Йорич

10.

— Добре — казах. — Разкажи ми за това.

— Колко знаеш за Лявата ръка на Джерег, Влад?

— Последния път, когато говорихме, почти колкото теб, а ти не знаеше нищо.

— Това беше преди години. Ти възбуди любопитството ми. Научих някои неща.

— В такъв случай може би е време да ме осведомиш какво си научила?

— Бих могла да ти кажа, но тогава ще трябва да…

— Не е смешно.

— Напротив, смешно е.

— Добре. Смешно е. Но все пак ми кажи.

Тя кимна.

— Знаеш ли как започна?

— Чувал съм версии. Магьоснички, прогонени от различни домове за незаконна магия, които се съюзили, нещо такова.

— Знаеш го от мен, доколкото помня. Добре, до голяма степен са верни, доколкото мога да кажа. И да, замесени са в незаконна магия. Всички го знаят и дори е истина.

— Рядкост за нещо, което знаят всички.

— Но те също… не знам как да го кажа, без да обидя културата ви, Влад.

— Имам доста дебела кожа.

— Имат обичаи като в източен култ.

— Хм. Не съм толкова обиден, колкото объркан.

— Източната магия — поне по репутация — е тайна, нали?

Помислих за дядо си и понечих да възразя, но после си спомних за други вещери, които бях срещал, и измърморих в съгласие.

— Лявата ръка е подобна, чак до клетвите за мълчание и подчинение и ритуалите на членство.

— Не ми изглежда много практично.

— И аз си мислех същото.

— Ако джерег са се опитвали да действат така, щяха да им се смеят…

— Смееха ни се.

— Какво?!

— Преди Междуцарствието.

— Майтапиш се.

— Не. — Изпъна ръката си, събра пръсти и зареди напевно: — Обричам се, с дъха на този свой живот, да браня своите бранители, да снабдявам своите снабдители…

— Майтапиш се!

Тя поклати глава.

— Малцина се смееха на това, между другото.

— Добре е, че не ме е имало тогава. Щях да се смея, а това най-вероятно нямаше да им хареса.

— Най-вероятно — съгласи се тя.

— Добре, значи затъват в детинско суеверие покрай правенето на някои хора непресъживими и подслушването на лични разговори. Друго какво?

— Всевъзможни тайнствени правила.

— От тези, дето са добри за бизнеса, или от тези, които пречат на бизнеса?

— Някои от едните, други от другите, някои — по средата.

— По дяволите, бъди по-конкретна.

— Давам ти информацията, която имам. Ти трябва да решиш кое е полезно и кое не. Не правиш ли винаги точно това?

— Мм. Май да. И така, боят?

— Лявата ръка не иска да се месиш в машинациите им.

— Тогава защо не ме убият?

Тя поклати глава.

— Ти не си техен проблем. Ти си проблем на Дясната ръка.

— Но…

— И не допускай грешката да мислиш, че те са някакво сплотено цяло, Влад. Индивиди, фракции — някои може да са искали да те измъкнат заради плячката, други не ги интересува това, искат просто този бъркащ се в работата им източняк да се разкара. Но големият въпрос е следният: джерег — нашият джерег, Дясната ръка — го иска моргантско. Да накарат няколко души, преоблечени като дракони, да ти теглят един хубав бой е едно. Да те светнат мътно в Имперския дворец е съвсем друго.

— Мътно светване. Изобщо не бях чувал този евфемизъм досега. Много е, мм, ярък.

Тя сви рамене.

— Фактът, че трябва да е моргантско, те защитава. Не е ли забавно?

— Смея се вътрешно. Смеенето външно твърде много боли.

Тя се намръщи съчувствено и попита:

— Нещо счупено?

— Не. Пукнато ребро, мисля.

— Дай да го превържа.

— Можеш ли?

— Човек научава по малко от всичко с времето. Свали си ризата.

Надигнах се без помощ, но ми помогна със свалянето на ризата.

