Битката за Лабиринта

Двайсета глава Рожденият ми ден бива помрачен

Останалата част от лятото беше странна със своята обичайност. Продължихме редовните си занимания: стрелба с лък, катерене по стената, яздене на пегаси. Играхме на „Плени знамето“ (макар внимателно да избягвахме Юмрука на Зевс). Пеехме край лагерния огън, надбягвахме се с колесници и си правехме номера. Почти не се разделях с Тайсън, разхождах Госпожа О’Лиъри, но тя пак продължаваше да вие нощем, когато й станеше мъчно за предишния й стопанин. С Анабет общо взето се избягвахме. Беше ми приятно да бъда с нея, но едновременно с това и страдах, а още по-силно страдах и когато не бях с нея.

Исках да поговорим за Кронос, но нямаше как да не стигнем до Люк, а това исках да го избегна на всяка цена. Пък и тя ме срязваше всеки път, когато понечвах да повдигна въпроса.

На четвърти юли имаше фойерверки на плажа. През август беше толкова горещо, че ягодите се сваряваха на полето. Неусетно дойде и последният ни ден от лагера. След закуска, на шкафчето до леглото ми се появи обичайното писмо с предупреждение, че вечерта ще бъдат пуснати почистващите харпии и те ще изядат всеки, който не е уведомил Хирон за оставането си.

В десет сутринта вече бях на билото над хълма и чаках микробуса, който щеше да ме закара до града. Бях се разбрал да оставя госпожа О’Лиъри в лагера, Хирон ми обеща, че ще се грижи за нея. С Тайсън щяхме да се редуваме да идваме да я наглеждаме през учебната година.

Надявах се Анабет да пътува за Манхатън с мен, но тя дойде само да ме изпрати. Обясни, че щяла да остане в лагера още малко. Щяла да помага на Хирон, докато кракът му заздравее, и да продължи да разучава съдържанието на лаптопа на Дедал, което почти изцяло поглъщаше времето й през последните два месеца. След това възнамерявала да се върне при баща си в Сан Франциско.

— Ще ходя в някакво частно училище там — рече тя. — Сигурно няма да ми хареса, но…

Анабет сви рамене.

— Обаждай се от време на време — рекох.

— Разбира се — отвърна тя без ентусиазъм. — Ще хвърлям по едно око за…

И пак стигнахме до Люк! Само произнасянето на името му беше достатъчно да отвори голямата кутия с болка, тревога и гняв.

— Анабет — попитах, — как завършваше пророчеството?

Тя впи поглед в дърветата в далечината.

— „Със сетния си дъх на Атина кръвта / в последния час ще донесе гибелта“ — изрецитирах аз.

— „И участ, по-черна от смъртта дори / любимия ще покоси.“ — Анабет изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Това беше последният стих, Пърси. Доволен ли си сега?

Слънцето като че ли изстина изведнъж.

— О! — измърморих аз. — Значи Люк…

— Пърси, нямах представа за кого се отнася пророчеството. Не знаех дали… — тя замълча. — Аз и Люк… Дълги години той беше единственият, който проявяваше интерес към мен. Мислех…

В този миг грейна ярка светлина, все едно във въздуха пред нас се беше разтворила златна завеса.

— Няма за какво да се извиняваш, скъпа. — Пред нас стоеше висока жена в бяла рокля и със сплетена на плитка коса, преметната през едното рамо.

— Хера — рече Анабет.

Богинята се усмихна.

— Бях сигурна, че ще се справиш. Подвигът ти беше успешен.

— Успешен? — повтори Анабет. — Люк го няма. Дедал е мъртъв. Пан също. Как…

— Но семейството ни е в безопасност — прекъсна я богинята. — А онези е още по-добре, че ги няма. Гордея се с теб, скъпа.

Стиснах юмруци. Не вярвах на ушите си.

— Вие сте платили на Герион да ни пропусне да минем през ранчото, нали?

Хера сви рамене. Роклята й искреше във всички цветове на дъгата.

— Исках да улесня пътя ви.

— Но не ви е пукало за Нико. Радвали сте се, че ще го предадат в Тартар.

— О, стига — махна с ръка тя. — Не чу ли какво каза синът на Хадес? Тук никой не го иска. Не му е мястото в лагера.

