Битката за Лабиринта

Тринайсета глава Намираме си водач

Няколко часа по-късно салът излезе на плажа на лагера. Нямах никаква представа как стигнах там. В някакъв момент водата в езерото просто се превърна в морска. Познатият силует на Лонг Айлънд се появи в далечината, на повърхността изплуваха две симпатични бели акули и ме съпроводиха до брега.

Слязох на сушата и лагерът ми се стори изоставен. Беше късно следобед, но стрелбището беше празно. По стената за катерене с грохот се спускаше лава, обаче нямаше жива душа. Трапезарията беше празна. Хижите — безлюдни. Едва тогава забелязах над амфитеатъра да се издига пушек. Беше рано за лагерен огън, а и приятелите ми едва ли се бяха събрали там да си пекат филийки. Хукнах към амфитеатъра.

Отдалеч чух гласа на Хирон. И когато смисълът на думите му проникна в съзнанието ми, се спрях като закован.

— … да приемем, че е мъртъв — говореше той. — След толкова дни на мълчание, вече не можем да се надяваме молитвите ни да бъдат чути. Помолих най-добрата му приятелка да извърши необходимото в церемония за оказване на последна почит.

Промъкнах се откъм гърба на амфитеатъра. Никой не ме забеляза. Всички бяха вперили погледи напред, където Анабет разгъна зелен копринен погребален саван на който имаше избродиран тризъбец, и го хвърли в огъня. Изгаряха плащаницата ми.

Анабет се обърна към останалите. Изглеждаше кошмарно. Очите й бяха подпухнали от плач.

— Той беше може би най-смелият ми приятел. Пърси…

И в този миг ме видя. Лицето й пламна като домат.

— Ето го!

Околните извърнаха глави. Разнесе се ахкане.

— Пърси! — ухили се Бекендорф. Скупчиха се около мен и започнаха да ме тупат по гърба. Някои от децата на Арес не успяха да сподавят недоволните си ругатни, но Клариса само поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че съм дръзнал да оживея. Хирон препусна в галоп към мен и му направиха път да се приближи.

— Е — той въздъхна с нескрито облекчение, — не си спомням да съм се радвал толкова от завръщането на някой лагерник. Чудя се как…

— КЪДЕ БЕШЕ? — прекъсна го Анабет, разбутвайки тълпата. Уплаших се, че ще ме удари, но вместо това тя ме прегърна толкова здраво, че едва не ми счупи ребрата. Възцари се тишина. Анабет като че ли се усети, че всички ни зяпаха и ме бутна назад. — Мислех… мислехме те за мъртъв, водорасляк!

— Съжалявам — измънках аз. — Загубих се.

— ЗАГУБИЛ СИ СЕ? — изкрещя тя. — Нямаше те две седмици, Пърси! Къде…

— Анабет — спря я Хирон. — По-добре да поговорим на някое по-спокойно място. Всички останали да се заемат със задълженията си!

И без да изчака възраженията ни, той сграбчи мен и Анабет за вратовете, вдигна ни на гърба си и препусна към Голямата къща.

Не им разказах всичко. Просто не можех да се насиля да спомена Калипсо. Обясних как бях предизвикал изригването на Света Елена и как взривната вълна ме е изхвърлила от вулкана. Озовал съм се на остров, там ме намерил Хефест и ми съобщил, че мога да се върна. Вълшебен сал ме закарал до лагера.

Всяка дума беше истина, но въпреки това дланите ми се изпотиха, докато говорех.

— Нямаше те две седмици. — Сега Анабет звучеше по-спокойно, но си личеше, че едва се сдържа. — Когато чух изригването, реших…

— Знам — рекох. — Извинявай. Но пък разбрах как да се ориентираме в Лабиринта. Говорих с Хефест.

— И какво ти каза той?

— Ами… Всъщност нищо ново, но сега вече знам какво да правим.

Обясних им идеята си.

На Анабет направо й увисна ченето.

— Това е лудост!

Хирон се облегна в инвалидната си количка и поглади брадата си.

— В древността е имало подобен случай. На Тезей му е помагала Ариадна. Хариет Тъбман, която е била дъщеря на Хермес, е използвала множество простосмъртни за своята „подземна железница“ точно по същата причина1.

— Но това е моят подвиг! — възрази Анабет. — Аз трябва да съм начело!

Хирон смутено поклати глава.

— Да, така е, скъпа. Но имате нужда от помощ.

