Йорич

8.

— Какво чу и къде го чу?

— Не точно съм чул. Но няколко орки…

— Орки!?

— … се държаха изключително учтиво напоследък.

— Хм.

— Зачовърка ме достатъчно, за да пратя човек да разбере какво става, и единственото, което научих, бе, че има заповеди от някого от техния дом да не ни обиждат.

Предвид колко лесно орките обиждаха всички и колко естествено изглеждаше да го правят, това със сигурност бе показателно… за нещо.

— Хм — казах отново.

— Може би смяташ, че това е нормално…

— Хе. Добре, ясно. Нещо става.

— Все още не съм сигурен за заключението ти обаче.

— Имаш предвид, че всичко това води към мен?

— Да. Нещо толкова голямо…

— Знам. Може би съм част от него или просто се възползват от възможността. Но ще проследя предположението си, че някъде между джерег и орка, и може би още някой дом, някой оказва натиск на императрицата.

— Ако успеем да открием кой или как…

— Кийра работи по това за мен.

Той повдигна вежда и кимна. Продължаваше да ме гледа втренчено.

— Какво има?

— Какво да има?

— Защо ме гледаш така?

— О, извинявай.

— Хм. Е?

Крейгар се поколеба, после каза:

— Поостарял си.

— Мда, случва се.

— Знам. Просто… По-бързо, отколкото мислех, че ще е.

— Ставаме двама.

— Съжалявам.

— Няма проблем. Бездруго имах нужда от малко ентусиазъм. Освен това не смятам, че ще ме убие старостта.

— Ще, ако те забави.

— Просто преливаш от ентусиазъм, нали?

— Лорд Ентусиаст, така ме наричат.

— Добре, лорд Ентусиаст. Предполагам, че няма да навреди, ако открием кой се опитва да направи това. Да разбирам ли, че влизаш в играта?

— Не съм много обнадежден, Влад. Това очевидно стига чак до Съвета на джерег. Няма да се пропукат лесно.

— Влез през дома Орка.

Той кимна.

— Добре. Ще го поема. Ти какво ще правиш?

— Още не съм много сигурен. Дай ми няколко минути да го обмисля.

— Колкото време ти трябва. — Отпусна се в стола си. Трябваше да призная, че изглеждаше съвсем на място.

— Надменност — казах. — Точно тази дума търсех.

— Благодаря. Имах си добър учител.

Нямаше какво да отвърна на това, тъй че се загледах навън през някогашния ми прозорец. Понякога бях намирал отговора на проблем на стената на сградата оттатък улицата. Този път не стана. Може би трябваше да седя зад бюрото.

— Гладен ли си? — попита той.

— Знаеш ли, май да.

— Да викна ли охраната, или да пратя да вземат нещо?

— Прати. Не вярвам на секретаря ти. Може да вземе подкуп.

— Какво ти се яде?

— Каквото и да е.

Той ревна на Йент и му нареди да ни донесе обяд.

— И вземи за себе си мухлясало сирене и оцет — добавих аз.

Йент напусна с тъпа усмивка, която трябваше да е научил от Крейгар.

— Как вървят нещата тук? — попитах.

— Не както очаквах.

— Сериозно?

— Трябва непрекъснато да натискаш. Ако не натискаш, теб те натискат.

— Вярно си е.

— Става, хм, уморително.

— Ако искаш почивка, може да си сменим местата.

— Ако си сменим местата, и двамата сме без проблем. Ти ще натискаш с удоволствие, а джерег изобщо няма да ме забележат.

— Хитро.

След малко Йент се върна и донесе голяма кутия пирожки от уличен продавач, когото помнех с копнеж, както и бутилка вино, плодове и ведро ароматизиран лед от местния чародейски дюкян. Не се бях сещал за ароматизиран лед от години — усмихнах се, като го видях, и се зачудих защо не си бях доставял поне това удоволствие. Йент си взе една още димяща пирожка и рече:

— Мухлясало сирене и оцет. Направиха ги специално за мен.

— Разкарай се — каза Крейгар.

