Битката за Лабиринта

Осемнайсета глава Гроувър предизвиква паника

В Лабиринта разстоянията бяха малки, но въпреки това, когато Рейчъл ни изведе обратно на „Таймс Скуеър“, имах чувството, че сме изминали пеша целия път от Ню Мексико. Излязохме от мазето на хотел „Мариът“ и се спряхме на тротоара, заслепени от яркото слънце, потока автомобили и тълпите.

Не бях сигурен кое беше истина и кое — измислица. Ню Йорк или кристалната пещера, където бяхме видели да умира бог Пан.

Насочих приятелите си към една странична уличка, където щеше да се получи хубаво ехо, и изсвирих силно с уста пет пъти.

След около минута Рейчъл ахна:

— Колко са красиви!

От небето се спусна ято пегаси, пикирайки между небостъргачите. Водеше ги Брекджак, следван от четирима бели приятели.

— Здрасти, шефе! — обади се той. — Жив си, а?

— Да — отвърнах, — извадих късмет. Трябва да се върнем в лагера. И бързо!

— Точно работа за мен! О, циклопът пак е тук! Гуидо, как е гърбът ти?

Пегасът Гуидо мърмореше и се оплакваше, но в крайна сметка се съгласи да носи Тайсън.

— Е, време за раздяла — рече Рейчъл.

Кимнах смутено. Тя нямаше как да дойде с нас в лагера. Хвърлих поглед на Анабет, която се преструваше, че е много заета с пегаса си.

— Благодаря ти, Рейчъл — казах. — Без твоята помощ нямаше да успеем.

— На мен ми беше приятно. Като изключим това, че едва не загинах, а и смъртта на Пан също…

Гласът й изневери.

— Той спомена баща ти — спомних си аз. — Какво имаше предвид?

Рейчъл нервно задърпа презрамката на раницата си.

— Баща ми… Работата му… Той е известен предприемач.

— Значи си… богата?

— Ами… да.

— Затова ли успя да накараш шофьора да ни помогне? Казала си му името на баща си и…

— Да — прекъсна ме Рейчъл. — Пърси… Баща ми е строителен предприемач. Обикаля из целия свят и купува свободни терени. — Тя си пое дъх. — Терени от дивата природа. Разкопава и строи разни грозни блокове и търговски центрове. И сега, след като видях Пан… смъртта на Пан…

— Не бива да виниш себе си.

— И това не е всичко. Аз… не желая да говоря за семейството си. Не исках да знаеш. Съжалявам. Изобщо не биваше да си отварям устата.

— Спокойно — отвърнах аз. — Рейчъл, ти се справи страхотно. Преведе ни през Лабиринта. Държа се смело. Единствено това е от значение за мен. Не ме интересува какъв е баща ти.

В погледа й се четеше благодарност.

— Ами… ако някога ти се прииска да излезеш с простосмъртна… обади ми се.

— Ами… добре.

Тя вдигна вежди. Без да искам, отговорът ми беше прозвучал доста уклончив. Просто не знаех какво точно да кажа, тъй като всички останали ни слушаха. А и освен това през последните дни в главата ми беше истинска каша и вече нямах представа накъде клоняха чувствата ми.

— С удоволствие — побързах да добавя.

— Телефонът ми го няма в указателя — отвърна тя.

— Аз го имам.

— Все още е останал на ръката ти? Не вярвам!

— Не. Просто… запомнил съм го наизуст.

Рейчъл се усмихна щастливо.

— До скоро, Пърси Джаксън. Върви да спасяваш света.

Тя пое по Седмо авеню и изчезна в тълпата.

Когато се върнах при пегасите, видях, че Нико все още стоеше на тротоара. Неговият пегас не спираше да се дърпа и не му позволяваше да го яхне.

— Мирише на трупове! — оплака се пегасът.

— Стига, Поркпай! — обади се Блекджак. — Повечето полубогове миришат странно. Не са виновни за това. Ъъъ… не говорех за теб, шефе.

— Вървете без мен! — заяви Нико. — И без това не искам да се връщам в лагера.