— И вие смятате, че това ще ни помогне? Хайде, стига! Не е правилно! Би било проява на страхливост! И освен това…

— Не искаш да признаеш, че ни е необходима помощ от простосмъртен — прекъснах я аз. — Но е самата истина.

Анабет ми хвърли убийствен поглед.

— Само ако знаеш колко ме дразниш!

И излетя навън.

Зяпнах. Идеше ми да разбия нещо в стената.

— А преди малко бях най-смелият й приятел…

— Ще се успокои — увери ме Хирон. — Ревнува, момчето ми.

— Това е глупаво! Тя не е… Ние не сме…

Той се усмихна.

— Това няма значение. Ако не си забелязал, Анабет не обича да дели приятелите си с други. Тя страшно се тревожеше за теб и сега, след като си отново при нас, вероятно се досеща къде си бил.

Погледнах го в очите. Хирон явно знаеше за Калипсо. Трудно беше да се скрие нещо от кентавър, обучавал герои повече от три хилядолетия. Абсолютно всичко му беше минало през главата.

— Не е нужно да се връщаме към твоя избор — продължи той. — Вече си тук. Това е най-важното.

— Кажи го на Анабет.

Хирон се усмихна.

— Утре сутринта Аргус ще ви закара в Манхатън. Не е зле да минеш да видиш майка си, Пърси. Тя е… смазана.

Сърцето ми застина. През целия ми престой на острова на Калипсо, изобщо не ми беше минало през ума да се запитам как ли се чувстваше майка ми. Сигурно ме мислеше за мъртъв. Нищо чудно, че беше смазана. Защо не се бях сетил за това?

— Хирон — рекох, — ами Гроувър и Тайсън? Мислиш ли…

— Не знам, момчето ми. — Кентавърът заби поглед в празната камина. — Хвойничка си изплака очите. Клоните й пожълтяха от мъка. Съветът на чифтокопитните старейшини реши да отнеме разрешителното му за търсач в негово отсъствие. Ако някога се върне, ще го изпратят в позорно изгнание. — Той въздъхна. — Но пък Гроувър и Тайсън са умни младежи. Все още има надежда.

— Не биваше да ги оставям да тръгнат сами.

— Гроувър си има свой път и Тайсън е дръзнал да го последва. Щеше да разбереш, ако нещо заплашеше живота на Гроувър, нали?

— Сигурно. Заради телепатичната ни връзка. Но…

— Още нещо трябва да ти кажа, Пърси — прекъсна ме той. — Всъщност са две неща, и двете са неприятни.

— Супер.

— Крис Родригес, нашият гост…

Спомних си как Клариса се мъчеше да говори с Крис в мазето, а той бълнуваше за Лабиринта.

— Мъртъв ли е?

— Още не — отвърна мрачно Хирон. — Но е много по-зле. Сега е в лазарета, не може да става от леглото. Клариса не се отделяше от него и се наложи да й забраня да го посещава. Крис отказва да се храни. Лекарствата ми не помагат. Просто е загубил волята си за живот.

Потреперих. Въпреки че с Клариса постоянно се карахме, ми стана мъчно за нея. Тя беше направила всичко по силите си, за да му помогне. Сега, след като вече бях минал през Лабиринта, ми беше ясно как Минос беше успял да подлуди Крис. И аз едва ли щях да се измъкна невредим, ако обикалях долу сам, без приятелите си.

— За съжаление — продължи кентавърът — другата новина е още по-неприятна. Квинт изчезна.

— Изчезна? Как?

— Преди три дни е слязъл в Лабиринта. Хвойничка го е видяла. Явно подозренията ти за него ще се оправдаят.

— Бил е шпионин на Люк! — Разказах на Хирон за ранчото „Трите Г“, откъдето Квинт беше купил скорпионите и как Герион е снабдявал с храна армията на Кронос. — Едва ли е съвпадение.

Той въздъхна тежко.

— Толкова много предателства… Надявах се, че Квинт ще се окаже приятел. Явно преценката ми е била погрешна.

— А Госпожа О’Лиъри? — попитах.

— Хрътката все още е на арената. Не пуска никой да се доближи до нея. Жал ми е да я затворим в клетка… или да я убием.

— Квинт не би я изоставил.

— Както вече казах, Пърси, явно сме грешали за него. А сега върви да се приготвиш, утре сутрин заминавате с Анабет. Все още ви чака много работа.

Оставих го да се взира тъжно в камината. Зачудих се колко ли пъти беше стоял така, в напразно очакване на герои, които не са се завръщали.

