Йорич

7.

Очите й бяха същите, макар че може би изглеждаха малко по-големи, отколкото ги помнех. Стоях и я гледах.

— Хубав дом — казах.

Бърза усмивка.

— Още не си го видял.

— Отвън.

Тя се отдръпна встрани и влязох.

— Хубаво е тук. Обичам камината да е близо до кухнята, за да може да я използваш за готвене.

— Не е кой знае каква кухня всъщност.

— Имаш вода.

— Когато помпата работи. Иначе отзад има кладенец.

— Спиш в една стая с момчето?

— Да. В другата стая.

— Помня този стол.

— Седни на него. Ще ти донеса нещо.

Всъщност не исках да сядам на него, но го направих. Сякаш ме помнеше. Роуца прелетя и кацна на рамото на Коути, потърка се в бузата й. Изпитах най-странното жегване на ревност, каквото мога да си спомня, и се изсмях на себе си. Тук-там по рафтовете и лавиците имаше неща, които помнех: малката бяла вазичка, подпорните за книги от винизавър. Други неща, които ми бяха непознати: кана с болезнено чист за очите виолетов цвят, тимпан със закрепено за него чукче, книгите между подпорните.

Тя донесе бутилка и я отвори. Беше много по-добра с машите и перото отпреди. Винаги аз бях отварял бутилките.

Напълни две чаши, подаде ми едната и седна срещу мен. Виждах малката градина отвън през прозореца до мен. Не можех да отгатна какво расте там, но предположих, че е леха с ярко цъфтящи цветя и зеленчуци.

Вдигнах чашата си.

— Станала си голяма домакиня.

Тя кимна.

— По необходимост.

— Мда, това ще да е.

Роуца остана на рамото й, душеше и я опознаваше отново.

Попитах:

— Къде е Влад Ноуратар?

— Играе навън. Скоро ще се прибере.

— Има ли си приятели?

— Няколко. И момиченцето, Дивира, се отбива от време на време.

— Хубаво.

Исках да попитам дали й липсвам, само че… не, не исках.

— Виждаш ли се често с Ноуратар напоследък?

— Да. Тя е едва ли не втората майка на Влад.

— И как се получава?

— Добре. Още не сме стигнали до политически конфликт.

Усмихна се. Опитах се да отвърна с усмивка, но се получи повече гримаса.

— Тази работа с Алийра. Сигурно й е тежко.

— Че как иначе?

— Имам предвид Ноуратар.

— О. Да, и на нея.

— Как избраха тя да стане Главнокомандващ?

— Не знам. Не ми е удобно да говоря с нея за това.

— Разбирам.

— А и да знаех, не мисля, че тя щеше да иска да говоря с теб за това.

Кимнах и отпих от виното.

— Надявам се, че в Южна Адриланка всичко е спокойно.

— Не ме закачат, ако това имаш предвид. Нещата са си като преди. Не по-добре.

— Даваш ли още уроци по четене?

— Напоследък два пъти седмично. Все още.

Замълчах. Разни въпроси се оформяха в главата ми: „Липсвам ли ти изобщо?“. „Трудно ли ти е да го отглеждаш без мен тук?“. „Пита ли изобщо за мен, и ако да, какво му казваш?“. Не ги изрекох.

— Харесва ли ти виното? — попита тя.

— Знаеш, че ми харесва.

— Просто се опитвам да поведа разговор.

— Без да кажеш нищо.

— Да. Това също.

Въздъхнах.

— Съжалявам. Нямах намерение да усложнявам нещата. Просто исках да те видя. И момчето.

— И да видиш дали би могъл да откриеш нещо, което да ти помогне в настоящото начинание.

Кимнах. Имаше нещо в начина, по който произнесе „начинание“. Можех да го анализирам, ако имах желание, но нямах.

— Ако можех да ти кажа нещо, което да ти помогне, щях да го кажа.

— Знам.

— Какво се случи, докато не беше тук? — попита ме Коути.

Свих рамене.

— Ти би ли могла да отговориш на този въпрос?

— Вероятно не — отвърна ми с бърза усмивка. — Някакви любовници?

— Една. Драгарка, колкото и да е странно.

