Йорич

15.

Събудих се и се почувствах още по-добре. Ако тази тенденция продължеше, щях да съм във форма за бой само след около месец.

„Шефе!“

Точно в този момент осъзнах какво ме е събудило.

„Какво има?“

„Ъъ, шантаво е. Чувам някакви неща“.

„Мда, това се очакваше“.

„Но все пак е шантаво“.

„Ще е само за ден-два. Нещо интересно?“

„Зависи колко се интересуваш от хъркане“.

„Най-вече от собственото си, но вече е малко късно за това“.

Станах с голямо пъшкане и се заех със сутрешните задачи. Планът за деня беше всъщност да не правя нищо, освен да остана в колкото може по-голяма безопасност: нищо нямаше за правене, докато не и ако получех някаква информация от Лойош, или докато някой не направеше ход срещу мен.

Поръчах да ми донесат закуска. Имаше клава — добра клава — и рохко сварени кокоши яйца със сол, и хляб с предостатъчно масло. Взимаха много скъпо, но донякъде се компенсираше.

Лойош докладва разговори, които бяха забележителни единствено със своята баналност — най-добрите пазари, коя забременяла, чий роднина се разболял. Понякога идентифицираше гласовете като мъжки, понякога като женски, а понякога — смесено. В един момент две жени, които говореха с акцент, за който Лойош си спомни, че е от някое източно кралство, завързаха разговор, който ме накара да се изчервя, докато Лойош го повтаряше. А не се изчервявам лесно.

Привечер започнах да се чудя дали всичко не е нагласена работа — дали някой не знае, че подслушвам, и не инсценира разговорите специално за мен. Но пък си напомних, че повечето от тези хора работят по осемнайсет часа на ден, много от тях в кланиците, тъй че едва ли можех да очаквам да чуя нещо съществено до вечерта.

И наистина, вечерта започнах да чувам неща, които бяха по-интересни. Лойош докладва за мъжки глас, който каза: „Ще започнат да идват до половин час. Трябва да подредим столовете“.

Поръчах отново храна, за да се подготвя. Този път беше цяла кокошка, приготвена в сладък винен сос. Не си падам много по сладките сосове, но не беше зле.

„Тропане, шефе. Врати. Влизат хора. Гласове“.

„Какво казват гласовете, Лойош?“

„Представа нямам. Всички говорят едновременно. Просто се здрависват“.

„Източняци има ли?“

„Един или двама, не съм сигурен. Трудно е да се каже“.

„Добре“.

След около половин час каза:

„Утихват вече. Някой говори. Драгар, или поне не мога да хвана източняшки акцент“.

„Какво казва?“

„Че тя — дъра-дъра… Империята — дъра-дъра — Тирма — дъра-дъра… организираме — дъра-дъра…“

„Лойош…“

„Шефе, когато наистина каже нещо, ще те уведомя, нали? Това с гласовете в главата ми наистина е шантаво“.

„Би трябвало да си свикнал. Аз съм“.

„Не е същото“.

„Щом казваш“.

След още половин час каза:

„Ще имат някаква среща утре“.

„И какво?“

„С имперски представител“.

„Ако се окаже Десаниек, изведнъж ще стане прекалено лесно“.

„Нямам представа кой ще е“.

„Не би било зле да го разбера“.

„Все още говорят, шефе. Нещо за среща преди срещата с представителя, за да, не знам, това не можах да го чуя. Нещо за единство“.

„Къде е срещата?“

„Коя?“

„И двете“.

„Тази с представителя ще е в залата на Говорителя в петия час следобед. По-ранната ще е по обед, в къщата“.

„Среща преди срещата. Добре. Схванах. Май имам някаква идея, но първо трябва да се уверя, че Десаниек ще иде на тази среща“.

„А ако не иде?“

„Тогава ще…“

Не се наложи да отговарям на въпроса му, защото ме прекъсна чукане на вратата.

„Кой е?“

„Не я познавам, шефе. Сама е обаче“.