Преди вечеря се отбих на арената. Госпожа О’Лиъри се беше свила в огромна черна космата купчина в средата и унило ръфаше главата на едно чучело.

Когато ме видя, изджафка и хукна към мен. Едва успях мислено да се сбогувам с живота и тя ме събори на земята, но вместо да прегризе гърлото ми, започна да ме ближе по лицето. Като син на Посейдон, обикновено оставах сух във водата, но силата ми явно не се разпростираше върху кучешките лиги, тъй като за няколко секунди целият подгизнах.

— Долу, момиче! — заповядах. — Не мога да дишам! Остави ме!

Най-накрая успях да я сваля от себе си. Почесах я зад ушите и я почерпих със супергигантска кучешка бисквитка.

— Къде е господарят ти? — попитах. — Как може да те изостави така, а?

Хрътката изскимтя, сякаш и самата тя не можеше да намери отговор на този въпрос. Бях на косъм да повярвам, че Квинт е на страната на враговете ни, но не разбирах защо е оставил Госпожа О’Лиъри в лагера. В едно бях сто процента сигурен — той наистина обичаше гигантското си куче.

Докато размишлявах над това и се опитвах да почистя лигите от лицето си, се чу момичешки глас.

— Имаш късмет, че не ти отхапа главата.

Клариса стоеше в другия край на арената, въоръжена с меч и щит.

— Вчера дойдох да се поупражнявам — продължи тя. — И псето едва не ми прегриза гърлото.

— Тя е умница — отвърнах.

— Да бе!

Тя пое към нас. Госпожа О’Лиъри изръмжа, но аз я потупах по главата да мирува.

— Тъпо псе — изръмжа Клариса. — Няма да ми попречиш да тренирам!

— Чух за Крис — рекох. — Съжалявам.

Клариса ни избиколи отдалеч. Стигна до първото чучело и с един яростен удар му отсече главата, а после злобно заби меча в гърдите му. След това извади оръжието и продължи нататък.

— Понякога се случват гадости — отвърна тя с разтреперан глас. — Героите губят. И… умират… А чудовищата продължават да се прераждат.

Грабна едно копие и го метна с всички сили. То прелетя през цялата арена и се заби като стрела между дупките за очите в шлема на едно чучело.

Явно за нея Крис все още беше герой, въпреки че беше минал на страната на титаните. По същия начин Анабет понякога говореше за Люк. Реших обаче да не повдигам този въпрос.

— Крис е смел — рекох. — Надявам се, че ще се оправи.

Тя се обърна и ме изгледа така, сякаш се канеше да хвърли следващото копие по мен. Госпожа О’Лиъри изръмжа.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Клариса.

— Разбира се. Казвай.

— Ако някога откриеш Дедал, не му се доверявай. Не го моли за помощ. Направо го убий!

— Клариса…

— Защото всеки, който може да направи нещо като Лабиринта, е зъл. Просто е зъл!

За миг ми напомни на пастира Евритион, много по-големия й полубрат — същия уморен поглед, все едно е била използвана в продължение на хилядолетия и вече й е дошло до гуша. Тя прибра меча си в ножницата.

— Край на тренировките. Отсега нататък идват истинските сражения.

Вечерта спах в собственото си легло и за първи път, откак бях попаднал на острова на Калипсо, сънувах.

Бях в царски двор — голяма бяла зала с мраморни колони и дървен трон. В него седеше дебел мъж с къдрава червена коса и лавров венец на главата. Край него стояха три девойки, вероятно дъщерите му. И трите бяха червенокоси и облечени в сини роби.

Вратата изскърца и стражът обяви:

— Минос, цар на Крит!

Изтръпнах, но мъжът на трона се усмихна на дъщерите си.

— Нямам търпение да видя изражението на лицето му!

Негово царско негодничество Минос влетя в залата. Беше толкова изправен и достолепен, че в сравнение с него, домакинът приличаше на шут. Щръкналата му брада беше посивяла. Като че ли беше поотслабнал, сандалите му бяха опръскани с кал, но в очите му грееше познатата жестока злост.

Той се поклони сковано на мъжа в трона.

— Цар Кокал. Чух, че сте решили задачката ми!

Кокал се усмихна.

— Не бих я нарекъл „задачка“, Минос. Особено след като разгласихте на целия свят, че ще платите хиляда златни таланта на този, който успее да се справи с нея. Предложението все още ли е в сила?