— Хефест е прав — изръмжах аз. — Вие обичате само съвършените семейства, не ви е грижа за обикновените хора.

Очите й заблестяха застрашително.

— Мери си думите, сине на Посейдон. Не знаеш какво направих за вас в Лабиринта. Аз държах ръката ти, когато се изправи срещу Герион, и насочих стрелата. Аз те изпратих на острова на Калипсо. И пак аз отворих прохода към крепостта на титаните. Анабет, скъпа, ти поне виждаш колко съм ви помогнала. Не бих възразила срещу едно приношение като благодарност за усилията ми.

Анабет стоеше неподвижна като статуя. Можеше да благодари. Нищо не й струваше да обещае, че ще хвърли няколко пържоли в огъня за Хера, а после да забрави да го направи. Но тя стискаше зъби инатливо. Изглеждаше точно така, както при сблъсъка със сфинкса — отказваше да приеме лесните задачи, дори и това да й навлечеше неприятности. Изведнъж си дадох сметка, че това беше едно от нещата, които най-много харесвах у нея.

— Пърси е прав. — Тя обърна гръб на богинята. — На вас мястото ви не е тук, царице Хера. Така че, следващия път… благодаря, но ще минем и без вас.

Усмивката на Хера беше по-страшна и от озъбването на емпуса. Цялото й тяло заискря.

— Ще съжаляваш за тази обида, Анабет. Ще съжаляваш горчиво!

Отклоних очи, богинята прие истинската си божествена форма и изчезна с ярък проблясък.

На билото отново се възцари спокойствие. Драконът Пелей дремеше под закаченото на елата Златно руно, все едно нищо не се беше случило.

— Съжалявам — рече Анабет. — Трябва да тръгвам. Ще се чуваме.

— Виж, Анабет… — Спомних си за Света Елена, за острова на Калипсо, за Люк и Рейчъл Елизабет Деър… Как така изведнъж всичко беше станало толкова сложно? Не можех да си представя как щях да изкарам цяла учебна година далеч от Анабет.

В този миг Аргус натисна клаксона на микробуса долу на пътя и шансът ми безвъзвратно отлетя.

— По-добре тръгвай — рече Анабет. — Пази се, водорасляк!

Тя хукна надолу към лагера. Не отделих поглед от нея, докато не се скри зад хижите. Не се обърна нито веднъж.

Два дни по-късно дойде и рожденият ми ден. Винаги се падаше след края на лагера, така че нямаше как да го отпразнувам там, а пък нямах много простосмъртни приятели. Освен това, заради онова пророчество, че щом навърша шестнайсет, може да унищожа света, порастването не ме изпълваше с радост. Сега ставах на петнайсет. Времето ми изтичаше.

Мама организира малко празненство у дома, на което дойде и Пол Шарън. Но той не беше вече проблем, тъй като Хирон си бе поиграл с мъглата и бе убедил ръководството на гимназията „Гуди“, че нямам нищо общо с пожара в кабинета по музика. Сега Пол и останалите свидетели смятаха, че Кели е била луда терористка, а аз невинен, случайно попаднал там очевидец, поддал се на паниката и избягал от местопрестъплението. Следващия месец щях да тръгна на училище в „Гуди“ и ако исках да запазя рекорда си по изключване, щеше да се наложи да се постарая повече.

Тайсън също дойде на купона и мама приготви още две сини торти специално за него. Докато Тайсън й помагаше да надуят балоните, Пол Шарън ме повика в кухнята.

Разсипахме пунша в чаши и той рече:

— Разбрах, че майка ти ще те запише на шофьорски курсове.

— Аха. Супер.

Отдавна тръпнех в очакване на шофьорската книжка, но сега тя изведнъж като че ли не ме интересуваше толкова и Пол го усети. Понякога той ми напомняше на Хирон — и двамата можеха с един поглед да разчетат мислите ми. Може би това беше учителската аура.

— Имал си тежко лято — рече той. — Нещо ми подсказва, че си изгубил някой важен за теб човек… Проблеми с момичетата?

Зяпнах.

— Откъде знаеш? Мама ли…

Той вдигна ръка.

