Йорич

9.

За жалост изненадата и разчетът на времето от тяхна страна бяха съвършени. Дори Лойош не успя да ме предупреди. За щастие не искаха да ме убият. Тези факти бяха свързани: джерег не можеха да ми видят сметката в Имперския дворец и със сигурност не и в крилото на дракон.

Бяха четирима. Точно като едно време. Носеха тъпите златни пелерини на гвардията Феникс и бяха високи и яки, каквито обикновено са Господарите на дракона. Двама се появиха зад гърба ми, двама излязоха от една врата, покрай която тъкмо щях да мина, и застанаха пред мен. Помислих си за Лейди Тилдра — как можеше да не помисля? — но не я извадих, разбира се. Използването на моргантски оръжия срещу Господари на дракона те прави много непопулярен, а дори изваждането й в Имперския дворец щеше да привлече вниманието на няколкостотин обучени бойци, за всеки от които това щеше да изглежда проява на ужасно лош вкус.

Освен това щеше да е грешно да унищожа душите на хора, които искаха само да ми теглят един хубав бой, а знаете, че винаги се ръководя от усилието да постъпвам правилно.

Хе.

Вижте, имате ли нещо против да прескоча подробностите? Да, помня ги. Но ако ги изкажа на глас, винаги ще останат живи за мен, защото точно така действа паметта. Пък и няма кой знае какво за разказване.

Значи така. Двама от тях пред мен, а Лойош ми каза за другите двама зад мен, и знаех какво ще последва, защото вече го бях изтърпявал.

„Дръж Роуца настрана от това“.

Отговорът на Лойош е трудно преводим, но във всеки случай разкара Роуца. Двамата с него бяхме минали през това няколко пъти, още когато ръководех района си, и той знаеше, че не искам нито съчувствени думи, нито нищо. Беше въпрос само да се изчака, докато всичко приключи.

Винаги става бързо, ако не знаете. В случаите, когато се бях опитвал да го избегна, се Оказвах извън ситуацията още преди да съм разбрал, че съм вътре. Та и този път, още преди да съм разбрал наистина какво става, ме бяха набутали в стаята и си вършеха работата. Имах време да реша какво да не правя, както казах, но само толкова.

Не извадиха никакви оръжия — боравеха само с юмруците и ботушите си. И можеха да го направят много по-лошо, ако искаха: спукаха ми едно ребро, но освен него нищо друго. Също така не казаха нищо — предположих, че приемат за даденост, че знам за какво е боят.

Е, нанесох някои щети все пак. Много щети, в случай че помните колко по-силни от източняците са драгарите. Помня, че сериозно се притесних, че нямам достъп до никаква магия, източна или драгарска, която да ми помогне да се възстановя бързо, докато за техните отоци щяха да се погрижат до час и отново щяха да се чувстват отлично. Не е честно, сериозно ви казвам.

Когато приключиха, им доставих удоволствието да ме гледат как лежа свит на кълбо на пода, докато излизаха. Сигурно можех да се надигна, но ако го приемеха като сигнал да започнат отново, не бях сигурен дали нещата нямаше да станат смъртоносни.

„Точно като едно време, а, Лайош?“

„Добре ли си, шефе?“

„Във всеки съществен смисъл, да“.

Станах, което отне много време и не беше никак забавно. Трябваше да използвам стената за опора и да се изтласквам нагоре по нея, а после, след като успях, са подпрях на нея. Хубава стена. Добра стена. Тази стена бе новият ми най-добър приятел.

Дишането болеше. Също така и някои други неща, макар и не толкова, колкото щяха да заболят по-късно. И треперех, разбира се. Винаги треперя, след като съм преживял нещо възбуждащо, все едно какво изпитвам към него.

„Някаква идея за какво изяде боя?“

„Една. Ако съм прав, значи може би си е струвало, просто за да го разбера“.

„Някой ден, шефе, хайде да си поговорим как да се научиш да правиш неща, които не включват да те бият и да те ритат“.

„Добър план“.

Радвах се, че съм в стаята — която можеше да е някоя неизползвана гардеробна или нещо такова — вместо навън в коридора, защото не исках да мине някой и да ми задава въпроси. Или още по-лошо, да прояви съчувствие. Лойош грижливо отбягваше съчувствието. Познава ме.