— Нуждаем се от помощта ти, Нико — отвърнах.

Той намръщено скръсти ръце. Анабет сложи ръка на рамото му.

— Нико — рече тя, — моля те.

Изражението му бавно се смекчи.

— Добре — измърмори той неохотно. — Само заради теб. Но няма да остана там.

Вдигнах вежди към Анабет. Как така изведнъж Нико беше започнал да я слуша? Тя ми се изплези.

Издигнахме се във въздуха и след миг вече бяхме над Ийст Ривър, а долу под нас се разпростираше целият Лонг Айлънд.

Кацнахме на моравата между хижите и при нас веднага дотичаха Хирон, дебелият сатир Силен и няколко стрелци от хижата на Аполон. Кентавърът вдигна вежди, когато видя Нико, но, за моя изненада, съвсем спокойно прие новината, че Квинт е Дедал и че Кронос се е вселил в Люк.

— Точно от това се страхувах — рече той. — Трябва да побързаме. Да се надяваме, че сте забавили господаря на титаните, но челният му отряд скоро ще се появи. Нашите хора са вече по местата си. Елате!

— Чакай малко! — спря го Силен. — А търсенето на Пан? Закъсня с повече от три седмици, Гроувър Андърууд! Разрешителното ти за търсач се отнема!

Гроувър си пое дълбоко дъх. Изправи глава и погледна Силен в очите.

— Разрешителното вече няма значение. Великият бог Пан е мъртъв! Умря и предаде духа си на нас.

— Какво? — Силен пламна от гняв. — Светотатство и лъжи! Гроувър Андърууд, ще те прогоня за тези приказки!

— Вярно е — обадих се аз. — Пан умря пред очите ни. Всички го видяхме.

— Невъзможно! Лъжете! Искате да унищожите природата!

Хирон замислено се взираше в Гроувър.

— Ще говорим за това по-късно.

— Не, ще го обсъдим сега! — извика Силен. — Трябва да…

— Силен — прекъсна го Хирон, — лагерът всеки миг ще бъде нападнат. Въпросът за Пан е чакал две хиляди години. Ще се наложи да почака още малко. Ако изобщо сме живи довечера.

И с тези бодри думи той свали лъка си и препусна към гората. Ние го последвахме.

По-мащабна военна операция в лагера не бях виждал. Всички бяха на поляната, облечени с бойни доспехи, само че този път нямаше да играем на „Плени знамето“. Синовете на Хефест бяха поставили капани край входа на Лабиринта — бодлива тел, ями, пълни с гърнета с гръцки огън, редици заострени колове. Бекендорф нагласяше два катапулта с размерите на пикапи, насочени срещу Юмрука на Зевс. Хижата на Арес беше най-отпред, строена във фаланга под командата на Клариса. Децата на Аполон и Хермес бяха пръснати сред дърветата с лъкове. Мнозина се бяха покатерили по клоните. Дори и дриадите бяха въоръжени с лъкове, а сатирите топуркаха наоколо, размахвайки яки тояги и щитове от дървесна кора.

Анабет отиде при братята и сестрите си от хижата на Атина, които бяха опънали палатка, където беше бойният щаб и откъдето се ръководеше отбраната. Пред нея вятърът развяваше сиво знаме със сова. На прага стоеше на пост шефът на охраната на лагера Аргус. Децата на Афродита се щураха наоколо и спираха всеки срещнат, за да оправят бронята му и да срешат стърчащия от шлема му гребен от конски косъм. Дори и синовете на Дионис си бяха намерили занимание — раздаваха на изпотените бойци бутилки с вода и кутийки сок.

Като че ли за всичко беше помислено, но Хирон измърмори недоволно:

— Не е достатъчно.

Спомних си какво бях видял в Лабиринта, чудовищата на арената на Антей и мощта на Кронос, която бях усетил на връх Тамалпаис. Кръвта ми изстина. Хирон беше прав, но нищо повече не можеше да се направи. За първи път ми се прииска Дионис да беше тук, но дори и той едва ли би могъл да ни помогне. На боговете им беше забранено да се намесват пряко във военните действия, ала явно титаните не се смятаха за обвързани с тези ограничения.

