Битката за Лабиринта

Втора глава Нечакано обаждане от Подземното царство

Няма по-добър завършек на една чудесна сутрин от дълго пътуване с такси в компанията на ядосана девойка.

Опитах се да поговоря с Анабет, но тя се държеше така, сякаш току-що съм пребил милата й баба пред очите й. Успях да измъкна само че през цялата пролет са я тормозили чудовища в Сан Франциско; че след Коледа се е връщала на два пъти в лагера (но не ми каза защо, което доста ме подразни, тъй като изобщо не ми се беше обадила, че е в Ню Йорк) и че не е чувала нищо за Нико ди Анджело (това е дълга история).

— Някакви новини от Люк? — попитах аз.

Тя поклати глава. Знаех, че това е деликатна тема. Анабет винаги се беше възхищавала на Люк, предишния отговорник на хижата на Хермес, който ни беше предал и се беше присъединил към злия господар на титаните Кронос. Макар да не си го признаваше, бях сигурен, че още го харесваше. През зимата отново се бяхме сблъскали с Люк на връх Тамалпаис и тогава той някак беше успял да оцелее след падане от двайсет и пет метра височина. Доколкото знаех, той продължаваше да плава из океана в пълния си с чудовища кораб, а накълцаният на кайма Кронос се възраждаше, парче по парче, в златния си саркофаг и чакаше да набере достатъчно мощ, за да се възправи срещу олимпийските богове. Между нас си наричахме тази ситуация „проблема“.

— На Тамалпаис все още е пълно с чудовища — рече Анабет. — Не се осмелих да се приближа, но не мисля, че Люк е там. Щях да го усетя.

Това определено не ми помогна да се почувствам по-добре.

— А Гроувър?

— Той е в лагера — отвърна тя. — Ще го видим.

— Някакъв успех от негова страна? В търсенето на Пан?

Анабет вдигна пръсти към герданчето си с мъниста — имаше навика да си играе с тях, когато беше притеснена.

— Ще видиш — отговори уклончиво и не добави нищо повече.

Докато минавахме през Бруклин, се обадих на мама по телефона на Анабет. Полубоговете се стремят да избягват мобилните телефони, тъй като говоренето по тях е равносилно на изпращането на сигнал до чудовищата: „Тук съм! Ела и ме изяж!“. Все пак реших, че беше важно. Оставих й съобщение на телефонния секретар, в което се опитах да обясня какво точно се беше случило в „Гуди“. Май не се справих особено добре. Казах на мама да не се тревожи, че съм добре и заминавам за лагера, докато отмине бурята. И освен това я помолих да се извини на Пол Шарън от мое име.

След това пътувахме в мълчание. Градът остана зад нас, качихме се на магистралата и поехме през северната част на Лонг Айлънд, покрай овощни градини, винарни и наредени край шосето сергии с пресни плодове и зеленчуци.

Взирах се в телефонния номер, който Рейчъл Елизабет Деър беше написала на дланта ми. Изкушавах се да й се обадя, макар да знаех, че е лудост. Може би тя щеше да ми помогне да разбера думите на емпусата за опожаряването на лагера и пленяването на приятелите ми. И защо Кели беше избухнала в пламъци.

Знаех, че чудовищата никога не умират. В някакъв момент — след седмица, месеци или пък години — Кели щеше да се прероди от къкрещата в Подземното царство първична гнъс. Пък и по принцип те не се оставяха да загинат толкова лесно. Ако изобщо Кели беше загинала, разбира се.

Таксито излезе от магистралата по отбивка 25А. Прекосихме гората покрай северния бряг и вляво от нас се появиха редица хълмове. Анабет помоли шофьора да ни остави при разклона за коларския път в подножието на хълма на лагера.

Шофьорът се намръщи.

— Но тук няма нищо, госпожице. Сигурна ли сте, че искате да слезете тук?

— Да, моля. — Анабет му подаде няколко банкноти и той си замълча.

Двамата се изкачихме на билото. Малкото драконче дремеше, увито около елата, но когато се приближихме, надигна искрящата си люспеста глава и позволи на Анабет да го почеше под брадичката. От ноздрите му се издигаше дим като от чайник и то примижаваше от удоволствие.

— Здравей, Пелей! — прошепна Анабет. — Добре пазиш гората, нали?

При предишното ми идване драконът беше дълъг близо три метра. Сега беше два пъти по-дълъг и дебел колкото дънера на дървото. Над главата му, преметнато на най-долния клон на елата, искреше Златното руно, чиято сила закриляше лагера от нападения. Драконът изглеждаше спокоен, явно всичко беше наред. Под нас лагерът тънеше в тишина — зелени поля, гора, ослепително бели постройки в гръцки стил. Четириетажната къща, която наричахме Голямата къща, се извисяваше гордо насред ягодовите поля. На север, отвъд плажа, искреше заливът на Лонг Айлънд.