Исках да ида някъде да ми превържат пукнатото ребро. Някога да сте имали пукнато ребро? Избягвайте го, ако можете. Ходенето боли. Дишането боли. Не кашляйте. И в името на всяко ваше любимо божество, дори не помисляйте да кихате. А ако ме разсмивате, ще ви убия. По-късно.

След като оправих малко болезнения си дъх, се оттласнах от приятеля ми стената и съжалих.

„Сега накъде, шефе?“

„Не съм сигурен. Не мога да реша дали трябва да изчакам ден-два, докато отоците станат хубави и морави“.

„Да изчакаш…?“

„Мне, много е да хабим цял ден по козметика. Насам“.

Бавно излязох в коридора, след това спокойно завих на ъгъла и оттам тръгнах полекичка. Изобщо не болеше толкова, колкото щеше да боли утре. Докато вървях, сърцето ми се поуспокои. Езикът ми току опипваше един поразклатен зъб, но не мислех, че ще го загубя. Най-лесно се изплъзваш от ударите в лицето, ако нямаш нищо против вратът ти малко да се отплесва.

Малкото хора, покрай които минах — Господари на дракона — ми хвърляха погледи и грижливо извръщаха очи настрани, уж безразлични. След много, много дълго време се добрах до дългото тясно стълбище, което търсех. Беше много, много дълго наистина, особено сега. Тръгнах нагоре, като използвах времето да съставя план. Знаех какво точно искам да направя — исках просто да огладя нюансите. Планирането ме разсея. Не беше прекалено лош планът.

Този път почуках. Чух едно отривисто „Влез!“ и влязох, изведнъж осъзнал, че можеше да я няма и че можеше да съм изкачвал всички тези стъпала за нищо. Щеше да е хитро, ако бях премислил всичко това предварително, нали?

Тя вдигна очи, щом влязох, и каза:

— Какво… — После замълча и ме огледа внимателно.

— Мислех си дали да не изчакам един ден, за да можеш да видиш резултатите в целия им блясък.

— Това око ще се подуе и ще се затвори — каза тя.

— Предполагам.

— Не може да са били джерег. Щеше да си мъртъв.

— Не бяха джерег.

— Знаеш ли кой?

— Да.

Тя се намръщи.

— Игрички ли ще си играем?

— Не знам. Дойдох, за да разбера точно това.

— Ако имаш въпрос, Влад, просто го задай.

— Ти ли ги прати?

Изглеждаше стъписана. Мисля, че беше стъписана, каквато и трябваше да е, все едно дали бе виновна, или не. Мина през разни лицеви тикове и каза:

— Що за игра ми играеш?

„Тази, където губя, ако знаеш правилата“.

— Никаква игра. Просто искам да знам твои хора ли бяха.

— Дракони ли бяха?

— О, да. Гвардията Феникс.

— И мислиш, че аз съм ги пратила?

— Мина ми през ума. Рекох да те попитам дали си ти. И ако да, защо не, не знам, не ми прати бележка вместо тях.

— Не съм ги пратила аз.

— Добре.

— И мисля, че го знаеш — добави тя.

— Аз…

— Което ме кара да се замисля какво се опитваш да постигнеш, като ме обвиняваш.

— Не те обвинявам.

— Добре. Като ме попита.

Гледаше ме внимателно. Подозрително.

Свих рамене, което се оказа грешка.

— Какво можех да си помисля? Започвам да задавам досадни въпроси за теб и в следващия момент…

— Какви въпроси си задавал за мен?

— За внезапното ти издигане в Главнокомандващ, разбира се. Защо се случи, какво има зад това. Ти не пожела да ми кажеш, тъй че…

— Нищо няма за казване.

Дадох й кратко описание на почвените обогатители. Май не остана впечатлена от познанията ми в земеделието.

— Вярвай каквото си искаш — каза.

Беше добре, че имам разрешение, но се въздържах да й го кажа.

— Както и да е — казах й. — Ако целта на това беше ти или някой друг да ме накара да престана да ровя в това, няма да се получи.

— Не ме интересува…

— Да не говорим, че ако нямаше нищо за ровене, защо някой ще ме пребива заради това?

— Сигурен ли си, че е заради това?

— Изглежда добро предположение.

— Но всъщност не знаеш.

Изсумтях презрително.

Тя понечи да каже нещо, спря, пое си дъх и бавно издиша.

— Добре. Ще предположим, че си прав.

— Благодаря.

