Йорич

14.

На следващата сутрин се чувствах малко по-добре. Станах и отново се разкърших, бавно и внимателно. Все още се мъчех да накарам мускулите си да се подчиняват, когато на вратата се почука. Лойош каза, че е Кийра, и я поканих да влезе. Попита ме как се чувствам и излъгах малко.

— Откри ли нещо?

— Научих за няколко дейности, прикриващи операции на Лявата ръка. Ето. — И ми връчи лист с имена и адреси.

Вдигнах го пред нея и почуках с пръст по едно име.

— Сигурна ли си за това?

Тя го погледна.

— „Тимбрий. Платове и прежди“. Какво те тревожи?

— Нищо. Само дето Коути ходеше там непрекъснато. Нямах представа.

— Не знам кой е реалният собственик, но е добро място, ако искаш да подслушаш някой, който си мисли, че има заклинания против това.

Кимнах и казах:

— Просто е странно, нищо повече. Колко пъти съм ходил там, а така и не го знаех.

Прегледах подробно списъка. Имаше имена, пръснати из целия град, сред които два дюкяна, покрай които бях минавал. Другите не ги знаех.

„Сега какво, шефе? Закачаш списъка на стената, хвърляш нож по него и гледаш къде ще се забие ли?“

„Нещо такова, да“.

„Най-вероятно ще те светнат. Не си във форма…“

„Ти си трай“.

Изсумтя психично, но си замълча.

— Добре, какво знаеш? — попитах Кийра.

— Ти какво искаш да узнаеш?

Поколебах се.

— Не знам какво точно да питам. Не знам за Лявата ръка почти нищо.

— И аз. И те също.

— Какво искаш да кажеш?

— Това си върви със секретността. Повечето от тях знаят много малко извън собствения си бизнес.

— Мм, колко малко?

— Що за въпрос е пък това?

— Имам предвид, ако ще се появявам на някое от тези места, дали индивидът, който го върти, ще знае кой съм?

Тя помисли.

— Не знам. Може би. Предположението ми е, че не — освен по съвпадение. Не залагай живота си на това обаче.

Кимнах и попитах:

— Мм, а как го направя, Кийра?

— Мен ли питаш?

— Нямах предвид моята специалност. Но това… — Почуках по списъка. — Това тук например е хан. Влизам и питам за определено питие ли? Или…

— О. Извинявай. Мислех, че знаеш. Ако искаш да стигнеш до някоя в Лявата ръка, молиш да се видиш с господарката на къщата и даваш три сребърни монети, една по една, с лявата ръка.

— Лявата ръка. Много хитро.

— И с богато въображение при това.

Седнах на ръба на леглото и се замислих. Извадих ножа от десния си ботуш, измъкнах бруса от торбата и заработих, докато мислех.

— Не го смазваш — отбеляза Кийра.

— Суеверие — отвърнах. — Не е нужно да смазваш бруса, трябва само да го почистиш, като приключиш.

— Знам. Чудех се дали ти го знаеш. Какъв ръб му слагаш на това?

— Пет градуса на страна. — Спрях и огледах ножа. Беше доста грозен. Бях си го намерил в Кратка отмора, близо до Табо. Имаше някакво евтино и безполезно заклинание, което уж трябваше да помага в намирането на жизненоважна точка, и върхът не беше кой знае какво, но имаше чудесен ръб, а увитата с кожа дръжка от еленов рог лепнеше на ръката ми, все едно че е направена за източняк. Поработих още малко, проверих откоса и обърнах на другата страна.

— Къде се научи да го правиш това? — попита тя.

— Къде се срещнахме за първи път?

— А. Ясно.

Кимнах.

— Точенето на ножове беше първото, което научих, след като се научих да мия котли и тигани, да изнасям боклука и да бърша маси. Имах един нож, на който поддържах двоен ръб: предните три четвърти за рязане, задната четвърт за сечене. Най-добрият нож, който съм имал.

— Къде е сега?

— При Коути. Още го използва. Показах й как да прави двойния ръб. Тя… — Млъкнах и се захванах отново с точенето, вече с финия брус.

— Извинявай — каза тя.

— Не, не. Не се притеснявай.

— Ако го хлъзнеш и си отрежеш пръст, ще ми е неприятно.

Вдигнах лявата си ръка.