Минос плесна с ръце. Влязоха двама напети стражи, привити под тежестта на голям сандък. Свалиха го в краката на Кокал и го отвориха. Блеснаха златни слитъци — сигурно струваха поне няколко милиарда долара.

Кокал подсвирна възхитено.

— Дано не сте разорили страната си за събирането на тази награда, приятелю.

— Това не е ваша грижа.

Домакинът сви рамене.

— Всъщност задачата беше доста проста. Един от хората ми я реши.

— Татко! — обади се една от девойките. Тя като че ли беше най-голямата или поне беше по-висока от сестрите си.

Кокал обаче не й обърна внимание. Извади една раковина от гънките на робата си. През нея беше прокарана сребърна нишка, на която раковината висеше като голямо мънисто на гердан.

Минос пристъпи напред и взе раковината.

— Един от хората ви, казвате? И как е промушил нишката, без да счупи раковината?

— С помощта на мравка! Невероятно, нали? Завърза нишката за мравката и с капчица мед в другия край примами животинката да премине през цялата раковина.

— Находчив човек — измърмори Минос.

— Да, наистина е така. Той е учителят на дъщерите ми. Те са много привързани към него.

Минос го изгледа студено.

— На ваше място не бих проявявал прекалена доверчивост.

Искаше ми се да предупредя Кокал: „Не му вярвай! Хвърли го в тъмницата и му пусни няколко гладни лъва за компания!“ Червенокосият цар се усмихна.

— Не се тревожете, Минос. Дъщерите ми са изключително мъдри за годините си. Да се върнем на въпроса за златото…

— Да — кимна гостът. — Само че наградата е за този, който реши задачата. Един-единствен човек може да се справи с нея. Вие криете Дедал!

Кокал се размърда смутено на трона си.

— Откъде знаете името му?

— Той е крадец! — рече Минос. — Навремето работеше в моя двор, Кокал. Настрои дъщерите ми срещу мен. Помогна на един узурпатор да ме направи за смях в собствения ми дворец. И след това избяга от възмездието ми. Десет години го преследвам!

— Не знаех за това. Но съм му обещал закрилата си. Той е изключително полезен…

— Предлагам ви избор — прекъсна го Минос. — Предайте ми беглеца и златото остава за вас. Или, в противен случай, ще се сдобиете с нов враг. Не бихте желали война с Крит, нали?

Кокал пребледня. Не разбирах защо се страхуваше толкова. Все пак беше в своя си дворец, спокойно можеше да повика стражите си. Минос разполагаше само с двама войници. Но Кокал не го направи, само притеснено кършеше ръце на трона.

— Татко — обади се най-голямата му дъщеря, — не можеш да…

— Замълчи, Аелия. — Царят нервно поглади брадата си. Хвърли поглед на златото в сандъка. — Предлагате ми труден избор, Минос. Боговете не обичат тези, които нарушават законите на гостоприемството.

— Боговете не обичат и тези, които дават подслон на престъпници.

Домакинът кимна.

— Добре тогава. Ще ви го предадем.

— Татко! — извика отново Аелия. След това се сепна и заговори по-нежно: — Позволи ни преди това да се погрижим за госта. След дългото пътуване му се полагат топла вана, чисти дрехи и хубава храна. За мен ще е чест да го заведа в банята.

Тя се усмихна мило на Минос и старият цар изсумтя:

— Една вана няма да ми се отрази зле. — Обърна се към Кокал. — Ще се видим на трапезата. Очаквам тогава да ми предадете затворника.

— Насам, Ваше Величество — рече Аелия и заедно със сестрите й изведоха Минос.

Последвах ги в баня, облицована с плочки. Във въздуха се кълбеше пара. От една тръба се стичаше гореща вода. Аелия и сестрите й хвърлиха във ваната розови листенца и нещо, което сигурно беше древногръцкият шампоан, тъй като веднага се надигна пяна. Девойките извърнаха глави, Минос свали робата си и се потопи във водата.

— Ааах… — въздъхна той доволно. — Прекрасно. Благодаря ви, милички. Пътуването беше дълго и уморително.

— От десет години ли казахте, че преследвате жертвата си, господарю? — попита Аелия, пърхайки с ресници с престорено възхищение. — Каква решителност!

— Не забравям длъжниците си — усмихна се Минос. — Баща ви прояви мъдрост, като прие предложението ми.

— Да, така е, господарю — отвърна тя.

Според мен леко се престараваше с ласкателствата, но старият цар ги приемаше за чиста монета. Сестрите й изсипаха върху главата му ароматни масла.