И въпреки това… нещо не беше както трябва. Във въздуха се усещаше напрежение, сякаш хълмовете бяха затаили дъх в очакване да се случи нещо лошо.

Спуснахме се в долината и се озовахме насред обичайната лятна суматоха. Повечето деца бяха пристигнали предишния петък. Сатирите свиреха с дървените си флейти в ягодовите поля и подхранваха растенията с горската си магия. Една групичка лагерници се учеха да яздят пегаси и профучаваха с тях над дърветата. От пещта на ковачницата се издигаше пушек, долиташе звън на чукове — в часовете по трудово обучение се изработваха оръжия. На колодрума имаше състезание с колесници между отборите на Атина и Деметра, а в езерото няколко души в гръцка трирема се биеха с огромна оранжева морска змия. Един съвсем обикновен ден в лагера.

— Отивам да видя Клариса — заяви Анабет.

Зяпнах. Все едно ми беше казала: „Отивам да изям един голям миризлив ботуш“.

— За какво?

Клариса определено не ми беше любимка. Тя беше подла и неблагодарна твар. Баща й, богът на войната, отдавна ми беше вдигнал мерника и тя редовно се опитваше да ме смаже от бой. Иначе беше готина.

— Двете работим заедно — отвърна Анабет. — Ще се видим после.

— По какво работите?

Анабет отклони поглед към гората.

— Ще кажа на Хирон, че си тук — рече тя. — Сигурно ще иска да поговори с теб преди процеса.

— Какъв процес?

Но тя вече беше хукнала по пътеката към стрелбището и не се обърна.

— Мда — измърморих нещастно аз, — и на мен ми беше приятно да си поприказваме…

Докато вървях през лагера, срещнах някои приятели. Пред Голямата къща синовете на Хермес — Конър и Травис Стол, се опитваха да дадат на късо жиците на един джип, за да запали. Силена Берегард, отговорничката на хижата на Афродита, ми помаха, прелитайки над мен с пегас. От Гроувър обаче нямаше и следа, а точно него исках да открия. Накрая отидох до арената, където се провеждаха тренировките по двубой с мечове — когато бях в лошо настроение, обикновено се криех там. Фехтовката винаги ме успокояваше. Може би защото беше едно от малкото неща, които ми се удаваха с лекота.

Излязох на арената и за миг сърцето ми спря. Насред нея, с гръб към мен, се беше разположила най-голямата хрътка от Подземното царство, която някога съм виждал.

А аз съм виждал доста големи хрътки. Една с размерите на носорог се беше опитала да ме убие, когато бях само на дванайсет. Но тази тук беше колкото танк! Нямах представа как беше успяла да се промъкне през вълшебните граници на лагера. Като че ли се чувстваше напълно у дома си, лежеше и с доволно ръмжене гризеше главата на едно от чучелата, които използвахме при тренировките. Все още не ме беше забелязала, но и при най-слабия звук щеше да скочи. Нямаше време да отида да повикам помощ. Извадих Въртоп и свалих капачката.

— Ааааа! — изкрещях с цяло гърло и се втурнах напред. Замахнах към огромната задница на чудовището, но изведнъж отнякъде изникна друг меч и парира удара ми.

Дзън!

Хрътката наостри уши.

— Баф! Баф-баф!

Отскочих и инстинктивно атакувах новия си противник — сивокос мъж с гръцка броня. Той отби меча ми с лекота.

— Хей, по-леко! — извика. — Мир!

— Баф! — Лаят на хрътката разтърси арената.

— Това е от хрътките на Хадес! — извиках аз.

— Нищо няма да ти направи — отвърна мъжът. — Това с Госпожа О’Лиъри.

Премигах смаяно.

— Госпожа О’Лиъри?

Щом чу името си, хрътката отново изджафка. Май не звучеше ядосано, а по-скоро игриво. Тя захапа подгизналото от лиги сдъвкано чучело и го помъкна към мъжа.

— Браво, добро момиче — похвали я той. Със свободната си ръка хвана нагласената с ризница сламена фигура и я метна към пейките. — Донеси гърка! Донеси гърка!

Госпожа О’Лиъри се изстреля след плячката си, стовари се върху чучелото, сплеска го като палачинка и доволно задъвка шлема му.

Мъжът се усмихна сухо. Беше на около петдесетина години, с къса сива коса и сива брада. За възрастта си изглеждаше в добра форма. Беше облечен в черни планинарски панталони, а върху оранжевата си тениска с логото на лагера беше надянал бронзов нагръдник. На врата му се виждаше странен белег, лилава точка като татуировка или рождено петно, но преди да успея да го разгледам по-хубаво, непознатият оправи кожените ремъци на бронята и белегът се скри от яката на тениската.

— Госпожа О’Лиъри е моят домашен любимец — обясни той. — Нямаше как да ти позволя да забиеш меча си в задника й, нали? Щеше да й остане белег.

— А вие кой сте?

— Обещаваш ли да не се опитваш да ме убиеш, ако прибера меча си?

— Ами… май да.