В другия край на поляната Гроувър разказваше на Хвойничка преживелиците ни. Двамата се държаха за ръце. Когато чу за смъртта на Пан, Хвойничка се разплака и от очите и закапаха зелени сълзи.

Тайсън помагаше на синовете на Хефест с подготовката на защитните съоръжения. Събираше големи камъни и ги трупаше на купчина край катапултите.

— Пърси, остани с мен — заповяда Хирон. — Когато битката започне, изчакай да видим срещу какво сме изправени. Мястото ти е там, където ще има нужда от подкрепления.

— Видях Кронос — рекох аз. Все още не бях превъзмогнал шока си от онзи сблъсък. — Погледнах го право в очите. Беше в тялото на Люк… но не беше Люк.

Кентавърът прокара пръст по тетивата на лъка си.

— Очите му са били златисти, предполагам. И покрай него времето е забавило своя ход.

Кимнах.

— Как е успял да се всели в смъртно тяло?

— Не знам, Пърси. Боговете от векове приемат човешка форма, но да се всели в тялото на съществуващ човек да слее божественото с човешкото… Не знам как не е изпепелил Люк.

— Кронос спомена, че тялото е било подготвено.

— Не ми се мисли какво точно означава това. Но пък може то да ограничи силата му. Засега поне, Кронос е затворен в смъртно тяло. То му дава видима форма, но да се надяваме, че в същото време не му позволява да покаже истинската си мощ.

— Хирон, ако той е начело на атаката…

— Не ми се вярва, момчето ми. Бих усетил приближаването му. Сигурно точно това е било намерението му, но според мен вие сте го задържали, като сте причинили струтването на крепостта му. — Погледна ме укорително. — С помощта на сина на Хадес…

Буца заседна в гърлото ми.

— Извинявай, Хирон. Знам, че трябваше да ти кажа. Но…

Хирон вдигна ръка.

— Разбирам защо си го направил, Пърси. Чувствал си се отговорен. Искал си да го предпазиш. Но за да оцелеем, момчето ми, трябва да си имаме доверие. Трябва…

Гласът му секна. Земята под краката ни трепереше.

Всички на поляната застинаха. Клариса извиси глас.

— Строй се!

И от Лабиринта изскочи армията на титаните.

Не ми беше първи сблъсък с врага, но това си беше истинска голяма битка. От земята изскочиха десетина лестригони и свирепите им крясъци едва не ми спукаха тъпанчетата. Носеха щитове от смачкани автомобили и размахваха като тояги цели дървесни стволове със стърчащи по краищата ръждиви шипове. Един от великаните изръмжа и помете със страничен удар с тоягата си целия отряд от хижата на Арес, десетина бойци политнаха във въздуха като чучела.

— Огън! — заповяда Бекендорф. Катапултите се събудиха. Две големи скали литнаха към великаните. Първата улучи щит и отскочи, като му остави само драскотина, а другата се стовари в гърдите на един от лестригоните и той падна. Стрелците на Аполон се включиха, десетки стрели се забиха в броните на великаните и те заприличаха на таралежи. Няколко стрели уцелиха скрепките на броните и неколцина от лестригоните се изпариха от досега на божествения бронз.

Но точно когато изглеждаше, че лестригоните са на път да отстъпят, от Лабиринта изскочи следващата вълна: около четирийсет скитски дракона в пълно бойно снаряжение с копия и мрежи. Поеха устремено напред. Някои паднаха в приготвените от синовете на Хефест капани. Една от жените змии се набучи на коловете и стана идеална мишена за стрелците. Друга настъпи връвта, изопната до гърнетата с гръцки огън и те избухнаха в зелени пламъци, поглъщайки нападателите. Но от Лабиринта продължаваха да излизат още. Аргус и децата на Атина се спуснаха да ги пресрещнат. Мярнах Анабет с изваден меч. Недалеч от нея Тайсън беше яхнал един лестригон, някак си беше успял да се покатери на гърба му и го налагаше с бронзовия си щит по главата — ДУМ! ДУМ! ДУМ!

