Йорич

16.

Големият въпрос беше дали разполагам с достатъчно време, за да подготвя всичко: до срещата оставаха само два часа и ако исках да се получи, трябваше да пристигна рано, за да се опитам да ги убедя да ме пуснат да присъствам, и да наблюдавам пристигането на всеки, с надеждата да засека дзура сред норските.

Същият сержант дежуреше в крилото на дракона. Не изглеждаше доволен, че ме вижда отново.

— Същото — казах му. — Бъдете така добър да уведомите лорд Мороулан, че желая да го видя, и добавете, че е спешно.

Навъси се, но се съгласи.

— И ако мога да си позволя — добавих — да ви притесня с още една молба, моля пратете някого да намери Главнокомандващия и да й предаде следното: Влад е намерил изход. Ще чакам в същата стая като преди, стига да е приемливо.

След това пообиколих малко, докато намеря един куриер, разделих се с няколко монети и уредих да се достави бързо съобщение на един определен ханджия в определено ханче недалече от Малаковия кръг, близо, до който работех някога.

После намерих стаята, където бях чакал преди, и почаках пак. Пръстите ми барабаняха по облегалката на стола. Надявах се всички да пристигнат навреме.

Ноуратар пристигна първа. Влезе, без да чука, и каза: „Какво става?“, без дори да седне.

— Ще ги кажа, като дойдат и другите.

— Кои други?

— Просто приятели.

Седна срещу мен и ме загледа, сякаш искаше да прочете плановете ми на лицето. Ако беше толкова лесно, щях да открия убиеца без проблем.

След няколко минути се почука и влезе Мороулан. Погледна ме, погледна Ноуратар и каза:

— Е?

— Още чакаме — отвърнах.

— За?

— Другите — казах му, просто за да му направя напук и защото дразненето на Мороулан винаги е забавно.

Той завъртя очи и седна до Ноуратар. Деймар се появи след около минута. Огледа стаята с любопитство, сякаш изобщо не беше подозирал, че в крилото на дракона има стаи за срещи. Другите, изглежда, не знаеха какво да решат за него. Аз също, между другото.

Пет минути по-късно се чу тихо, но твърдо почукване и влезе Кийра. За нея най се притеснявах дали ще пристигне навреме, тъй че малко се поотпуснах.

— Само още един — казах.

— Кой? — попита Крейгар.

Зяпнах го. Той се усмихна мило и рече:

— Аха, славно отмъщение!

Почувствах се по-добре, като видях, че и другите, включително Кийра, се бяха стреснали. Не му доставих удоволствието да го питам кога е дошъл. Казах само:

— Вече всички сме тук.

— Добре — каза Ноуратар. — Хайде, казвай.

Очертах им ситуацията, както я разбирах, само дето я описах в малко по-мрачни краски, за да е по-драматично, когато обявя, че съм намерил изход. Щеше да е по-ефектно, ако не ме познаваха толкова добре. Кийра се подсмихна, Мороулан се зазяпа в празното, а Ноуратар повтори:

— Хайде, казвай.

Направих го възможно най-ясно. Позамазах само частта, където имах някои съмнения дали ще мога да го постигна. Трябваше да съобразя, че няма да мине.

— Влад — каза Кийра. — Как ще идентифицираш убиеца?

— Имам някои идеи.

Ноуратар подхвърли:

— Ще размаха нож и ще види кой реагира сякаш знае какво прави.

Това ме уязви, защото наистина го бях обмислял.

— Има проблеми с това.

— Да. Например, ако никой не реагира. Или повече от един.

— Мда. Значи, Кийра…

— Да?

Обърнах се към Ноуратар.

— Ъъ, не искам да съм неучтив, Ноуратар, но в качеството ти на длъжностно лице не бива да чуеш това. Ще шепна.

Ноуратар завъртя очи към тавана, а аз станах, наведох се над Кийра и зашепнах.

