Йорич

11.

Слязох на няколкостотин крачки от къщата по-далече, за да можем с Лойош и Роуца да огледаме за последно. Изглеждаше чисто, тъй че тръгнах натам. Влад Ноуратар беше отпред и подхвърляше във въздуха топка с ракетата за найбол. Много се беше се съсредоточил, но накрая ме забеляза, спря и се поклони колебливо.

— Добра среща, сър — казах му и го удостоих с най-изискания си поклон. Той се ухили и лицето му грейна. Вратата се отвори и Коути застана на прага. — Добра среща и на вас, мадам.

— Не очаквах да те видя толкова скоро — каза тя и ме погледна все едно не знаеше дали да се зарадва, или притесни.

— Възникнаха някои неща. Въпроси. Имаш ли време да поговорим?

Беше по обед. Малко по-надолу по улицата един текла поливаше градината пред една къща. Две деца вървяха към нас, следвани от отегчена гувернантка.

— Влизай — каза тя. — Прибирай се, Влад.

Момчето се шмугна покрай нея. Лойош и Роуца кацнаха на раменете ми в момента, в който прекрачвах прага. Като чу плясъка на крилете, Влад Ноуратар се обърна и очите му се ококориха.

„Проклето парадиране“.

Нещо като кикот прокънтя в главата ми.

Коути попита искам ли бренди. Исках. Тя ми наля, наля нещо и на себе си. На Влад даде като че ли чаша вино, смесено с вода. Той се настани в един голям стол и зачака, готов да участва пълноценно в разговора. Чувал бях израза „Не знаех да се смея ли, или да плача“, но до този момент не му бях обръщал много внимание.

Добре, както и да е.

— Хубаво е, че те виждам — каза Коути.

— Какво ти е на лицето? — попита Влад Ноуратар.

— Биха ме.

— Кой?

— Кои — поправи го Коути.

— Не съм съвсем сигурен — казах.

— Ще го разбереш и след това ще ги набиеш, нали?

Поколебах се. Но пък когато се колебаеш, винаги можеш да заложиш на искреността.

— Ако имам възможност, да.

Той кимна и като че ли се канеше да ме попита още нещо, но предполагам, че на Коути не й хареса насоката на разговора, понеже каза:

— Та какво има?

Помъчих се да измисля как да го изразя.

— Защо винаги се оказвам в положение да трябва да разбера какво става и никой не иска да ми каже нищо?

— Не очакваш наистина точно аз да отговоря на това. — Произнесе го като твърдение.

— Да, не очаквам.

— А какво тогава?

Беше с маслиненозелена рокля с бяло късо елече с дантела и връзки отпред. Няколко гънки от бялата й риза се показваха от яката, а ръкавите бяха широки и бухнали. От онези неща, дето пръстите те сърбят да ги развържеш. На този фон косата й изглеждаше особено черна. По дяволите, все едно.

— Можеш ли изобщо да ми кажеш нещо за, ъъ, какво твоите хора, твоята група правят във връзка с това клане?

Веждите й се събраха. Изглеждаше искрено озадачена.

— Влад, никаква тайна няма около това. Ние агитираме, откакто се случи, и…

— Публично?

— Разбира се.

— А тайно?

— Не разбирам какво имаш предвид. — Каза го все едно наистина не разбираше. Замълчах и тя добави: — Вероятно би могъл да ми дадеш някоя идея защо трябва да го знаеш.

— Хм. Част от това не мога да ти го кажа.

Очите й за миг заискриха, също като някога.

— Обясни ми как се връзва това с онова, дето го каза: как трябвало да знаеш разни неща, а никой не искал да ти каже нищо.

Усетих, че се усмихвам.

Влад Ноуратар държеше чашата с две ръце и ме наблюдаваше иззад ръба й. Зяпали са ме много по-страшни типове и не са ме изнервяли толкова. Покашлях се и казах:

— Всичко се връзва с всичко останало.

— Ясно, ще започнем с великите обобщения — каза Коути. — Добре, давай.

Потиснах ръмженето.