Хирон спокойно изстрелваше стрела след стрела и всеки път поваляше по някое чудовище. Но от Лабиринта не спираха да прииждат още. Накрая отвътре изскочи и хрътка от Подземното царство — не беше Госпожа О’Лиъри — и се насочи към сатирите.

— Върви! — заповяда Хирон.

Извадих Въртоп и хукнах.

Профучах край ужасяващи сцени на бойното поле. Един полубог от армията на титаните се биеше със сина на Дионис, който изобщо не му беше в категорията. Онзи го прободе в рамото, после стовари меча си върху главата му и синът на Дионис падна на земята. Друг вражески боец обстрелваше дърветата с огнени стрели и пламналите пожари прогонваха нашите стрелци и дриадите от укритията им.

Десетина скитски дракони изведнъж се шмугнаха настрани и поеха по пътеката към лагера. Ако успееха да стигнат до него, можеха да изгорят всички сгради, без никой да им попречи.

Близо до тях беше единствено Нико ди Анджело. Той тъкмо пробождаше един телхин, черното му острие от стикска стомана изсмука жизнената сила на чудовището и то се разпадна във въздуха.

— Нико! — извиках аз.

Той се обърна, видя жените змии и кимна.

Пое си дълбоко дъх и протегна черния си меч.

— Излезте!

Земята потрепери. В нозете на скитските дракони зейна процеп и оттам изскочиха десетина зомбита, ужасяващи трупове на бойци от различни исторически епохи — от времето на американската Гражданска война, римски центуриони, Наполеонови кавалеристи на призрачни коне. Те извадиха мечовете си и се нахвърлиха на скитските дракони. Нико се олюля и се отпусна на колене, но нямах време да проверя дали е добре.

Приближих се към хрътката, която изтласкваше сатирите към дърветата. Звярът щракна със зъби и един сатир едва успя да отскочи, а чудовището веднага се насочи към друг, който не беше толкова бърз. Щитът му от дървесна кора изтрещя и той падна.

— Не! — извиках аз.

Хрътката от Подземното царство се обърна. Оголи зъби, скочи към мен и ме повали по гръб на земята. Вече си представях как острите й нокти ме разкъсват на парчета, когато пръстите ми напипаха нещо — едно от гърнетата на Бекендорф с гръцки огън. Метнах го в муцуната на хрътката и тя избухна в пламъци. Изтърколих се настрани.

Събореният сатир не помръдваше. Приближих се да погледна дали мога да му помогна, но в този миг отекна гласът на Гроувър:

— Пърси!

Развихряше се горски пожар. Пламъците наближаваха дървото на Хвойничка и тя и Гроувър напразно се мъчеха да го спасят. Гроувър свиреше мелодия за дъжд, а Хвойничка отчаяно налагаше пламъците със зеления си шал, но така само ги разпалваше.

Изтичах към тях, лъкатушейки между вкопчени в дуели двойки и между краката на великани. Най-близкият воден източник беше потокът, който беше на около половин миля… Но все пак трябваше да се опитам. Съсредоточих се. Усетих пристягане в корема, ушите ми забучаха. През дърветата се зададе висока вълна и с грохот се стовари върху пламъците, Хвойничка, Гроувър и почти всички останали.

Гроувър се закашля и изплю водата, която беше погълнал.

— Благодаря ти, Пърси.

— Пак заповядай.

Хукнах обратно към битката, Гроувър и Хвойничка ме последваха. Гроувър стискаше тояга в ръката си, а Хвойничка размахваше жилава пръчка — като онези, които едно време са използвали в училищата за наказание. Беше страшно ядосана и като че ли беше готова да нашари задника на всеки, който й се мернеше пред очите.

Но точно когато изглеждаше, че силите отново са изравнени — и има шанс да надделеем, — от Лабиринта отекна познат чудовищен писък.

