Битката за Лабиринта

Седма глава Тайсън организира бягство от затвора

Добрата новина: левият тунел беше прав, без завои, извивки и разклонения. Лошата новина: свършваше в задънена улица. Изминахме тичешком петдесетина метра и пред нас се изпречи голяма скала. Зад гърба ни отекваха стъпки и тежко дишане. Нещо — със сигурност не беше човек — ни преследваше по петите.

— Тайсън — рекох, — можеш ли…

— Да! — Той се засили и удари с рамо скалата с такава сила, че целият проход се разтресе. От тавана се посипа прах.

— Побързай! — извика Гроувър. — Внимавай да не срутиш всичко, но побързай!

Най-накрая скалата се отмести с ужасяващо стържене. Тайсън я избута навътре и ние влязохме след нея.

— Да я върнем обратно! — заповяда Анабет.

Подредихме се от другата страна на скалата и натиснахме с всички сили. Бутнахме я на мястото й, запечатвайки отвора. Онова, което ни преследваше, изръмжа недоволно.

— Затворихме го! — обявих доволно.

— Или по-скоро себе си затворихме — поправи ме Гроувър.

Обърнах се. Намирахме се в малко помещение с бетонни стени и тежка врата с метални решетки. Бяхме се озовали в затворническа килия.

— Какво е това, в името на Хадес? — Анабет дръпна решетката. Тя не помръдна. През пречките се виждаха поне три етажа с килии, подредени в кръг около бетониран плац.

— Затвор — отвърнах. — Тайсън може да се опита да…

— Шшшт! — спря ме Гроувър. — Чуйте!

Някой плачеше. Чуваше се и още нещо — дрезгав глас нареждаше на непознат език. Думите звучаха странно, като въртящи се в барабан на пералня камъни.

— На какъв език говори? — прошепнах.

Тайсън се ококори.

— Не може да бъде!

— Какво? — попитах аз.

Той сграбчи решетките и ги изви така, че дори и възрастен циклоп можеше да мине през образувалата се пролука.

— Почакай! — извика Гроувър.

Тайсън обаче изобщо не му обърна внимание. Хукнахме след него. Затворът тънеше в мрак, само няколко флуоресцентни лампи мъждукаха над главите ни.

— Знам къде сме — заяви изведнъж Анабет. — Това е Алкатрас!

— Онзи остров край Сан Франциско?

Тя кимна.

— От училище са ни водили на екскурзия там. Сега е музей.

Трудно ми беше да повярвам, че сме изскочили от Лабиринта в другия край на страната, но пък Анабет беше живяла цяла година в Сан Франциско, за да държи под око връх Тамалпаис от другата страна на залива. Сигурно знаеше за какво говори.

— Не мърдайте! — изсъска Гроувър.

Но Тайсън продължи напред. Гроувър го сграбчи за ръката и го дръпна с всичка сила.

— Спри! — прошепна той. — Не го ли виждаш?

Проследих накъде сочеше и стомахът ми се сви. От другата страна на плаца, на пътеката пред килиите на втория етаж, стоеше най-ужасното чудовище, което бях срещал до този момент.

Приличаше на кентавър с глава на жена. Но долната му част не беше на кон, а на дракон — дълго поне десет метра черно люспесто тяло с огромни нокти и бодлива опашка. По краката му се увиваха гъвкави израстъци като ластари на лоза, но всъщност това бяха змии — стотици пепелянки съскаха, гърчеха се и стрелкаха раздвоените си езици на всички страни. Косата на жената също беше от змии, като на Медуза. А най-странното беше, че на кръста й, там, където той преминаваше в драконовско туловище, кожата постоянно шаваше и от нея изскачаха животински глави — свирепо озъбен вълк, мечка, лъв, — все едно чудовището носеше колан, на който се редуваха да се появяват различни създания. Имах чувството, че гледах нещо недовършено, нещо невероятно древно, създадено в зората на историята, когато формите още не са били изчистени и ясни.

— Тя е! — простена Тайсън.

— Наведете се! — заповяда Гроувър.

Клекнахме в сенките. Чудовището като че ли не ни беше забелязало. То говореше на някого в една от килиите. Точно оттам идваше плачът. Жената дракон рече нещо на странния си груб език.