— Джерег кроят нещо голямо и гадно. Работят с орка. Не знам как вълненията сред текла и източняците ще се вместят в това. Може да подействат срещу това, което правят те, и тогава групата ви ще се окаже мишена. Или може да са в тяхна полза, при което излиза, че ще им помагате.

— Влад, не знам откъде ти е хрумнало, че можем да контролираме обществено вълнение. Не можем. В деня, в който се окаже, че можем, ще живеем в съвсем различен свят.

— Хм. Добре, да речем, че съм съгласен с това. Не мисля обаче, че джерег ще са съгласни.

— Благодаря за предупреждението. Ще го предам.

— Хубаво. Но всъщност не целях точно това.

— А какво целиш?

— Опитвам се да разбера какво ще се случи, как ще реагират джерег, как Империята ще реагира на това и как аз трябва да реагирам на Империята.

— Желая ти късмет.

— Давя се в дълбините на съпричастието ти.

— Влад…

Въздъхнах.

— Добре де, няма повече.

— Просто не знам какво мога да ти кажа и да ти помогне.

— Очакваш ли бунтове?

— И аз бих искала да знам. Хората са достатъчно разгневени. Правим всичко, което можем, за да ги спрем, но…

— Да ги спрете?

Тя примига.

— Разбира се, Влад. Един бунт няма да постигне нещо, освен да счупи няколко глави.

— Хм. Май ще се наложи да преоценя нещата.

— Това проваля ли плана ти?

— Не чак толкова. Не бях стигнал чак до план.

Кимна. Познаваше начина ми на работа не по-зле от всеки друг. По-добре от всеки друг.

— Не сме единствената група, която работи в Южна Адриланка и сред текла, ако случайно не знаеш.

— Хм. Всъщност не знаех.

— Има поне шест независими организации.

— Сериозно? Добре. Какво би станало, ако всички се съберете?

— За да направим какво?

— А, това не знам.

— Ако се обединим, няма да се получи нищо. След като имаме противоположни идеи какво да правим, „обединяването“ едва ли би постигнало нещо голямо, нали?

— Добре, добре. Нямах предвид да постигнете нещо. Какво кроят другите групи?

Тя завъртя очи.

— Различни неща. Някои от тях ще внасят петиции до Империята. Някои организират изпращане на храна и пари за оцелелите в Тирма. Някои организират походи с настояване Империята да разследва. Някои насъскват хората към индивидуални актове на насилие срещу имперски представители. Някои…

— Чакай малко. Актове на насилие?

— Да. Политически наивно е най-милото нещо, което може да се каже за това. Самоубийствено е по-точно.

— Можеш ли да ми кажеш какво замислят?

Погледна ме твърдо.

— От това, което знам за тях, не замислят нищо, просто насъскват хората да нападат имперски представители. А и да замислят нещо, няма как да знам какво е. А и да знаех, със сигурност нямаше да ти го кажа.

Много е добра с твърдите погледи. Не бях забелязал Влад Ноуратар да реагира на тона й, но трябваше да го е направил, защото тя се пресегна и го погали по косата.

— Разбрано — отвърнах й. — Няма да те притискам повече за това.

— А ако ще ги търсиш, ще го правиш без мое…

— Нямам такова намерение.

— Добре.

И наистина нямах. Каквито и да бяха шансовете им да убият някого, шансовете им сериозно да повлияят на нещата бяха нулеви. Но нещо или някой друг можеше да повлияе. Може би. Трябваше да помисля.

— Както те гледам, май трябва да помислиш — каза тя.

Кимнах.

Тя замълча. Момчето също мълчеше, само дето очите му говореха много. Станах и закрачих напред-назад. Той ме наблюдаваше. След малко казах:

— Не ме притеснява групата, която иска да убива имперски представители. Притеснява ме групата, която настоява за разследване.

— Всъщност ние също настояваме за това — каза Коути. — Но искаме разследване от нас, от народа. Те искат Империята да се разследва сама.

Премислих го и попитах:

— Смяташ ли, че ще стигнете донякъде с вашето, хм, независимо разследване?

