Битката за Лабиринта

Осма глава Стигаме до чудовищното ранчо

Спряхме да починем в една пещера с водопади. В средата имаше яма, пълна с вода, край която обикаляше хлъзгава тясна пътека. По четирите стени се стичаше вода от големи тръби и се спускаше в ямата, чието дъно не се виждаше дори и на светлината на фенерчето.

Бриарей се отпусна немощно край стената. Гребна с десетина шепи и си наплиска лицето.

— Тази яма отива в Тартар — прошепна той. — Би трябвало да скоча в нея, за да не съм ви в тежест.

— Не говори така — отвърна Анабет. — Може да дойдеш с нас в лагера. Да ни помогнеш да се подготвим за войната. Ти най-добре знаеш как да победим титаните.

— Нищо не мога да ви дам — поклати глава сторъкият. — Всичко съм загубил.

— А братята ти? — обади се Тайсън. — Другите двама сигурно все още са високи до небето! Може да те заведем при тях.

Изражението на Бриарей стана печално.

— Тях вече ги няма. Стопиха се.

Водопадите боботеха. Тайсън заби поглед в ямата и премига, за да спре сълзите си.

— Как така са се стопили? — попитах аз. — Мислех, че чудовищата са безсмъртни, също като боговете.

— Пърси — обади се тихо Гроувър, — дори и безсмъртието си има граници. Понякога… понякога чудовищата потъват в забвение и губят волята си да бъдат безсмъртни.

Зачудих се дали не си мислеше за Пан. Спомних си как Медуза беше казала, че сестрите й, другите две горгони, са починали и тя е останала сама. Миналата година Аполон беше споменал, че старият бог Хелиос изчезнал, като му оставил задълженията си на бог на Слънцето. Не се бях замислял за това, но сега, като гледах Бриарей, си дадох сметка колко е ужасно да си толкова стар — на хиляди и хиляди години, и абсолютно сам.

— Трябва да вървя — рече Бриарей.

— Армията на Кронос ще нападне лагера — каза Тайсън. — Имаме нужда от теб.

Сторъкият увеси глава.

— Не мога, циклопе.

— Ти си силен!

— Вече не съм.

Бриарей се изправи.

— Хей! — Хванах една от ръцете му и го дръпнах настрани, където водата щеше да заглуши думите ни. — Бриарей, имаме нужда от теб. Ако не си забелязал, Тайсън вярва в теб. Рискува живота си, за да те спаси.

Набързо му разказах всичко — за намеренията на Люк да нападне лагера, за входа на Лабиринта, работилницата на Дедал, златния ковчег на Кронос.

Но той поклати глава.

— Не мога. Няма как да направя пистолет, който да спечели тази игра. — И той сви стоте си ръце в юмруци с протегнати напред показалци и вдигнати палци.

— Може би точно заради това се стопяват чудовищата — рекох. — Не защото простосмъртните спират да вярват в тях, а защото вие просто сами се отказвате.

Кафявите му очи се впиха в мен. Лицето му отново се промени в изражение, което ми беше добре познато — срам. След това Бриарей се обърна и уморено потъна в сенките.

Тайсън се разхлипа.

— Не плачи — Гроувър нерешително го потупа по рамото, което за него беше върховна проява на смелост.

Тайсън кихна.

— Как да не плача, козльо? Той беше моят герой!

Напразно се чудех какво да сторя, за да го ободря.

Накрая Анабет стана и метна раницата си на раменете.

— Хайде, момчета, да вървим. Тази яма ме плаши. По-добре да намерим някое по-подходящо място да поспим.

Настанихме се в проход, иззидан от големи мраморни блокове с прикрепени по стените бронзови поставки за факли. На мен ми приличаше на старогръцка гробница. Явно беше от по-старата част на Лабиринта и Анабет реши, че това е добър знак.

— Сигурно сме близо до работилницата на Дедал — рече тя. — Починете си хубаво. Ще продължим утре сутринта.

— И как ще познаем, че е дошло утрото? — измърмори кисело Гроувър.

— Хайде, заспивай — отвърна Анабет.

Гроувър не чака втора подкана. Извади стиска слама от раницата си, хапна малко, а от останалото си направи възглавница и веднага захърка. Тайсън се мота известно време. Поигра си с разни метални парченца, с които майстореше нещо, но все не беше доволен от резултата и постоянно разглобяваше това, което сглобеше.

— Съжалявам, че хвърлих щита — рекох. — Толкова труд вложи, за да го поправиш.

Тайсън вдигна глава. Окото му беше почервеняло от плач.

— Не се тревожи, братко. Ти ме спаси. Ако Бриарей ни беше помогнал, нямаше да се наложи да използваш щита.

— Той просто беше изплашен — отвърнах. — Сигурен съм, че ще преодолее страха си.

— Вече не е силен — поклати глава Тайсън. — Вече не е важен…

Въздъхна тежко и затвори око. Металните чаркове паднаха от ръцете му и се разпиляха на пода.