Пренебрегна сарказма ми и заяви:

— Нямам никакво участие в това.

— Добре. — Все още изглеждаше мнителна, сякаш не вярваше, че искрено съм допуснал, че може да е замесена. Тя е дракон. Това не означава автоматично, че е идиот. Освен това е прекарала доста години в джерег. — Значи действаха без твое знание. Защо? Какво е това, което всеки Господар на дракона знае, и не искат един жалък източняк да научи?

— Откъде да знам?

Погледнах я. Аз също не съм идиот.

Тя въздъхна.

— Има неща, които не ми е позволено да ти кажа.

— За тази част се досетих. Това, над което работя, е, че, бас слагам, има неща, които би могла да ми кажеш, ако искаше. Неща, които биха могли да помогнат на Алийра. Неща, които биха могли да обяснят защо преди малко ми се разклати един зъб. Неща, които…

— Млъкни.

Млъкнах и изчаках.

Гледаше покрай мен. Оставих й време да помисли.

— Не е лесно — рече тя. — Лоялността ми е раздвоена. Не мисля, че съществуват правилни отговори.

Кимнах и пак изчаках.

— Добре. Ще ти кажа само едно: нейно величество не е много щастлива от всичко това.

— Ноуратар. Главнокомандващ. Ваше височество. Каквото там се очаква да те нарека. Това го схванах сам.

Кимна, като продължаваше да гледа някъде покрай мен. Имах чувството, че не съм там.

— Приятелството й с Мороулан е много старо, знаеш.

— Мороулан? Как се вмества Мороулан в това?

Погледна ме. На лицето й се четеше учудване. После каза:

— Все забравям колко много не знаеш.

— Тъй си е. Нещо против да ме просветиш?

— Искаш урок по история?

— Не. Не искам. Наистина, ама наистина не искам. Мисля, че по-скоро бих изтърпял още един бой. Но ако ми е нужен един, за да разбера какво става, тогава просто ще седна тук и ще го изтърпя.

Тя направи усилие да се усмихне.

— Мисля, че можем да го прескочим. Засега.

Виждате ли? Богинята ми ме обича.

— Добре, какво трябва да зная? Което можеш да ми кажеш.

Тя се поколеба, след това думите излязоха бързо:

— Когато ме помоли да стана Главнокомандващ, тя изтръгна две обещания. Едно от тях нарушавам сега, като говоря с теб. Другото е, че Алийра ще избяга.

— Ще избяга — повторих.

Тя кимна.

— Вярвам, че Алийра не знае за това?

— Правилно.

Въздъхнах.

— Добре. И императрицата е, както казваш, прероден Феникс?

Очите й се присвиха.

— Какво точно…

— Извинявай. Това беше неуместно. Да си глупав не означава, че си упадъчен.

Тя каза много натъртено:

— Не смятам, че нейно величество е глупава.

— Да, предполагам, че не е. Всъщност това показва колко е умна.

— За какво говориш?

— Една глупава личност може да прави само определени, ограничени видове грешки. Кръгът грешки, достъпни за един умен човек, е много по-широк. Но за онзи, който знае колко е умен в сравнение с всеки друг, възможностите за истински идиотизъм са безгранични.

— Влад…

— Ноуратар. Никога, ама никога, Алийра няма да се хване на това. Да избяга означава да се признае за виновна. Помисли си.

Тя понечи да възрази, спря и се намръщи. Оставих я да го схване. Не би трябвало да отнеме много време.

— Прав си — рече тя.

— Мда.

— Трябва да говоря с императрицата.

— Добра идея. Имаше цял план, нали?

Кимна. Изкусен бях да се изсмея, но щеше да ме убие. Освен това не беше толкова смешно.

— Добре — казах й. — Ще се оттегля от пътя ти. Това изяснява някои неща, но за съжаление не ми помага. Но поне се убедих, че не ти си заповядала онези дракони да ме нападнат.

— Откъде знаеш, че са били дракони?

— Ами, като начало, ако бяха джерег, щяха да ме убият.

— А ако бяха орка?

Зяпнах я. Тя се изчерви — нещо, което никога не съм си представял, че може.

„Браво, шефе“.

„Рано или късно пробиваш“.

Оставих я да поседи за миг и да размишлява над трудността да върнеш думите си назад. После казах:

— Не се чувствай чак толкова зле. Бездруго бях напълно сигурен в това.