— Не смятам, че искането Империята да се саморазследва ще доведе до нещо. А ти?

— Точно това се опитвам да разбера.

— Дори да могат да ги убедят… — почна тя.

— Не е нужно. Вече е почнало.

Тя ме погледна изненадано.

— Наистина ли?

— Така ми казаха.

— Не бях чула.

— Доста ново е. И сигурно и много секретно.

— Секретно разследване. Добре, мисля, че можем да разчитаме на това.

— Аз пък мисля, че императрицата иска да разбере какво се е случило и защо.

— Аз също бих искала да знам — каза Коути.

— Но има други, които не искат.

Погледна ме въпросително.

— Джерег — казах.

— Джерег ли? Защо ще ги интересува пък тях?

— Защото може да попречи на схемите, които се опитват да завъртят.

— И какви точно са тези ужасни схеми?

— Точно за това не мога да говоря — отвърнах.

Тя кимна.

— По-добре е човек да говори за това, което го притеснява — каза Влад Ноуратар.

Първият ми подтик бе да му възразя, което е смешно, като си помислиш. Но имах чувството, че Коути няма да го одобри, тъй че просто отвърнах:

— Прав си. Но понякога трябва да не говорим за някои неща, за да не създадем неприятности на други хора.

Изглежда, му прозвуча логично, защото кимна.

— Имаш приятели, знаеш го — каза Коути.

— Трудно е да го забравя. Това е единствената причина, поради която все още се мотая тук и дразня джерег. Имаш ли някакви новини от Лявата ръка?

Тя поклати глава.

— Спазват споразуме… Защо? — Изведнъж ме погледна с тревога.

— Това може би включва и тях.

— За толкова симпатичен мъж определено си създаваш много врагове — въздъхна Коути.

— Такова ми е бремето.

Усмивка пробяга по скулестото й лице, обрамчено от права черна коса, и в тъмните й дълбоки очи. Трудно е да се повярва, че едно лице може да изрази такъв обхват от…

„Шефе, ако не можеш да се съсредоточиш върху проблема, ще се позова на изпълнителната си власт да ни изведем от този град“.

„Кога пък получи изпълнителна власт?“

„Би трябвало да ми дадеш изпълнителна власт“.

Огледах тавана над главата на Коути и попитах:

— Как мога да ги намеря?

— Срещат се в дома на водачката си, тя е печатар по професия. Казва се Бринея. Живее на улица Енох, близо до Дърварския пазар. Малка къщичка, боядисана в грозно зелено, с два бора отпред.

— Благодаря.

— Наистина ли трябва да се видиш с тях?

— Не съм сигурен. В момента има твърде много неща, в които не съм сигурен.

— Възможно е да се стигне до кръв, Влад.

— Мда, същото си мислех.

— Просто да знаеш.

Свих рамене.

— Виждал съм кръв. И съм пускал.

— А напоследък?

— Опитвам се да използвам повече главата си и по-малко ножовете.

— Точно това ме притеснява.

— Опитваш се да разколебаеш самоувереността ми ли?

Тя поклати глава.

— Опитвам се да се самоуверя, че няма да се въвлечеш в нещо, с което не можеш да се справиш.

— Радвам се, че те интересува.

— Знаеш, че ме интересува.

— Да. Просто обичам да ми се напомня от време на време.

Тя погледна към Влад Ноуратар. Проследих погледа й; момчето ме наблюдаваше с любопитство.

— Добре. Разбрах те.

Станах и отворих вратата. Лойош и Роуца излетяха навън. След две минути Лойош ме уведоми, че районът е безопасен.

— Ще се видим скоро — казах й. — Влад Ноуратар, за мен винаги е удоволствие, сър. — Поклоних се.

Той стана, внимателно остави чашата си и направи достоверно подражание на поклона ми, с крака назад и ръката, помитаща пода. После се изправи и се ухили.

Коути се усмихна гордо и двамата ме изпратиха до вратата.

— До следващия път, Влад — каза тя. И вратата се затвори зад мен.