Опитах се и аз да заспя, но не успях. Когато те преследва огромен дракон с женска глава, размахващ отровни мечове, не е лесно да се отпуснеш. Примъкнах спалния си чувал до Анабет, която беше поела първия пост.

Настаних се до нея.

— Спи! — нареди тя.

— Не мога. Ти добре ли си?

— Защо да не съм добре? Нали виждаш как мина първият ден, в който съм начело? Всичко е страхотно!

— Ще се справим — отвърнах. — Ще намерим работилницата преди Люк.

Тя отметна косата от лицето си. По брадичката й имаше засъхнала кал. Сигурно точно така беше изглеждала, когато като малка е обикаляла из страната с Талия и Люк. Веднъж, макар и само на седем години, Анабет ги беше спасила от бърлогата на един циклоп. Дори и когато беше изплашена, както сега, в нея се криеше невероятна смелост.

— Поне да имаше някаква логика — оплака се тя. — Не спираме да вървим, а нямаме идея къде ще се озовем накрая. Как може за един ден да стигнем от Ню Йорк в Калифорния?

— В Лабиринта пространството е различно.

— Знам, знам. Просто… — Погледна ме нерешително. — През цялото време съм се самозалъгвала, Пърси. Толкова четене и планиране, а нямам ни най-малка представа къде отиваме.

— Чудесно се справяш. Не забравяй, че винаги е било така — не сме знаели къде отиваме, но накрая всичко само се е подреждало. Помниш ли острова на Цирцея?

Анабет изсумтя.

— Като морско свинче беше адски сладък.

— А „Воден свят“ в Денвър? И как преобърна лодката ни?

— Аз ли съм преобърнала лодката? Ти беше виновен!

— Виждаш ли? Спокойно, всичко ще се нареди.

За моя радост тя се усмихна, но усмивката й бързо изчезна.

— Пърси, защо Хера каза, че знаеш отговора на въпроса как да се ориентираме през Лабиринта?

— Нямам представа — признах. — Честна дума.

— И ако разбереш, ще ми кажеш, нали?

— Естествено. Но…

— Какво?

— Ако ми кажеш последния стих от пророчеството, това може да ми помогне да се сетя.

Анабет потрепери.

— Не… Няма да го изрека тук, в тъмното.

— А избора, за който спомена Янус? Хера каза…

— Престани! — извика тя. Пое си треперливо дъх. — Извинявай, Пърси. Просто вече не издържам. Но не искам… не искам да мисля за това.

Поседяхме мълчаливо, вслушвахме се в странните шумове и стонове на Лабиринта, ехото от стържещи камъни — проходите постоянно се променяха, нарастваха и се разширяваха. Тъмнината ме подсети за това, което бях видял при Нико ди Анджело, и изведнъж ми просветна.

— Нико е тук някъде! — рекох. — Така е напуснал лагера — през Лабиринта. И е продължил навътре до Подземното царство. Но сега отново е тук. И се опитва да ме намери.

Анабет дълго мълча.

— Надявам се да грешиш, Пърси. Но ако си прав… — Впи поглед в малкото светло петно от лъча на фенера върху стената. Подозирах, че мислеше за пророчеството. За първи път я виждах толкова уморена.

— Какво ще кажеш да поема първата стража? — предложих. — Ако стане нещо, ще те събудя.

Анабет като че ли се канеше да възрази, но после кимна, пъхна се в спалния чувал и затвори очи.

Когато дойде моят ред да поспя, отново сънувах затворения в Лабиринта старец.

Този път залата приличаше повече на работилница. По масите имаше разпилени инструменти. В ъгъла пламтеше нажежено до червено огнище. Момчето, което разпалваше огъня с духалото, сега беше по-високо, почти колкото мен. От огнището тръгваше нещо като фуния и с тръба откарваше дима и топлината в отвор в пода, скрит под капак.

Беше ден. Небето беше синьо, но високите стени хвърляха дълги сенки. Вече така бях свикнал с подземните проходи, че ми беше странно да видя част от Лабиринта под открито небе. Някак си това го правеше още по-нечовешко място.

Старецът изглеждаше болен. Беше отслабнал, ръцете му бяха почервенели и разранени от работа. Бялата му коса падаше над очите, туниката му беше омърляна и покрита с мазни петна. Приведен над една маса, той човъркаше някакви преплетени метални парчета, които образуваха нещо като метална верижка на часовник. Взе едно парченце бронз и го постави на мястото му.

— Готово — обяви. — Свърших.

Вдигна творението си и аз затаих смаяно дъх. Бяха толкова красиви — метални криле, направени от хиляди преплетени бронзови перца. Други подобни криле лежаха на масата. Дедал разпъна рамката и крилете се разтвориха — размахът им беше поне десетина метра. Разумът ми твърдеше, че с тях никога нямаше да успее да полети. Бяха твърде тежки, нямаше как да издигнат тежестта на тялото над земята. Но майсторската им изработка беше съвършена. Металните перца улавяха и отразяваха слънчевите лъчи с трийсет различни отсенки на златистото.