— Знаете ли, господарю — продължи Аелия, — Дедал подозираше, че ще се появите. Беше сигурен, че задачата е капан, но не устоя на изкушението.

Минос се намръщи.

— Дедал ви е говорил за мен?

— Да, господарю.

— Той е лош човек! Собствената ми дъщеря се поддаде на чара му. Не го слушайте!

— Той е гений — отвърна Аелия. — И освен това смята, че жените не отстъпват по ум на мъжете. Той е първият учител, който ни преподава така, сякаш вярва, че можем да мислим. Вероятно затова дъщеря ви го е харесвала.

Минос се опита да се надигне, но сестрите го бутнаха обратно във ваната. Аелия се приближи откъм главата му. В дланта си носеше три малки топчета. В първия момент си помислих, че са сапунчета, но щом ги хвърли във водата, от тях изскочиха бронзови нишки, които започнаха да се омотават около царя, преплитаха се около глезенни му, привързваха китките към тялото, пристягаха врата му. Колкото и да мразех Минос, гледката беше ужасяваща. Той се мъчеше да се изправи, но сестрите бяха по-силни. След няколко секунди царят лежеше безпомощен във ваната, само устата му едва се подаваше от водата. Бронзовите нишки продължаваха да се увиват около тялото му като пашкул.

— Какво искате? — попита Минос. — Защо го направихте?

Аелия се усмихна.

— Дедал се държеше добре с нас, Ваше Величество. А и заплахите ви срещу баща ни не ни харесаха.

— Кажете на Дедал — изръмжа царят, — кажете му, че дори и след смъртта си няма да го оставя на мира! Ако в Подземното царство има справедливост, душата ми ще го преследва вечно!

— Смели слова, Ваше Величество — отвърна Аелия. — Желая ви късмет в търсенето на справедливост в Подземното царство.

Бронзовите нишки плъзнаха по лицето на Минос и за миг го превърнаха в бронзова мумия.

Вратата на банята се отвори. Влезе Дедал, нарамил торба.

Беше си подкъсил брадата, която сега беше снежнобяла. Изглеждаше немощен и тъжен, но се присегна и докосна главата на мумията. Нишките се отпуснаха и се свлякоха на дъното на ваната. Вътре обаче нямаше нищо. Цар Минос беше изчезнал.

— Безболезнена смърт — рече замислено Дедал. — Повече, отколкото заслужаваше. Благодаря ви, девойки.

Аелия го прегърна.

— Не бива да оставате тук, учителю. Щом баща ни разбере…

— Да — кимна Дедал. — Страхувам се, че ви донесох само неприятности.

— Не се тревожете за нас. Татко с радост ще прибере златото на стария Минос. А и Крит е далеч. Но той ще ви обвини за смъртта му. Трябва да потърсите друго място, където ще сте в безопасност.

— В безопасност… — повтори старецът. — От години бягам от царство в царство в търсене на безопасност. Боя се, че Минос е прав. Смъртта няма да му попречи и той ще продължи да ме преследва. Разчуе ли се за това престъпление, никъде под слънцето не ще намеря покой.

— Къде ще отидете тогава? — попита Аелия.

— Бях се заклел никога да не стъпя отново там — рече Дедал, — но затворът ми може да се окаже единственото ми убежище.

— Не разбирам — рече Аелия.

— И така е по-добре.

— А Подземното царство? — обади се една от по-малките сестри. — Там ви очаква тежко наказание! Никой не е избягал от смъртта.

— Сигурно е така — кимна Дедал. Извади свитък от торбата — свитъка с бележките на племенника му, който бях видял предишния път. — Но може и да не е.

Прегърна Аелия и благослови нея и сестрите й. Хвърли последен поглед на бронзовите нишки, искрящи на дъното на ваната.

— Ако си толкова смел, последвай ме там, царю на сенките.

Обърна се към стената и докосна една плочка. Засия гръцката буква делта Δ и в стената се отвори врата. Девойките ахнаха.

— Не сте ни казвали, че тук има таен проход! — възкликна Аелия. — Не сте стояли със скръстени ръце, учителю!

— По-скоро Лабиринтът не е — поправи я Дедал. — Не се опитвайте да тръгнете след мен, милички, освен ако не искате да загубите разсъдъка си.

Сънят ми се промени. Озовах се в подземие. Люк и още един полубог разглеждаха карта на светлината на фенер.

Люк изруга.

— Това трябваше да е последният завой!