— Случи се веднъж. Научил съм си урока.

Приключих с точенето на ножа, кимнах доволно и станах. Реброто ме болеше като… а бе болеше много.

Кийра попита колебливо:

— Искаш ли да ти пазя гърба?

— Нямаш такива умения. А и не е нужно. Това би трябвало да е доста лесно.

Тя излезе след мен от стаята и заслизахме по стъпалата. Вървях бавно.

— Ще те чакам в двора да чуя как е минало — каза тя.

Кимнах, но не отвърнах нищо. Бях се съсредоточил главно върху това да не стена при всяка крачка. Роуца изхвърча от рамото ми и полетя на бавни кръгове над нас. Лойош остана на другото ми рамо, озърташе се непрекъснато.

На широкия булевард пред Имперското крило, близо до парка, винаги има карети. От едната страна са тези със знак на вратата, от другата — които са за наемане, всички със специални изключения от забраната за коне близо до Двореца. Мисля, че изключенията са толкова много, че спокойно могат да не се притесняват от забраната, но може би греша.

Известно време оглеждах каретите под наем, за да реша коя изглежда най-удобна, после избрах една и болезнено се запътих към нея. Кочияшът беше млада жена, текла, разбира се, с веселата усмивка и добродушната сервилност на щастливата селянка в една музикална сатира на улица Угар. Качих се и й казах адреса. Теклата погледна Лойош, после Роуца, докато тя кацаше при мен в каретата, но само се поклони и се намести на капрата. После цъкна с език и конете ме заклатушкаха, все едно че вървях пеш.

„Шефе, не ме интересува какво казва Кийра, но не си във форма…“

„Няма да се въвличам в никакви актове на насилие, Лойош, тъй че можеш да се успокоиш“.

„Така ли?“

„Планът се промени“.

„Кога?“

„Вчера, докато говорех с Мороулан“.

Отпуснах се за возенето. Беше добра карета — друсането не ме накара чак да закрещя.

Излязох и платих на кочияшката, а тя се поклони, все едно че бях драгар и благородник. Сигурно си мислеше, че това ще вдигне бакшиша, и май така стана.

Намирах се в една част на Града, наречена Мостовете, вероятно защото главните улици от три от мостовете водят до този район и се пресичат на едно място, наречено Деветте пазара, което всъщност се падаше само на стотина крачки от мястото, където стоях. Дюкянът на Тимбрий беше сгушен между скромните три и четиристайни къщи на дребни търговци, с няколко по-големи къщи под наем и един открит олтар на Келчор.

„Така. Вие двамата влизате отново под наметалото ми“.

„Трябва ли?“

„Не е нужно да влизам там с две очебийни идентификации на раменете“.

„Мислиш, че няма да те познаят само защото не сме с тебе ли?“

„Нещо такова“.

„Шефе, ти си се побъркал“.

„Марш отдолу, и двамата“.

Усетих как понечи да възрази, но се отказа. Двамата се свряха под наметалото ми. Каретата вече се отдалечаваше.

На вратата имаше табела, която ми казваше, че съм добре дошъл, тъй че влязох. Вътре миришеше на прах и някакви мазни работи. Доста голямо помещение, добре осветено, топове плат и онези намотки прежда, които хората, използващи прежда, наричат чилета. Имаше и един възрастен господин, който седеше на стол с прав гръб и като че ли не правеше абсолютно нищо, докато вратата не се отвори. Щом влязох, стана, огледа ме и направи мимиката, която съм свикнал да очаквам от търговци, които не знаят какво да решат за мен, последвана от учтивия вдървен поклон на решилите, че звонкът носи повече щастие от презрението към по-низши от теб. Точно това е разликата, знаете ли, между един търговец и един аристократ: истинският аристократ винаги предпочита да презре по-низшия от него.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, милорд?

— Надявам се. Искам да се видя с господарката на къщата.

Той се намръщи.

— Моля?

Звън. Звън. Звън. Сребърен.

— Ще проверя дали е на разположение.

Изчезна през една врата, а аз заоглеждах ярките платове. Екзотични. Точно така Коути наричаше тези цветове: екзотични. И точно такива си бяха, да ви кажа. Яркосиньо, натрапчиво жълто и тъмнооранжево като океанска вълна по залез.

Зачаках.