Момчето остави духалото и изтича при баща си. Мръсно и потно, то се усмихна.

— Татко, ти си гений!

Старецът се усмихна.

— Това не е новина, Икар. Хайде, побързай. Ще ни трябва поне час, за да си ги сложим.

— Ти първи — рече Икар.

Мъжът възрази, но Икар настоя:

— Ти ги направи, тате. На теб се пада честта да ги пробваш.

Момчето помогна на стареца да прокара по гърдите си кожените ремъци, преплетени като катерачески обезопасителни въжета, а после и през раменете и китките. След това започна да прикрепя към тях крилете с нещо, което изцеждаше от голям метален флакон.

— Восъкът ще издържи няколко часа — измърмори притеснено Дедал. — Но първо трябва да изчакаме да се втвърди. И не бива да летим твърде високо, нито твърде ниско. Водните пръски могат да размият восъка…

— А слънчевите лъчи да го разтопят — обади се момчето. — Да, татко. Хиляди пъти си ми го повтарял!

— Предпазливостта никога не е излишна.

— Вярвам в твоето изобретение, татко. Няма по-учен човек от теб!

Очите на стареца заблестяха. Личеше си, че би дал всичко на този свят за сина си.

— Сега ще закрепим твоите криле, а междувременно восъкът по моите ще се втвърди. Ела!

Работата напредваше бавно. Дедал се справяше трудно заради кожените ремъци, които ограничаваха движенията му. Металните криле на гърба му тежаха и му пречеха.

— Много съм бавен — измърмори той. — Много съм бавен…

— Спокойно, татко — отвърна момчето. — Пазачите ще се появят чак…

ДУМ!

Вратите на работилницата се разтърсиха. Дедал ги беше залостил отвътре с една греда, но въпреки това от удара те едва не изскочиха от пантите си.

— Побързай! — извика Икар.

ДУМ! ДУМ!

Опитваха се да разбият вратите с някаква тежест. Гредата издържа, но лявата врата се пропука.

Дедал трескаво продължаваше работата си. Горещ восък капна на рамото на Икар. Момчето трепна, но сподави вика си. Лявото му крило вече беше закрепено на ремъците и старецът се захвана с дясното.

— Нямаме време — мърмореше той. — Много рано пристигнаха! Восъкът трябва да изстине и да се втвърди.

— Ще издържи — отвърна Икар. — Помогни ми с капака…

ТРЯС! От вратите се разхвърчаха трески, през дупката се показа рогатата овнешка глава на тарана. Стражите разчистиха останките с брадви и нахлуха вътре, следвани от царя със златната корона и острата брадичка.

— Виж ти! — извика той. — Къде сте тръгнали?

Дедал и синът му се спряха, металните криле искряха на гърбовете им.

— Отиваме си, Минос — отвърна старецът.

Цар Минос се усмихна жестоко.

— Беше ми любопитно да видя докъде ще стигнеш, преди да стъпча надеждите ти. Няма да скрия, че съм впечатлен.

Той изгледа с възхищение крилете.

— Приличате на бронзови кокошки — заяви царят. — Би трябвало да ви оскубем и да ви сварим на супа.

Стражите се разсмяха тъпо.

— Бронзови кокошки — повтори единият. — Супа!

— Млъкни! — сряза го Минос и се обърна отново към Дедал. — Ти позволи на дъщеря ми да избяга, старче. Докара жена ми до лудост. Уби минотавъра ми и ме направи за посмешище на цялото Средиземноморие. Няма да ми избягаш!

Икар грабна тубичката с восък и я насочи срещу царя, който изненадано отскочи. Стражите се втурнаха напред, но ги посрещна струя горещ восък.

— Шахтата! — извика Икар на баща си.

— Хванете ги! — беснееше Минос.

Старецът и синът му хванаха заедно капака на шахтата и го отместиха. Отвътре изскочи стълб пушек. Пред очите на смаяния цар изобретателят и синът му излетяха в небето, понесени от горещия въздух.

— Убийте ги! — изкрещя Минос, само че стражите нямаха лъкове. В отчаянието си единият хвърли меча си след бегълците, но Дедал и Икар вече се бяха издигнали високо. Направиха кръг над Лабиринта и над царския дворец, прелетяха над Кносос и напуснаха скалистите брегове на Крит.

— Свободни сме, татко! — разсмя се Икар. — Успяхме!

Момчето разпери криле и се понесе на вятъра.

— Чакай! — извика след него Дедал. — Внимавай!

Но Икар вече беше над открито море и щастливо летеше на север. Издигна се в облаците и сепна един орел, след това се гмурна грациозно към водата и все едно беше роден с криле, се издигна обратно миг преди да потъне във вълните, като само сандалите му докоснаха водата.

— Недей! — крещеше след него Дедал, но вятърът отнесе думите му. Синът му беше опиянен от свободата.