Нямах бърза работа, както и основание да вярвам, че си нямам опашка, а изпитвах желание да се поразходя. Тъй че се запътих към Дърварския пазар в Южна Адриланка. Улица Енох нямаше табела, но една от онези източни жени, които приличат на нечия баба, измърмори и ми посочи, а после ме изгледа, сякаш се чудеше как така може да не знам нещо толкова очевидно. Предложих й монета, която тя отказа с презрение.

Лойош и Роуца летяха над мен на кръгове и наблюдаваха, а аз крачех по улицата като най-примерен гражданин. Само дето, разбира се, малко източняци носеха стомана на кръста си, а кройката на дрехите ми бе доста по-добра, отколкото на повечето.

Намирането на къщата се оказа лесно: точно както я беше описала Коути. Застанах от другата страна на улицата, подпрян на едно изсъхнало дърво пред ред евтини къщи, и заоглеждах мръснозеленото. Вероятно трябваше да мога да си направя изводи за лицето, което я обитава, просто като я гледам, но не можах. В смисъл, да, дворът беше спретнат. И какво? Тя ли го поддържаше така, или мъжът й, или бяха наели някой, който да го прави? Боята беше доста прясна, но същата работа.

Понаблюдавах къщата още малко, но никой не излезе, нито влезе. Май нямаше никого. Помислих си да се вмъкна. Представа нямах какво можеше да науча, а да ме намери някой вътре щеше да е притеснително. Но ако можеше да открия нещо…

„Шефе, тревога“.

Стреснах се.

„Какво има?“

„Идва драгар с цветовете на джерег. И с онзи поглед“.

Знаех какво има предвид. Има нещо в очите на човек, който е вършил „работата“. Сигурно и аз го имам този поглед. Или го бях имал. Не знам.

„Намери ли ми чист изход?“

„Търся“.

Зачаках. Пръстите ми потупваха по дръжката на Лейди Тилдра. Бил съм и в по-страшни ситуации, отколкото само с един джерег. Ако се окажеше по-сложно, е, щях да разчитам, че Лойош ще ме уведоми навреме. Междувременно бях готов, но не и изнервен.

„Шефе, ъъ, странно“.

„Това не ми върши работа“.

„Спря на двайсетина стъпки от тебе, подпря се на стената на един празен склад, много добре прикрит от улицата. Знае си работата“.

„Добре. И?“

„Обаче щом стигна там, някой друг се махна оттам“.

„Минали сме покрай някого?“

„Така изглежда. Но не е там въпросът. Той наблюдава къщата. «О.».“

„Мислиш ли, че е тук заради теб?“

„Хайде да постоим тук малко и да наблюдаваме наблюдаващия. Другият какво прави?“

„Тръгва си. Опитва се да изглежда незабележим. И се справя добре“.

„Какъв е шансът да са ме познали?“

„Откъде да знам, шефе? В смисъл, вероятно не. Ти си просто поредният източняк. Но…“

„Ясно. Не можем да знаем. Добре, дай да повисим и да видим какво ще се случи“.

В крайна сметка вмъкването в къщата май щеше да се окаже лоша идея.

„Има ли начин да ида на място, от което да го наблюдавам?“

„Ще проверя“. И: „Така. Насам“.

Кацна на рамото ми и ме преведе зад редицата къщи, през някакви дворове с парчета изхвърлени мебели и счупени съдове, след това завихме. Долепих се до една къща и загледах.

Така. Интересна ситуация.

Решението, разбира се, си дойде само, още повече че не бързах. Ако по някаква причина не можете да говорите с някого психически, има едно жизненоважно средство, без което никога не бива да оставате: хартия и молив.

„По задача ли тръгвам?“

„Да. Освен ако не може да го направи Роуца“.

„По-добре аз. Бързаме ли?“

„Само защото ще умра от скука, докато се върнеш“.

Надрасках бележка и му я връчих. Стисна я в ноктите си и излетя. Клекнах и зачаках. Не мърдах. Типът, когото наблюдавах, също не мърдаше. Запълних времето си с опити да разбера дали го познавам и ако да, откъде. Изглеждаше ми смътно познат. Можеше да съм го наемал за нещо някога. Или можеше просто да съм го виждал на…

„Здрасти, Влад. Търсил си ме“.