Захапах една пирожка и ми опари устата. Пилешко, царевица, гулия и гъст сос, по-сладък, отколкото щях да го направя аз, но все пак добър. Крейгар махна с ръка и машите за вино започнаха да се нажежават.

— Практикуваш.

— Само по-лесното.

Отвори виното и наля. Беше много тъмно и много ароматно. Ядяхме мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Лойош се размърда на рамото ми и Роуца тихо му изсъска.

— Какво знаеш за назначаването на Ноуратар за Главнокомандващ? — попитах.

Крейгар вдигна очи.

— Влад, мислиш ли, че обръщам внимание на дворцовата политика?

— Мисля, че обръщаш внимание на всичко.

— Какво искаш да знаеш?

— Не съм много сигурен. Тя се държа странно.

— Видял си се с нея?

— Да. Останах с чувството, че около това назначение има нещо непривично.

— Не е за първи път Наследницата да е Главнокомандващ през управлението на Феникс, но не се е случвало много често.

— И защо не?

— По две причини. Втората е приемственост — колкото повече дворцови длъжностни лица се задържат между две управления, толкова по-гладък е преходът.

— Звучи разумно. А първата?

Погледна ме, без да каже нищо.

— Мда. Един вид покана за преврат, нали?

Той кимна и попита:

— Какво беше особеното в поведението на Ноуратар?

— Хм. Сякаш искаше да ми каже някои неща, но не го направи. Сякаш беше от двете страни едновременно.

— Какво от всичко това не изглежда предвидимо?

— Знам, знам. Но имаше и още нещо.

— Като например, може би е знаела какво точно става и е искала да ти го каже, но, уф, не знам, дала е клетва, която го забранява, или нещо подобно?

Нарекох го с дума, която дядо ми нямаше да одобри, и изсумтях:

— Искаш ли още малко да ми се правиш на голям умник?

— Естествено.

— Какво точно искаше да ми каже тя?

Той размаха ръце над бюрото като жонгльор на пазара, за да накара нещо да изчезне „без никаква следа от магия!“ и каза:

— Хм… духовете се инатят нещо. Трябва да ги подлъжа. Имаш ли нещо, което да им дам, за да мога да ги…

Казах му какво имам и какво може да направи и той, и духовете му заедно с него.

— Не е никаква тайна, че се опитваш да помогнеш на Алийра — каза той. — Ноуратар има информация, която може да е от полза. Не може да ти я даде. Коя е голямата загадка тук?

— Две са. Първата е какво знае и не иска да ми го каже. Втората е — как мога да го открия. Имаш ли отговор на някое от двете, о, Мистичний?

— Можеш да накараш Деймар да й направи умствена сонда.

Подсмихна се.

— Информацията няма да ми свърши много работа, ако ме накълцат на Влад-кебап, след като я получа.

— Искаш всичко на тепсия.

— Такъв съм си.

— Та каква е следващата стъпка?

— Изчаквам да видя какво може да ми каже Кийра. След това ще видя. Вероятно убивам някого.

— Ах, толкова си романтичен! Точно затова всички момичета се лепят по теб.

— Голяма мъка е да измисля къде да ми се налепят.

Станах и закрачих напред-назад.

— Радвам се, че те виждам — каза Крейгар.

Спрях се, погледнах го и се зачудих дали е саркастичен, дали наистина ми липсва мястото му и дали вече има достатъчно добро предложение, което да ми продаде.

— Благодаря. И аз.

— Яденето изстива.

Отново се заех с храната и дадох и на Лойош и Роуца. Когато се разсея и забравя за яденето, това си е знак, че нещата са се закучили. Когато Лойош и Роуца не ми го напомнят, това е още по-ясен знак.

Привърших с пирожките, пих още една чаша вино и рекох:

— Ще ти кажа какво не мога да разбера: много е малко.

— Малко?

— За императрицата. Както аз го тълкувам, императрицата е загазила, защото някакви войници, за които никой нищо не знае, са убили няколко текла, за които на никого не му пука. Тъй че е нагласила този процес срещу Алийра, за да отклони вниманието, а Алийра като добър войник е позволила да бъде пожертвана.