Старецът тромаво се мъчеше да го догони.

Бяха над открито море на мили от Крит, когато Икар се обърна и зърна разтревожения си баща.

Момчето се усмихна.

— Не се тревожи, татко! Ти си гений! Вярвам на твоето майсторство…

Едно метално перо се откъсна от крилото му и отлетя. Последва го второ. Икар се олюля във въздуха. Изведнъж от него се посипа дъжд от бронзови пера, които се разхвърчаха на всички страни като ято подплашени птички.

— Икар! — извика баща му. — Пикирай! Разпери ръце!

Но вместо да го послуша, Икар размахваше ръце с всички сили в отчаян опит да възвърне контрола над полета си.

Първо падна лявото крило — изцяло се отлепи от ремъците.

— Татко! — изпищя Икар. В следващия миг крилете отхвръкнаха настрани и той отново беше само едно момче с ремъци през гърдите, което напразно размахваше ръце във въздуха…

Събудих се с писък, имах чувството, че аз самият пропадах. Беше тъмно. В несекващите стенания на Лабиринта като че ли се долавяше измъченият писък на Дедал, който крещеше името на сина си, докато Икар, зеницата на очите му, се носеше устремено към водната повърхност.

В Лабиринта нямаше утро, но след като станахме и закусихме с десертчета от овесени ядки и сок от кутийки, продължихме напред. Не разказах на приятелите си съня си. Той ме беше разтърсил и не смятах за нужно да плаша и тях.

Старите каменни зидове бяха заменени от кален под и дебели греди на тавана, все едно минавахме през някоя стара златна мина. Анабет се ядосваше.

— Лошо — мърмореше тя. — Трябваше да си е камък…

Стигнахме до пещера с провесени от тавана сталактити. В средата зееше прясно изкопана правоъгълна дупка.

Гроувър потрепери.

— Тук мирише като в Подземното царство.

Нещо лъскаво привлече погледа ми към ръба на ямата — опаковка. Насочих лъча на фенерчето в дупката и видях в кафявата пенеста каша да плува недояден чийзбургер.

— Нико е бил тук — рекох. — Отново е призовавал мъртвите.

Тайсън жално измърмори:

— Имало е духове. Духовете ме плашат.

— Трябва да го намерим! — Не знам защо, но докато стоях край ямата, изведнъж ме завладя усещането, че въпросът е на живот и смърт. Нико беше някъде наблизо. Усещах го. Не биваше да го оставям да обикаля тук сам, в компанията единствено на мъртъвци. Хукнах.

— Пърси! — извика Анабет.

Шмугнах се в един проход, пред мен проблясваше светлина. Когато останалите ме настигнаха, стоях и се взирах в решетката над главата си, през която проникваха слънчеви лъчи. Решетката беше направена от метални тръби. Виждаха се дървета и късчета синьо небе.

— Къде ли сме? — зачудих се аз.

Над нас падна сянка и една крава впи поглед в мен. Приличаше на съвсем обикновена крава, само дето беше яркочервена, с цвета на узряла череша. За първи път виждах червена крава.

Тя измуча, опита се да стъпи с едно копито на решетката и после се дръпна.

— Сложили са решетката, за да не падат кравите — рече Гроувър.

— Моля?

— С такива решетки ограждат пасищата, за да не бягат говедата — обясни той.

— Откъде знаеш?

Гроувър възмутено изсумтя.

— Повярвай ми, ако имаше копита, и ти щеше да знаеш за тези решетки. Отвратителни са!

Обърнах се към Анабет.

— Хера не спомена ли за някакво ранчо? Трябва да излезем да погледнем. Може Нико да е тук.

Тя се поколеба.

— Добре. Но как ще излезем?

Тайсън реши проблема с един силен удар. Решетката излетя във въздуха и се приземи няколко метра встрани. Чу се силно ТРЯС, последвано от уплашено „Муууу!“. Тайсън се изчерви и извика:

— Извинявай, кравичке!

След това един по един ни вдигна на повърхността.

Наистина се намирахме насред някакво ранчо. Във всички посоки се простираха вълнисти хълмове, по които тук-там стърчаха дъбове, кактуси и скали. Отстрани минаваше ограда с бодлива тел. Наоколо кротко пасяха крави в черешов цвят.

— Червени крави — измърмори Анабет. — Кравите на слънцето.

— Какво? — попитах аз.

— Те са посветени на Аполон.

— Свещени крави?

— Точно така. Но какво правят…

— Тихо! — прекъсна я Гроувър. — Чуйте!

В първия момент не долових нищо. Цареше гробна тишина. След това обаче от далечината се чу кучешки лай, който бързо се приближаваше. Храсталаците се раздвижиха и от тях изскочиха две кучета. Не, не бяха две, а едно куче с две глави. Приличаше на хрътка, с издължено гъвкаво светлокафяво тяло, но вратът му се разделяше на две глави, които едновременно джафкаха и се зъбеха срещу нас.