Тя ме изслуша и каза:

— Изглежда съвсем лесно.

Ами да. Сигурен бях, че за всеки що-годе добър крадец ще е лесно да открадне мустак от лицето на източняк. Но само й кимнах и си седнах отново.

— Така и не спомена какво се очаква от мен — каза Крейгар.

— Държиш в неравновесие джерег, докато ние вършим останалото. Не искаме да се месят, докато Алийра не излезе с документи с голям имперски печат, в които пише, че въпросът е приключил.

— Това ясно. Някаква идея как?

— Да. Намираш имперския представител и й ангажираш вниманието.

— Как точно ще го правя, след като може да бъда прекъснат по всяко време?

— Крейгар, запознай се с Деймар.

— Познаваме се — отвърна Крейгар.

Деймар май не долови интонацията му и само кимна и попита:

— Моята роля каква е?

— Обличаш се като джерег, отиваш с Крейгар и взимаш мерки представителят на джерег да не може да получава никакви психични съобщения. И да не го разбере.

— Обличам се като джерег?

— Да.

— Аз?

— Да.

Той помълча малко, после каза:

— Ясно.

— Добре.

— А за изпращане?

— Може да говори, на когото си иска. Просто не искам някой джерег да й каже веднага да иде да се види с императрицата. — Погледнах Крейгар. — Просто да сме наясно. Ако разберат какво си направил, а не виждам как може да се избегне това, може да им станеш мишена.

Крейгар се прозя. Свих рамене. И изохках.

— Още ли боли? — попита Кийра.

— Малко.

— Ще стане…

— Надявам се, че няма. Мороулан, достатъчно ясно ли е?

— Да. Отивам в кабинета на адвоката. Как се казва?

— Перисил.

— Ясно. Изчаквам там още три часа и нещо и ако нямам известие от теб, го взимам да се видим с императрицата. Изглежда лесно.

— Надявам се. Главнокомандващ?

— Не ме наричай така.

— Извинявайте, ваше височество.

Тя ме изгледа гадно. Наистина, ама наистина трябва да се науча да не дразня дракони. Лош навик е и някой ден може да ми докара неприятности. Но пък е толкова забавно. Покашлях се и казах:

— Знаеш къде да бъдеш и кога, нали?

— Да. Трябва да се погрижа никой да не попречи на Мороулан и адвоката да стигнат до нейно величество.

Кимнах и казах:

— Ами, това е.

Проверих часа. Можеше и да успея, ако побързам.

— Късмет, Влад — каза Мороулан.

Кийра само ме удостои с усмивката си. Деймар беше потънал в размисъл. Ноуратар сви рамене. Всички станаха и си тръгнаха. Щом останах сам, извадих камата от ботуша си, огледах я и я опипах. Беше стилет, любимото ми оръжие за умъртвяване. Любимата ми цел, когато е възможно, е лявото око, защото зад него драгарите пазят онази част от мозъка си, която позволява психична дейност. Не че непременно се опитвам да прекъсна психичната дейност, но когато я прекъснеш, моментално изпадат в шок. За това е нужно оръжие с прилична дължина и добър връх. Това ги имаше, въпреки че не можеше да се похвали с кой знае колко остър ръб.

Но точно сега нямах време да го точа. Върнах го в ботуша си, пробвах изваждането, не ми хареса и накрая го затегнах до корема ми отляво, скрито под наметалото. Пробвах го и се получи, и не ме заболя повече от куп други неща. Съвсем добре.

Отправих се към Каменния мост, като отцепих покрай Дворцовия квартал. Лойош и Роуца си отваряха очите на четири, за да сме сигурни, че никой не ни обръща внимание.

Бях леко разсеян. Първо, от вървенето ме болеше. Второ, най-тънката част от цялата работа предстоеше тепърва. Мислех да помоля Коути за помощ, но имах чувството, че препоръка от нея няма да се приеме добре от тези хора. Прехвърлих наум няколко други възможни версии и ги отхвърлих.