Размърдах се. Бях забравил за проклетото ребро и се надигнах направо, вместо първо да се извърна на хълбок. Реших твърдо да не го правя повече. Надявах се да не се наложи да се браня, защото просто не бях във форма за това. Все пак извадих един нож и отворих предпазливо.

Олеле!

Не я познавах, но веднага разбрах каква е. Строго лице, гладко прибрана коса и носеше черно и сиво, и пръстени на всеки пръст, включително на палците.

Отстъпих назад.

— Е. Това е неочаквано — казах. — Заповядай, влез.

— Владимир Талтош?

— Да приемем, че съм аз — отвърнах. — А ти си?

— Пратеник. — Не влезе. Коридорът зад нея беше пуст.

— Май се досещам от кого.

— Имате сделка с нас — каза тя. — Работим по проект, за който знаете нещо. Ако попречите на проекта, сделката се отменя.

После се обърна и си тръгна.

Затръшнах вратата и прибрах ножа.

„Е — казах след малко. — Май бях предупреден“.

„Май да. Какво ще направиш?“

„Точно каквото смятах да направя“.

„Сега?“

„Защо не?“

Лойош и Роуца изхвърчаха навън и заявиха, че според тях е чисто. Излязох и тръгнах към Двореца. Все още крачех уж че нищо не ме боли и все още знаех, че е абсолютно все едно. Докато крачех, Лойош каза:

„Може ли вече да спра да слушам?“

„Не още“.

„Все едно и също е, шефе“.

„Съжалявам. Потърпи още малко“.

Кой щеше да знае? Ами императрицата, разбира се, и щях отново да се опитам да се видя с нея, ако се наложеше, но човек не се натрапва на императрицата, за да получи отговор на елементарен всъщност въпрос, ако има друг избор, тъй че се понесох към крилото на дракона да видя дали случайно временно изпълняващата длъжността Главнокомандващ и Наследница на Дракон за трона има малко свободно време. Започваш с малкото, винаги го твърдя това.

Изкачих стъпалата до стаичката, с която си бяхме станали почти интимни познати… мда, Влад Талтош, бивш наемен убиец, бивш криминален бос, търсен от двете страни на закона (това последното не е вярно, но звучи добре, нали?). Влязох в самата светая светих на имперското правораздаване. Почуках.

— Кой в името на фекалното вещество на Седемте гущера тропа и какво толкова искаш, че да не може да изчака половин час? — последва бодрият отговор отвътре.

— Влад съм — казах.

— Влизай. — Влязох. — Е, денят ми вече е тотално съсипан — въздъхна тя.

— Кой ще се срещне с онази група източняци и текла? — попитах. Както съм твърдял винаги, много ме бива в заобикалките.

Тя присви очи и устните й се стегнаха.

— Коути ли ти каза?

— Не. Имам си мои източници. Та значи кой?

— Защо да ти казвам?

Имаше много причини, но минах на най-простата.

— Ако е Десаниек, ще я убият.

Това направи известно впечатление, но не можах да преценя точно какво.

— Няма да е тя — отвърна ми накрая. Не съм сигурен дали се почувствах облекчен, или разочарован. Много изведнъж ми дойде. Ноуратар продължи: — Ще иде Калто.

— Кой е той?

— Йорич. Главният разследващ на Десаниек.

— Разбирам. Обаче…

— Обаче?

— Какво ще стане, ако го убият на тази среща?

Тя примига.

— На срещата? Източняк или текла?

— Да.

— Хм… Не би било добре. — Позамисли се и попита. — Защо мислиш, че ще се стигне до убийство?

— Знаеш за натиска на джерег, Лявата ръка и орка над Зерайка.

— Нейно величество — поправи ме тя разсеяно.

— Едно честно разследване ще им отнеме лостовете за натиск. Опит от страна на бунтовници текла да спрат разследването най-малкото ще го забави или дори отложи и натискът ще се върне.

Тя се намръщи.

— Не знам. Джерег не действат така.