— Лошо куче Янус! — извика Тайсън.

— Бау! — обади се Гроувър и вдигна ръка за поздрав.

Двуглавото куче изръмжа. Явно не беше впечатлено от уменията на Гроувър да говори кучешки. В този миг от дърветата се показа господарят му и бързо стана ясно, че то беше най-малкият ни проблем.

Мъжът беше едър, с бяла коса, сламена каубойска шапка и сплетена бяла брада — нещо като каубойският вариант на Дядо Коледа, само че ужасно вбесен. Беше облечен с джинси, тениска с надпис „Не се шегувай с Тексас“ и яке с отрязани ръкави, за да се виждат мускулите му. На десния му бицепс имаше татуировка на кръстосани мечове. В ръката си държеше пастирска тояга с размерите на ракета с ядрена бойна глава, от която стърчаха десетсантиметрови искрящи шипове.

— Долу, Ортрос! — заповяда той на кучето.

Кучето изръмжа за последен път, колкото да подчертае симпатиите си към нас, и се върна в нозете на стопанина. Мъжът ни огледа преценяващо от главата до петите, стиснал здраво тоягата си.

— Какво ни е довял вятърът? — измърмори той. — Крадци на говеда, а?

— Обикновени пътници — отвърна Анабет, — тръгнали на подвиг.

Едното му око трепна.

— Полубогове, а?

— Как поз… — понечих да попитам аз, но Анабет ме дръпна да си замълча и продължи:

— Аз съм Анабет, дъщеря на Атина. Това е Пърси, син на Посейдон. Гроувър е сатир. А Тайсън…

— Циклоп — прекъсна я мъжът. — Да, не съм сляп. Обърна се и ме изгледа мрачно. — И познавам отдалеч полубоговете, защото и аз съм от тях, синко. Аз съм Евритион, пастирът на ранчото. Син на Арес. И вие ли идвате от Лабиринта?

— Кой друг е дошъл от Лабиринта? — попитах веднага аз. — Да не е Нико ди Анджело?

— Кой ли не се появява от там — отвърна мрачно Евритион. — Но малцина си тръгват.

— Еее! — възкликнах аз. — Това се казва мило посрещане!

Пастирът метна поглед през рамо, сякаш се страхуваше, че някой ни наблюдава. След това снижи глас:

— Ще го кажа само веднъж, полубогове: връщайте се веднага там, откъдето сте дошли! Преди да е станали твърде късно.

— Няма да си тръгнем! — обяви упорито Анабет. — Искаме да видим другия, който е дошъл от Лабиринта. Моля ви!

Евритион изсумтя.

— В такъв случай не ми оставяте друг избор, госпожице. Трябва да ви закарам при шефа.

Нямах чувството, че сме пленници. Евритион вървеше до нас, метнал тоягата си на рамо. Двуглавото куче Ортрос ръмжеше и душеше краката на Гроувър, хукваше в храстите да преследва някакви животни, но в общи линии се подчиняваше на командите на пастира.

Вървяхме по прашен коларски път, който като че ли нямаше край. Сигурно беше четирийсет градуса, което си беше истински шок след Сан Франциско. Над земята трепкаше мараня. В дърветата жужаха насекоми. Потях се като в сауна. Нападнаха ни мухи. Минахме край оградени пасбища с червени крави и какви ли не други още по-странни животни. Едното от тях беше с ограда с азбестово покритие. Вътре препускаха огнедишащи коне. Сеното в яслите им гореше. Тревата в краката им пушеше, но конете ми се видяха доста кротки. Един едър жребец ме погледна и изцвили, от ноздрите му изскочиха струйки пламък. Зачудих се как не прогарят синусите му.

— А те за какво ви са? — попитах.

Евритион се намръщи.

— Отглеждаме животни за най-различни клиенти. Аполон, Диомед… и други.

— Кои други?

— Край на въпросите!

Най-сетне излязохме от гората. На хълма над нас беше кацнала бяла каменна къща с големи прозорци.

— И това ако не е Франк Лойд Райт! — ахна Анабет.

Предположих, че говореше за някой архитект. На мен обаче ми изглеждаше точно като място, където ни очакват сериозни неприятности. Поехме нагоре по хълма.

— Спазвайте правилата — предупреди ни Евритион, докато се изкачвахме по стълбите към верандата. — Без бой. Без вадене на оръжия. И никакви коментари относно външния вид на шефа.

— Защо? — попитах аз. — Как изглежда той?

Но преди пастирът да ми отговори, се обади нов глас:

— Добре дошли в ранчото на трите Г.

Мъжът на верандата беше с най-обикновена глава, което определено си беше някакво успокоение. Лицето му беше обветрено и загоряло от годините, прекарани на открито. Имаше копринена черна коса и тънки мустачки, като на злодеите от старите филми. Усмихна ни се, но не приятелски, а по-скоро със задоволство, все едно казваше: „Супер! Нови жертви за измъчване!“.