Онзи се върна, отново се поклони вдървено и рече:

— Ще ви приеме. Вратата в дъното на коридора.

Отдръпна се и минах покрай него през отворената врата. Почувствах се неловко, докато минавах, все едно че щеше да ме хлопне по главата. Не го направи обаче.

Следваше къс коридор със затворена врата от едната страна и друга пред мен, отворена. Тъй че влязох.

Беше на средна възраст за драгарка, на около хиляда, да речем, и облечена в сивото и черното на джерег. Седеше зад бюро, с много делови вид, и щом влязох, стана. Нищо в изражението й не издаваше, че ме познава, макар че това едва ли бе доказателство.

— С какво мога да ви услужа? — попита, като едва прикриваше пренебрежението си. Виж, тя беше аристократка.

— Търся познание, о, мъдра.

Тя се намръщи.

— Подигравате ли ми се?

— Да, но само приятелски.

Тя седна и ме изгледа с присвити очи.

— Не съм ви приятелка. Имате ли някаква работа за мен, или не?

— Имам. Търся информация, като може да се наложи да се неутрализират заклинания против подслушване.

— Дайте ми подробности.

Това включи в главата ми всевъзможни аларми. Нима очакваше да я помоля да извърши престъпление просто така? В смисъл, Лявата ръка може би правеха такива неща, но как тогава оставаха в бизнеса?

Погледнах я в очите.

— Моля?

— Преди да мога да приема, трябва да знам кой точно искате да бъде подслушан. Трябва да получа разрешително от съда.

— Естествено, не бих поискал да правите нещо незаконно.

— Естествено.

— Тъй че, разбира се, трябва да минете през съдебните процедури.

— Да.

— Предполагам, че на адвоката се плаща отделно?

— Естествено.

— Колко?

— Сто.

— Много е.

— Да.

— Е, добре — казах. — Ще ви дам разписка за Харбръф.

Тя кимна. Със сигурност знаеше Харбръф: той не използваше прякори, което го правеше особено популярен сред джерег — и леви, и десни, вероятно. Та благодарение на него все още разполагах с пари.

Тя ми подаде писалка, мастило и попивателна, написах стандартното разрешение и й го връчих. Огледа го внимателно, предполагам, че изпрати образа на някого, за да се увери, че има авоари, които да го покрият.

— Добре. — Сложи разписката между двама ни и я затисна с мастилницата. Имаше като че ли нещо почти ритуално в това действие, въпреки че може би разговорът ми с Кийра ме караше да си въобразявам разни неща. — Каква е работата? — Много делово. Точно като джерег.

— А ако кажа Сетра Лавоуд?

Изсумтя.

— Ще ви върна разписката и ще ви упътя към Наларфи.

— Просто за да не се окаже, че вие сте за там.

— Да, някои неща няма да направя. Престанете да ми губите времето. Каква е работата?

— Има една къща на улица Енох 11 в Южна Адриланка…

— Шегувате ли се?

— Защо да се шегувам?

— Смятате, че къща в Южна Адриланка има защити против подслушване?

— Не знам дали го правят, но биха могли.

— И имат средствата за това?

— Ако са получили подкрепа от търговци, служители или някои дребни благородници.

— Какво ви кара да мислите, че са?

— Възможно е. Ще платя, за да чуя какво става вътре. Ако няма защита от подслушване, толкова по-лесно ще е за вас.

Поколеба се и кимна.

— Добре.

— Ъъ, как става това?

— Кое как става?

— Как ще науча какво се е казало?

Ти изглеждаше отвратена.

— Как бихте искали да го научите?

— Бих предпочел да го чуя лично, но не мисля, че е възможно.

— Защо не?

— Опитайте да ми хвърлите заклинание за слушане и ще видите. Очите й се присвиха и дясната й ръка потрепери.

— Камък Феникс?

— Да.

— Е, ако не желаете да го свалите…

— Не желая.

— Тогава мога да ви осигуря резюме или стенограма.

— Колко време отнема?

— Можете да го имате до един ден.

„Шефе…“

— Дали има начин, мм, да направите така, че познайникът ми да го слуша вместо мен?

— Моля?

Отгърнах наметалото си. Лойош си подаде главата, после се покатери на лявото ми рамо. Последва го Роуца, която се покачи на дясното. Усмихнах се извинително.