— Какво казва? — прошепнах аз. — Какъв е този език?

— Най-древният език — отвърна разтреперан Тайсън, — на който майката Земя е говорила с титаните и… с другите си деца. Преди да се появят боговете.

— Ти разбираш ли я? — попитах. — Можеш ли да преведеш?

Тайсън притвори очи и заговори с ужасяващ дрезгав женски глас:

— Ще служиш на господаря на страданието!

Анабет се сви.

— Побиват ме тръпки, когато го прави!

Като всички циклопи, Тайсън имаше изключително остър слух и умееше да имитира гласове. Когато заговореше с чужд глас, все едно изпадаше в транс.

— Няма да се подчиня! — рече той с дълбок плътен глас.

После отново заговори с гласа на чудовището:

— В такъв случай с радост ще продължа мъченията ти, Бриарей. — Тайсън произнесе името толкова сподавено, че едва го чух. За първи път го виждах така развълнуван, че да не успее да поддържа имитацията на чуждия глас. — Първият ти плен ще ти се стори песен в сравнение с това, което те очаква сега! Помисли си хубаво, докато се върна.

Жената дракон се отправи към стълбището, пепелянките по краката й така съскаха, че все едно носеше шушкаща сламена пола. Разпери криле — едва сега забелязах, че от двете страни на драконовското туловище имаше огромни ципести криле — и литна над плаца. Свихме се в сенките. Чудовището прелетя над нас, в лицето ме удари горещ дъх с миризма на сяра, и изчезна.

— Ууужас — заекна Гроувър. — Това е най-силното чудовище, което съм срещал досега!

— Най-страшният кошмар на циклопите — прошепна Тайсън. — Кампе.

— Кой? — попитах аз.

Той преглътна.

— Всеки циклоп я знае. С нея ни плашат като деца. Тя е била пазачът на затвора, където са ни държали в лошите години.

Анабет кимна.

— Сетих се. Когато се възцарили, титаните затворили първите деца на Уран и Гея — циклопите и хекатонхейрите.

— Хека… какво? — премигах аз.

— Сторъките — отвърна тя. — Така са наречени, защото… ами защото имат по сто ръце. Те са по-големите братя на циклопите.

— И са невероятно могъщи! — обади се Тайсън. — Непобедими! Високи до небето. Толкова са силни, че могат да съборят планините с голи ръце!

— Чудесно — кимнах. — Стига да не си планина, разбира се.

— Кампе е била техният пазач — рече той. — По заповед на Кронос. Държала ги затворени в Тартар и ги измъчвала, докато не се появил Зевс. Той убил Кампе и освободил циклопите и сторъките, за да му помогнат в борбата срещу титаните.

— А сега Кампе се е върнала — рекох.

— Лошо — обобщи с една дума положението Тайсън.

— И кой е в онази килия? — попитах. — Спомена някакво име…

— Бриарей! — Той изведнъж живна. — Бриарей е от сторъките. Те са високи до небето и…

— Да, да — прекъснах го аз. — И могат да съборят планините с голи ръце.

Вдигнах поглед, чудех се как, ако си висок до небето, може да се побереш в тясната килия, и какво ли трябва да са ти направили, за да плачеш.

— Най-добре да отидем да проверим — рече Анабет, — преди Кампе да се е върнала.

С приближаването към килията плачът се усили. Надникнах през решетките и смаяно се спрях. Затвореното вътре създание беше колкото човек, но с много светла млечнобяла кожа. Носеше препаска на слабините си и все едно беше с памперс. Стъпалата му изглеждаха несъразмерно големи, с по четири пръста с напукани мръсни нокти. Горната част на тялото обаче беше още по-странна. В сравнение с него, Янус си беше направо нормален. От гръдния кош стърчаха толкова ръце, че не можех да ги преброя. Те като че ли си бяха съвсем обикновени, но бяха толкова много и така преплетени, че гърдите му приличаха на завъртени на вилица спагети. Няколко от ръцете бършеха стичащите се от очите сълзи.

— Или небето не е толкова високо, колкото е било навремето — измърморих аз, — или той е най-дребният от братята.

Тайсън обаче не ми обърна внимание. Коленичи пред вратата и извика:

— Бриарей!