Когато една кама падна изпод лявата ми мишница, се престори, че не е забелязала. Също тъй се престори, че не забеляза разни неща, стегнати на кръста ми. Натисна отеклото и когато изсъсках, кимна замислено като истински знахар. Каза, че скоро щяла да се върне, и телепортира. Върна се скоро — след по-малко от минута — с руло превръзки.

Отказах помощта й за ставането, и аз не знам точно защо. Вдигането на ръцете болеше много. Процедурата със стягането на реброто изобщо не беше забавна, но след това се почувствах по-добре и дори се сетих да й го кажа. Тя отвърна:

— Бих ти дала разни указания какво да правиш и какво не, но всъщност не ги знам, освен тези, които ще пренебрегнеш, и тези, които неизбежно ще изпълниш, тъй че просто да се престорим, че съм ги дала.

— Можеше да се престорим и че правим онази част, когато ми натисна пукнатото ребро.

— Тогава как щеше да ми се довериш да те превържа? Дай сега да се върнем към разплитането на тази бъркотия.

— Не съм сигурен дали точно сега мога да мисля за нещо друго, освен да дишам правилно, но съм готов да опитам.

— Ако свалиш този амулет за минутка, мога да…

— Не, благодаря.

— Както кажеш. И тъй: защо са те пребили хора, преструващи се на Господари на дракона?

— Преструващи се?

— Да.

— Ти май си ужасно убедена в това.

Кийра сви рамене, както тя си знае — намекнато по-скоро с кривване на устната, отколкото с движение на раменете, — и отвърна:

— Няма да кажа, че може да греша. Защото не мисля, че греша.

— Значи мислиш, че е Лявата ръка?

— Биячи, наети от тях, да. Поне това е първото, което ми идва наум.

— Но защо?

— За да те накарат да направиш нещо, което иначе не би направил. Какво направи?

— Отидох при Ноуратар и използвах случилото се, за да изтръгна малко информация от нея.

— Каква информация? О, добре. Няма да ми кажеш.

— Предпочитам да не ти казвам. И тя не искаше да ми каже.

— И?

— Ако ти кажа…

— Никога, изобщо, няма да мога да разбера източняците.

— Какво, че имаме скрупули?

— Не че ги имате. Къде ги държите.

Сетра щеше да разбере много добре, но си премълчах.

— Тъй че, все едно, ето го отговора ти: успях да получа от Ноуратар информация, която иначе нямаше да получа.

— А Лявата ръка те познава достатъчно, за да предвиди, че ще го направиш, така ли?

Понечих да отрека, но спрях, помислих и отвърнах:

— Не е невъзможно всъщност. Но е малко страшничко, ако е така. Помисли колко много може да знаят, колко последствия, колко възможности.

— Може би. Но знаеш ли, не е задължително да са знаели, че ще го направиш. Достатъчно е да са знаели, че би могъл да го направиш.

— Достатъчно за какво?

— Влад, разбирам, че може да не обръщаш внимание на това, което казвам, но би трябвало да обръщаш внимание на това, което ти казваш, не мислиш ли?

— Кийра, знаеш, че те обичам. Но се заклевам във всичко, което презирам, че щях да те ударя по главата със стола, ако можех да го вдигна точно в момента. Моля те, просто обясни! Моля те!

— Преди малко каза, че след побоя си накарал Ноуратар да ти каже неща, които иначе е нямало да ти каже.

— Е, и? Как ги облагодетелства това?

— Лявата ръка, Влад. Какво правят те?

— Незаконна магия. Устройства, с които комарджиите да мамят. Разбиване на заклинания, които предотвратяват подслуш… О!

— Да.

— Значи слушат.

— Най-разумно е да го допуснем.

— Ноуратар ще ме убие.

— Това не ме интересува много — каза мило Кийра. — Притеснява ме кого другиго може да убие.