Тя изруга тихо.

— Чувствам болката ти — казах.

— Скоро ще я почувстваш по-силно.

— Е, искаш ли да запълним липсващото парче?

Погледна ме ядосано.

— А ако не искам?

Отне ми миг, докато го схвана, и поклатих глава.

— Не, не. Няма да кажа на никого нищо за това, което си или не си ми казала. Моля те да попълним парчетата, които ми липсват. Ако не, ще намеря друг начин. Това е всичко.

Прехапа устна, после кимна.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Знам, че джерег и орка работят заедно. Над какво точно? И как принуждават императрицата да им съдейства?

— Добре. — Пое си дълбоко дъх. — Това датира още отпреди Междуцарствието.

Понечих да напомня, че ми бе обещано да няма история, но в някои моменти не бива да си много умен.

— Джерег бяха разработили една голяма схема за печелене на пари, която така и не разиграха, защото светът изгърмя, преди да успеят да го опитат. И може би по други причини също така, не знам. Все едно, Лявата ръка подочу за това преди няколко години, започна да си съдейства с Дясната ръка и орка и се опитват да го разиграят отново.

— И какво е „то“?

— Наркотици, халюциногени, психеделици, дисасоциативи…

— Ноуратар, не знам повечето от тези думи.

— Добре. Опиум. Дървесна гъба. Сънотворна трева. Смешен корен. Келш листо. Маков извлек.

— И какъв е номерът?

— Ами ако изведнъж станат незаконни?

— Какво?

— Ако изведнъж…

— Чух те, просто се опитвам да го осмисля.

— Какво би станало?

— Не знам. Мм, ясно, цените ще скочат до небесата.

— И кой би ги продавал тия неща?

— Джерег, разбира се. Опаа. Голяма далавера, наистина! А орка?

— Те ще ги осигуряват.

— А Лявата ръка?

— Те ще улесняват достав… Стоп. Не съм казала нищо за Лявата ръка.

— Беше моя хипотеза. Продължавай.

— Улесняват доставката и криенето и продават заклинания за засичане на имперски агенти, както го правят сега с хазартните игри.

— Не знаех, че го правят. Никога не съм ги използвал.

— Правят го. Възможно е да се включат и йорич — подкупи за скромни присъди и прочие.

— Йорич правят тора?

— Смешник.

Поклатих глава.

— Това е грамадно. Как убеждават императрицата да влезе?

— С клането в Тирма.

Погледнах я неразбиращо и въпросително.

— Ще изтече сведение, че се е случило, защото един сержант е използвал комбинация от келш листо и мак.

— О. Хм. Публично негодувание?

Главнокомандващият кимна.

— Вярно ли е? Направил ли го е?

— Не.

— Тогава защо не може да бъде накаран да свидетелства?

— Всъщност, след като стане публично, ще се случи точно това.

— Е, и?

— И кой ще го повярва? Благородниците и средните класи ще го приемат като средство за отвличане на вниманието от доходната търговия с мозъчни химикали.

— Как помага арестът на Алийра?

— Ако Алийра е арестувана по явно фалшиво обвинение, това ще придаде тежест на идеята, че клането в Тирма е по заповеди от високо. Ще изглежда, че императрицата обвинява Алийра, но знае, че не може да даде присъда по действително обвинение, защото…

— Защото трябва да бъде одобрено от Съвета на принцовете, които не биха го одобрили, тъй че присъдата трябва да е по едикт, който заобикаля височайшето им одобрение.

— Браво, Влад. Нямах представа, че си толкова добре запознат със закона.

— Успях да хвана това-онова тук-там и отчасти — отвърнах скромно.

— Тъй че вече го знаеш и вече наруших клетва, като ти го казах.

— Да. И вече знам какво става и защо, но не съм сигурен дали това ми помага.

— Напротив. — Тя присви очи. — Потенциално ти помага много.

— Как?

— Ако разкриеш каквото ти казах…

— О, я стига, Ноуратар. Знаеш, че няма да направя това.

— В такъв случай ти печели нещо друго: съюзник — изсумтя тя.

— Ти?

— Да. Всичко, което мога да направя, без да предам нейно величество.

— Хм. Това ще излезе малко като „Ще тичам по всички задачи, които поискаш, стига да не се налага да ставам“. Все пак признателен съм за предложението и ще го имам предвид.

— Имай го.