Когато наближих къщата, още не ми беше хрумнало нищо.

„Провери“.

„Действам, шефе“. След малко: „Същият тип, същото място“.

„Добре“.

Скрих се зад един дъб — щяха да трябват трима като мен, за да го обхванат — натърках малко пудра по лицето си, залепих брадата и сложих перуката.

„Ние какво правим?“

„Ваш избор: наметалото или отвън“.

„Нито едното?“

„Лойош…“

„Добре де, наметалото“.

„Вътре тогава“.

Напъхаха се. Приближих до къщата и се сетих да потропам с юмрук на вратата, вместо да почукам. Това също болеше.

Вратата се отвори и я отвори жена на средна възраст, източнячка. По вида й не можах да преценя от коя част на Изтока е потеклото й. Имаше голяма уста и раздалечени очи, кръгли като на котка. Погледът в очите в този момент бе подозрителен.

— Да?

— Казвам се Савн. — Измъкнах името общо взето от въздуха. — Бих искал да поговорим няколко минути с вас преди събирането тук, ако не възразявате.

— Откъде знаете за събирането тук?

„Това е гласът, шефе. Тя говореше през повечето време“.

„Добре“.

„Чувам двойно, шефе. Мога ли да…?“

„Можеш“.

„Добре“.

Последва психичният еквивалент на облекчена въздишка.

Казах:

— Много хора знаят за събирането тук, както и за другото с лорд Калто.

— Всички знаят за второто.

— Да, включително някои, които сигурно бихте предпочели да не знаят.

— Империята?

— По-лошо.

Огледа ме за миг, после каза:

— Влезте.

Вътре беше по-широко, отколкото изглеждаше отвън: голяма стая с печка в единия ъгъл и таванско горе, с кътчетата за спане. Плюс много груби дървени столове — поне двайсет. Подозирах, че повечето разходи са отишли за столовете.

Посочи ми един. Седнах, тя остана права. Хе. Добре, значи така щеше да е.

„Шефе, трябва ли да говориш високо? Тук? Щом аз можех да слушам…“

„Хм. По дяволите. Прав си“.

— Нещо против да се поразходим? — казах. Тя ме изгледа още по-подозрително. — Империята може да подслушва всичко, което си казвате тук, и по-лошо: някой друг също би могъл.

Тя се намръщи, поколеба се, после кимна рязко. Станах, излязохме през вратата и тръгнахме по улицата. Щом се отдалечихме достатъчно, понечих да заговоря, но тя ме прекъсна с:

— Кой сте вие?

— Казах ви името си. А вашето?

— Бринея. Кой сте все пак?

— Това, което бихте могли да наречете „независим фактор“. Не съм с Империята… — Като че ли не го вярваше. — Нито с някой друг. Имам приятел, задържан във връзка със случая, което означава, че временно съм на ваша страна.

— Моята страна е…

— Спестете ми го. Имам информация, която ще искате да научите, и никакъв интерес към политика, имперска или антиимперска.

Стисна устни, после попита:

— Каква е тази информация?

— Днешното събиране тук за подготовка на срещата с Калто ли е?

— Това е въпрос, не информация.

— Добре. Ако е, има вероятност да дойде и маскиран убиец джерег, който замисля да убие Калто и да хвърли вината върху вас.

Изведнъж спечелих вниманието й.

— Говорете.

Завихме на ъгъла. С Лойош и Роуца все още под наметалото ми се чувствах беззащитен, но се стараех да си отварям очите на четири. Видях само няколко източняци.

— Джерег — заговорих — работят по една сложна схема заедно с орка и… и друга организация. За да я осъществят, трябва да натиснат императрицата. За да натиснат императрицата, използват клането в Тирма. Ако се проведе легитимно разследване…

— Няма да има легитимно разследване — прекъсна ме тя. — Просто ще потулят нещата и ще кажат, че всичко е наред.