— О. Да. Хм. Щом са достатъчно умни да знаят какво бих направил аз, не са ли достатъчно умни да знаят какво ще направи Ноуратар?

— Може да се предположи.

— Е?

— Може би разчитат, че времето, прекарано в джерег, й е вляло малко благоразумие. Или смятат, че залогът си струва. Или може би точно това искат.

— Съставянето на план, който, ако подейства, ще доведе до прерязване на гърлото ми, е прекадено сложно. Но пък може би просто съм си подозрителен.

— Не знам, Влад.

— Можеш ли да разбереш?

— Как? Нямам никакви източници в Лявата ръка. Никой няма. Колкото и глупави според теб да са ритуалите им, вършат работа — никоя от тях не знае нищо.

— Ох.

Зачудих се какво ли е станало с лявото ми рамо, че толкова да боли. Не помнех да съм пострадал там.

— Не можеш да правиш такива неща, без да оставиш следа. Което означава, че има начини да се разбере.

— И с какво ще ти помогне това?

— Кийра…

— Какво точно искаш да направя?

— Не знам. Убий някого. Открадни нещо. Измисли нещо.

— Първото и последното са твоя специалност. С удоволствие ще открадна нещо веднага щом ми кажеш какво.

— Знаеш ли, може би ще наема Марио.

— Да бе, сякаш… — Млъкна. — Всъщност би могъл, знаеш ли.

— И с какво ще му платя?

— Влад, той е любовник на Алийра.

— Да, чувал съм за това. Вярно ли е?

Тя се намръщи.

— Не знам. Може би си струва да се разбере.

Марио, в случай че изобщо не сте чували за него, е за наемните убийци това, което е Сорамийр за магьосниците. Ако изобщо не сте чували за Сорамийр, не се косете. Аз също не бях чувал допреди няколко дни.

Помислих и казах:

— Определено трябва да се има предвид. В момента обаче не съм сигурен кого точно да го помоля да убие.

Кийра кимна. Продължих:

— Тая работа с тяхното предвиждане какво бих направил, и планирането по него, щеше да ме притесни, ако го вярвах. В смисъл, не бих могъл да направя нищо, защото те ще знаят точно какво бих направил.

— Мисля, че малко преувеличаваш.

— Знам. Но е странно. Някой някога да го е опитвал върху теб?

— Не. Но пък аз винаги съм била много педантична с правилата на джерег.

Примижах. Да де, трябваше да го очаквам.

— Първият ми ход — споделих — е просто да намеря някой бизнес на Лявата ръка някъде и да започна да му преча, за да видя какво ще направят. Хващам някой случайно, за да не могат да предвидят. С което поне ще си избия безсилието. Сигурно изглежда глупаво. Освен ако не открия някой полезен аспект.

— Има и по-лоши идеи.

— И по-добри, сигурен съм. Но ако наистина са планирали това на основата на предвиждане на действията ми — нещо, което все още не вярвам, — правенето на нещо непредсказуемо би могло да донесе изгода.

— Да предположим, че съм права… използването на всичко това, за да те убият, е само изящна нота в по-голям концерт.

— Какво имаш предвид?

— Кой свири на инструмента? В смисъл, кого в Лявата ръка особено си ядосал?

— Триеско.

— Високо се целиш, а?

— Какъв смисъл да имаш слаби врагове? Само ти губят времето.

— Логично — каза Кийра. — Според това, което знам за нея, тя е силна, безскрупулна, опитна и никак не е добра. И да, напълно е способна да скрои заговор като йенди.

— Съвпада с това, което знам за нея. Мислиш ли, че е тя?

— Щом си я ядосал, възможно е.

— Почти съм сигурен.

— Тъй. Как е тръгнало? Какво замислят? Или тя, ако е тя.

— Кийра?

— Да?

— Благодаря.

Тя кимна разсеяно, вперила поглед над лявото ми рамо и съсредоточено намръщена.

— Колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че идеята ти да объркаш случайно избран таен бизнес на Лявата ръка не е чак толкова лоша. Ще ги принуди да реагират на нещо ново. Би могло да ги накара да направят грешка.

„Чу ли, Лойош? Кийра го каза. Не можеш да възразиш“.

„Разбира се, че мога“.

„Но няма“.

„Разбира се, че ще“.

Разбира се, че щеше.

— В такъв случай трябва да открия няколко техни дейности, за да мога да избера една, която да объркам. Ще ми е забавно.

— Във форма ли си за това? Или по-скоро, ще бъдеш ли утре?

Изпъшках.

— Може би не. Може би го направиха точно затова. Не мога да пренебрегна възможността да са ме набили просто за да ме набият.

Тя се засмя. Не мислех, че е смешно, но никога не знаеш какво ще разсмее Кийра.

— Бих помогнала, разбира се. Но преченето на други хора не ми е дарба.

— Не е дарба, Кийра. Придобито умение е.

— Значи така и не съм го придобила.

Много неща можех да кажа по въпроса, но нито едно нямаше да се приеме добре.

— Случайно да знаеш някои места на тяхна дейност?

— Две от по-очебийните. Има един дюкян за магически продукти на Локууд, западно от пазара. Виждала съм ги да влизат там и да излизат след няколко часа. И има един тенекеджия на Денсел, който трябва да има и други източници на приход, и знам, че не е джерег — в смисъл нашият джерег. Но дай ми ден-два да видя дали ще мога да открия още, за да имаш хубав списък, от който да избереш.

— Благодаря ти още веднъж.

— Имаме общи приятели — каза тя.

— Да.

— А сега, щом няма да свалиш амулета…

Спря и ме изгледа питащо.

— Няма — казах.

— Тогава мисля, че трябва да дойдеш с мен.

Погледнах я подозрително.

— Къде?

— Две стълбища по-надолу.

— Защо?

— Довери ми се.

При това положение просто нямах избор. Посегнах за ризата си, но тя каза да я оставя, тъй че препасах колана със сабята и Лейди Тилдра, загърнах се с наметалото и се почувствах доста странно — с наметало и без риза.

Слязохме до наземния етаж, излязохме навън по покрита с лозници каменна пътека, заобиколихме сградата, влязохме някъде и заслизахме по друго стълбище. Замириса ми на нещо гнило и остро — почти ужили носа ми — и смътно познато.

— На какво мирише?

— На сяра.

— Уф, това не предвещава нищо добро.

— Довери ми се.

Най-сетне се озовахме в нещо, което приличаше на голяма пещера, макар че някои от стените бяха гладки. Тук-там имаше статуи на невероятни зверове, от чиито усти бълваше пара. В средата имаше голям басейн и паравани около него. Кийра ме отведе до един от тях. В него беше забодено малко зелено флагче, обърнато надолу. Тя го извади и го забоде от дясната страна, обърнато нагоре.

— След теб — подкани ме.

Минах покрай паравана и тя го дръпна зад мен. Спрях пред малък басейн. Миризмата на сяра беше много силна, а водата бълбукаше и вдигаше тежка пара.

— Влизай — каза тя.

— Защо?

— Утре ще те боли по-малко.

— Сериозно?

— Или ще се свариш. Едното или другото. Може би и двете. Влизай.

Понечих да възразя, отказах се, свих рамене и смъкнах наметалото.

— Ще се обърнеш ли с гръб?

— Няма.

Смъкнах ботушите и гащите с толкова достойнство, колкото можах. Болката разсея притеснението.

— А превръзката? — попитах.

— Не я махай. Ще я сменя, като излезеш.

Лойош и Роуца се оплакаха от миризмата и отлетяха възможно по-далече от водата. Не можех да ги укоря.

Първата ми реакция бе, че наистина ще се сваря. Но трябваше или да се натопя, или да стоя гол пред Кийра, а предпочитах да боли, отколкото да изглеждам нелепо.