Тази мисъл обаче бързо отхвръкна от главата ми, тъй като в този момент погледът ми стигна до тялото… или по-точно до телата. Тъй като те бяха три. Да, може би вече трябваше да съм свикнал със странната анатомия след срещите с Янус и Бриарей, но този тип пред нас изведнъж се разтрояваше. Вратът му се свързваше с гръдния кош в средата, както при всеки нормален човек, само че от двете страни имаше по още един гръден кош, долепен до раменете с няколко сантиметра пролука. Лявата му ръка стърчеше от левия гръден кош, а дясната — от десния, така че той имаше две ръце, но четири подмишници, ако изобщо можете да си представите подобно нещо. Трите гръдни коша преминаваха в един огромен кръст с два обикновени, но доста дебели крака, обути в най-големите джинси на света. Всеки от гръдните кошове беше облечен с риза в различен цвят — зелена, жълта и червена — като светофар. Зачудих се как ли обличаше тази в средата, при условие, че там нямаше ръце.

Пастирът Евритион ме сръга.

— Поздрави господин Герион.

— Здравейте — рекох аз. — Хубаво тял… хубаво ранчо! Хубаво ранчо си имате!

В този миг през остъклената врата на верандата излезе Нико ди Анджело.

— Герион, писна ми да чакам…

Видя ни и застина. След това извади меча си. Същият, който бях видял в съня си: къс, остър и черен като нощта.

Герион изръмжа:

— Приберете меча, господин Ди Анджело! Няма да допусна гостите ми да се избият в дома ми!

— Но това са…

— Пърси Джаксън — прекъсна го собственикът. — Анабет Чейс. И две чудовища, техни приятели.

— Чудовища ли? — обади се обидено Гроувър.

— Този тук носи три ризи! — извика смаяно Тайсън, все едно чак сега си даваше сметка за този факт.

— Те оставиха сестра ми да загине! — Гласът на Нико трепереше от гняв. — Дошли са да ме убият!

— Нико, не желаем смъртта ти. — Вдигнах умиротворително ръце. — Това, което се случи с Бианка…

— Не изричай името й! Не си достоен да говориш за нея!

— Чакайте малко! — обърна се Анабет към Герион. — Откъде знаете имената ни?

Тригърдият намигна.

— Стремя се да съм информиран, скъпа. През ранчото минава кой ли не. Всички искат по нещо от стария Герион. А сега, господин Ди Анджело, приберете грозния си меч, преди да съм заповядал на Евритион да ви го вземе.

Пастирът въздъхна, но все пак вдигна бодливата си тояга. Седналият в краката му Ортрос изръмжа.

Нико се поколеба. Изглеждаше по-слаб и по-бледен, отколкото го бях видял във връзката по Ирида. Сигурно не беше слагал залък в устата си през последната седмица. Черните му дрехи бяха прашни от вървенето през Лабиринта, в тъмните му очи пламтеше омраза. Беше твърде малък, за да изглежда толкова ядосан. Къде беше изчезнало жизнерадостното хлапе, запалено по играта „Митомеджик“?

Нико неохотно върна меча в ножницата.

— Само да ме доближиш, Пърси, и ще повикам помощ. Сигурен съм, че тя няма да ти хареса.

— Вярвам ти — отвърнах.

Герион го потупа по рамото.

— Браво, така е много по-добре. Елате сега, искам да ви разведа из ранчото.

Герион си имаше влакче — едно от онези, с които децата обикалят из зоологическите градини, изрисувано на черни и бели петна като крава. На покрива на първия вагон имаше сирена, която звучеше като дрънчене на чан. Реших, че сигурно това беше някакъв изтънчен начин за измъчване на посетителите — едва ли някой можеше да се качи на муумобила, без да умре от срам.

Нико седна най-отзад, най-вероятно, за да сме му пред очите. Евритион се настани до него с бодливата си тояга и смъкна каубойската си шапка на челото, сякаш се канеше да подремне. Ортрос скочи отпред до Герион и огласи пасищата с доволно джафкане на два гласа.

Анабет, Тайсън, Гроувър и аз се наместихме в двата вагона в средата.

— Ранчото е много голямо — започна да обяснява Герион, щом муумобилът потегли. — Отглеждаме най-вече коне и говеда, но имаме и различни екзотични видове.

Изкачихме се на билото на един хълм и Анабет ахна.

— Хипалектриони?!? Мислех, че отдавна са изчезнали!

В подножието на хълма имаше заградено пасище, в което се разхождаха десетина от най-странните създания, които някога съм виждал. Предната им част беше на кон, а задната — на петел. Имаха пернати опашки и червени криле. Пред очите ми две от тях се сбиха за купчина зърно. Вдигаха се на задните си крака, цвилеха и размахваха криле един срещу друг, докато по-дребният не побягна, поклащайки се на задните си кокоши крака.

— Коне-петли! — извика смаяно Тайсън. — Снасят ли?