— Не, ще направят реално разследване. Не защото ги интересува, а защото императрицата се опитва да се измъкне от една каша, а това е единственият начин да го направи.

— Хм — каза тя.

— Джерег искат разследването да спре. За тази цел ще го направят да изглежда, все едно че вашата група е убила помощник разследващия Калто. Много възмущение срещу вас, вероятно много арести и разследването се забавя и накрая спира. Така ще го отиграят.

Помълча десетина крачки, после каза:

— Може би.

— С „може би“ съм съгласен. Мисля, че съм прав, но би могло и да греша.

— Как ще го разберете?

— С ваше разрешение, ще присъствам на днешната среща тук и ще се опитам да идентифицирам убиеца.

— Какво ви кара да мислите, че можете да направите това?

— Мога да ги засичам понякога.

— Защо се забърквате в това?

— Бягам от тях.

— Не разбирам.

— Джерег искат смъртта ми по лични причини. Тъй че от доста време ги избягвам. Но няма проблем, вече бягам от толкова дълго, че ми е като разходка.

— Какво ще направите, ако разкриете убиеца?

— Казвам ви кой е, за да можете да направите необходимото.

— А ако сгрешите?

— Няма. Може да не успея да го засека, но ако го засека, няма да съм сгрешил.

Завихме на ъгъла и тя ни поведе обратно към къщата. Все още никой не се беше опитал да ме убие.

— Добре. Ще ви се доверя за това — каза тя. — Влезте. Скоро ще дойдат.

Влязохме, тя затвори вратата и въздъхнах облекчено. Намерих си стол, от който можех да наблюдавам вратата, без да се набива на очи, и зачаках.

И наистина, само след няколко минути започнаха да пристигат. Първият бе текла, подозрително приличащ на изваден от нечие въображение как трябва да изглежда един селяк: кафява коса, закръглено лице, жилав и як. Представи се като Нича, седна до мен и ми заговори как трябвало да се внимава за хитрини на срещата с Империята. Измърморвах в съгласие и продължавах да наблюдавам вратата.

Скоро след това влязоха двама източняци. Катерин беше висока за източнячка, тъмнокоса и носеше очила. Лиам имаше закръгленото лице на текла, странен цвят на косата, не съвсем руса и не съвсем кафява, и нос, който сякаш беше чупен поне веднъж. И двамата носеха позиви. Не поисках да ги видя, защото се опасявах, че е нещо, което се очаква да знам. И двамата бяха сдържани с мен. Може би смятаха, че трябва да са единствените човеци тук.

Всъщност, освен нас тримата всички останали бяха текла. Няма да ви изреждам имената на всички. Бяха двайсет и трима, без мен и Бринея. Като елиминираме двамата източняци, това означаваше двайсет и един, които можеше да са убийци. Девет от тях бяха жени и почти ги изключих, но, първо, все пак има от време на време по някоя жена, която работи за джерег (аз между другото го знаех по-добре от всеки друг), и второ, джерег, решил да се маскира като текла, можеше също толкова лесно да маскира и пола си.

Тъй че имаше двайсет и един, които можеха да са обектът ми. Помислих си, че бих могъл да огледам мазолите по ръцете им, стига да мога да ги видя. Но май се бях натъкнал на най-голямата група неработещи тежък труд текла, събирали се някога на едно място. Някои бяха вестоносци, други домашни слуги, някои слугуваха на търговци, но на никого не личеше, че наистина върши някаква работа. Ужасно разочароващо. Зачудих се какво ли означава.

Като че ли имаше няколко, които не се познаваха, тъй че фактът, че съм външен, като че ли не се оказа нещо толкова лошо. Бринея ги представяше, докато влизат, а аз гледах много, говорех малко и не научавах нищо.

„Жалко, че не мога да видя, шефе“.

„Смяташ, че можеш да засечеш убиец, когато аз не мога?“

„Да“.