— Майка ти не ми е казала нито дума. А и аз не бих си пъхал носа. Просто усещам, че има нещо необичайно у теб, Пърси. Понякога ми е трудно да те разбера, но все пак и аз съм бил на петнайсет някога и се досещам от собствения си опит… Значи е било тежко лято?

Кимнах. Бях обещал на мама да призная истината на Пол, но сега като че ли не беше подходящият момент.

— Изгубих няколко приятели от лагера — рекох. — Не бяхме много близки, но въпреки това…

— Съжалявам.

— Мда… А въпросът с момичетата…

— Вземи — Пол ми подаде чаша с пунш. — Честит петнайсети рожден ден! И за предстоящата по-добра година!

Чукнахме картонените чаши и отпихме.

— Пърси, не ми е удобно те натоварвам още — рече той, — но исках да те питам…

— Да?

— Пак е свързано с въпроса за момичетата…

Намръщих се.

— Какво имаш предвид?

— Говоря за майка ти — отвърна Пол. — Мисля да й предложа.

Едва не изтървах чашата си.

— Да й предложиш… да се ожените? Ти и тя?

— Ами… да. Имаш ли нещо против?

— Питаш за позволението ми?

Пол се почеса по брадата.

— Не съм сигурен дали „позволение“ е точната дума, но все пак тя ти е майка. Знам, че сега не ти е леко. Смятам, че е правилно първо да поговоря с теб, по мъжки.

— По мъжки… — повторих аз. Прозвуча ми странно. Замислих се за Пол и за мама, как тя се усмихваше и се смееше, когато той беше край нея, и как се беше постарал да ме приемат в училището. И се чух как казвам: — Страхотна идея, Пол! Ще стискам палци!

Той се ухили широко.

— Наздраве, Пърси! Да вървим при останалите!

Тъкмо се канех да духна свещите, когато на вратата се позвъни.

Мама се намръщи.

— Кой ли може да е?

Беше странно, тъй като в новия ни блок имаше портиер, а той не се беше обадил да ни предупреди. Тя отвори вратата и ахна.

На прага стоеше баща ми. Беше облечен с къси панталони, хавайска риза и сандали — както обикновено. Черната му брада беше късо подстригана, морскозелените му очи искряха. Носеше овехтяла шапка, по която бяха закачени няколко блесни. На нея пишеше: „Късметлийската шапка на Нептун“.

— Пос… — Мама се сепна и замълча. Беше се изчервила до корените на косата си. — Здравей!

— Здравей, Сали — отвърна Посейдон. — Красива както винаги. Може ли да вляза?

Мама изписука нещо, което можеше да е както „Да“, така и „Помощ!“. Посейдон го прие за позволение и пристъпи вътре.

Пол озадачено местеше погледа си между тях. Накрая пристъпи напред.

— Здравейте, аз съм Пол Шарън.

Посейдон вдигна вежди.

— Шаран ли казахте?

— Не, не, Шарън.

— Аха — кимна Посейдон. — Жалко. Обичам шараните. Аз съм Посейдон.

— Посейдон? Странно име.

— Да. Но на мен ми харесва. Имам и други имена, но предпочитам Посейдон.

— Като бога на моретата.

— Абсолютно.

— Е! — прекъсна ги мама. — Радвам се, че успя да наминеш. Пол, това е бащата на Пърси.

— О! — Пол кимна, макар да не изглеждаше особено доволен. — Разбирам.

Посейдон ми се усмихна.

— Ето те и теб, момчето ми. О, Тайсън, здравей, сине!

— Тате! — Тайсън прелетя през стаята и прегърна здраво Посейдон, като едва не събори шапката му.

Пол зяпна смаяно. Обърна се към мама.

— И Тайсън ли…

— Не е от мен! — заяви тя. — Друг път ще ти обясня.

— Нямаше как да пропусна петнайсетия рожден ден на Пърси — рече Посейдон. — Ако бяхме в Спарта, от днес той щеше да е пълноправен мъж!

— Така е — обади се Пол. — Преподавам антична история.

В очите на Посейдон грейнаха пламъчета.

— Аз съм самата антична история. Сали, Пол, Тайсън… имате ли нещо против да ви отнема Пърси за секунда?

Прегърна ме през раменете и ме побутна към кухнята.

Щом останахме сами, усмивката му изчезна.

— Добре ли си, момчето ми?