Хлипането спря.

— Велики сторъки! — продължи Тайсън. — Помогни ни!

Бриарей вдигна глава. Издълженото му лице беше тъжно, с крив нос и криви зъби. Очите му бяха кафяви — ама изцяло кафяви, без зеници и без бялото на очите, все едно бяха направени от топчета глина.

— Бягай, циклопе — отвърна нещастно Бриарей. — Не виждаш ли, че дори и на себе си не мога да помогна.

— Ти си от сторъките! — настоя Тайсън. — За теб няма нищо непосилно!

Бриарей си избърса носа с пет-шест от ръцете си. Някои от другите си играеха с парчета метал и дърво, отчупени от леглото — напомни ми на Тайсън, който по същия начин постоянно си майстореше нещо. Не можех да отделя поглед от тях. Те като че ли живееха свой собствен живот. За нула време направиха лодка, а след това я разглобиха. Други ръце драскаха с нокти по бетонния под. Трети пък играеха на „камък, ножица, хартия“. Няколко правеха сенки — зайчета и птици — по стената.

— Не мога — простена Бриарей. — Кампе се е върнала! Титаните ще се вдигнат и пак ще ни хвърлят в Тартар!

— Не говори така! Покажи ни смелото си лице! — извика Тайсън.

За миг лицето на Бриарей се преобрази. Кафявите очи си останаха същите, но всичко останало беше различно — гордо вирнат нос, изписани вежди и странна, леко насилена усмивка. След това обаче отново се появи предишното.

— Няма смисъл — въздъхна той. — Уплашеното ми лице пак се връща.

— Как го направи? — попитах смаяно аз.

Анабет ме сръга.

— Не бъди груб! Сторъките имат по петдесет лица.

— Ще им е трудно да ги снимат за училищния албум — измърморих аз.

Тайсън обаче не се предаваше.

— Ще успеем, Бриарей! Ние ще ти помогнем. Ще ми дадеш ли автограф?

Сторъкият подсмръкна.

— Имаш ли сто химикала?

— Хей — прекъсна ни Гроувър. — Не бива да се мотаем тук. Кампе всеки момент може да се върне. Рано или късно ще ни усети.

— Отвори вратата — рече Анабет.

— Да! — извика Тайсън и се усмихна гордо. — Бриарей може да го направи. Той е много силен. По-силен и от циклопите дори! Гледайте!

Бриарей простена. Няколко от ръцете му започнаха да играят на „гори, гори, огънче“, но нито една не се осмели да хване решетките.

— Ако е толкова силен — попитах аз, — какво прави в затвора?

Анабет отново ме сръга.

— Не виждаш ли, че не е на себе си от страх — прошепна тя. — Кампе го е държала затворен в Тартар хиляди години. На негово място ти как би се чувствал?

Сторъкият отново захлупи лицето си в шепи.

— Бриарей? — повика го Тайсън. — Какво… какво ти става? Покажи ни мощта си!

— Тайсън — рече Анабет, — по-добре ти свали решетките.

Усмивката на Тайсън бавно угасна.

— Ще сваля решетките — повтори той. Сграбчи вратата на килията и направо я изтръгна от пантите.

— Хайде, Бриарей — подкани го Анабет. — Да се махаме от тук!

Тя протегна ръка. За частица от секундата на лицето на сторъкия се изписа надежда. Няколко от ръцете му се протегнаха напред, но други ги пернаха силно.

— Не мога — простена той. — Тя ще ме накаже.

— Спокойно — отвърна Анабет. — И преди си се бил срещу титаните и сте ги победили, нали? Помниш ли?

— Помня войната. — Лицето му отново се преобрази: навъсено чело и свити устни. Сигурно това беше замисленото му лице. — Гръмотевици разтърсваха небето. Ние хвърляхме канари. Титаните и чудовищата едва не надделяха. А сега отново набират сили, каза Кампе.

— Не я слушай — обадих се аз. — Да вървим!

Той не помръдна. Гроувър беше прав. Нямахме много време, Кампе скоро щеше да се върне. Но не можехме да оставим сторъкия тук. Тайсън щеше да си изплаче очите.

— Да направим една игра на камък, ножица, хартия — предложих аз. — Ако спечеля, идваш с нас. Ако загубя, ще те оставим в затвора.