Той пъхна меча в ножницата и протегна ръка.

— Квинт.

Здрависахме се. Дланта му беше груба като шкурка.

— Пърси Джаксън — представих се аз. — Съжалявам за… Но как изобщо…

— Как съм си взел за домашен любимец хрътка от Подземното царство? Дълга история за смъртоносни опасности и немалко гигантски играчки за дъвчене. Между-другото, а съм новият учител по фехтовка. Помагам на Хирон, докато господин Д. го няма.

— Аха — Опитвах се да не зяпам като паднал от Марс как Госпожа О’Лиъри откъсва щита заедно с ръката на чучелото, и го стиска между зъбите си като фризби. — Какво? Господин Д. не е тук?

— Да, ситуацията се влошава. Дори и Дионис трябваше да се размърда. Замина да наобиколи някои стари приятели. Да провери дали все още може да се разчита на подкрепата им. Но сигурно не бива да говоря повече за това.

Ако Дионис наистина го нямаше, това беше най-добрата новина за деня. Зевс го беше пратил тук за наказание, затова Дионис мразеше лагерниците и се мъчеше да превърне живота ни в ад. Без него щеше да е много по-забавно. От друга страна, след като Дионис си беше надигнал задника да помогне на боговете да търсят привърженици срещу титаните, явно нещата не вървяха на добре.

Вляво от мен се чу силно ТУП. Там бяха подредени шест дървени сандъка с размерите на сгъваема маса за пикник, които като че ли се поклащаха. Госпожа О’Лиъри наостри уши и изтича към тях.

— Не, момиче! — извика Квинт. — Не са за теб.

Той привлече вниманието й с бронзовото фризби.

Сандъците продължаваха да се тресат. Отстрани имаха някакви надписи, но с моята дислексия ми трябваше доста време, за да ги разчета.

Покрай дъното, с по-малки букви, пишеше: „Отваряй внимателно. Ранчото «Трите Г» не носи отговорност за увредена собственост, щети, осакатявания и мъчителна смърт.“

— Какво има вътре? — попитах.

— Малка изненада — отвърна Квинт. — За упражненията утре вечер. Ще ти хареса, обещавам.

— Аха — измърморих аз, макар да не бях толкова сигурен, че „мъчителната смърт“ ще е по вкуса ми.

Квинт хвърли бронзовия щит и Госпожа О’Лиъри хукна след него.

— На вас, младите, ви трябват по-големи предизвикателства. Когато бях на вашата възраст, нямаше такива лагери.

— Вие… вие сте полубог? — Не знам защо толкова се изненадах, но всъщност никога преди не бях виждал възрастен полубог.

Той се усмихна.

— Някои успяваме да оцелеем. Не за всички има изречени ужасни пророчества.

— Значи знаете за моето?

— Чух това-онова.

Понечих да питам какво точно, но в този миг Хирон затропа с копита по арената.

— Пърси, ето те и теб!

Сигурно идваше от часа по стрелба с лък. На рамото му имаше лък и колчан, под които се виждаше надписът на гърба на тениската — „Кентавър №1“. Беше подкъсил дългата си кестенява коса и брадата си, а долната половина на тялото му — бял жребец — беше опръскана с кал.

— Виждам, че вече си се запознал с новия ни преподавател — рече лековато Хирон, но очите му просвятваха примамливо. — Квинт, нали нямаш нищо против да ти отнема Пърси?

— Разбира се, учителю Хирон.

— Не е нужно да ме наричаш „учителю“ — отвърна кентавърът, макар че не успя да прикрие задоволството си. — Ела, Пърси. Трябва да поговорим.

Хвърлих един последен поглед на Госпожа О’Лиъри, която сега дъвчеше краката на чучелото.

— До скоро — рекох на Квинт.

Докато се отдалечавахме, аз зашепнах:

— Квинт ми се стори малко…

— Загадъчен? — подхвърли Хирон. — Тайнствен?

— Аха.

Той кимна.

— Изключително способен полубог. Ненадминат майстор на меча. Само ако…

Така и не разбрах какво искаше да каже, тъй като той предпочете да замълчи.

— Но първо да се заемем с най-важното, Пърси. Анабет ми каза, че си се сблъскал с няколко емпуси.

— Да. — Разказах му за битката в „Гуди“ и как Кели беше избухнала в пламъци.

— Хмм… — измърмори замислено Хирон. — По-силните емпуси го правят. Тя не е загинала, Пърси. Просто е избягала. Лошо е, че страшилищата се появяват отново.

— Но какво искаха? — попитах аз. — Мен ли?

— Вероятно. — Хирон се намръщи. — Истинско чудо е, че си оцелял. Силата им да заблуждават е толкова голяма, че почти всеки мъж би се поддал на магията им.

— И с мен щеше да стане същото — признах си, — ако не беше Рейчъл.

Той кимна.