„Ха“.

Столовете бяха подредени почти в кръг, три реда в дълбочина, само с една дъга, оставена пред вратата и към кухнята. Един стол, в другия край на дъгата, бе останал незает като по мълчаливо съгласие. Бринея седна на него и каза:

— Да започнем.

Започна и продължи дълго. Говореха за натиск над Империята и ми хрумна, че е празна работа, но кой пък бях аз, че да знам? Говореха за защита на „интересите на народа“, но не бяха съвсем ясни какво включва това. Най-вече продължи дълго. Извадих сгъваемата ножка, която си бях купил наскоро. Никой не реагира. По дяволите. Взех да си чистя ноктите с нея и като че ли никой не забеляза. Нищо. О, добре. Затворих я и я оставих на стола до мен.

Междувременно продължаваха да дърдорят, обсъждаха какво трябвало да кажат на лорд Калто — внимаваха да го наричат лорд Калто, между другото — и с какви норми трябвало да се съобрази, и как трябвало да настоят всички подробности по разследването да са публично достояние. „Обадете ми се, като го направите това“, помислих си, но не го казах.

Бях изпаднал в едно състояние между досада и безсилие. Вече ми се искаше да извадя една кама и да я размахам, просто за да видя кой ще реагира. И можеше дори да се получи. Но работата е, че можеше и да не се получи, и тогава щях да изгубя шанса си.

Отне доста време — много, много време, — но най-сетне Бринея каза:

— Мисля, че това покрива всичко. Предлагам да отидем там вкупом. Ако тръгнем сега, ще сме там няколко минути по-рано и ще можем да говорим на всеки, който мине, и да обясним какво правим, а после да влезем заедно. Има ли възражения?

Нямаше, тъй че всички взехме да ставаме. Наблюдавах много внимателно да видя дали някой изглежда необичайно атлетичен или, хм, потаен, докато става, ако в това изобщо имаше някакъв смисъл. Почти ми се стори, че забелязах един такъв. Огледах го, докато се изправяхме: тип с дълги подвижни ръце и с широки дрехи, косата му беше много разрошена и можеше да крие благородническа точка. Може би. Номерът беше да го държа под око, но да не се разсея толкова, че да пропусна някой друг. Беше трудно, но не и невъзможно. Трябва да се довериш на периферното си зрение.

Успях да се вредя последен на изхода, без да смятаме Бринея и един, когото взех за мъжа й. Никой друг като че ли не държеше да е последният, излязъл през вратата. Но предполагам, че ако ме бяхте наблюдавали, и аз нямаше да ви изглеждам, че държа да съм последният.

Всички се струпахме към улицата, за да тръгнем към Залата на говорителя в Южна Адриланка, построена от някого вместо къщата на говорителя, каквито има в селата. Не беше далеко, но поне един от нас нямаше да стигне дотам. Изчакаха Бринея да поведе и щом тя затвори вратата, казах:

— Няма ми го джобния нож.

— Забрави го на стола до твоя — каза един нисък възрастен текла на четири-пет крачки от мен.

Ние убийците забелязваме такива неща.

Кимнах и разтворих наметалото си, докато съкращавах разстоянието. Лойош и Роуца изхвърчаха много бързо и няколко души извикаха, но стилетът вече бе в ръката ми. Ударих го под брадичката. Силно при това — помня, че усетих как дръжката опря в костта, но най-вече помня как ме заболяха ребрата, когато нанесох удара. Пуснах ножа и понечих да отстъпя, канех се да свия на кълбо от болка и да се опитам да вдишам, когато…

„Долу!“

Рухнах на земята и се превъртях, и усетих как нещо каза уушш над главата ми. Някой реагираше ужасно бързо за текла, а мускулите ми изреваха да не правя това и…

„Има подкрепление, шефе! Трима са!“

По дяволите! Цялата ли стая беше пълна с убийци? Какво си мислеше тоя, та си бе довел подкрепление? Аз никога не правех това.