— Веднъж в годината! — Герион ни се ухили в огледалото. — Яйцата им са страшно търсени за омлети!

— Това е ужасно — обади се Анабет. — Те са застрашен вид!

Собственикът махна с ръка.

— Златото си е злато, скъпа. А и едва ли си опитвала омлет от техните яйца.

— Това не е правилно — измърмори Гроувър, но Герион не му обърна внимание и продължи да обяснява.

— Ето там са огнедишащите ни коне, които сигурно сте видели на идване. Тях ги отглеждаме за войната.

— Коя война? — попитах аз.

Той се усмихна лукаво.

— Която дойде. А ей там са изключително търсените ни червени крави.

Стотици крави в черешов цвят пасяха на склона на хълма.

— Толкова са много… — рече Гроувър.

— Е, да. Аполон няма време сам да се грижи за тях — обясни Герион, — затова ни плаща на нас. И те се радват на голямо търсене.

— За какво? — попитах.

Той вдигна вежди.

— За месо, разбира се! Войските трябва да се изхранват!

— Убивате свещените крави на бога на Слънцето за пържоли? — извика Гроувър. — Това е против древните закони!

— По-кротко, сатире! Те са просто животни.

— Просто животни?!?

— Да. Ако Аполон имаше нещо против, щеше да ни каже.

— Ако знаеше — измърморих аз.

Нико се приведе напред.

— Това изобщо не ме интересува, Герион. Имаме работа да вършим!

— Всяко нещо с времето си, господин Ди Анджело. Погледнете насам, тук са някои от екзотичните ни видове.

Пасбището беше оградено с бодлива тел. Вътре пълзяха гигантски скорпиони.

— „Ранчото на трите Г“ — прошепнах аз. — Вашето лого беше на сандъците в лагера. Значи оттук е взел скорпионите Квинт!

— Квинт… — повтори замислено Герион. — Къса сива коса, мускулест, майстор на меча?

— Да!

— Никога не съм го виждал — отвърна той. — А ето там са прочутите ми конюшни. Не бива да ги пропускате.

Нямаше как да ги пропуснем, тъй като вонята се усещаше от сто метра разстояние. На брега на бистра река беше оградено пасбище с размерите на футболно игрище. В единия край бяха оборите, а пред тях стотина коня обикаляха в калта — и като казвам „кал“, имам предвид фъшкии. По-отвратително нещо не бях виждал — все едно от небето се беше стоварила лайняна вихрушка и за една нощ беше натрупала метър фъшкии. Конете изглеждаха чудовищно от газенето в тях, а положението в оборите беше още по-зле. Едва ли можете да си представите как вонеше — по-лошо и от влекачите, с които извозват боклука по Ийст Ривър.

Дори и Нико сбърчи нос.

— Какво е това?

— Моите обори! — отвърна гордо Герион. — Всъщност те принадлежат на Авгий, но ние се грижим за тях срещу скромна месечна такса. Чудни са, нали?

— Отвратителни са! — извика Анабет.

— Много тор — отбеляза Тайсън.

— Как може да държите животните в такива условия! — извика Гроувър.

— Почвате да ми лазите по нервите — изръмжа собственикът. — Това са човекоядни коне! На тях така им харесва.

— И освен това си такъв скъперник, че не искаш да платиш за чистенето — измърмори изпод шапката си Евритион.

— Млъкни! — сопна му се Герион. — Да, вярно е, че оборите се почистват трудно. Също така е вярно, че ми става лошо, когато духне вятър отсам. Но какво от това? Клиентите ми плащат добре!

— Кои клиенти? — попитах аз.

— И представа си нямаш колко се търсят човекоядните коне. Те са изключително удобен начин за разрешаване на проблема с отпадъците. Ненадминато средство да хвърлиш в ужас войската на врага! Чудесно забавление за купони! Постоянно ги даваме под наем.

— Вие сте чудовище! — обяви Анабет.

Герион спря муумобила и се обърна към нея.

— По какво разбра? По трите ми тела ли?

— Трябва да пуснете горките животни! — обади се Гроувър. — Не е правилно да ги държите така!

— А и тези клиенти, за които говорите постоянно — додаде Анабет. — Работите за Кронос, нали? Доставяте на армията му коне, храна и всичко останало, от което има нужда.

Герион сви рамене — странна гледка, тъй като имаше три комплекта от тях. Можеше сам да си прави мексиканска вълна по свиване на рамене.

— Работя за всеки, който ми плати, госпожице. Аз съм бизнесмен. Всичко тук е за продан.

Слезе от муумобила и пое към конюшните, сякаш за да се наслади на чистата природа. Гледката беше хубава — реката, дърветата, хълмовете и всичко останало, — като се изключеше блатото от конски тор.

Нико изскочи от последния вагон и изтича след Герион. Явно пастирът Евритион само се беше преструвал на задрямал, тъй като веднага вдигна тоягата си и пое след него.