Много пареше и вонеше ужасно. Адски се надявах да се окаже достатъчно полезно, за да си е струвало.

Кисненето в гореща бълбукаща вода е странна работа: първият допир те изгаря, после откриваш, че можеш да го изтърпиш, а след това, след десетина минути, отново става нетърпимо горещо. Нямам представа защо е така. Знаех само, че искам да изляза. Кийра обясни, че ако изляза, ще ме бутне отново, а не смятах, че съм в състояние да й попреча. Лойош смяташе, че всичко това е много смешно.

Постоях така още пет-шест минути, после Кийра извади отнякъде кърпа и рече:

— Би трябвало да е достатъчно.

Станах и се увих в кърпата.

— Колко магьосници трябват, за да се държи всичката тази вода толкова гореща?

— Николко. Естествена е.

Погледнах я да видя дали не се майтапи, но не можах да разбера, тъй че се отказах.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Попарен.

— Това ясно.

— Но не е зле всъщност.

— Хубаво. Чух някъде, че източняците не можели да понесат толкова горещина — сърцата им се пръсвали. Но не го вярвах.

Зяпнах я. Усмихна се мило. Поклатих глава и реших да не мисля много за това.

— Сега си почини — каза тя, докато се обличах. — Ще се опитам да ти намеря някаква полезна информация и след това ще измислим как да продължим.

Колкото и да беше странно, чувствах, че мога да си почина. Все още ме болеше, но се чувствах отпуснат и малко сънлив. Може би повече от малко. Не помня как се качих по стъпалата, нито дори как си легнах, освен някакъв половинчат спомен как Лойош каза нещо, което не ми се стори много забавно.

Когато се събудих, неизвестен брой часове по-късно, навън беше тъмно. Проверка по Имперския глобус ми каза, че има още няколко часа до разсъмване, а проверка по тялото ми каза, че ме боли много. Логиката и опитът ме убедиха, че все пак ме боли по-малко, но утехата бе съвсем скромна. Горещата вана май бе помогнала.

Станах и внимателно — много внимателно — почнах упражненията за загряване, които ми показваше дядо ми, докато учех фехтовка. Казваше, че отпускат стегнати мускули и че в тях не участва никаква магия. Не можех да направя всичко — реброто ми възразяваше шумно на много от позите още преди да съм ги заел. Но това, което направих, като че ли помогна. Правех ги бавно, прекарах повече от час във внимателно протягане и давах повод за коментари на Лойош за новата ми кариера като танцьор. Обсъдих неговата нова кариера като стенна украса, но май не се уплаши особено.

Точно преди да изляза в двора Лойош забеляза някой, който можеше да е джерег, така че изчаках, докато с Роуца огледат района. Накрая намериха обиколен маршрут до Двореца. Искам да кажа, не знам дали беше джерег и ако беше, не знам дали щеше да направи нещо повече, освен да следи ходовете ми. Но не бях склонен да поемам рискове.

Минах през Двореца, все едно че съм го правил цял живот, и стигнах в Дома на йорич. Нямаше никакви загадъчни бележки на вратата на Перисил, а Лойош каза, че бил вътре, освен ако не бил някой друг, който да диша точно като него. Познайникът ми веднъж ми изнесе урок как да идентифицирам хора по звука на дишането им. Изслушах го от учтивост.

Почуках. След малко почуках отново. Вратата се отвори колкото Перисил да може да ме погледне. После се отвори още малко. Влязох и седнахме.

— Бил си зает — рече той.

Или наблюдателните му способности не стигаха до неща като бавните ми движения, колко предпазливо седнах и синините по лицето ми, или просто не искаше да говори за тях. Казах:

— Какво имаш предвид?

— Преди час ме уведомиха, че процесът срещу Алийра временно е отложен, докато Империята не проведе „допълнителни разследвания“.

— Хм. Това добре ли е?