„Виж, шефе, можеше да ни спестиш много неудобство, ако…“ „Млъкни“.

— Не съм сигурна какво точно искате от мен.

Изглеждаше все едно съм й предложил да сподели ястието ми от пресни червеи.

— Лойош е напълно разумен и обучен и ако можете да го свържете със заклинанието, може да ми предаде какво се говори.

Идеята не й хареса много, така че извадих кесията си и сложих пред нея хубава купчинка империали. Парите, които звънкат и лъщят, винаги имат повече ефект от пари, които съществуват само на теория.

— Добре — каза тя. — Ще трябва да, ъъ, да го докосна.

„Уффф“ — каза Лойош.

„Е, стига де“.

На глас казах:

— Колко ще продължи това?

— Ако е достатъчно разумен да приеме заклинанието, ще свърши, когато той поиска, или ще заглъхне от само себе си в течение на около година.

— Добре.

Лойош прелетя и кацна на бюрото пред нея. Успя все пак да не трепне.

— А, още нещо — казах й.

Тъкмо посягаше да го докосне, но спря.

— Да?

— Ако нещо, което направиш, му причини вреда, няма сила на света, която да опази душата ти читава.

— Не обичам заплахите. Ако не искаш…

— Искам просто да съм сигурен, че си добре информирана.

Тя сви рамене. Всъщност не отправям заплахи много често, затова се ядосвам, когато някоя не впечатли заплашения. Но от друга страна, може би точно затова не го правя често.

Ръката й не трепереше, когато опря три пръста на гърба му.

„Трябва да се изкъпя“.

„Усещаш ли нещо?“

„Магия, много умерена“.

„Добре“.

— Би трябвало да започнете да получавате звук до заранта.

— Хубаво. Внимавайте, мястото се наблюдава.

— От кого?

— От джерег. В смисъл, от Дясната ръка, ако предпочитате.

— Това не е проблем.

— Добре. Нещо друго?

— Да. Един въпрос. Кой сте вие?

— Мислите ли, че ще ви кажа?

— Мислите ли, че няма да го разбера?

— Ако е много важно за вас, моля.

След което се обърнах и си тръгнах.

Господинът, който продаваше платове и чилета, не ми обърна внимание и му отвърнах със същата вежливост, макар да не беше съзнателно пренебрежение от моя страна — зает бях с мисълта защо не се бях сетил да кажа на каретата да почака. Лойош, както обикновено, не си губи времето.

„Та кажи ми, шефе, ако цялата идея беше тя да може да те идентифицира, защо не можехме да сме навън?“

„Щеше да е прекалено очебийно, че искам да ме идентифицира“.

„Значи важното е просто да влезеш в някой от дюкяните на хората, дето искат да те убият? Това ли наричаш висша стратегия?“

„Това е драгарски термин. Никога не го използвам“.

„Шефе, няма ли да се сетят, че искаше да те идентифицират?“

„Може би“.

„Тогава как се получава тъй, че това, което направи току-що, не е глупаво?“

„Работата с убеждаването на враговете ти да направят каквото искаш от тях е сложна материя, Лойош. Не очаквам един джерег да разбере тънкостите“.

„Вярвам, че образоването в тънкостите ще започне скоро“.

„Започваш да приказваш като Мороулан“.

Намерих карета на пазара — доста разнебитена, при това кочияшът успяваше да улучи всички дупки по пътя. Падаше ми се заради липсата на предвидливост обаче. Неща като несъобразяване да накараш каретата да те изчака може да ви изглеждат дребни, но ако смятах да продължа да изпълнявам планове, без да се погрижа за всички дребни подробности, сложната и бездруго операция щеше да стане направо невъзможна. Смъмрих се много строго за това. Спуканото ми ребро и разните отоци потвърдиха колко съм прав.

Кийра, както бе обещала, чакаше в двора.

— Е?

— Съвсем добре — отвърнах й. — Може би. Ще видим какво ще излезе.

Тя се намръщи.

— Какво направи?

— Задействах взривяващо заклинание със забавено действие.

— Ъъ… хайде да се качим в стаята ти.

— Мислех, че никога няма да се съгласиш.

— Какво?

— О, нищо. Просто се пошегувах.