— Има някаква ирония в това да те спаси простосмъртна, но въпреки това си й длъжник. По-сетне ще поговорим за това, което ти е казала емпусата — за нападението над лагера. Но сега ела, трябва да отидем в гората. Гроувър би искал да присъстваш.

— На кое?

— На процеса срещу него — отвърна мрачно Хирон. — Съвета на чифтокопитните старейшини се е събрал да реши съдбата му.

Хирон заяви, че нямаме време и аз му позволих да ме качи на гърба си. Профучахме в галоп покрай хижите, в далечината мярнах трапезарията — беседка на върха на един хълм с изглед към океана. Виждах я за първи път от зимата и тя веднага пробуди лоши спомени.

Навлязохме сред дърветата и от тях наизскачаха любопитни нимфи, запрокрадваха се спотаени сенки — чудовища, докарани тук за нашите тренировки.

Мислех, че добре познавам гората — в нея две лета бяхме играли на „Плени знамето“, — но Хирон ме отведе в район, в който като че ли стъпвах за първи път. Минахме през тунел от надвиснали стари върби, покрай малък водопад и стигнахме до поляна, обрасла с диви цветя.

Група сатири седяха в кръг на тревата. Гроувър стоеше прав в средата пред трима страшно възрастни и дебели сатири и тронове от рози. Никога преди не ги бях виждал, но реших, че сигурно те бяха съветът на чифтокопитните старейшини.

Гроувър обясняваше нещо. Притеснено мачкаше края на тениската си и пристъпваше смутено от копито на копито. Не се беше променил особено от зимата, сигурно защото сатирите остаряваха наполовина по-бавно от хората. Лицето му си беше все така изпъстрено с пъпки. Рогцата му бяха пораснали и надничаха от къдравата му коса. Изведнъж с изненада си дадох сметка, че бях станал по-висок от него.

Отстрани стояха Анабет, едно друго непознато момиче и Клариса. Хирон ме остави до тях.

Клариса беше вързала непокорната си кестенява коса с лента от камуфлажен плат. Изглеждаше още по-заякнала, все едно няколко месеца беше работила на открито. Хвърли ми мрачен поглед и измърмори: „О, дребосък!“, което сигурно беше знак, че е в добро настроение. В повечето случаи се опитваше да ме убие за добре дошъл.

Анабет беше прегърнала през рамо непознатата девойка, която като че ли допреди малко беше плакала. Тя беше доста дребна — миньонче вероятно е правилната дума, — с кехлибарена коса и красиво елфско лице. Беше облечена в зелен хитон и сандали, бършеше очите си с кърпичка.

— Истински кошмар — подсмръкна тя.

— Не, не — потупа я по рамото Анабет. — Всичко ще бъде наред, ще видиш, Хвойничке.

След това Анабет ме погледна и устните й безгласно оформиха: „Гаджето на Гроувър“.

Или поне така ми се стори, макар да звучеше безумно. Гроувър имаше гадже?!? Вгледах се по-внимателно в Хвойничка и забелязах, че ушите й бяха леко заострени. Очите й не бяха зачервени от плача, а изпъстрени със зелено — цвета на хлорофила. Тя беше дървесна нимфа. Дриада.

— Господин Андъруд! — извика седналият вляво сатир, прекъсвайки Гроувър. — Наистина ли очаквате да повярваме на тези небивалици?

— Ъъъ… Силен — заекна Гроувър, — това е самата истина!

Старейшината Силен се обърна към колегите си и им прошепна нещо. Хирон се понесе в тръс към тях и застана отпред. Спомних си, че той беше почетен член на съвета. Старейшините не ми се сториха кой знае колко внушителни. Приличаха на козли от зоологическа градина — сънливи, с големи кореми и замъглени очи, които не виждаха по-далеч от следващата порция слама. Не ми стана ясно защо Гроувър се притесняваше толкова.

Силен придърпа жълтата блуза на корема си и се поизправи на трона от рози.

— Господин Андъруд, от шест месеца — шест месеца! — слушаме скандалните ви твърдения, че богът на дивата природа Пан ви е проговорил.

— Така е!

— Какво безсрамие! — обади се един от старейшините.

— Марон — успокои го Хирон, — търпение!

— Търпение ли! — продължи Марон. — До рогата ми дойде от тези глупости! Откъде-накъде богът на дивата природа ще проговори… точно на него!

Хвойничка май беше готова да се нахвърли на стария сатир и да му издере очите, но Анабет и Клариса я задържаха.

— Не е сега моментът, миличка — прошепна Клариса. — Кротувай!

Не знам кое беше по-смайващо: че Клариса възпираше някой от бой или пък фактът, че тя и Анабет, които не се понасяха, като че ли в случая бяха от един отбор.

— В продължение на шест месеца — продължи Силен, — ние ви търпяхме, господин Андъруд. Позволихме ви да пътувате. Оставихме ви разрешителното за търсач. Чакахме да ни донесете някакво доказателство в подкрепа на нелепите си твърдения. И какво открихте за тези шест месеца обиколки?