Кампе пристъпи навън и разпери ципестите си криле. Кацна върху Юмрука на Зевс и огледа бойното поле със злорад триумф. На кръста й се меняха една след друга глави на животни. Змии съскаха и се виеха по краката й. В дясната си ръка държеше искряща топка — кълбото на Ариадна, — която тя бутна в устата на лъва на кръста си и извади ятаганите. Остриетата лъщяха от зелената отрова, в която бяха потопени. Кампе нададе мощен писък и лагерниците се свиха уплашено. Неколцина побягнаха и бяха стъпкани от хрътки от Подземното царство и великани.

— Di Immortales! — възкликна Хирон. Веднага се прицели с лъка, но Кампе като че ли го усети, с неочаквана бързина литна отново и стрелата профуча край главата й.

Тайсън се надигна от великана, когото най-сетне беше повалил в безсъзнание. Изскочи напред и извика:

— Стойте! Не бягайте от нея! Бийте се!

Върху него се стовари хрътка от Подземното царство и двамата се затъркаляха по тревата, вкопчени в смъртоносна прегръдка.

Кампе се спусна върху палатката на Атина и я събори. Насочих се към нея и изведнъж до мен изникна Анабет, стиснала меч в ръка.

— Това може и да е краят — рече тя.

— Възможно е.

— Радвам се, че се бихме заедно, водорасляк.

— И аз така.

Двамата заедно изскочихме пред чудовището. Кампе изсъска и замахна. Аз се сниших, исках да отвлека вниманието й, за да дам възможност на Анабет да се приближи и да забие меча си, но чудовището като че ли можеше да се дуелира едновременно с двете си ръце. Кампе парира удара на Анабет с ятагана си и Анабет отскочи назад, за да избегне капещата отрова. Все едно бяхме в киселинен облак. Очите ми пареха. Дробовете ми пищяха от недостиг на кислород. Нямаше да издържим дълго.

— Насам! — извиках. — Помощ!

Но нямаше кой да ни се притече на помощ. Лагерниците край нас или бяха вкопчени в двубои на живот и смърт, или бяха вцепенени от страх и не можеха да помръднат. От гърдите на Кампе стърчаха няколко от стрелите на Хирон, но явно те само разпалваха ожесточеността й.

— Сега! — извика Анабет.

Двамата атакувахме едновременно, промушихме се под ятаганите и се озовахме досами тялото на Кампе. Много малко не ни достигна, за да забием мечовете си в гърдите й, преди от кръста й да изскочи огромна мечешка глава и да ни принуди да се дръпнем назад.

Бам!

Пред очите ми се спусна черна пелена. Когато дойдох на себе си, видях, че с Анабет лежим на тревата. Чудовището беше стъпило с предните си лапи върху нас. Стотици змии се виеха на сантиметри от мен и съскането им сякаш беше смях. Кампе вдигна зелените си ятагани…

И в този миг зад гърба ни се чу ръмжене. Нещо голямо и черно се стовари върху Кампе и я събори на земята. Госпожа О’Лиъри застана до нас, ръмжейки и зъбейки се срещу чудовището.

— Браво, момичето ми! — обади се познат глас. Дедал си пробиваше път от Лабиринта, с всеки от ударите си поваляше по някой враг и бързо се приближаваше към нас. След него крачеше огромен великан, много по-висок от лестригоните, със сто постоянно движещи се ръце, стиснали в юмрук цели канари.

— Бриарей! — извика смаяно Тайсън.

— Привет, малки братко! — изрева Бриарей. — Дръж се идвам!

Госпожа О’Лиъри отскочи настрани и над Кампе се изсипа истински дъжд от камъни. Във въздуха те като че ли ставаха по-големи и бяха толкова много, сякаш самата земя се беше надигнала срещу чудовището.

ДАМ! ДАМ! ДАМ!

На мястото на Кампе сега се извисяваше каменна могила, висока почти колкото Юмрукът на Зевс. Единствената следа от чудовището бяха двата зелени ятагана, които стърчаха от камъните.