— Интересно. Изненадана съм. Как се получи?

— Трудно е да се отговори. Май все още не се получава съвсем. Ти?

— Любовници ли? Двама, но не точно любовници, както го разбираме ние с теб.

Кимнах и казах:

— Освен това си имах малко вземане-даване с богинята демон.

— О, нима? Удовлетворен ли си?

— Не, но научих още неща, които ме притесняват. Понеже нямах достатъчно притесняваща информация, предполагам.

— Разбирам. Трябва ли да знам подробностите?

Труден въпрос.

— Не — отвърнах накрая.

— Доверявам се на преценката ти.

Коути се смълча разколебана.

— Можеш ли да ги надвиеш?

— Джерег ли? Не. Не и задълго. Рано или късно ще ме спипат. Знаеш как става, Коути.

— Знам. Не знаех дали си готов да го приемеш.

— Вече щяха да са ме спипали, ако не бях.

Отново се поколеба.

— Предполагам, че си мислил за начина да им попречиш да използват моргантско оръжие върху теб.

— За самоубийство? Разбира се. Не мога да го направя. Нямам го това в себе си.

— Какво ще направиш тогава?

— Трупаш живот, колкото можеш, докато отлагаш неизбежното.

— Нищо повече не можеш да направиш, така ли?

— Освен ако не мога да го поправя, разбира се.

Очите й светнаха.

— Как?

— Още не съм сигурен. Имам някои идеи.

— Нещо, за което можеш да ми кажеш?

— Още не.

— Ще ми е интересно, когато можеш.

— Да, и на мен.

В този момент Влад Ноуратар нахлу през вратата. Явно се канеше да каже нещо важно, но после ме видя и замръзна на прага. Не знам какво очаквах. Знам, че едно дете се променя от четири до осем години. Но имаше толкова малко общо със спомена ми за него, че беше смайващо. Лицето му бе изтъняло, очите му не бяха толкова изумително големи, макар че все още блестяха. Косата му, макар и не черна, беше станала много по-тъмна и беше дълга и съвсем леко къдрава. И беше станал дългурест, докато аз бях късокрак.

Станах.

— Добра среща, Влад Ноуратар.

— Затвори вратата, Влад — каза Коути. — Помниш ли баща си? Ако не, може би помниш как трябва да се държиш възпитано? И двете биха свършили работа засега.

Момчето затвори уста, погледна мен, после Лойош и Роуца, и каза:

— Помня. Добра среща, сър. Изучавам Изкуството, както посъветвахте.

Помнех, че не бях давал такъв съвет, но отвърнах:

— Радвам се да го чуя. — Обърнах се към Коути. — Добре ли се справя?

— Да, много добре, когато реши да се отдаде.

Той пристъпи вътре.

— Радвам се, че все още не са ви убили.

— Благодаря ти. Аз също. И имаш добра памет.

— Правиш впечатление — каза Коути с много трудно за разгадаване изражение. След това се обърна към Влад Ноуратар. — Отиди да се измиеш.

Той кимна, удостои ме с поклон и отиде в другата стая.

— Бива си го момчето — казах.

Тя се усмихна.

— Добро е, да.

— Трябва да се срещне с прадядо си.

— Мисля да го посетим това лято.

— Добре.

— Някаква възможност ти да си там и да се видим?

— Може би. Ако ми се стори безопасно.

Влад Ноуратар се върна. Не изглеждаше по-чист, но майка му кимна одобрително. Той се приближи до мен и попита:

— Сър. Може ли да пипна джерега?

„Лойош?“

„Какво, да не би да имам избор?“

„Този път“.

„Разбира се. Става“.

— Давай — казах на момчето.

Лойош наведе врата си и изтърпя да го почешат по главата.

— Студен е — каза момчето.

— Във всяко отношение — съгласих се.

„Хе“.

Влад ме погледна озадачено за миг и каза:

— Помня ви.

— Добре. Ще ми е неприятно, ако ме забравиш.

— Няма — отвърна той, много сериозно.

Коути се покашля.

— Владимир, нещо против да вечеряш с нас?