Смачка картата и я хвърли на земята.

— Господарю! — възкликна смаяно другият.

— Тук картите са безполезни. Не се тревожи, ще намеря пътя.

— Господарю, вярно ли е, че колкото е по-голям отрядът…

— Толкова по-лесно е да се загуби? Да, така е. Затова в началото изпращахме разузнавачите си един по един. Но не се тревожи. Щом получим нишката, челният отряд ще поеме към лагера.

— Но как ще се доберем до нея?

Люк се протегна и изпука пръстите на ръцете си.

— Квинт ще ни я даде. Стигнем ли до арената… Тя е на кръстопът. Накъдето и да тръгнеш, минаваш през нея. Затова трябва да сключим примирие с нейния владетел. Важното е да…

— Господарю! — разнесе се глас от коридора. Притича мъж в гръцки доспехи с факла в ръка. — Скитските дракони откриха един полубог!

Люк се намръщи.

— Сам? В Лабиринта?

— Да, господарю. Побързайте. Те са в съседната зала. Приклещили са го в ъгъла.

— И кой е той?

— За първи път го виждам, господарю.

Люк кимна.

— Благословия от Кронос! Този полубог може да се окаже нашето разковниче. Да вървим!

Хукнаха по коридора и аз сепнато се събудих. Сам полубог в Лабиринта… До сутринта се въртях в леглото и се взирах в мрака.

На сутринта се погрижих да оставя на Госпожа О’Лиъри достатъчно кучешки бисквитки и помолих Бекендорф да я наглежда. Той не се зарадва особено, но прие. След това се качих на билото на хълма, където вече ме чакаха Анабет и Аргус.

Почти през целия път мълчахме. По принцип Аргус рядко говореше, вероятно защото цялото му тяло беше покрито с очи, включително — поне така бях чувал — и по езика, и затова той не искал да го показва.

Анабет дремеше, явно и тя не беше успяла да се наспи.

— Кошмари? — попитах.

Тя поклати глава.

— Евритион ми се обади по Ирида.

— Да не се е случило нещо с Нико?

— Миналата вечер е напуснал ранчото. Слязъл е отново в Лабиринта.

— Какво? Евритион не се ли е опитал да го спре?

— Когато се събудил, Нико бил изчезнал. Ортрос проследил дирята му до решетката на Лабиринта. Евритион каза, че последните няколко нощи бил чул Нико да си говори сам. Сега обаче смята, че е говорел с духа на Минос.

— Нико е в беда! — заявих аз.

— Добро утро! — подхвърли саркастично тя. — Минос е един от съдиите на Подземното царство, но е зъл като пепелянка. Нямам представа какво иска от Нико, ала…

— Не това имах предвид — прекъснах я. — Снощи сънувах… — Разказах й за Люк, как той беше споменал Квинт и как хората му бяха намерили някой да обикаля сам из Лабиринта.

Анабет стисна зъби.

— Това е много, ама много лошо.

— И какво ще правим?

Тя вдигна вежди.

— Нали имаш план и си намерил кой да ни води през Лабиринта?

Беше събота и движението към града беше натоварено. Пристигнахме в апартамента на майка ми по обяд. Още на прага тя ми се метна на врата с яростен устрем, една идея по-голям от този на Госпожа О’Лиъри предишния ден, и едва не ме задуши в прегръдката си.

— Бях сигурна, че нищо ти няма — заяви, макар че сякаш от гърба й се свлече цялата тежест на небето (повярвайте ми, много добре знам за какво говоря).

Настани ни на масата в кухнята и извади от специалните си сини шоколадови бисквити, като постоянно ни подканяше да си взимаме, докато й разказвахме преживелиците си. Както обикновено, аз се опитах да прескоча по-страшните места (тоест почти всичко), но в резултат на това историята ми звучеше още по-кошмарна.

Когато стигнах до оборите на Герион, мама разпери ръце в престорен гняв:

— Не мога да го накарам да си подреди стаята, а се е хванал да почисти стотици тонове конска тор от оборите на някакво чудовище?!?

Анабет се разсмя. Отдавна не бях чувал смехът й и се зарадвах.

— Значи — рече мама, след като приключих — сринал си остров Алкатрас, предизвикал си изригването на Света Елена и евакуацията на половин милион души, но поне си жив.

Ето такава беше тя, винаги гледаше положително на нещата.

— Точно така — съгласих се. — В общи линии, това обобщава всичко.