— Да, защо?

— До ушите ми достигнаха какви ли не истории — рече Посейдон. — Но исках да ги чуя от теб. Разкажи ми всичко.

Разказах му. Той ме изслуша внимателно, без да отделя напрегнатия си взор от мен. През цялото време лицето му остана непроницаемо. Когато свърших, замислено кимна.

— Значи Кронос наистина се е върнал. Скоро ще избухне войната.

— А Люк? — попитах аз. — Наистина ли е изчезнал напълно?

— Не знам, Пърси. Но случилото се е изключително тревожно.

— Тялото му е смъртно. Няма ли как да го унищожите?

Посейдон изглеждаше притеснен.

— Може и да е смъртно. Но в Люк има нещо различно, момчето ми. Нямам представа как е бил подготвен да приеме душата на титана, но няма да е лесно да го убием. И въпреки това се опасявам, че точно това ще трябва да направим, за да изпратим Кронос обратно в ямата. Налага се да помисля. За нещастие имам си предостатъчно други проблеми.

Спомних си какво ми беше казал Тайсън в началото на лятото.

— Старите морски богове?

— Да. Битката започна с атака срещу мен, Пърси. Затова не мога да остана повече. В момента в океана бушува война. Едвам успявам да попреча на ураганите и тайфуните да не се стоварят върху сушата.

— Вземи ме с теб — помолих. — Ще ти помогна!

Край очите на Посейдон се появих бръчици, той се усмихна.

— Рано с още, момчето ми. Подозирам, че тук ще имат нужда от теб. Което ми напомня… — Той извади една мида, която заради външния вид и големината й наричахме „пясъчен долар“, и я пъхна в ръката ми. — Подаръкът ти за рождения ден. Внимавай за какво ще го похарчиш.

— Ъъъ… Да похарча пясъчния долар?

— Ами да. Навремето с един пясъчен долар можеше да си купиш какво ли не. Ще видиш, че все още е доста ценен, ако се използва в подходящия момент.

— И кой е подходящият момент?

— Когато дойде, ще разбереш — отвърна Посейдон.

Стиснах в шепата си пясъчния долар. Имаше още нещо, което ме притесняваше.

— Тате — рекох, — в Лабиринта срещнах Антей. И той каза… каза, че е любимият ти син. Беше украсил арената си с черепи и…

— И ги посвещаваше на мен — обади се Посейдон. — И сега ти се чудиш как е възможно някой да извършва такива зверства в мое име.

Кимнах смутено.

Той сложи потъмнялата си от слънцето ръка на рамото ми.

— Пърси, по-низшите създания извършват ужасни неща в името на боговете. Но това не означава, че ние ги одобряваме. Това, което правят нашите синове и дъщери уж заради нас, говори по-скоро за тях самите. А любимият ми син си ти, Пърси.

Посейдон се усмихна и за миг усещането да съм с него в кухнята беше най-хубавият подарък, който някога съм получавал за рождения си ден. В този момент мама се обади от всекидневната:

— Пърси, свещите ще угаснат!

— Хайде, върви — рече Посейдон. — А, забравих да ти кажа… Онова в Света Елена…

В първия момент си помислих, че говори за целувката на Анабет и се изчервих, но след това осъзнах, че имаше предвид нещо много по-важно.

— Изригванията продължават — рече той. — Тифон се събужда. Много е вероятно съвсем скоро, след няколко месеца, в най-добрия случай година, да се измъкне от оковите си.

— Съжалявам — рекох. — Не исках да…

Посейдон вдигна ръка.

— Не си виновен, Пърси. Рано или късно щеше да се случи, тъй като Кронос се опитва да събере при себе си всички древни чудовища. Но внимавай! Ако Тифон се освободи… досега не си се изправял срещу толкова могъщ противник. Предишния път всички богове заедно едва успяхме да го преборим. А когато се освободи, той ще дойде тук, в Ню Йорк. Ще се насочи направо към Олимп.

Точно такива прекрасни новини обичах да чувам на рождения си ден. Посейдон обаче ме потупа по гърба, сякаш не биваше да се тревожа за това.

— Трябва да тръгвам. Хапни едно парче торта и за мен.

Превърна се в мъгла и изчезна през прозореца на кухнята, подет от топлия ветрец от океана.