— Лявата ръка действа така. — Тя понечи да каже нещо, но я прекъснах. — Не знам много за Лявата ръка, но знам как действат и е точно така. Да не говорим за орка.

Тя кимна замислено.

— Да, тук съм съгласна. Какво според теб да направя?

— Очевидното е да арестуваш бунтовниците.

— Знаеш не по-зле от мен защо не мога.

— Защото императрицата няма да го одобри.

— И с основание. Такова нещо само ги разбунва и кара и други да мислят, че са прави, Селяците по принцип са кротки и доволни, Влад, обаче малцината недоволници сред тях ги карат да се чувстват по-умни, отколкото са. Проблемът е, че ако подгониш недоволниците, на тяхно място никнат хиляди. Не ни трябва това.

Не бях съвсем убеден за тая работа с кротките и доволни селяци, но с останалото трябваше да се съглася.

— А ако отмениш срещата?

— Същият проблем, само че не толкова лошо.

— Мда. Добре, а ако развалиш сделката с орка и Лявата ръка? Няма да тръгнат сами да си създават неприятности. Те са практични, знаеш го.

— И как предлагаш да стане това?

— Не знам. Молиш ги най-учтиво?

— Не можеш ли да си сериозен поне за мъничко?

— Не и без голямо усилие.

— Влад…

— Виж, знам как да го направя. Може би. Трябва да направя няколко допускания, и след като вече научих, че обектът не е Десаниек, а… как се казваше?

— Калто.

— Да. Та след като научих това, не съм много сигурен в допусканията си, но все едно, ще го направя.

— Какво ще направиш?

— Идентифицирам убиеца и го убивам.

Тя забарабани с пръсти по бюрото.

— Добре. Мога ли да помогна?

— Да — отвърнах. — Бях заплашен от Лявата ръка. Или по-скоро Коути.

Очите й се присвиха.

— И въпреки това продължаваш?

— Познаваш я. Ти нямаше ли да продължиш?

Тя кимна замислено.

— Ще я държа под око.

— Ще й трябва магическа защита най-вече.

— Не съм идиотка, Влад.

— Извинявай. Просто…

— Знам. Нещо друго?

Поклатих глава, станах и се сбогувах.

„Шефе, никога, ама никога няма да ви разбера това безкрилите хора“.

Трябваше само да открия убиеца. Нищо повече. Не би трябвало да е проблем. Просто гледай за шарещи очи. Хе.

Ако ще тръгвате срещу някого, винаги е най-добре да приемете, че не е толкова добър като вас и е малко по-добър от вас. Трябва да допуснете, че сте по-добър, защото иначе започвате да се разубеждавате, да се разколебавате и да правите разни неща, които изобщо не помагат. И че той е по-добър, защото ако подцените някое негово умение, нещата може много да се сговнят. Номерът е да правиш и двете едновременно.

Да го кажем така: бих ли могъл да се маскирам достатъчно добре, за да не мога да разбера, че съм убиец?

Лесно.

В такъв случай как бих се оставил да бъда разкрит в пълна с хора стая? Колко пълна? Нямах представа. Не беше чак толкова голяма къща. Не можеше да побере повече от двайсет-трийсет души.

Хапнах, мислих и не стигнах до нищо по-добро от това изведнъж да извадя нож и да видя дали някой реагира, все едно че знае какво правя. Не ми хареса много. След това ми хрумна, че би могло да е магическа атака, и това ми хареса още по-малко.

Както и да е. Убиецът или щеше да е там, или нямаше да е там. Или щеше да е магьосник, или нямаше да е магьосник. Когато играеш „шереба“ и осъзнаеш, че единствената възможност да спечелиш, е ако противоположното вале все още е в тестето, играеш, все едно че е в тестето. Следователно убиецът щеше да е там и нямаше да е магьосник.

„Радвам се, че това се реши“.

„Млък“.

Помислих още, не стигнах до нищо друго и най-накрая заспах.

Когато се събудих, болеше по-малко, но все още не държах дори на бавни движения. Идеята за бързи движения пък беше направо отвратителна.