— Жалко, че Пол го няма — измърмори като че ли на себе си мама. — Искаше да говори с теб.

— О! За училището ли?

Толкова много неща се бяха случили оттогава, че почти напълно бях забравил за „Гуди“ и как пред смаяния поглед на маминия приятел бях избягал от пламналия кабинет по музика.

— Какво му каза? — попитах.

Тя поклати глава.

— Какво можех да му кажа? Той знае, че ти си различен от другите деца, Пърси. Пол е умен мъж. Вярва, че не си лош човек. Не знае какво точно се е случило, но училището оказва натиск върху него. Все пак той гарантира за теб, за да те приемат. Трябва да ги убеди някак, че не си виновен за пожара. А бягството ти не му помага особено.

В очите на Анабет като че ли долових съчувствие. И тя самата беше попадала в подобни ситуации. На никое дете на боговете не му беше лесно в света на просто смъртните.

— Ще говоря с него — обещах. — След като изпълним задачата си. Дори съм готов да му кажа истината, ако искаш.

Мама сложи ръка на рамото ми.

— Наистина ли ще го направиш?

— Ами да. Макар че сигурно ще ни помисли за луди.

— Той вече си го мисли.

— Значи няма какво да губим.

— Благодаря, Пърси. Ще му кажа, че ще се върнеш… — Тя се намръщи. — Кога? Къде отивате сега?

Анабет счупи бисквитката си на две.

— Пърси има план…

Неохотно разказах на мама.

Тя кимна замислено.

— Звучи доста опасно. Но може и да успеете.

— И ти притежаваш тези способности, нали? — попитах аз. — Да виждаш през мъглата?

Мама въздъхна.

— Вече не толкова добре. Когато бях по-млада, ми беше по-лесно. Но, да, винаги съм виждала повече, отколкото е било полезно за мен самата. Това беше едно от нещата, които привлякоха вниманието на баща ти към мен. Но внимавайте. Обещайте ми, че ще се пазите.

— Ще се опитаме, госпожо Джаксън — рече Анабет. — Макар че хич не е лесно да бъде опазен синът ви.

Тя скръсти ръце и заби мрачния си поглед в прозореца на кухнята. Аз си замълчах и неловко се заиграх със салфетката.

Мама се намръщи.

— Какво става с вас? Да не сте се скарали?

И двамата мълчахме.

— Разбирам — рече тя и аз се зачудих дали не виждаше ясно не само през мъглата, а и през всичко друго. Мама като че ли наистина разбираше какво ставаше с мен и Анабет, макар че самият аз нямах никаква представа. — Не забравяйте, че Гроувър и Тайсън разчитат на вас.

— Знаем — обадихме се в един глас с Анабет и това ме смути още повече.

Мама се усмихна.

— Пърси, най-добре се обади още сега. Телефонът е в другата стая. Успех!

С облекчение се измъкнах от кухнята, въпреки че това, което ми предстоеше, също доста ме притесняваше. Взех телефона и набрах номера. Цифрите отдавна се бяха изтрили от дланта ми, но това не беше проблем. Без да искам, бях запомнил номера наизуст.

Уговорихме се да се срещнем на „Таймс Скуеър“. Рейчъл Елизабет Деър стоеше пред хотел „Мариът Марки“, покрита от главата до петите със златна боя.

Лицето, косата, дрехите — всичко. Все едно цар Мидас я беше докоснал. Правеше се на статуя, заедно с още петима, боядисани в имитация на мед, бронз, сребро и т.н. Бяха застинали в различни пози край преминаващите туристи, някои от които се спираха да ги зяпат и оставяха пари на проснатото на тротоара платнище.

В краката на Рейчъл имаше надпис: „Улично изкуство за деца. Благодарим за подкрепата.“

С Анабет стояхме пред Рейчъл сигурно пет минути, но тя с нищо не показа, че ни е видяла. Изобщо не помръдваше и не мигна нито веднъж. С моя СДВ никога не бих издържал. Щях да полудея, ако трябваше да стоя на едно място толкова дълго. Златната Рейчъл изглеждаше доста странно. Приличаше на статуя на някоя известна личност, да речем, актриса. Само очите й си бяха в обичайното зелено.

— Дали да не я ощипя? — предложи Анабет.

Стори ми се гадно, но Рейчъл изобщо не реагира. След още пет минути едно момче в сребристо се появи от стоянката на такситата, където си беше почивало досега. Застана до Рейчъл във високопарна поза и тя се обърна към нас.