— Не знам. — Странните му очи леко се присвиха. — Ти какво направи?

— Говорих с Главнокомандващия. С императрицата имали план как да избегнат екзекутирането на Алийра, а аз обясних защо няма да се получи.

Той помисли.

— Аха! Е, това поне ни казва, че нейно величество не иска да екзекутира Алийра.

— Вече го знаехме.

— Да, всъщност да.

— Има ли реално разследване, или е просто нещо, което казват, за да могат да забавят нещата?

— И двете. Има реално разследване, но не е за използването на предимперска магия от Алийра. Всъщност разследват събитията в Тирма.

Отпуснах се назад, от което ме заболя повече, отколкото предполагах, че е възможно, и се помъчих да преценя какво точно може да означава това. Не можах.

— Това може да се погледне от много страни — казах неутрално.

— Да. Означава всичко за делото ни, ако можем да открием връзката. Нищо, ако не можем. А междувременно не можем да направим нищо, докато не разберем дали Империята наистина ще продължи по обвинението.

— Не бих казал.

Веждите му се вдигнаха.

— Обясни.

— Просто имах предвид, че може да няма неща, които да правим законно, но от моя край на нишката…

— Нещата, за които няма да ми кажеш.

— Точно. От моя край има няколко неща, по които да продължа.

Той заби поглед в бюрото, после вдигна очи.

— Не обичам да съм на тъмно за неща, свързани с мое дело.

— Не те укорявам.

Изсумтя, после каза:

— Добре. Направи каквото трябва.

Кимнах и се въздържах да му кажа, че винаги правя точно това.

— Нещо друго?

— Не засега. Дръж ме в течение за всичко, за което можеш да ме държиш в течение.

— Ти също.

Перисил изсумтя, а аз много предпазливо се доверих на краката си и излязох. Той така и не коментира движенията ми.

Мъчех се да вървя, все едно че не съм пострадал. Помагаше да не се чувствам толкова мишена, въпреки че май няма много логика в това — всеки убиец, който си струва торбата с пари, бездруго щеше да приеме, че съм във върхова форма, преди да направи ход.

Спрях точно зад вратата на крилото, което щеше да ме отведе към Двореца. Не забелязах някой да ме наблюдава. Това не доказва, че нямаше такъв, но съм доста добър в забелязването на такива неща, когато гледам. Номерът е да не забравяш да гледаш.

„Сега накъде, шефе?“

„Трябва пак да видя Коути. Веднага“.

Пауза. След което: „Извинявай, шефе“.

„Мда. Някакви идеи как да стигна там, без да привлека тълпа? Мразя да повтарям номер. Освен това не мисля, че джерег ще се хванат два пъти на едно и също“.

„Знаеш, че ме няма много с идеите, шефе“.

„Трябва да видя Коути и не искам да насоча някого натам. Всичко, което можеш да се сетиш…“

„Вървиш малко, докато се увериш, че си забелязан, откриваш кой те следи и го убиваш?“

„Ще обмисля този вариант“.

Като оставим настрана предложението на Лойош, не ми дойдоха наум някакви велики идеи, тъй че продължих с традиционното опитване да се отървеш от някого в тълпа, като редуваш това с пусти улици и много завои, за да можеш да видиш дали всъщност някой те следва. Това може да е много ефективно с един преследвач. С двама или повече, които държат връзка, не е толкова благонадеждно. Но държах Двореца от дясната си страна, което имаше допълнителното предимство, че бях до голяма степен недосегаем за всеки, който се опита да ме свали, особено с моргантско оръжие.

Изкарах два часа в това упражнение, като спрях само да си взема хляб и наденичка от един уличен продавач. Когато бях почти сигурен, че не ме наблюдават, се шмугнах през крилото на джегала, защото там има хубав жив плет, и стигнах до каретите. Лойош и Роуца останаха навън, кръжаха и си отваряха очите. Смених каретата близо до Център Брийсан и дадох адреса на Коути.