Лагерниците нададоха радостен вик, но враговете ни не бяха готови да се признаят за победени. Една жена змия изкрещя:

— Напред! Смачкайте ги, или иначе Кронос живи ще ви одере!

Очевидно тази заплаха им се стори по-страшна от нас. Великаните се втурнаха в последен отчаян щурм. Един от тях изненада Хирон с внезапен удар към задните му крака и кентавърът падна. Шестима великани нададоха доволен вик и хукнаха към него.

— Не! — извиках аз, но бях твърде далеч, за да стигна до Хирон навреме.

И тогава се случи чудото. Гроувър отвори уста и нададе най-ужасния звук, който някога бях чувал. Като зов на тръба, увеличен хиляди пъти — звуковото изражение на страха.

Бойците на Кронос захвърлиха оръжията си и побягнаха. Устремилите се към Лабиринта великани стъпкаха по-бавните скитски дракони, а след тях се носеха телхини, хрътки от Подземното царство и полубогове. Земята се разтресе, входът към Лабиринта се срути и това беше краят на битката. На поляната се възцари тишина, в която се чуваха само пукотът на пламъците в гората и стоновете на ранените.

Помогнах на Анабет да се изправи. Изтичахме при Хирон.

— Добре ли си? — попитах.

Той лежеше на една страна и напразно се мъчеше да стане.

— Срамота! — измърмори той. — Нищо ми няма. За щастие вече не застрелват кентаврите със счупени… ау!… крака.

— Трябва ти помощ — рече Анабет. — Ще повикам някой лечител от хижата на Аполон.

— Не — възрази Хирон. — Има по-сериозно ранени, първо трябва да се погрижим за тях. Вървете, ще се оправя. Гроувър… после трябва да поговорим за това, което направи…

— Беше невероятно — съгласих се аз.

Гроувър се изчерви.

— Не знам откъде се появи.

Хвойничка го прегърна здраво.

— Аз знам!

Но преди да успее да продължи, чухме Тайсън да ни вика.

— Пърси! Ела! Нико…

Черните му дрехи пушеха. Тревата край него беше повехнала и пожълтяла.

Обърнах го внимателно и допрях длан към гърдите му. Сърцето му едва-едва биеше.

— Дайте малко нектар! — изкрещях.

Един от синовете на Арес докуцука с термос с нектар. Капнах няколко капки от вълшебната течност в устата на Нико. Той се разкашля и отвори очи.

— Какво стана, Нико? — попитах. — Можеш ли да говориш?

Той кимна немощно.

— За първи път се опитах да призова толкова много на веднъж. Ще се оправя.

Помогнахме му да седне и му дадохме още малко нектар. Той се озърташе объркано и премигваше, сякаш се опитваше да си спомни кои сме. Изведнъж погледът му се спря на някого зад мен.

— Дедал — прошепна дрезгаво той.

— Да, момчето ми — отвърна изобретателят. — Допуснах голяма грешка. И дойдох да я поправя.

Дедал имаше няколко драскотини, от които се процеждаше златисто масло, но в общи линии изглеждаше много по-добре от всички останали. Явно машинното му тяло заздравяваше бързо. Госпожа О’Лиъри не спираше да ближе раните на главата му, в резултат на което косата му стърчеше. До него стоеше Бриарей, заобиколен от смаяни лагерници и сатири. Той се свиваше срамежливо, но раздаваше автографи върху брони, щитове и тениски.

— Намерих сторъкия в Лабиринта — обясни Дедал. — И той беше тръгнал със същата идея да ви помогне, но се беше загубил. Затова продължихме заедно. И двамата искахме да поправим грешките си.

— Ура за Бриарей! — заподскача развълнувано Тайсън. — Знаех си, че ще дойдеш, големи братко!

— Аз не бях сигурен — рече сторъкият. — Но ти ми напомни кой съм, циклопе. Ти си героят!

Тайсън се изчерви и аз го потупах по рамото.

— Отдавна му го казвам… — После се обърнах към изобретателя. — Дедал, армията на титаните все още е долу в Лабиринта. И макар че вече не разполагат с нишката на Ариадна, рано или късно пак ще се върнат. Кронос ще намери начин да ги поведе насам.