Анабет ме изгледа все едно съм полудял.

На лицето на Бриарей се изписа съмнение.

— Винаги печеля на камък, ножица, хартия.

— Нека пробваме тогава!

Ударих с юмрук дланта си три пъти.

Бриарей повтори движенията с всичките си сто ръце, което прозвуча като армия, направила три стъпки напред. Резултатът беше самосвал камъни, ножици като за цял клас и достатъчно хартия, за да се направи ескадрила самолетчета.

— Нали ти казах — рече той тъжно. — Винаги… — Лицето му се преобрази в объркване. — Какво е това?

— Пистолет — отвърнах. Бях свил пръстите с юмрук, само палецът сочеше напред, а показалецът — нагоре. Пол Шарън ми беше показал този номер. — Пистолетът побеждава всичко.

— Не е честно!

— Кой е казал, че ще бъде честно? Кампе няма да постъпи честно, ако продължим да се мотаем тук. Ще те обвини, че ти си изтръгнал вратата. Хайде, да вървим.

Бриарей заподсмърча.

— Полубоговете са такива измамници!

Но въпреки това се надигна и излезе от килията.

Ободрих се. Трябваше само да слезем долу и да намерим входа към Лабиринта и бяхме спасени. В този миг Тайсън застина.

В двора под нас стоеше Кампе.

— Назад! — извиках аз.

Хукнахме обратно по пътеката. Този път Бриарей ни последва, без да мрънка. Даже изскочи начело, размахвайки уплашено стоте си ръце.

Зад нас се чу плясък на грамадни криле, Кампе се беше вдигнала във въздуха. Чудовището така съскаше и ръмжеше на древния си език, че не се нуждаех от преводач, за да се досетя, че лошо ни се пишеше.

Спуснахме се по едни стълби, надолу по някакъв коридор, профучахме край кабинката на пазачите и отново се озовахме на плаца.

— Наляво! — заповяда Анабет. — Мисля, че миналия път, на екскурзията, влязохме оттук.

Озовахме се в широк двор, ограден с бодлива тел, покрай която стърчаха няколко наблюдателници. Отдавна не бяхме попадали под открито небе и ярката слънчева светлина ме заслепи. Около нас обикаляха туристи и щракаха с фотоапарати. Откъм океана подухваше хладен вятър. На юг от нас се белееше красивият Сан Франциско, а от другата страна, над Тамалпаис, се събираха черни буреносни облаци. Те се въртяха стремглаво като пумпал около върха, на който беше прикован Атлас и където се възраждаше крепостта на титаните Отрис. Туристите обаче като че ли не забелязваха надвисналата страшна буря и спокойно се разхождаха насам-натам.

— Лошо — отбеляза Анабет, впила поглед на север към върха. — Цяла година връхлитаха бури, но това…

— Не спирайте! — простена Бриарей. — Зад нас е!

Хукнахме към другия край на двора.

— Кампе няма да успее да мине през вратата — рекох аз с надежда.

И в този миг стената се срути.

Туристите се разпищяха, а от прахоляка и сипещите се камъни се надигна Кампе, чиито разперени криле хвърлиха сянка върху целия двор. Държеше два закривени меча — дълги бронзови ятагани, от които се виеха злокобни зелени изпарения, чийто горещ кисел дъх се усещаше чак при нас.

— Отрова! — изпищя Гроувър. — Внимавайте! Само едно докосване и…

— И ще умрем? — предположих аз.

— Ъъъ… да, но в страшни мъки.

— Значи по-добре да стоим по-далеч от тях — рекох.

— Бриарей, бий се! — подкани го Тайсън. — Покажи истинския си ръст!

Вместо това обаче Бриарей като че ли се сви още повече и надяна уплашеното си до смърт лице.

Кампе пое тромаво към нас, стотици пепелянки се гърчеха от тялото й.

За миг се поколебах дали да не извадя Въртоп и да си пробвам късмета срещу нея, но при тази мисъл сърцето ми отиде в петите. След това Анабет изрече точно това, което и на мен ми се въртеше в главата:

— Бягайте!

