Той защо се появи тук? Направо ме побъркваше!

— Да, точно това се е опитвал да направи — кимна Хера. — Трябва да си дадеш сметка, че дребните божества като Янус винаги са страдали за незначителната роля, която им е отредена във Вселената. Боя се, че някои от тях не обичат Олимп и не е трудно да бъдат убедени да подкрепят баща ми.

— Баща ви? — обадих се аз. — А, да.

Бях забравил, че Кронос е баща и на Хера, не само на Зевс, Посейдон и останалите по-стари олимпийски богове. Вероятно това означаваше, че на мен Кронос ми се падаше дядо, но тази мисъл ми се стори толкова шантава, че побързах да я отпъдя.

— Постоянно трябва да държим под око дребните божества — продължи Хера. — Янус, Хеката, Морфей се кълнат във вярност на Олимп, но въпреки това…

— Затова Дионис го нямаше в лагера — сетих се аз. — Беше заминал да ги наобиколи.

— Точно така. — Хера впи поглед в избледнелите стенописи на олимпийските богове. — В тези тежки времена дори и боговете губят кураж. Започват да държат на дребнави, глупави неща. Забравят за цялото, превръщат се в егоисти. Но, както знаете, аз съм закрилница на брака. Уповавам се на постоянството. Човек трябва да надмогне крамолите и хаоса, да не губи надежда. Никога да не забравя целта си.

— А каква е вашата цел? — попита Анабет.

Богинята се усмихна.

— Да не допусна семейството ми да се разпадне, разбира се. А в момента най-добрият начин за това е да помогна на вас. Страхувам се, че Зевс не ми позволява да се намесвам много. Но веднъж на век-два, когато начинанието на героя е особено скъпо на сърцето ми, моят съпруг ми дава правото да изпълня едно желание.

— Желание?

— И преди да го изречеш, позволи ми първо да ти дам няколко съвета. Знам, че търсиш Дедал. Неговият лабиринт е загадка и за мен самата. Но ако искате да узнаете съдбата му, най-добре идете в пещите на сина ми Хефест. Дедал е велик изобретател, човек по неговия вкус. Едва ли има друг простосмъртен, на когото Хефест толкова да се е възхищавал. Ако някой е поддържал връзка с Дедал и може да ви каже какво е станало с него, това е Хефест.

— Но как да стигнем при него? — попита Анабет. — Точно това е желанието, което ще отправя към вас: да ни помогнете да се ориентираме в Лабиринта.

Хера като че ли изглеждаше разочарована.

— Така да бъде. Но знай, че си пожела нещо, с което така или иначе вече разполагаш.

— Как така?

— Средството за ориентиране в Лабиринта вече е на твое разположение. — Тя се обърна към мен. — Пърси знае за какво говоря.

— Така ли? — изненадах се аз.

— Не е честно! — възкликна Анабет. — Защо не ни кажете какво е то?

Хера поклати глава.

— Едно е да разполагаш с нещо, друго е да имаш мозъка да го използваш. Сигурна съм, че майка ти Атина би се съгласила с мен.

В залата отекна отглас от гръм, стоварил се някъде далеч от нас. Хера се изправи.

— Това беше за мен. Зевс губи търпение. Помисли хубаво над думите ми, Анабет. Намери Хефест. Сигурно ще се наложи да минете през ранчото. Но не се бавете дълго там. И използвайте всичко, с което разполагате, колкото и обикновено да ви се струва.

Вдигна ръка към двете врати и те изчезнаха, на тяхно място се появиха отворите на два прохода.

— И едно последно нещо, Анабет. Днес отложих твоя избор, но все някога ще трябва да го направиш. Както каза Янус, рано или късно ще се наложи да вземеш решение. Сбогом!

Хера се превърна в бял дим. С нея изчезна и храната, и сандвичът, който Тайсън тъкмо поднасяше към устата си, се стопи във въздуха. Водата във фонтана замлъкна. Мозайката по стените потъмня и отново се покри с прах. Залата си върна предишния мрачен облик.

Анабет ядосано тропна с крак.

— И каква помощ беше това? „Вземете си сандвичи. Пожелайте си нещо. О, сами се оправяйте! Чао!“

— Чао — повтори тъжно Тайсън, гледайки празната чиния.

— Тя каза, че Пърси знае за какво става дума — обади се Гроувър.

Всички се обърнаха към мен.

— Но не е така — рекох. — Нямам представа за какво говореше.

Анабет въздъхна.

— Добре. Не ни остава нищо друго, освен да продължим.

— Накъде? — попитах. Чудех се дали да не разпитам по-подробно Анабет за избора пред нея, за който беше споменала Хера, но в този миг Гроувър и Тайсън едновременно скочиха и застанаха един до друг, все едно го бяха репетирали.

— Наляво! — извикаха те в един глас.

Анабет се намръщи.

— Защо?

— Защото от десния коридор идва нещо — отвърна Гроувър.

— При това огромно — добави Тайсън. — И бързо.

— Значи наляво — кимнах аз и поехме по тъмния коридор.