— Здрасти, Пърси — усмихна се. — Точно навреме! Да идем да си вземем кафе.

Влязохме в едно заведение на Четирийсет и трета — „Явайския лос“. Рейчъл си поръча късо еспресо — любимото на Гроувър. Ние с Анабет си взехме млечен шейк и се настанихме на маса точно под препарирания лос. За моя изненада, никой не обръщаше внимание на покритата със златна боя Рейчъл.

— Ти беше Анабел, нали? — попита тя.

— Анабет — поправи я Анабет. — Винаги ли се обличаш в златно?

— Не — отвърна Рейчъл. — Събираме пари за нашата група. Доброволци сме в един проект за работа с деца в началното училище. Сега са им махнали часовете по рисуване, чухте ли за това? Правим го веднъж в месеца, ако извадим късмет, изкарваме по четиристотин-петстотин долара. Както и да е, едва ли сте дошли да говорим за това. Ти също ли си дете на бог?

— Шшшт! — изсъска Анабет и подозрително се огледа. — Защо не го обявиш на всеослушание, а?

— Добре. — Рейчъл стана и извика силно: — Хей, чуйте: тези двамата тук не са хора! Те са деца на древногръцки богове!

Никой не ни погледна. Тя сви рамене и седна.

— Май не им пука.

— Не е смешно — процеди Анабет. — Това не е шега, простосмъртно момиче!

— Стига! — обадих се аз. — Успокойте се! И двете!

— Аз съм спокойна! — заяви Рейчъл. — Всеки път, когато се появиш, ме нападат чудовища. За какво толкова да се притеснявам?

— Виж — рекох, — съжалявам за онова в кабинета по музика. Надявам се, че не са те изключили.

— Глупости. Само ме разпитваха за теб. Но аз се направих на две и половина.

— Едва ли ти е било трудно — измърмори подигравателно Анабет.

— Хайде, стига! — намесих се аз. — Рейчъл, имаме проблем. И се нуждаем от помощта ти.

Рейчъл присви очи към Анабет.

— И ти ли се нуждаеш от помощта ми?

Анабет разбърка шейка със сламката си.

— Може би — измърмори нацупено тя.

Разказах на Рейчъл за Лабиринта и защо трябваше да намерим Дедал. Описах й преживелиците ни вътре.

— Значи искате да ви водя — каза накрая тя. — Макар че никога не съм стъпвала там.

— Ти можеш да виждаш през мъглата — рекох. — Също като Ариадна. Сигурен съм, че ще откриеш верния път. Лабиринтът няма да те заблуди.

— А ако грешиш?

— Ще се загубим. И в двата случая ще е опасно. Много опасно.

— И може да загина?

— Да.

— Но нали каза, че чудовищата не обръщат внимание на хората? Твоят меч…

— Да — прекъснах я, — божественият бронз не може да нарани простосмъртните. Повечето чудовища не биха ти обърнали внимание. Но Люк… на него му е все тая. Той би използвал всеки — простосмъртен, полубог, чудовище. И ако му се изпречиш на пътя, ще те убие, без да се поколебае.

— Симпатичен тип — измърмори Рейчъл.

— Той е под влиянието на титана — опита се да го защити Анабет. — Не съзнава какво върши.

Рейчъл премести поглед от нея към мен и обратно.

— Добре — рече, — съгласна съм.

Премигах. Не си бях представял, че ще е толкова лесно.

— Сигурна ли си?

— И без това цяло лято ще скучая. Това е най-доброто предложение засега. Какво трябва да търся?

— Нужен ни е вход към Лабиринта — обясни Анабет. — Има един в лагера, но там няма как да влезеш. Забранено е за простосмъртни.

От нейната уста „простосмъртен“ звучеше като някаква смъртоносна болест, но Рейчъл само кимна.

— Добре. И как изглежда този вход?

— Може да е навсякъде — отвърна Анабет. — В най-обикновена стена. Скала. Врата. Канализационна шахта. Отбелязан е със знака на Дедал. Гръцката делта, изписана в синьо.

— Ето това ли? — Рейчъл написа Δ върху влажното стъкло на масата.

— Да — кимна Анабет. — Да не би да знаеш гръцки?

— Не — отвърна тя. Извади голяма синя четка за коса и започна да се реши, за да падне златната боя. — Трябва само да се преоблека. Елате с мен в „Мариот“.

— Защо? — попита Анабет.

— Защото в мазето, където си държим костюмите, има един такъв вход със знака на Дедал.