И тъй, резултатът. Разкрил бях скритото и бях открил голямата тайна, и бях превъртял ключовия камък, и вече ми оставаше само нищожната, маловажна малка подробност да измисля какво да направя по въпроса. Великолепно. Опитах се да изровя част от речника, който бях понатрупал в кратката си служба като пехотинец, но тези умения трябва да ги поддържаш или ги губиш.

Тъй че — обратно към началото. Трябваше да изчакам Кийра да събере някаква информация и да изчакам Крейгар да понаучи няколко подробности за Лявата ръка. Междувременно…

— Влад?

— Мм?

— Попитах има ли още нещо.

— О, извинявай. Не. Благодаря ти.

Кимна ми и си тръгнах. Ако орисниците ме обичаха, щях да се върна жив до стаята си и Кийра щеше да ме чака там. Върнах се, не ме чакаше — преценете го както намерите за добре.

Разтоварих няколко фунта железарии до леглото и се проснах на него. Чувствах се чудесно около десет секунди, след това постепенно започнах да усещам всеки оток поотделно. Веднъж, преди много време и в съвсем друга част на света, бях свалил амулетите си, за да направя простичко заклинание и да се отърва от разни болежки. Оказа се грешка по две причини: за малко да ме убие и даде възможност на Лойош да каже: „Казах ти аз“. Готов бяха да рискувам с първото, но предпочитах да ме боли, отколкото да понеса второто.

Не заспах, но за да разсея ума си от това колко ме боли, прекарах известно време в съжаление, че няма някой, който да ми донесе нещо за ядене. Лойош засече мисълта и направи някакво предложение, което отхвърлих. Не бях чак толкова гладен.

„Шефе, имаме ли план?“

„Ще имаме“.

„О, добре. Много по-добре се чувствам, когато имаме план“.

„В такъв случай може би ти да го предложиш този път. Стига да не включва умряла текла“.

„Разделение на труда, шефе“.

„Мда, все го забравям. Разделение на труда. Аз съставям плановете, а ти им се смееш“.

„Точно“.

Затворих очи, за да се съсредоточа по-добре върху всичко, което болеше. Не, не знам защо ги правя тези неща. Стига сте питали.

След малко чух чукане на вратата и почти след миг Лойош съобщи:

„Кийра е“.

Това му се вика добра новина в добър момент.

— Моля, вкарай крадливата си и крайно желана особа вътре — извиках й.

Вратата се отвори и тя влезе. Изглеждаше притеснена.

— Чух, че са те били.

— Как го чу? Има ли още като тебе, дето са го чули?

Погледна ме с укор.

— Извинявай.

Седна на ръба на леглото и ме огледа внимателно. Лойош прелетя до нея и тя го почеса разсеяно под брадичката, докато ме оглеждаше.

— Доста добре са се потрудили — каза след огледа.

— И аз така мисля. Ще ми кажеш ли сега какво научи?

— Точно каквото очакваше да науча.

Сърцето ми прескочи един удар. Да, очаквал го бях. Но всъщност, мм, не го бях очаквал.

— Подробности?

— Меморандум от заседание, свикано от нейно величество, за да се обсъди клането в Тирма.

— И?

— Списъкът на присъстващите включва представителите на джерег.

— Това обичайно ли е за нещо такова?

— Не.

— Добре. И представителите са казали?

— Нищо записано.

— Тогава…?

— Много ли те ритаха по главата?

— Да, между другото.

Изсумтя отвратено, после доизсумтя:

— Добре де, отгатни го все пак.

— Представителите на джерег е нямало да са там, освен ако не са искали да чуят нещо или да уведомят императрицата за нещо.

— Да.

— Което и в двата случая означава, че джерег имат пръст в това.

— Което ти знаеше.

— Подозирах го. После второто бе потвърдено от… ъъ, не бива да го казвам.

— Добре. Защо?

— Защо какво?

— Защо са намесени джерег?

— По две причини. Не мога да говоря за едната и не е нужно да говоря за другата.

— Защо да не е нужно? Какво имаш предвид?

— Кийра, и теб ли са те били напоследък?

Очите й се присвиха и тя се съсредоточи.

— О. Мислиш, че всичко това е заради теб?

— Винаги мисля, че всичко е заради мен. Когато греша, изглеждам глупав. Когато съм прав, все още съм жив, за да изглеждам глупав.