— Трябва ми още малко време — примоли се Гроувър.

— Нищо! — включи се и седналият в средата старейшина. — Абсолютно нищо не открихте!

— Но, Леней…

Силен вдигна ръка. Хирон се приведе и зашепна нещо на сатирите. Те като че ли не бяха съгласни. Мърмориха и спориха, но кентавърът добави още няколко думи и накрая Силен въздъхна и неохотно кимна.

— Господин Андъруд — обяви той, — ще ви дадем един последен шанс.

Гроувър грейна.

— Благодаря!

— Имате една седмица.

— Какво? Но, почитаеми! Това е невъзможно!

— Само още една седмица, господин Андъруд. А след това, ако не докажете твърденията си, ще трябва да си изберете ново поприще. Което да подхожда повече на актьорския ви талант. В театъра, да речем. Или пък в някой танцов ансамбъл.

— Но, почитаеми… не мога да загубя разрешителното си за търсач! Целият ми живот…

— Обявявам заседанието на съвета за приключено извика Силен. — А сега ни оставете на спокойствие, за да обядваме!

Възрастният сатир плесна с ръце и няколко нимфи се отделиха от дърветата с подноси със зеленчуци, плодове, кутийки безалкохолни и други сатирски лакомства. Кръгът сатири се надигна и нападна храната. Гроувър унило се приближи към нас. На избелялата му синя тениска пишеше: „А ти имаш ли копита?“.

— Здрасти, Пърси — измърмори той унило и дори не протегна ръка. — Добре мина, нали?

— Тъпи дърти козли! — извика разпалено Хвойничка. — И представа си нямат колко усилия хвърляш, Гроувър!

— Има и друга възможност — обади се мрачно Клариса.

— Не, не! — поклати глава Хвойничка. — Гроувър, няма да ти позволя!

Той пребледня.

— Ще… ще помисля. Дори нямаме представа къде да започнем търсенето!

— За какво става дума? — попитах аз.

В далечината отекна сигнал на рог.

Анабет облиза устни.

— После ще ти обясня, Пърси. Сега трябва да се връщаме в хижите. Започва проверката.

Не беше честно, че проверката минаваше непосредното след пристигането ми в лагера, но нищо не можеше да се направи. Всеки следобед един от отговорниците на хижите се появяваше със свитък с точки за проверка. Хижата, която събереше най-много точки, получаваше правото първа да използва банята, което означаваше, че за нея със сигурност щеше да има топла вода. А тази с най-малко точки заминаваше на дежурство в кухнята след вечеря.

Моят проблем беше, че през повечето време аз бях сам и хижата на Посейдон, а пък редът и чистотата определено не ми бяха в кръвта. Почистващите харпии се появяваха само в последния ден от лятото, така че най-вероятно хижата изглеждаше така, както я бях оставил през зимата: с опаковки от вафли и празни пакети от чипс по леглото и разхвърляни по пода бойни доспехи за играта на „Плени знамето“.

Хукнах към дванайсетте хижи — по една за всеки олимпийски бог, — подредени във формата на подкова около зелена морава. Децата на Деметра метяха и украсяваха первазите на прозорците със сандъчета с цветя. Само с едно щракване с пръсти те можеха да накарат покрай вратата да се увие ароматен храст орлови нокти и да поникнат маргаритки на покрива, а това беше абсолютно нечестно. Затова и те никога не оставаха на последно място при проверките. Хлапетата в хижата на Хермес се щураха изплашени, сритваха мръсни дрехи под леглата и се караха на кого какво било изчезнало. Те си бяха мърлячи, но пък бяха започнали много по-рано от мен.

Силена Берегард тъкмо излизаше от хижата на Афродита с папирус в ръка. Изругах тихо. Силена беше готина, но пък беше невероятна чистница и проверяваше изключително строго всичко, като държеше на „красотата“. Направо предусещах как след вечеря ще кисна с часове в кухнята с ръце до лактите в мръсната вода.

Хижата на Посейдон беше в края на „мъжката“ редица вдясно от моравата. Тя беше дълга и ниска като бункер от сив морски камък, облепен с раковини, но прозорците й гледаха към океана и вътре винаги се усещаше лек морски бриз.

Мислех да набутам всичко под леглото като децата на Хермес, но щом влетях през прага, едва не се блъснах в брат си Тайсън, който метеше пода.

— Пърси! — изрева той. Хвърли метлата и изтича към мен. Ако не сте имали късмета да се озовете срещу развълнуван циклоп с престилка на цветя и гумени ръкавици за миене на чинии, да знаете, че подобна гледка може да ви изкара акъла.

— Привет, здравеняко! — отвърнах аз. — Ау! Внимавай! Смаза ми ребрата!

Някак си успях да оцелея от мечешката му прегръдка. Той ме пусна обратно на земята, ухилен като идиот, единственото му кравешко око сияеше от радост. Зъбите му си бяха жълти и криви, а косата му стърчеше във всички посоки. Носеше окъсани джинси, размер XXXL, и размъкната лекьосана риза под престилката на цветя, но въпреки това страшно му се зарадвах. Не се бяхме виждали почти цяла година, тъй като той беше отишъл на дъното на океана да работи в пещите на циклопите.