Бяха необходими доста усилия да убедим Пол, че Посейдон си е тръгнал през аварийното стълбище, но тъй като хората не могат да се изпарят във въздуха, накрая Пол беше принуден да ни повярва.

Натъпкахме се със синя торта и сладолед до пръсване. След това играхме на обичайните глупави игри. Тайсън така и не схвана идеята за играта на филми. Винаги произнасяше думата, която се опитваше да изиграе, но пък за сметка на това беше много добър на „монополи“. За нула време ме отръска до шушка и продължи да обира Пол и мама. Оставих ги да се забавляват и отидох в стаята си.

Оставих на шкафчето чинията с недояденото парче торта. Свалих наниза си от лагера и го оставих на перваза на прозореца. На него вече имаше три мъниста от трите ми лета в лагера — с тризъбец, Златното руно и последното, на което беше изобразен лъкатушещ лабиринт, символ на Битката за Лабиринта, както бяха започнали да я наричат лагерниците. Зачудих се какво ли щеше да е мънистото догодина, стига да оживеех, за да го получа. И ако изобщо лагерът оцелееше до следващата есен.

Погледнах телефона до леглото. Колебаех се дали да не се обадя на Рейчъл Елизабет Деър. Мама ме беше попитала дали искам да поканя още някой на купона и аз се бях сетил за Рейчъл. Но не го направих. Мисълта за това ме плашеше не по-малко от възможността да се спусна отново в Лабиринта.

Извадих нещата от джобовете на панталона — Въртоп, пакетче носни кърпички, ключа за апартамента. След това докоснах джоба на ризата и усетих нещо вътре. Едва сега си дадох сметка, че бях с бялата памучна риза, която ми беше дала Калипсо на Огигия. Извадих едно парцалче, развих го и открих стръкче лунна дантела. Беше изсъхнало, но пак се усещаше аромата на вълшебната градина. Натъжих се.

Спомних си последната молба на Калипсо: „И посади едно цвете в Манхатън заради мен!“. Отворих вратата към терасата и излязох навън.

Мама държеше няколко саксии там. Обикновено напролет садеше в тях цветя, но сега в тях имаше само пръст. Беше ясна нощ. Кръглата луна висеше над Осемдесет и втора улица. Внимателно боднах в пръстта изсъхналото стръкче лунна дантела и капнах няколко капки нектар от термоса си от лагера.

В първия момент не се случи нищо.

След това пред очите ми се надигна сребристо стъбълце и засия в топлата лятна нощ.

— Хубаво цвете — обади се глас.

Подскочих. Нико ди Анджело стоеше на аварийното стълбище до мен. Не бях усетил кога се е появил.

— Извинявай — продължи той. — Не исках да те стресна.

— Няма нищо. Какво правиш тук?

За последните два месеца беше пораснал с няколко сантиметра. Косата му беше рошава и дълга. Носеше черна тениска, черни джинси и сребърен пръстен с череп. На кръста му висеше меча му от стикско желязо.

— Нося новини — рече той. — Реших, че сигурно ще ти е интересно да ги чуеш. Дедал получи наказанието си.

— Видя ли го?

Нико кимна.

— Минос искаше да го вари във фондю вовеки веков, но баща ми не позволи. Нареди на Дедал да строи надлези и пътища в Асфодел, за да облекчи задръстванията в движението. Честно казано, на мен ми се струва, че старият изобретател е доволен от това решение. Продължава да гради и да твори. А през почивните дни се вижда със сина си и с Пердикс.

— Това е хубаво.

Той докосна замислено пръстена си.

— Но не затова дойдох. Открих някои неща. Имам предложение за теб.

— Какво предложение?

— Как да победиш Люк — отвърна Нико. — Ако съм прав, това е единствената ти възможност.

Поех си дълбоко дъх.

— Добре, слушам те.

Нико хвърли поглед през прозореца в стаята ми. Вдигна изненадано вежди.

— Това там… Това там синя торта ли е?

Стори ми се, че долових спотаен копнеж в гласа му. Зачудих се дали горкото хлапе е празнувало някога рождените си дни и дали е било канено на купон у приятели.

— Влез да те черпя с торта и сладолед — рекох. — Имаме доста да си поговорим.