Дедал прибра меча в ножницата.

— Така е. Докато Лабиринта съществува, враговете ви ще могат да го използват. И затова той трябва да умре.

Анабет го зяпна.

— Но вие казахте, че той е свързан с жизнената ви сила! Докато сте жив…

— Да, архитектчето ми — кимна Дедал. — Умра ли, и Лабиринтът ще умре с мен. Вземи, имам един подарък за теб.

Смъкна кожената раница от гърба си, отвори я и извади тънък сребрист лаптоп — един от онези, които бях видял в работилницата му. На капака му искреше сребрист символ Δ.

— Тук е всичко, което успях да спася от пожара — рече той. — Проектите, които така и не намерих време да осъществя. Някои от любимите ми изобретения. Идеи, които трупах през последните хилядолетия, тъй като не смеех да покажа творбите си на простосмъртните. Но на теб може и да ти се сторят интересни.

Подаде лаптопа на Анабет, която се взираше в него ококорена, все едно беше от чисто злато.

— Давате ми го просто така? Но то е… безценно!

— Дребна компенсация за стореното от мен — отвърна Дедал. — Беше права, Анабет. Ние трябва да сме мъдри… аз не бях. Някой ден ще станеш прочут архитект, много по-велик от мен. Вземи идеите ми и ги развий. Това е най-малкото, което мога да направя, преди да умра.

— Преди да умрете? — възкликнах аз. — Нали не възнамерявате да се самоубиете? Това е грях!

Той поклати глава.

— Едва ли е по-грешно от това, да се криеш от смъртта две хиляди години. Гениалността не е оправдание за злото, Пърси. Времето ми е дошло. Трябва да се изправя пред наказанието си.

— Няма да бъдете съден справедливо — обади се Анабет. — Духът на Минос…

— Ще приема присъдата си такава, каквато е — прекъсна я той. — Човек трябва да вярва в справедливостта на Подземния свят. Не ни остава нищо друго, нали?

Погледна настойчиво Нико и лицето на Нико се помрачи.

— Да — кимна той.

— В такъв случай, ще вземеш ли душата ми? — попита Дедал. — Би могъл да я размениш за сестра ти.

— Не — отвърна Нико. — Ще ви помогна да освободите душата си. Но Бианка е мъртва. Трябва да си остане там, където е сега.

Дедал кимна.

— Добре казано, сине на Хадес. Виждам, че и ти си помъдрял. — Обърна се към мен. — Една последна молба, Пърси Джаксън. Не мога да оставя Госпожа О’Лиъри сама. А тя не иска да се върне в Подземното царство. Ще поемеш ли грижата за нея?

Погледнах огромната черна хрътка, която жално скимтеше, ближейки косата на изобретателя. В блока на мама не пускаха кучета, а пък и това беше по-голямо от самия апартамент, но отвърнах:

— Да, разбира се! Ще се погрижа за нея.

— В такъв случай, аз вече съм готов да видя сина си… и Пердикс — рече той. — И да им се извиня.

От очите на Анабет капеха сълзи.

Дедал се обърна към Нико и той извади меча си. В първия момент се изплаших, че възнамерява да намушка стария изобретател, но вместо това той само рече:

— Времето ти отдавна е минало. Свободен си и почивай!

На лицето на Дедал се разля усмивка. Той застина като статуя. Кожата му стана прозрачна, видяха се бронзовите механизми и колелца, задвижващи тялото му. След това статуята се разпадна в сребрист прах и вятърът за секунди го разнесе.

Госпожа О’Лиъри зави жално. Потупах я по главата, опитвайки се да я утеша. Земята потрепери — земетресение, което вероятно се беше усетило във всички по-големи градове в страната — и Лабиринтът се срути. Надявах се, че е погребал в руините си и армията на титаните.

Огледах касапницата по бойното поле и уморените лица на приятелите си.

— Хайде — рекох, — да вървим. Чака ни работа.