— Добре ли си? — попита той. — Чудовищата все още не са те изяли?

— Ни най-малко. — Показах му, че все още имам по два крака и две ръце и Тайсън щастливо плесна.

— Супер! — извика той. — Сега пак ще можем да ядем сандвичи с фъстъчено масло и да яздим понита риби! Ще се бием с чудовища, ще излизаме с Анабет и всичко ще е гръм и трясък!

Надявах се, че не си представяше всичко това да става едновременно, но потвърдих, че ще се забавляваме. Нямаше как да не се усмихна, той беше толкова развълнуван и ентусиазиран.

— Първо обаче — рекох, — трябва да се справим с проверката. Трябва…

Едва сега се огледах и видях колко работа беше свършил. Подът беше пометен. Леглата бяха оправени. Фонтанчето в ъгъла беше излъскано и коралите блестяха. На перваза беше подредил пълни с вода вази с морски анемони и странни искрящи растения от дъното на океана, които бяха много по-красиви от букетите на децата на Деметра.

— Тайсън, тук е… невероятно!

Той грейна.

— Видя ли понитата риби? Сложих ги на тавана!

Цяло стадо миниатюрни бронзови морски кончета висяха на корда от тавана, все едно плуваха във въздуха. Трудно ми беше да повярвам, че огромните ръце на Тайсън са способни да изработят нещо толкова нежно и деликатно. След това погледът ми се спря на моето легло и на закачения на стената щит.

— Поправил си го!

След схватката с мантикора през зимата, щитът ми вече почти не ставаше за нищо, но сега беше като нов — нямаше и една драскотина. Изобразените върху бронза сцени от приключенията ни с Анабет и Тайсън в Морето на чудовищата искряха.

Погледнах Тайсън. Не знаех как да му благодаря.

В този миг зад мен се чу глас:

— О, богове!

Силена Берегард стоеше на прага с папирус в ръка. Пристъпи вътре, завъртя се и вдигна вежди към мен.

— Хм, не е за вярване! Толкова е чисто и подредено. Пърси. Трябва да се отбележи някъде!

Намигна ми и излезе.

С Тайсън прекарахме следобеда в мързелуване и разговори, което беше доста приятно след сутрешната битка със страшните мажоретки.

Отидохме до ковачницата и помогнахме на Бекендорф от хижата на Хефест с работата му. Тайсън искаше да демонстрира новите си умения в изработването на вълшебни оръжия. За нула време направи една двуостра бойна брадва и направо скри шапката на Бекендорф.

Докато работеше, Тайсън разказваше за престоя си на дъното на океана. С грейнали очи описа пещите на циклопите и двореца на Посейдон, но после, когато започна да обяснява колко е лошо положението там долу, усмивката му помръкна. Старите богове, владели моретата по времето на титаните, се опитвали да се опълчат на баща ни. Из целия Атлантик се водели ожесточени битки. Докато го слушах, направо ме засърбяха ръцете, исках веднага да се притека на помощ, но Тайсън заяви, че татко искал и двамата да сме в лагера.

— И на сушата има достатъчно от лошите — рече той. — По-добре тях да подгоним с гръм и трясък.

След това отидохме с Анабет край езерото с канутата. И тя се зарадва на Тайсън, но си личеше, че мислите й са някъде другаде. Постоянно се озърташе към гората, може би още се терзаеше за неприятностите на Гроувър със съвета на старейшините. Не я винях. И аз съчувствах на Гроувър, който сякаш беше потънал вдън земя. Мечтата на живота му беше да намери бога на дивата природа Пан. В преследването на същата тази цел, безследно бяха изчезнали баща му и чичо му. През зимата Гроувър беше чул глас: „Чакам те“ — и беше сигурен, че го вика Пан, — но беше ударил на камък. Ако съветът му отнемеше разрешителното за търсач, щеше да го смаже психически.

— Какъв е този „друг начин“ — попитах Анабет, — за който спомена Клариса?

Тя взе едно камъче и го хвърли във водата.

— Свързан е с едно проучване на Клариса. Аз й помагах малко през пролетта. Но ще е опасно. Особено за Гроувър.

— Козльото ме плаши — измърмори Тайсън.

Зяпнах. Тайсън се беше изправял без страх срещу огнедишащи бикове, морски чудовища и гигантски човекоядци.

— Откъде-накъде да те плаши?

— Копита и рога — измърмори смутено той. — А и от козината му постоянно кихам.

В общи линии така приключи разговорът ни за Гроувър.

Преди вечеря с Тайсън слязохме до арената. Квинт като че ли ни се зарадва. Пак отказа да обясни какво имаше в дървените сандъци, но ме научи на няколко нови хватки с меча. Беше адски добър. Фехтоваше се така, все едно играеше шах — всяко движение беше свързано с останалите, но връзката оставаше невидима до последния миг, когато опреше в гърлото ти острието на меча.