Това сложи край на двоуменията ми. Нямаше начин да се преборим с това чудовище. Прекосихме тичешком двора и излетяхме през портала на улицата. Кампе се носеше след нас. Наоколо пищяха и се щураха простосмъртни. Виеха сирени.

Когато стигнахме до кея, там тъкмо беше пристигнало едно туристическо корабче. Новата група посетители се спря изненадано, щом видя как тичаме към тях, следвани по петите от изплашени туристи, които на свой ред бяха следвани от… не знам какво виждаха простосмъртните през мъглата, но със сигурност е било нещо ужасно.

— Корабът? — извика Гроувър.

— Много е бавен — отвърна Тайсън. — Единственият ни шанс е Лабиринтът.

— Трябва да й отвлечем вниманието — рече Анабет.

Тайсън изтръгна един стълб от тези, по които се прокарваха електрическите кабели.

— Аз ще я спра. Вие вървете.

— Ще ти помогна — обадих се аз.

— Не — поклати глава той. — Върви. Отровата й не е страшна за циклопите. Ще боли, но няма да ме убие.

— Сигурен ли си?

— Успех, братко. Ще се видим долу.

Не ми се искаше да го оставя. Вече бях губил Тайсън веднъж и не исках да рискувам отново. Но нямаше време за спорове, а и не ми хрумваше по-добра идея. С Анабет и Гроувър хванахме по една от ръцете на Бриарей и го повлякохме към сергиите, а Тайсън изрева, наведе стълба като копие и нападна чудовището като някакъв средновековен рицар на турнир.

Кампе беше впила кръвожадния си поглед в Бриарей, но щом Тайсън стовари стълба в гърдите й и я прикова към стената, насочи вниманието си към него. Нададе грозен писък, заразмахва ятаганите и накълца стълба на парчета. Навсякъде около нея хвърчеше отрова, която щом капнеше на земята, със съскане разтваряше асфалта.

Тайсън отскочи назад. Змиите в косата на Кампе се гърчеха разгневени, пепелянките по краката й стрелкаха езици във всички посоки. От странните лица на корема й изскочи лъв и изрева.

Докато тичахме обратно към килиите, за миг обърнах глава и видях как Тайсън вдига една сергия със сладолед и я хвърля по чудовището. Разлетяха се пръски сладолед и отрова, по змиите в косата на Кампе полепнаха парченца плодове и ядки.

— Не мога повече — изохка Бриарей.

— Тайсън рискува живота си, за да ти помогне! — изкрещях аз. — Ще се справиш!

Вече бяхме пред килиите. Чу се гневен рев. Хвърлих поглед през рамо, Тайсън тичаше с всички сили към нас, преследван от омазаната със сладолед и окичена с тениски Кампе. Върху изскочилата от корема й мечешка глава накриво бяха кацнали пластмасови слънчеви очила.

— По-бързо! — подкани ни съвършено ненужно Анабет.

Стигнахме до килията, през която бяхме дошли, само че сега стената беше абсолютно гладка — нямаше и следа от скалата, с която бяхме запушили входа.

— Потърси знака! — заповяда Анабет.

— Ето го! — Гроувър докосна една драскотина и тя се превърна в гръцката буква делта Δ. Знакът на Дедал засия в синьо и в каменната стена се отвори врата.

Времето ни изтичаше. Тайсън летеше към нас, а ятаганите на Кампе свистяха във въздуха над главата му, поваляйки решетки и зидове.

Бутнах Бриарей в Лабиринта, след него се шмугнаха Анабет и Гроувър.

— Ще се справиш! — извиках на Тайсън, но още в същия миг си дадох сметка, че нямаше да успее. Кампе го настигаше. Вдигна ятаганите си. Трябваше да й отвлека вниманието. Натиснах часовника си и той се превърна в бронзов щит. Засилих се и го метнах срещу чудовището.

ФРАС! Щитът се стовари в лицето на Кампе и за секунда тя се спря, което беше напълно достатъчно Тайсън да профучи край мен в зейналия проход. Последвах го.

Кампе се хвърли след нас, но закъсня. Каменната врата се затвори и вълшебната й сила ни спаси. Проходът се разтресе от ударите на чудовището и от гръмовния му рев. Без да се помайваме, ние хукнахме напред в мрака. За пръв (и последен) път се радвах да бъда отново в Лабиринта.