Що за скапан убиец иска свидетели и му трябва защита? Щях да му дам троха от мозъка си, ако не бях оставил 22 санта стомана в неговия.

Надявах се един от тях да е типът, когото бях набелязал — това щеше да ме накара да се почувствам малко по-добре. Докато продължавах да се търкалям, имаше много пищене, като част от пищенето бе от реброто ми. Ръката ми докопа дръжката на Лейди Тилдра и я извадих, и се вдигнах на крака, знаейки по някакъв начин, че трябва да се сниша наляво, и някой изрева: „Моргантско“, което беше безполезно, след като при изваждането й всеки с малко психичен усет на миля околовръст щеше да го е разбрал.

Тя прие формата на сабя, което се оказа ужасно добре, тъй като точно с това съм свикнал да се бия. Лепна се в ръката ми, с гладка дръжка, и сякаш беше безтегловна. Знаех — по някакъв начин — че е безопасно да отстъпя назад, и го направих, като се огледах чак сега.

Имаше няколко ужасени лица, които отстъпваха. Бринея, за нейна чест, се грижеше за хората си, опитваше се да ги издърпа настрана и говореше бързо. Трима с външност на текла бяха застанали срещу мен: всеки с боен нож в ръка, единият — с два. Бяха се присвили настръхнали и се бяха вторачили в Лейди Тилдра. Не ги укорих.

Стояхме и се гледахме така за около миг, в който се случиха две неща. Първо, осъзнах, че повече не ме боли. За малко аз самият да зяпна Лейди Тилдра. Защо никой не ми беше казал, че прави такива неща?

Второто, което се случи, бе, че някой извика:

— В името на Империята, приберете оръжията.

Замръзнах.

„Какво по…“

„Двама са, шефе. Измъкнаха отнякъде златни пелерини и хвърлят перуки и така нататък подобни“.

„Страхотно. Половината събрание убийци, а другата половина — гвардията Феникс. Великолепно“.

За миг никой не помръдна, а след това чух друг глас:

— Влад, прибери я.

Обърнах се.

— Ноуратар? Ти пък откъде дойде?

— Иззад онова дърво ей там.

Исках да й кажа, че това не беше в плана, но сигурно нямаше да го одобри. Прибрах Лейди Тилдра в ножницата с пищен жест.

— Сега — продължи тя — ако вие, господа, също приберете оръжията си, ще отидем до Двореца и ще обсъдим случая. Фургонът ще дойде всеки момент.

Последва пауза, но не се съмнявах какво щеше да стане. Тези тримата бяха джерег. Знаеха, че каквото и да стане, не се биеш с гвардията Феникс. Не можеш да спечелиш. След миг-два се чу обща въздишка и цялата железария наоколо се покри. Ноуратар попита:

— Кой е водачът тук?

Погледнах трупа и отвърнах:

— Ъъ, боя се, че…

— Не е той.

— Аз съм — заяви Бринея с впечатляващо спокоен глас. Погледна ме, но не каза нищо. Да, знам: бях й казал, че само ще го идентифицирам. Излъгал бях. Правя го понякога.

Огледах все още живите джереги, застанали като идиоти също като мен. Единият ми се стори познат. Погледнах го по-внимателно, сетих се откъде го познавам и поклатих глава. Избягваше да ме погледне. Предполагам, че беше отвратен от себе си, защото бе позволил маскировката ми да го подлъже. Опитах се да изпитам самодоволство от това, но не успях. Мразя, когато ми се обърка план, дори ако резултатите са добри.

А и за да бъде унижението ми пълно, типът, когото си бях набелязал за убиец, се оказа от гвардията Феникс.

По дяволите!

— Искам имената на всички ви като свидетели — каза Ноуратар. — След това сте свободни да ходите по работата си. Смятам, че възбудата приключи, а и лорд Калто ще пристигне всеки момент.