„Шефе, ако засечеш убиеца, какво ще направиш?“

„Ще кажа: Иш миш, ти жумиш“.

„Тая игра не съм я играл“.

„Просто ме притеснява възможността изобщо да не си е играл като дете. Не мислиш за убийците като за хора, които някога са били деца, нали?“

„Да, точно това ми беше на ума“.

Станах, бавно и болезнено.

„Ами ако ме набиха точно затова? В смисъл, ако целият смисъл е бил да не мога да се справя с убиеца, в случай че ми се наложи?“

„Да бе, шефе. Ами ако?“

Нямах отговор, тъй че бавно се облякох, приготвих се и под бдителната охрана на Лойош и Роуца слязох по стъпалата и излязох навън. Взех си топъл хляб и ронливо козе сирене от един уличен продавач. Обичам топъл хляб повече от много други неща, които бихте си помислили, че са по-нагоре в списъка ми, ако не знаете.

След като хапнах, поех към пазара „Западен дворец“, където можеш да напазаруваш най-добрите продукти за готвене, стига да се насилиш да станеш толкова рано. Днес обаче не бях там за продукти. В югозападния ъгъл на пазара, зад една сергия, на която продават най-добрите трюфели в Бял полумесец, има един схлупен на вид склад, в който продават усукани медни тръби, пирони, чукове, пружини и разни сечива за работа с горното. Върти го една цалмот, Лиска, която изглежда стара колкото Сетра и щъка свирепо насам-натам, гърбът й вечно е наведен и очите й надничат изпод толкова сплъстена коса, че сякаш си е загубила благородническата точка на челото. Държи парите си в една кутия под трикрако столче, до което прибягва в редките случаи, когато седне да се пазари с клиент, докато клиентът стои от другата страна на дървена талпа, поставена върху две бурета. Талпата е от светло дърво и резбована с фигури на цалмот в различни странни пози.

— Какво искаш? — посрещна ме тя, щом влязох.

— Нож — казах й.

Тя се разшава на столчето. Познаваше ме, но ако го признаеше, това щеше да ми даде предимство в пазарлъка. Поне така мисля.

— Какъв нож? — сопна се тя.

— Нищо особено. Просто нещо да си дялкам с него.

Изгледа ме толкова подозрително, че нямаше начин да не ме е познала. Бях самата невинност и т.н. Показа ми богат избор и накрая се спрях на малка сгъваема ножка. Пробвах острието, защото щеше да е странно да не го направя, уверих се, че се отваря и затваря лесно, дадох й един империал, като й казах да задържи рестото, и си излязох.

„Добре, шефе. Нямам търпение да видя какво ще правиш с това ножченце“.

„Доста е малко, прав си. Най-вероятно просто ще го загубя“.

Все още имах няколко часа до предполагаемото начало на срещата. Недалече от пазар „Западен дворец“ има едно ханче, наречено „Мастилницата“ по причина, която ми обясниха веднъж, но не мога да си я спомня. Мисля, че беше нещо историческо. Там живееше един артист, с когото от време на време бях правил бизнес. Тъй като беше рано сутринта, очаквах да го събудя и дори да го заваря трезвен. Прав бях и в двете отношения, а той се държа много гостоприемно, след като му звъннах няколко монети. Малко по-късно си тръгнах с торба, заредена с руса перука, спретнато подстригана брада в същия тон, малко лепило и бурканче с пудра да си изсветля тена на лицето.

След като приключих и с това, все още ми оставаше трудната част: ако се получеше, тогава какво? Как щях да манипулирам събитията, за да получа каквото искам, просто в случай че възникне възможност?

„Шефе, къде отиваш?“

„В Дома на йорич, къде другаде“.

„Мислиш ли, че ще знае какво да направи?“

„Мисля, че ако ще влизаме в тази игра, би трябвало да разберем какво може да стане с Алийра. Помниш ли я Алийра? Онази, заради която се набутахме в тая история?“

„Благодарност ли очакваш?“

„Не. Просто знам, че ако бях аз…“

„Е, да“.