— Добър опит — похвали ме той. — Но гардът ти е нисък.

Атакува и аз парирах.

— Винаги ли сте се занимавали с фехтовка? — попитах аз.

Той блокира насочения към главата му удар.

— С много неща съм се занимавал.

Квинт замахна рязко и аз отскочих встрани. Коженият ремък на рамото му се смъкна и отново видях лилавия белег на врата. Не беше рождено петно. Имаше ясна форма и приличаше на птица с прибрани криле, нещо като пъдпъдък.

— Какво е това на врата ви? — попитах. Въпросът ми вероятно прозвуча доста грубо, но вината за него беше на СДВ. Имах навика да изтърсвам на глас всичко, което ми минеше през ума.

Квинт се сепна. Ударих ръкохватката и избих меча от ръката му.

Той потърка пръсти. След това оправи бронята си, за да прикрие белега. Не беше татуировка. По-скоро сякаш птичката беше жигосана в кожата му — все едно някой го беше белязал.

— Напомняне. — Квинт вдигна меча си и се насили да се усмихне. — Да пробваме ли отново?

Този път ускори темпото и не ми остави възможност да продължа с въпросите.

Докато ние се дуелирахме, Тайсън си играеше с Госпожа О’Лиъри, която наричаше умалително „кученце“. Двамата страшно се забавляваха да се боричкат за бронзовия щит и да си играят на „Донеси гърка“. Когато слънцето започна да залязва, Квинт дори не се беше изпотил, което беше странно — двамата с Тайсън направо лепнехме, така че преди да отидем да вечеряме, минахме през душовете.

Чувствах се добре. Един обикновен ден в лагера. Подредени по хижи, лагерниците влязоха в трапезарията. Повечето от тях не обръщаха внимание на пукнатината в Мраморния под край входа — дълъг близо три метра назъбен белег, който не беше тук миналото лято. Аз внимателно я прескочих.

— Голяма пукнатина — отбеляза Тайсън, когато се настанихме на нашата маса. — Да не е имало земетресение?

— Не — отвърнах, — не беше земетресение.

Колебаех се дали да му кажа. Беше тайна, знаехме я само аз, Анабет и Гроувър. Погледнах Тайсън в голямото му око — нямаше как да скрия истината от него.

— Нико ди Анджело — зашепнах, — едно хлапе, което доведохме тук през зимата. Той… ъъъ… помоли ме да пазя сестра му, но аз се провалих. Тя загина. И сега Нико обвинява мен.

Тайсън се намръщи.

— И затова е направил пукнатината на пода?

— Нападнаха ни скелети — заобяснявах аз, — той им извика: „Махайте се!“ и изведнъж земята се разтвори и ги погълна. Нико… — огледах се подозрително дали не ни подслушват — е син на Хадес.

Той кимна замислено.

— Богът на мъртвите.

— Да.

— Значи сега него го няма? Нико?

— Ами… да. Цяла пролет се опитвах да го открия. Анабет също го търси. Но нямахме късмет. Това е тайна, Тайсън, ясно? Ако някой разбере, че Нико е син на Хадес, животът му ще е в опасност. Не бива да казваш дори и на Хирон.

— Заради гадното пророчество — рече той. — Ако разберат за Нико, титаните ще се опитат да го използват.

Взрях се в него. Понякога забравях, че макар да се държеше като дете, всъщност Тайсън беше доста умен. Той знаеше, че следващото дете на Тримата големи — Зевс, Посейдон и Хадес, — което навърши шестнайсет, или ще унищожи, или ще спаси Олимп. Повечето хора смятаха, че става дума за мен, но ако аз загинех преди това, пророчеството можеше да се отнася до Нико.

— Точно така — кимнах. — Затова…

— Ще си държа устата затворена! — обеща Тайсън. — Като пукнатината в пода.

Вечерта не можах да заспя. Лежах и слушах плисъка на вълните на брега, бухалите и чудовищата в гората. Страхувах се, че ако заспя, ще ме връхлетят кошмари.

За полубоговете сънищата не бяха само сънища. Чрез тях получавахме съобщения. Зървахме какво се случва с враговете или с приятелите ни. Понякога виждахме миналото или дори бъдещето. А в лагера сънувах по-често и сънищата ми бяха по-ярки.

Затова към полунощ все още бях буден и се взирах в дюшека на горното легло, когато изведнъж осъзнах, че отнякъде идваше странна светлина. Фонтанът в ъгъла искреше.

Отметнах завивката и предпазливо се приближих към него. От горещата солена вода се надигаше пара. В нея трепкаше дъга, макар че нямаше никаква светлина, освен луната отвън. От парата се разнесе приятен женски глас:

— Моля, пуснете монета.

Хвърлих поглед към Тайсън, който кротко похъркваше. Спеше дълбоко като упоен слон.