Бринея се съгласи и някъде по същото време наблизо спряха две карета. Тримата джерег ги качиха в едната, все още с оръжията и без да ги връзват. Аз получих другата. Лойош и Роуца останаха навън и горе като крилат ескорт.

Ноуратар се качи с мен и потеглихме. Попитах:

— Има ли някакъв закон срещу представяне за страж от Феникса?

— Защо?

— Един от ония джереги — с широката шапка — беше от тези, дето ме набиха.

— Може да бъде глобен и може би да полежи в затвора.

— Добре — въздъхнах. — Измъкнах се все пак.

— Май да. Но, Влад, беше много немарливо. Сега какво? Видян си как убиваш човек. Изобщо не си представях, че ще го гътнеш толкова бързо.

Не беше честно. Първо, не беше толкова бързо според моите норми. Години бяха минали все пак. Второ…

— Ще изтъкна, че бях дегизиран, а ако беше направила каквото ти казах…

— Щеше или да си умрял, или да отговаряш за три моргантски убийства. Не знам как ще те опазим от Звездата и сега, но с моргантско оръжие…

— Не би трябвало да е проблем. Беше убиец джерег.

— Да, такъв беше. Оказа се, че не само е въоръжен, но и че носи печат на дома Джерег.

Кимнах.

— Единственият проблем е, че убийците не носят печата на дома си, когато работят — добави Ноуратар. — Случайно го знам.

— Този носеше.

— Казваш го, все едно си го знаел.

— Надявах се, че ще го носи.

— Защо?

— Защото разчитам на Кийра.

— Тя му е пъхнала… — Млъкна, преди да е задала въпроса. Наследничка на дома Дракон, действащ Главнокомандващ и бивша убийца. Сигурно не беше лесно да си на нейно място.

Отпуснах глава на твърдата стена на каретата.

— Имаше трима катили за подкрепление — каза Ноуратар.

— Да. Не го очаквах това.

— Аз да.

Отворих очи.

— Защо?

— Защото се канеха да убият публична фигура в пълно помещение. Ти си свикнал да… тоест, свикнал си с друг начин на работа.

— Работил съм и публично.

— Различно е от това да премахнеш някой тип в ресторант. С такава публична фигура, ако искаш да се измъкнеш жив и неидентифициран, ти трябват хора, които да предизвикат достатъчна суматоха, докато изчезнеш.

Страхотно. Да получавам уроци по атентати от Главнокомандващия на Империята.

— Можеше да ми кажеш.

Тя сви рамене и попита:

— Как го разкри?

Обясних й за ножчето.

— А как разбра, че е извършителят, а не някой от подкреплението?

— Че какво ми пука на мене?

Вдиша дълбоко, после бавно изпусна дъха си и кимна.

— Един момент. Ще разбера какво е станало с останалите.

След малко каза:

— Мороулан е завел адвоката да се види с императрицата и той е внесъл искането. В момента императрицата се среща със съдията и имперския адвокат. Мороулан е сигурен, че обвиненията ще бъдат оттеглени.

Кимнах и попитах:

— А разследването?

— Алийра не е направила нищо погрешно като Главнокомандващ. Няма причина да се бои от разследване.

— Това е добре.

— За разлика от теб.

— От мен? Аз убих убиец.

— Също така публично размаха моргантско оръжие. Което би трябвало да ти отнема, но съм благоразумна. — Изглеждаше възмутена.

— Носенето на моргантско оръжие е незаконно, така ли?

— Много незаконно.

— Въпреки че Алийра, Мороулан, Сетра…

— Да, въпреки това.

— Точно както е незаконна Древната магия, но на никого не му пука за това, освен ако… ей, току-що се сетих нещо. Законът срещу носене на моргантско оръжие… случайно да знаеш дали е кодифицирана традиция, постановление или едикт?

Тя се намръщи.

— Мисля, че е едикт. Защо?

— Имам добър адвокат — казах.