— Друг път, ако мога — отвърнах. — Трябва да свърша някои неща. — Станах и се поклоних официално на сина си. — До следващата ни среща. Бъди жив и здрав.

— И вие, сър.

— Беше хубаво, че те видях отново, Владимир — каза Коути.

— И аз теб.

— Липсваш ми.

Мисля, че трябва да съм казал нещо тук, а след това вече излизах от къщата. Чух как се затвори вратата. „Туп“, така каза.

„Никой няма. Мислех, че ще наблюдават това място непрекъснато“.

„Кой? Какво?“

„Джерег, шефе. Сещаш ли се, ония, дето се опитват да те убият?“

„О, да. Джерег“.

„Добре ли си, шефе?“

„В сравнение с какво? В сравнение с това как щях да съм, ако извън къщата й ме чакаха убийци, се оправям чудесно“.

„Шефе, защо не наблюдават къщата й?“

„Икономика. Ако решат да наблюдават тук, ще трябва да наблюдават още поне десет вероятни места. Това значи над трийсет души, на които трябва да се плаща, без това да им носи нищо, за да не би случайно да се появя. Искат ме ужасно, но не мисля, че ме искат чак толкова ужасно“.

„А ако грешиш?“

„Тогава са били тук и не са ме видели. Или не са били тук по някаква друга причина. Какъв смисъл има да разсъждаваме над «ами ако», Лойош?“

„За да получим отговори“.

„Как?“

„Ей, шефе. Познаваш ли някой джерег, който може да е навит да говори с теб?“

„Крейгар“.

„Крейгар“.

„И как стигаме там, без да кажем на целия джерег къде сме? Някакви предложения, о, мъдри?“

Направи две по-саркастични. Поверих на него и Роуца много грижливо да бдят над мен. Оставих ума си да се зарее, за да видя дали случайно няма да се натъкна на някаква податка или нещо такова. Бях се запътил към Каменен мост, когато Лойош каза: „Я да заобиколим Петте пазара, шефе. Твърде лесно е да пропуснем нещо“. Беше добър план и на драго сърце се заех с изпълнението му. Умът ми, вместо да търси податки, ме отпрати по най-добрия алтернативен маршрут, който беше по Кремъчна улица. По-надолу Кремъчна щеше да се влее в Малаковия кръг, а оттам бях само на крачка от бившия ми район.

Тъй че продължих, докато стигнах до дългата криволичеща Кремъчна улица, която лъкатуши от Верижния мост до някогашните Кремъчни имения, далече извън града. Неудобно тясна улица, с къщи под наем на три и четири етажа, надвиснали над теб, и прокопани на странни места канали за дренаж. Промени името си три или четири пъти, докато вървях, но за местните винаги си е била Кремъчна улица. Минах покрай един дърводелски дюкян. От двете му страни имаше къщи с жилища под наем. В едната от тях преди време живееше любовницата на едно крупие на с’янг, който бе решил, че може да щипне повечко пари, като пуска информация на конкурента на боса си. Спипал го бях, докато излизаше след гостуване на любовницата. Мда, същият белег в дървото на вратата, все едно някой е размазал круша в него.

Малко по-надолу улицата се вливаше в Малаковия кръг. Оттам свих наляво. Краката ми знаеха пътя. Влязох, разменихме си кимвания с младежа, който поддържаше мира сред играчите, и посочих нагоре по стълбите. Погледна ме странно и кимна, сякаш подозираше кой може да съм, но не беше съвсем сигурен. Заизкачвах се по тесните стъпала.

Не познавах секретаря. Млад, доста дребен, дружелюбен, искрен и вероятно много опасен. Попита ме с какво може да ми бъде полезен.

— Крейгар тъдява ли е? В случай че си забелязал, разбира се.

Усмихна се като на споделена шега, само между двама ни.

— За жалост излезе. Искате ли да изчакате? — Посочи ми един стол.

— Разбира се.

Седнах, протегнах крака и спомените за това старо място нахлуха. Странно, изобщо не бях забелязвал миризмата преди: смесица от билкарския дюкян от другата страна на улицата, пекарната по-надолу и мускусната миризма на стара мебел. Крейгар май трябваше да си вземе нова мебел тия дни. Беше уютно обаче.