Запътих се бавно и болезнено към стаята си. Успях да се наместя някак на леглото, а Кийра седна на стола и каза:

— Интересни звуци.

— Мм?

— Докато лягаше. Нещо средно между стонове и въздишки. Не го бях чувала това. Сигурен ли си, че не искаш да се изцери?

— Ще се оправя.

— А ако се наложи да бягаш бързо?

— Кога изобщо ми се е налагало да бягам, при това бързо?

Тя дори не си направи труда да ме изгледа неодобрително, а мина по същество.

— Какво направи?

— Наех я.

— За какво?

— Трябва да науча какво става в една малка къщичка в Южна Адриланка.

— И това е единственият начин да го научиш?

— Най-добрият, предвид обстоятелствата.

— Защо?

— Опитвам се да правя две неща едновременно.

— Веднъж се опитах да открадна две неща едновременно. Искаш ли да чуеш какво се случи?

— Само ако се е получило.

— Няма да ти го разказвам тогава.

— Две неща се случват, Кийра. Вероятно са свързани, но не мога да съм сигурен.

— Процесът на Алийра и усилието да ти спретнат капан.

— Точно.

— А къщата в Южна Адриланка?

— Това е много далечно спрямо процеса на Алийра, но не разполагам с нищо друго. Мисълта ми е следната: ако джерег искат да хвърлят вината за убийството върху някой от тези хора, ще…

— Чакай. Какво?

— Джерег замислят да убият имперския разследващ, някоя си Десаниек, и да натопят за това група бунтовници източняци и текла.

— Как го сглоби това?

— Когато попитах Коути дали още дава уроци по четене, тя каза „все още“, което ме наведе на мисълта… все едно, няма значение. Работата е, че ако искат да убият разследващия и да натопят за това тази група бунтовници, ще трябва да знаят какво крои групата. Ако знам какво кроят, вероятно ще мога да се сетя къде ще направят хода си.

Не изглеждаше убедена.

— Едва ли е вероятно.

— Съгласен съм, но не разполагам с нищо друго.

— А другата причина? Как ти помага това да се измъкнеш от капан?

— Може да не помага, на ако тя си направи труда да открие кой съм, а аз само дето не си го изпросих, това ще размърда джерег и може би ще им съсипе играта.

— Шансът наистина е много малък.

— Не толкова, колкото си мислиш. Случва се нещо неочаквано, докато гониш някого, забавяш, за да разбереш какво става. Трябва ми само да забавят достатъчно дълго, за да мога да довърша тази работа и да се махна от града.

— Много е малък. Почти никакъв.

— Ще повторя: не разполагам с нищо друго. Ти имаш ли по-добри идеи?

— Работата е по-сложна, отколкото, изглежда, осъзнаваш, Влад.

— Какво те кара да мислиш така?

— Лявата ръка, джерег и орка манипулират имперската политика. Колко по-сложна искаш да е?

— Не, какво те кара да мислиш, че не осъзнавам колко е сложна?

— Действията ти не го показват.

— Кийра, след като си се сражавал с богове, стигаш до един момент, след който делата на простосмъртните…

— Можеш ли да бъдеш сериозен поне за мъничко?

— Ако много се постарая.

— Ами постарай се.

Свих рамене.

— Какво искаш от мен? Добре, сериозен съм. Сложна е. Това го схващам. Но аз се върнах да помогна на Алийра. Ако можеш да ми покажеш по-добър начин да го направя, слушам.

— Никога няма да мога да разбера тази твоя страст да се превръщаш в мишена.

— Не е страст, а хоби. — Тя понечи да каже нещо, но я прекъснах. — Не аз създадох тази ситуация, а никой не правеше нищо да я оправи, било защото не искаха да обидят императрицата, или защото не искаха да обидят Алийра. Пука ми колкото за косъм от опашката на норска дали щяла да се обиди едната или другата. Има проблем, аз го оправям.

— Упорит си, Влад.

— Това комплимент ли е?

— Понякога. Обикновено. Точно сега — не съм сигурна. Как мога да помогна?

— Вероятно не можеш, но ще те уведомя, ако нещо се появи.

Тя въздъхна, понечи да каже нещо, после само сви рамене и ме остави с усмивката на Кийра и нежна целувка по бузата. Понаместих се, помъчих се да не мърдам много и накрая се отпуснах.