Стигнахме безопасно, минах по познатото вече трасе до кабинета на Перисил и почуках. Той открехна вратата, после я отвори. Влязох.

— Защо го правиш това? — попитах.

— Кое? — попита ме той на свой ред. Изглеждаше искрено любопитен.

Седнах срещу него и казах:

— Движа нещо, което би могло да постигне, мм, нещо. Трябва да го обсъдя с теб.

— Добре, но се боя, че ще трябва да ми дадеш поне още една-две подробности, ако искаш да си говорим като интелигентни хора.

Отне ми малко време да осъзная, че се шегува. Не знам дали това говори нещо за него, или за мен. Казах:

— Добре. Само този път. Ето я ситуацията, както аз я виждам, прекъсни ме, ако греша за нещо: дже… тоест определени групи се опитват да оказват натиск върху императрицата. Лостът, с който разполагат, е скандалът около Тирма, който ще подразни много хора, които са важни, макар че колко точно ги интересува не мога да кажа.

Гледаше ме внимателно, но не ме прекъсна.

Продължих:

— Императрицата, след като двамата с теб започнахме да създаваме неприятности и да си врем носовете навсякъде, премисли и реши да има официално разследване на събитията. Ще има опит да се спре разследването и да се хвърли вината на някаква идиотска група текла, с убийството на Калто.

— Десаниек.

— Не нея, макар че и аз така мислех отначало. Помощника й, Калто.

— Хм. Това също би подействало.

— Дори по-добре, защото ще стане на публична среща, където той трябва да отговори на въпроси какво се е случило и защо.

— Разбирам.

— Добре. Въпрос: ако успея да предотвратя атентата, това дава ли ни някакъв лост да постигнем освобождаването на Алийра?

Помълча малко, после попита:

— Как да го предотвратиш?

— Като убия убиеца, преди той да убие Калто.

Този път помълча по-дълго.

— Зависи от много неща. Как смяташ да… И къде… — Гласът му заглъхна. Изглеждаше притеснен. Не бях го виждал досега да изглежда притеснен. Мисля, че ми хареса.

— Както се оформят нещата, ще го премахна още преди да е стигнал до срещата.

— В такъв случай, извинявай, как ще се разбере това?

— Никой няма да разбере.

— Тогава не виждам какъв ще е ефектът по нашето дело.

— Мм. Мда, факт. Добре, а ако го направя по-драматично?

— В смисъл, спасяване в последния момент и прочие?

Кимнах и казах:

— Нямам представа дали ще мога, нито как, но вероятно бих могъл да спретна нещо такова.

Той се почеса замислено по брадичката и каза:

— Не.

— Не?

— Законово няма да има никаква тежест. Позволи ми да обясня. Има три пътя, по които може да тръгне случаят: Алийра може да бъде съдена, за каквото е арестувана или…

— Чакай. За каквото наистина е арестувана или за каквото са официалните обвинения?

Той примига, помълча малко и каза:

— Ще започна отново. Има три пътя, по които може да тръгне случаят. Първи: може да бъде съдена за практикуване на Древна магия, може…

— Това са глупости.

Той сви рамене.

— И така да е. Втори вариант: може да я разследват за ролята й, ако има такава, в клането. И трети: всички обвинения може да паднат и тя да бъде освободена.

— Е, това би било най-добре. Как можем да го постигнем?

— Нямам представа. Просто изброявам възможностите. Значи, аз мога да я представлявам по делото за Древна магия. Ако тръгне разследването по инцидента, би трябвало да намери друг адвокат, защото това попада под Военния кодекс или Имперската отговорност, или някакво съчетание, и така или иначе не знам нищо за това.

— Добре, но освобождаването й…

— Това не го правим ние. Просто е нещо, което би могло да стане, ако императрицата си науми да го направи или ако съдията реши, че няма доказателства. Значи ние ще се явяваме пред съдия Морив. Имал съм дела при нея и се разбираме добре.

— Това е важно, доколкото разбирам, нали?