— Е, тя все пак беше Главнокомандващ, когато това се случи, тъй че може би чувства, че го заслужава.

— Вярно, но несъществено в случая. Казвам, че Зерайка не би направила това само за да си спести някои неприятности. Дори неприятностите да са много.

— Не я познавам.

— Аз я познавам.

— Добре, Влад. Да речем, че си прав. Какво означава това?

— Означава, че залогът е по-голям от това, което става със Зерайка. За да направи нещо такова, тя би трябвало да предотвратява нещо много по-лошо от това, което може да й се случи лично.

— Например?

Разперих ръце.

— Добре — каза Крейгар. — Вече знаеш какво не знаеш. Напредък ли е това?

— Можеш ли да направиш едно нещо за мен?

— Ако включва умствен сондаж на императрицата, не. Иначе — вероятно.

Взех един чист лист от бюрото му — от същото място, където ги държах и аз — написах едно име на листа и му го подадох. Той го погледна и направи с веждите си нещо, което не можах да разбера.

— Лявата ръка?

— Мда. Гложди ме нещо, че те са замесени в това. Ще ми се да греша, но ако съм прав, тя вероятно е вътре. Разбери каквото можеш за нея.

— Вече знам повече, отколкото ми се ще.

— Ами тогава започни с това.

— Мадам Триеско е една от висшите фигури в Лявата ръка. Вероятно е по-богата от императрицата. Подчинена е на Каола, а не мисля, че Каола би си цапала ръцете с това пряко. Когато някой продаде дрънкулка, която влияе на търкалянето на камъчетата, Триеско получава част от това. А ако не прави нищо, всъщност получава повече. Част от всяко злонамерено имитативно заклинание в града отива за нея. При всяко хвърлено неоторизирано ясновидско заклинание получава дял. Когато…

— Ей. В безопасност ли сме?

— Мм?

— Би ли могъл някой да ни наблюдава или подслушва? Колко са ти добри защитите?

— Същите са като твоите някога, Влад. Три към две, двойно запълнени и заключени. Хвърлено за двайсет години, забрави ли? Проверява се четири пъти годишно.

— Добре. Да, знам, че е висша и важна.

— Какво друго искаш да… О.

Поклатих глава.

— Не бързай със заключенията. Просто трябва да науча някои неща. Не съм готов да почна да трепя безразборно наляво и надясно.

— Гледай да ме предупредиш, преди да почнеш, за да се махна някъде по-далечко.

— Ще ти пратя специален куриер.

— Благодаря.

— Ще ми я провериш ли?

— Също като едно време.

— Само че сега имаш хора, които да ти вършат черната работа.

— Като изключим това, си е точно като едно време.

— И си по-саркастичен отпреди.

— Вярно.

— Не мислех, че е възможно.

— Спреш ли да се изненадваш, спрял си да живееш.

— Добре, добре. Може ли да получа ескорт до Имперския дворец?

Той повика Иент и му каза две имена, които не ми бяха познати.

И лицата им се оказаха непознати, когато се появиха. Крейгар им даде указания, които не оставяха място за съмнение в какво състояние иска да пристигна и какво ще ги сполети дори ако се спъна в някое паве. Като че ли разбраха.

— Благодаря, Крейгар. Ще държим връзка.

Отдаде ми чест, а ескортът ме ескортира обратно надолу по стъпалата, през вратата и навън в сладникаво-киселата улична миризма на частта от Града, която познавах най-добре. Щеше да е хубаво да се отпусна и да се насладя на разходката, но бях твърде зает с мислене.

Върнах се при Двореца, крилото на йорич и много скъпата странноприемница и дадох на придружителите си два глобуса да пият за дългото ми добро здраве. Стаята беше празна, леглото меко и бях уморен.

Събудих се с онова гадно чувство, което те спохожда, когато си спал с дрехите. Проверих по Глобуса за времето, опитах се да пресметна колко дълго съм спал и осъзнах, че нямам представа кога съм си легнал. Беше ли светло навън? Не можех да си спомня. Беше объркващо и смущаващо.