— Малко трудно е за вярване.

— Защо?

— Замисляне на избиване на селяни, въвличане на императрицата в…

— Не, не. Не смятам, че това е заради мен. Просто им е дало възможност.

— Аха. Имаш предвид не проблема, а решението.

— Да.

— Ясно. Джерег знаят, че ако Алийра е в беда, ще го разбереш, ще се върнеш и те ще могат да те хванат. Правели се нещо друго, замесвайки императрицата, и просто са се вкопчили във възможността да те вкарат в него.

— Горе-долу. Познавам ги джерег. Много ли преувеличено изглежда?

— Не — отвърна тя без колебание.

— И на мен не ми изглежда.

— Имаш ли идея как да се справиш с това?

— Една. Да кажа на императрицата.

— Влад, знаеш ли какво ще стане, ако го направиш?

— Нещо доста неприятно за дома Джерег. Не ми пука.

— А за Империята?

— И за нея не ми пука.

— А за Зерайка?

— На нея, да не би да й пука колко неприятно е това за Алийра?

— Да.

— Престани, Кийра, преди да си ме трогнала до сълзи. О, чакай, не, това е от боя, който изядох, защото задавам въпроси колко точно й пука.

— Не мисля, че боят е за това.

— Аз също. Мисля, че беше, защото се смята за невъзпитано източници, които също тъй са джереги, да ходят и да задават въпроси за Главнокомандващия.

— Може би.

— Имаш друга идея?

— Не. Просто усещане.

— Усещане.

— Боят. Усещам, че нещо тук не е наред. — Отворих уста за неизбежната реплика, но тя ме прекъсна. — Не, слушай, Влад. Говоря сериозно. Опитай се да възстановиш последователността в главата си.

— Не е толкова трудно. Задавах въпроси за Ноуратар и…

— На кого?

— А? Ами, на Ноуратар, първо. И на Коути. И на един слуга в Двореца, който пръв ми каза, че Главнокомандващ вече била Ноуратар.

— И?

— Не е ли достатъчно?

— Е ли? От кого са чули за това тези дракони?

— Допускам, че от теклата. Или косвено от теклата.

— Точно това ме притеснява. Как според теб са го чули?

— Текла го изклюкарства на някой от приятелите си, някой Господар на дракони го чува и…

— Кога си чувал дракон да слуша клюки на текла?

Свих рамене, при което болката се изстреля от реброто ми чак до другото рамо.

— Добре де, тогава теклата го съобщава на някого, тоест предава го по веригата.

— Кога говори с този текла?

— Вчера.

— Не мислиш ли, че е прекалено бързо?

— Кийра, тези неща се правят бързо.

— Не казвам, че е невъзможно. Просто съм подозрителна.

— Защо? Какво мислиш, че се е случило?

— Много бих искала да разбера.

— Ако ми предлагаш да го проучиш заради мен, знаеш, че няма да ти откажа.

— Не съм сигурна — каза накрая. — Искам да кажа, че не искам да го проуча, а да го разбера.

— Знам го това.

— Е, някакви идеи?

— Предавам се. Хич ме няма откъм идеи.

— Влад…

— Виж, все пак мисля, че беше точно това, което изглежда. Как мога да разбера дали е било друго?

— Като работиш с мен.

Въздъхнах.

— Добре, да допуснем, че си права. На първо място, ако боят беше послание да не разследвам Главнокомандващия, тогава посланието не беше предадено добре, защото нямам представа за какво е.

— Мисля, че можем да допуснем, че не са ти казвали да не помагаш на Алийра.

— Звучи съвсем допустимо.

— Какво друго си правил, което би могло да подразни някого?

— Криех се от джерег. Знаеш колко мразят това драконите.

— Знам. — После каза: — Не, чакай малко.

— Кийра, ако драконите почнат да се интересуват от работата на джерег…

— Влад, защо мислиш, че са били дракони?

Въздъхнах.

— Всички ме питат това. Главно защото ако бяха джерег, щях да съм мъртъв. А ако бяха орка, щях да съм спечелил.

— Орка ли? Какво общо имат пък орка с това?

Отвърнах с контравъпрос:

— Ако не са драконите, кои са според теб?

— Мисля, че джерег.

— Тогава защо не…

— Защото не са били наети да те убият, а само да те набият.

— Наети от кого?

— От Лявата ръка — каза Кийра.