— Как се казваш? — попитах.

— Йент — отвърна младежът, или нещо подобно.

— Приятно ми е. Аз съм Влад.

— Да, знам — каза той учтиво. — Джерегите на раменете ви подсказват някак.

— Би могъл да спечелиш доста пари, ако уведомиш определени лица, че съм тук.

Той кимна все така дружелюбно.

— И това знам. Но шефът може би няма да е много доволен от мен.

— Едва ли — съгласих се.

Беше много странно да слушам как наричат Крейгар „шефа“.

— Нещо против да почакам в кабинета?

Той се намръщи.

— Нещо против да попитам защо?

Отговорих му честно.

— Аха — каза той и се засмя. — Разбирам. Ще ме защитите ли пред шефа, ако се наложи?

— Да, мисля, че мога да го направя. Искаш ли някоя пара, за да съм те подкупил официално?

Момчето се изкиска.

— Не, благодаря. Би могло да доведе до въпроси, на които не държа да отговарям.

— Добре.

Станах и се преместих в някогашния си кабинет, с моето бюро, с нов стол на мястото на моя някогашен и със същата грозна гледка от моя прозорец. Понякога бях нареждал да го заковат с дъски, други пъти го държах отворен, за да може да го използва Лойош. Взех друг стол, тикнах го в ъгъла до окачалката за палта, седнах и зачаках, мислейки си невидими мисли.

Вратата се отвори, той влезе и седна зад бюрото, отвори чекмедже и извади счетоводна книга.

— Здрасти — казах и се заклевам, че почти изпищя.

Успокои се и ме зяпна.

— Влад!

— Здрасти, Крейгар. Знаеш ли, исках да ти го направя това от повече години, отколкото мога да си спомня. Ако джерег ме спипат сега, последната ми мисъл ще е за удоволствието, което изпитах току-що. — Ухилих се.

— Мисля, че ще те убия, преди джерег да са стигнали. Как мина през Йент?

— Подкупих го.

— Колко ти излезе?

— Без пари. Поиска го само заради удоволствието да види как ще подскочиш.

— Ще ви убия и двамата.

— Не те упреквам.

— Но първо ще изчакам сърцето ми да се успокои малко под смъртоносното равнище.

— Когато стане това, сигурно би могъл да ми кажеш някои неща.

— Може би. Ще помисля. Какво искащ да знаеш?

— Какво става с Алийра?

— Арестувана е.

— Знам това. Защо?

— Практикуване на предимперска магия.

— Знам това — повторих. — Защо?

— Защото императрицата трябва да отвлече вниманието от гафа в Тирма.

— А няма ли друг начин да направи това, освен да арестува своя приятелка?

— Откъде да знам? Императрицата не споделя с мен тайните си напоследък.

— А джерег?

— Мм?

— Знаеш ли как се канят да ме хванат?

— Ти не знаеш ли?

— Ами, помислих си, че цялата тази работа с Алийра е нагласена само за да ме накарат да се върна, но това вече дори на мен ми изглежда малко параноично.

— Мда, май е прекалено.

— Първо, как привличат императрицата да съдейства.

— Правилно.

— Освен ако…

— Мм?

— Крейгар, да си чувал някакви клюки или слухове за нещо голямо при джерег, съвместно с друг дом, или с повече от един?

Изгледа ме мълчаливо. Казах:

— Този поглед ми подсказва, че отговорът е „да“.

— Как…

— Какво е?

— Аз първи попитах. Как разбра?

— Нищо не съм разбрал. Всъщност предположих, че греша. Но ако всичко това означава да ме върнат тук, то ключовият елемент е да убедят императрицата да направи каквото искат.

— Добре, това мога да го разбера.

— Джерег е на дъното на Цикъла. Не са в състояние да влияят на Империума, освен ако…

— … ако не действат с друг дом, може би дори с два или с три.

— Точно така. Което означава, че имат да предложат нещо, което означава…

— Нещо голямо. Непрекъснато забравям колко си коварен.

— Аз ли? Не аз съм го измислил, каквото и да е то. Което ми напомня: какво е то?

— На това вече мога да ти отговоря — отвърна Крейгар. — Представа нямам.