„Изключи за около шест часа, шефе“.

„Добре. Разреши ли се всичко, докато спах?“

„Почти всичко. Само малко за чистене остана“.

„Хубаво“.

Измъкнах се навън и се изнесох до обществените бани най-близо до крилото на йорич. Високи цени като всичко останало в района, пълно с мрамор и сътворени с магия горещи извори. Увих нещата си в наметалото, сложих го възможно по-близо до мен и поръчах на един слуга да почисти всичко останало, докато покисна дълго. Помогна.

Излязох от водата, избърсах се, взех наметалото, плъзнах ръка по дръжката на Лейди Тилдра и повиках слугата да ми донесе дрехите. Оставих голям бакшиш, защото просто съм си такъв тип човек. При тоалетните беше достатъчно уединено, за да мога да върна разните малки изненади по себе си — малкото, които все още носех: кама за всеки ръкав, метателен нож в единия ботуш, гарота в яката на наметалото, стрелички и прочие. След това стегнах колана със сабята, висяща от него пред Лейди Тилдра, и се заметнах с наметалото, което покриваше всичко. Така. Готови да се изправим отново пред света. Убийци ли? Дайте ги насам.

Не, всъщност недейте. Пропуснете това. Просто се пошегувах.

„Закуска?“

„Не съм гладен“.

„Лъжец“.

„Добре, закуска“.

Тръгнах към Двореца с идеята да взема нещо там и с надеждата да се натъкна отново на Понсър. Районът за хранене този път се оказа много по-оживен, а тези, които бях забелязал преди, ги нямаше. Намерих продавач на пресни топли картофени хлебчета с горчица с аромат на портокал, за която не би трябвало да се смеете, преди са сте я опитали. Лойош и Роуца получиха своите без горчица. Обясних им, че ги зяпат, защото не ядат горчица, но не мисля, че се хванаха. От Понсър нямаше и помен.

Върнах се в крилото на йорич и се запътих към кабинета на адвоката. Вратата бе отворена и на нея нямаше съмнителни бележки, тъй че почуках и влязох.

Той вдигна очи от тома, който четеше, без да вдига пръста си от редовете, и каза:

— Лорд Талтош.

— Висш съветник. — Явно днес бяхме на „вие“.

Посочи ми стол.

— Какво открихте?

— Това щеше да е моят въпрос — отвърнах.

Той изсумтя и зачака.

Въздъхнах.

— Не съм сигурен колко мога да ви кажа.

— Не ми казвайте нищо, което искате да запазите в тайна. Няма да премълча информация, която съм принуден да разкрия.

— Опасявах се, че ще кажете точно това.

— Може да го поставите хипотетично, ако искате.

— Хипотетично, какво би станало, ако ви подложат на разпит за този разговор?

— Хипотетично, бих дал уклончиви отговори.

— А после?

— Хипотетично, всеки един от нас, или и двамата, може да се окажем здраво прецакани.

— Правилно. А ако нямаше никакви хипотетични ситуации?

— А?

— Все едно. Не мисля, че да ви кажа текущата си хипотеза е добра идея.

— Не мога да споря, но това затруднява работата ми.

— Знам. Какво научихте?

— Прескачат няколко стъпки.

— Например?

— Печати на показания, удостоверяване на карти псиотпечатъци, характерологично проучване на свидетели…

— Означава, че искат да го претупат ли?

— Не, не е толкова просто. — Той се намръщи. — Преглеждам истории на процеси с политически мотиви.

— И?

— Има ги в различни форми, но обикновено попадат в две категории: тези, които искат да претупат, та случаят да е приключил, преди да може да възникнат протести, и тези, в които се стараят да се спазят всички формалности и дреболии, мм, скрупульозно, та всичко да издържи на всякакъв оглед от страна на благородници, които може да го оспорят.

— А обществото?

— Мм? О, пошегувахте се.

— Значи е първото?

— Да. И точно това ме озадачава.

— Продължете.