— Дошъл съм тук по работа, Герион — рече Нико. — А ти още не си дал отговор на предложението ми.

— Хммм… — Герион се правеше, че разглежда един кактус. Лявата му ръка се вдигна и почеса средния гръден кош. — Да, ще се споразумеем.

— Духът каза, че можеш да ми помогнеш да намеря душата, която ми трябва.

— Чакай малко! — обадих се аз. — Мислех, че искаш моята душа!

Нико ме погледна презрително.

— Твоята? Че за какво ми е? Душата на Бианка струва колкото хиляда като твоите! Хайде, Герион, решавай: ще ми помогнеш ли, или не?

— Бих могъл, струва ми се — отвърна собственикът на ранчото. — Между другото, къде е твоят приятел, духът?

Нико като че ли се смути.

— Той не може да се появява през деня. Но е някъде наоколо.

Герион се усмихна.

— Не се и съмнявам. Минос винаги се скатава, когато… положението стане напечено.

— Минос ли? — Спомних си мъжа със златната корона, острата брадичка и жестоките очи, когото бях сънувал. — Злия цар на Крит? Това ли е духът, който те съветва?

— Гледай си работата, Пърси! — Нико се обърна отново към Герион. — Какво означава това, че положението е станало напечено?

Тригърдият въздъхна.

— Ами, Нико… Може ли да те наричам Нико?

— Не.

— Виждаш ли, Нико, Люк Кастелан предлага доста добри възнаграждения за полубогове. Особено за мощни полубогове. И съм сигурен, че когато научи малката ти тайна — чий син си всъщност, — няма да се поколебае да плати двойно за теб.

Нико извади меча си, но Евритион го изби от ръката му. Понечих да скоча, но Ортрос се стовари върху гърдите ми и изръмжа, муцуната му беше на сантиметри от гърлото ми.

— Не мърдайте! — предупреди ни Герион. — Защото в противен случай Ортрос ще разкъса гърлото на господин Джаксън. Хайде, Евритион, ако обичаш, хвани Нико.

Пастирът се изплю в тревата.

— Трябва ли?

— Да, глупако!

Евритион въздъхна отегчено, но преметна огромната си ръка на раменете на Нико и го повдигна във въздуха.

— Вземи и меча — заповяда с отвращение Герион. Мразя стикското желязо!

Пастирът вдигна меча, като внимаваше да не докосне острието.

— Това беше краят на обиколката! — обяви весело Герион. — Сега ще се върнем в къщата, ще обядваме и ще се свържем с приятелите ни в армията на титаните!

— Хиена! — изсъска Анабет.

Той се усмихна.

— Успокой се, скъпа. След като предам господин Ди Анджело, вашата групичка може да продължи пътя си. Не се бъркам в чужди подвизи. Освен това, вече ми е платено, за да ви пусна да минете, но това, боя се, не се отнася до господин Ди Анджело.

— Кой е платил? — изненада се Анабет. — За какво говорите?

— Няма значение, скъпа. Да вървим.

— Почакайте! — извиках аз и Ортрос изръмжа. Стараех се да не мърдам, за да не ми прегризе гърлото. — Герион, казахте, че сте бизнесмен. Имам предложение за вас!

Той присви очи.

— Какво предложение? Имате ли злато?

— Не, имам нещо по-добро. Предлагам ви бартер.

— Но вие нямате нищо, господин Джаксън.

— Може да го накарате да почисти конюшните — предложи нехайно Евритион.

— Точно така! — извиках. — Ако се проваля, получавате всички ни. И ще можете да ни продадете на Люк за злато.

— Ако конете не те изядат преди това — отбеляза Герион.

— Но приятелите ми пак ще останат при вас — отвърнах. — А ако успея, ще ни пуснете, включително и Нико.

— Не! — изпищя Нико. — Не ти искам услугите, Пърси! Не желая да ми помагаш!

Герион се усмихна.

— Пърси Джаксън, тези обори не са чистени от хиляда години… Макар че сигурно бих могъл да давам под наем по-голяма площ, ако се почистят.

— Какво може да загубите?

Собственикът на ранчото се поколеба.

— Добре. Приемам предложението, но поставям срок до залез-слънце. Ако не успееш, ще продам приятелите ти и ще забогатея.

— Дадено!

Той кимна.

— Ще взема приятелите ти обратно в къщата. Ще те чакаме там.

Евритион ми хвърли странен поглед. Като че ли мярнах в очите му жал. Той свирна и кучето скочи в скута на Анабет. Тя изпищя. Знаех, че Тайсън и Гроувър нямаше да сторят нищо, което би застрашило живота й.

Слязох от вагона и впих поглед в нея.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — рече тя тихо.

— И аз се надявам.

Герион се настани зад волана. Евритион бутна Нико отзад.

— До залез-слънце — напомни ми Герион. — Без никакви отсрочки!

Изсмя се отново, натисна свирката, която звучеше като подрънкване на чан, и муумобилът се заклатушка по обратния път.