— Да, важно е. Тя е разбран човек, е, като за съдия, но не търпи никакви отклонения от буквата на закона. Може би затова са я избрали.

— Но е длъжна да се подчини на имперските заповеди, нали? В смисъл, ако императрицата й каже да прекрати делото, трябва да го прекрати.

Той се поколеба.

— Не е толкова просто.

Потиснах стона си.

— Заповед от имперския адвокат обаче би го постигнала със сигурност.

— Кой е пък той?

— Този, който представлява Империята по делото. Моят опонент, ако предпочиташ.

— Аха. Това възможно ли е да стане?

— Ако сметне, че не може да спечели.

— Как го убеждаваме, че не може?

— В съда.

— Това не помага.

— Над това работих досега.

— Как изглежда дотук?

— Никак не е добре, но има няколко пункта, които биха могли да ни помогнат.

— А ако императрицата заповяда на имперския адвокат? Да прекрати обвинението?

— Същото, както ако заповяда на съдията. Формално не им е разрешено. Но, мм, би имало силно влияние. Не мога да предскажа какво би се случило.

— Значи връщаме се на убеждаването на нейно величество да го прекрати и се надяваме на най-доброто.

Той ме изгледа накриво.

— Или аз бих могъл да спечеля делото.

— Да. Извинявай. — Помислих малко. — Императрицата е под голям натиск от различни посоки. Какво става, ако види изход?

— Важен въпрос. Ще го приеме, разбира се, освен ако не попречат някои съществени фактори, за които не си ми споменал.

— Как става това?

— Най-добрият начин е да внесем молба до съдията и имперския адвокат, с копие до нейно величество. Номерът е да намерим основания за молбата. Всъщност не разполагаме с такива, което поставя и тримата в сложна ситуация.

— Имам сведение, че идеята да се арестува Алийра е дошла от представителя на джерег. Това помага ли?

— Този, от когото е сведението, ще го заяви ли под Глобуса?

— Мм, не.

— Тогава не помага. — Помълча малко. — Освен ако…

— Да?

— Казващ, че идеята е дошла от представителя на джерег. До кого?

— Ъъ, до Империята.

— Не, не. Пред кого представителят е…

— А. Пред нейно величество.

— А-а. Това е друго. В такъв случай Глобусът ще го помни, което означава, че е станало законосъобразно.

— И?

— И внасяме срещу джерег обвинение в заговор.

— Страшно ще ме заобичат за това.

Той сви рамене.

— Бездруго вече имат достатъчно топли чувства към теб, нали?

— Правилно. Как действаме?

— Внасяме искане Глобусът да бъде разпитан за източника на идеята за арестуването на Алийра — няма значение как сме научили за това, стига да сме изрични в искането. После трябва да убедим властите във вероятността да съществува наемен убиец джерег, който действа срещу разследването.

— Мога да направя това — заявих.

„Ако извадиш късмет“.

„Тихо“.

Попитах:

— Оттам нататък какво става?

— Удовлетворяват искането, виждат доказателството за убиец джерег, намират разумни основания да се прецени, че преследването е заради частен заговор, а не заради каузата на правосъдието, и след като установят това, свалят обвиненията.

— А частта с имперското разследване? В смисъл, реалните обвинения?

— Нямам никаква власт над това. Ако има такива, както казах, ще съм неподходящият адвокат за случая.

— Ясно. Значи моята роля е проста — спирам убиеца по такъв начин, че да се разбере, че е бил убиец.

— Кога ще се случи това?

Проверих времето по Глобуса.

— След четири до шест часа.

— Е, в такъв случай ще ме извиниш — трябва да внеса тези искания.

Кимнах мълчаливо и го оставих.

„Шефе, как ще идентифицираш убиеца, още повече да докажеш, че е убиец?“

„Не това ме притеснява, Лойош. Притеснява ме как да спра имперското разследване“.

„Защо да го спираш? Наистина ли ще обвинят Алийра за избиването на няколко си текла?“

„Ако имаме късмет, ще го разберем“.