— Няма никакъв смисъл да се претупва, когато всичко вече е известно, говори се за него във всеки театър, пише се за него в брошурите.

— Разбирам ви. Тогава защо го правят?

— Точно това се чудех.

— Някакви хипотези?

Той поклати глава.

— Би ли могло това, което не ми казвате, да го обяснява?

— Не виждам как. Но не знам достатъчно, за да имам ясно определено мнение.

— Аз знам, но нямам информацията, която имате вие. — Не прозвуча като обвинение, просто изтъкваше факт.

— Нямам информация. Само хипотези.

— Има ли нещо, което можете да ми кажете? — изсумтя той.

— Мога да ви попитам нещо. Има ли нещо особено с новия Главнокомандващ?

— Ноуратар ли? Тя също така е и Наследницата на Дракон. Необичайно, но не и нечувано.

— Така ми казаха. Какво означава това?

— В смисъл, освен убеждението, че беше най-добрият избор?

— Така ли? Защо? Заради опита й в джерег?

Веждите му се вдигнаха.

— Чух нещо за това. Вярно ли е?

Свих рамене и попитах:

— Какво я прави най-добрия избор?

Той разпери ръце.

— Не знам какво прави някого добър Главнокомандващ. Предполагам, че изборът се основава на качествата.

— Така ли стават нещата в йорич?

— Да. Е, не. Не съвсем. — Намръщи се. — Сложно е.

— Включва патронаж, фамилия, богатство…

— Хайде да се върнем на темата, става ли? Ако сте прав и има нещо странно около назначаването на Ноуратар за Главнокомандващ, значи това е нещо, в което трябва да надникнем.

— Ние?

— Вие.

— И как точно да го направя?

— Аз бих говорил с Ноуратар.

— Говорих. Не извлякох много.

Той изсумтя, после попита:

— Нямате ли други източници?

— Имах някога. Напоследък съм в движение.

— Можете ли…

— Може би. — Вече бях питал Крейгар. Можех да питам и Мороулан, но дори мисълта за това ми изглеждаше противна. Случилото се с лейди Тилдра още стоеше между нас. Осъзнах, че Перисил не говори. Покашлях се. — Има някои нишки, които мога да проследя.

— Добре. Проследете ги.

— Ще го направя. Вие какво ще правите?

— Правя го вече. Проучвам официалната версия и дебна за клюки.

— Клюки?

— Говорим си това-онова, знаете.

— Искате да кажете, че имперският правен персонал ще ви каже…

— Не, не. Нищо такова. — Потръпна, все едно самата идея за това е ужасна на някакво дълбоко ниво. — Но понякога подхвърлят смътни неща на приятели, а приятелите имат приятели, а аз имам приятели, които са приятели на приятелите.

— Значи говорим за точна информация.

— Не — отвърна той, без да обръща внимание на тона ми. — Но вероятно полезна информация.

— Добре.

Той се намръщи.

— Не съм врагът.

— Знам. Ако бяхте врагът, мм, нямаше да съм тук.

— Казвам, че ако ще постигаме оправдаване на Алийра, и двамата трябва да ми се доверите, поне малко.

— Но преди малко ми казахте, че не бива да ви казвам нищо, за което не искам Империята да узнае.

— Да. Точно Това прави нещата трудни, ако ме разбирате.

— Но твърдите, че все пак трябва да ви го кажа?

Той се поколеба.

— Не. Не бих искал да поемам отговорност за това. Когато казах, че ако бъда принуден, ще разкрия каквото сте ми казали, бях съвсем сериозен.

— Тогава?

Той въздъхна и поклати глава.

— Просто имайте предвид какво ви казах. Няма да е лесно, но двамата трябва да ми се доверите.

— Добре. Ще го имам предвид.

— Откъде ще започнете?

— Пак от Двореца. От Драконовото крило — любимото ми място. Ще слушам клюките и ще гледам да чуя нещо, което да помогне.

— Успех.

Станах и казах:

— Благодаря.

— Аз ще съм тук.

И отново забоде поглед в книгата.