Поколебах се. За първи път получавах обаждане по Ирида за моя сметка. На дъното на фонтана искреше една златна драхма. Извадих я и я хвърлих в дъгата. Монетата изчезна.

— О, Иридо, богиньо на дъгата — прошепнах аз. — Свържи ме с… Ммм, с този, който ме търси.

Дъгата затрептя. Появи се тъмен бряг на река. Над черната вода се носеха тежки вълма мъгла. Брегът беше покрит с нащърбени вулканични камъни. Едно момче седеше там и хвърляше съчки в огън, който гореше със странни синкави пламъци. Видях лицето на момчето. Това беше Нико ди Анджело! Той метна в огъня някакви хартийки — картички от играта „Митомеджик“, по която беше полудял през зимата.

Нико беше само на десет, освен ако вече не беше навършил единайсет, но изглеждаше по-голям. Косата му беше пораснала и стигаше почти до раменете му. Очите му бяха тъмни. Маслинената му кожа беше избледняла. Носеше продрани черни джинси и овехтяло пилотско яке, няколко номера по-голямо, отдолу се виждаше черна риза. Лицето му беше мръсно, очите му искряха диво. Приличаше на изоставено дете, живеещо на улицата.

Зачаках да вдигне глава към мен. Със сигурност щеше да се разбеснее, да започне да ме обвинява, че съм оставил сестра му да загине. Но той като че ли не ме забелязваше.

Мълчах, не смеех да помръдна. Ако не беше той, кой тогава беше поискал да се свърже с мен?

Нико запрати последната картичка в огъня.

— Каква глупост! — измърмори той. — Направо не е за вярване, че тази игра ми е харесвала някога.

— Детинска игра, господарю — обади се друг глас. Като че ли идваше близо до огъня, но не виждах кой говореше.

Нико зарея поглед към реката. От другата страна се виждаше черен бряг, забулен в мъгла. Гледката ми беше позната — това беше Подземното царство. Нико беше направил лагера си на брега на Стикс.

— Провалих се — измърмори той. — Няма начин да я върна.

Събеседникът му мълчеше.

Нико се обърна.

— Там ли си? Говори!

Нещо се раздвижи. В първия момент реших, че просто ми се е сторило, че съм се заблудил от припламването на огъня. След това обаче осъзнах, че над Нико се извисяваше синкава сянка във формата на човек. Гледана фронтално, тя не се виждаше, но ако присвиех очи, започвах да различавам очертанията й. Призрак.

— Никога не е правено — рече сянката. — Но може и да има начин.

— Кажи какъв е! — заповяда Нико. В очите му пламтеше буен огън.

— Размяна — отвърна призракът. — Душа за душа.

— Предложих го вече!

— Не вашата душа — рече сянката. — Няма как да предложите на баща си душа, която той така или иначе ще получи някога. А и той едва ли ще иска смъртта на сина си. Говоря за душа, която отдавна е трябвало да бъде тук. За човек, който е успял да излъже смъртта.

Лицето на Нико помръкна.

— Престани вече с тази история. Предлагаш ми убийство!

— Не убийство, а справедливост! — възрази призрака. — Отмъщение!

— Това са различни неща.

Сянката се изсмя сухо.

— Когато пораснете, ще видите, че са едно и също.

Нико се взираше в пламъците.

— Защо поне не мога да я видя? Искам да поговорим. Тя… тя би ми помогнала.

— Аз ще ви помогна — обеща призракът. — Не ви ли служих добре досега? Не ви ли преведох през Лабиринта? Не ви ли научих как да използвате мощта си? Искате ли да отмъстите за сестра си, или не?

Тонът му не ми допадаше. Напомняше ми на едно момче от предишното ми училище, страшен побойник, който убеждаваше другите да вършат глупости — например да крадат епруветки от лабораторията и да обезобразяват колите на учителите. Самият той никога не пострада, но заради него много момчета бяха изключени.

Нико обърна гръб на огъня и на призрака, но така по-ясно виждах лицето му. По бузата му се стичаше сълза.

— Добре. Имаш ли план?

— Разбира се! — възкликна доволно сянката. — Очакват ни нови пътища в мрака. Трябва да…

Образът потрепери. Нико изчезна. Женският глас се обади:

— Моля, пуснете още една драхма за още пет минути.

На дъното на фонтана нямаше други монети. Забравил, че съм по пижама, понечих да бръкна в джоба си. Хукнах към нощното шкафче за монети, но дъгата изчезна и стаята отново потъна в тъмнина. Връзката бе прекъсната.

Стоях насред хижата и се вслушвах в клокоченето на фонтана със солена вода и в шума на океанските вълни на брега.

Нико беше жив. И се мъчеше да върне сестра си от мъртвите. Нещо ми подсказваше, че знам чия душа би поискал да размени, за кого смяташе, че е надлъгал смъртта. И освен това търсеше отмъщение.

Нико ди Анджело щеше да тръгне след мен.