Чух гласа в същия момент, в който усетих пукването от изместения въздух. Не че съвсем подскочих или изпищях. Щях да го изгледам свирепо, но беше моя вина, че не бях казал на Лойош да ме предупреди, тъй че просто го изгледах свирепо и казах:

— Здрасти, Деймар. Бих искал една услуга от теб, ако не си много зает.

Рееше се, скръстил крака, на около три стъпки над земята. Лесен трик и така и не мога да си обясня защо си мисли, че може да е впечатляващо. Може би просто си мисли, че е удобно, но не изглежда удобно.

Познаваме се от, а бе от години. Висок, мургав и Господар на ястреба, с всичко, което подсказва това. Ако на вас не ви подсказва нищо, ще го изредя точно: суетен, дразнещ, много добър в това, което прави, и абсолютно безразличен към всичко, което би могло да става около него, освен ако не възбужда точно неговия интерес. Добре е да познаваш хора като Деймар дори това да значи да се примиряваш с хора като Деймар. Но стане ли въпрос за бъркане в нечия глава, няма по-добър. Прибягвал бях до уменията му в миналото и ще прибягвам пак, стига да не го изкормя някой ден.

— Виждаш ли онзи тип там? — казах му.

Той погледна.

— Не.

— Виж пак. Ей там. Не, там, където ти соча. Точно зад ъгъла откъм вратата.

— Аха. Да. Какво прави той?

— Същото като мен. Въпросът е, за кого го прави?

— Да го попитам ли?

Вдишах дълбоко и издишах.

— Нямах предвид точно това.

— О. Имаш предвид нещо по-агресивно?

— Да.

Помълча, после каза:

— Носи защита.

— Значи ли това, че не можеш да се вмъкнеш?

Погледна ме все едно се опитваше да разбере дали не се шегувам. После отвърна:

— Не.

— Добре, но искам той да не разбере какво е станало.

Което ми спечели нов кисел поглед. Но пък и аз точно затова го казах.

Знам, знам. Не е хубаво да дразниш някой, който ти прави услуга. Вероятно не е и умно дори. Но ако познавахте Деймар, щяхте да разберете. А и това му даде повод да се изтъкне — нещо, заради което живее.

Не, това не е честно. За него не е изтъкване, а възхищение към онова, което върши… шанс да приложи умението си, да прави това, което му подобава. Мога да го разбера. Същото съм изпитвал и аз при подготовката да светна някого. Не самото убийство, а подготовката: онова усещане, че всичко действа както ти си го предвидил, как умът ти надвишава себе си, как…

— Хванах го — каза Деймар.

Кимнах и попитах:

— И какво научи?

— Че е отегчен, че е тъп, че не се случва нищо и че се радва, че не се налага той да докладва.

— Хм. Да започнем с последното. Не се налага той да докладва?

— Не, просто помага на някой си Уиднър.

— И не знае на кого докладва Уиднър?

— Не.

Посъветвах богинята ми да си достави едно по-особено чувствено удоволствие, въпреки че не го изразих с ясни думи.

— Защо не иска той да докладва?

— Не мога да кажа точно. Просто останах с впечатлението, че тази, на която трябва да се докладва, не му харесва.

— Тази.

— Да.

— Аха.

Оттеглих съветите си към богинята демон.

Хм, това във всяко отношение бе интересно.

— Благодаря ти, Деймар. Беше ми изключително полезен.

— За мен винаги е удоволствие, Влад.

Последва съсък на събиращ се въздух и Деймар изчезна и ме остави сам с мислите ми, каквито там бяха.

Тази.

Щом Уиднър докладваше на „тази“, значи беше Лявата ръка на Джерег.

Защо Лявата ръка на Джерег наблюдаваше какво става в тази къщичка?

Защото Лявата ръка беше замесена в онова, което джерег — Дясната ръка имам предвид — правеха заедно с орка. И защото натискът на Бринея и хората й Империята да разследва клането в Тирма можеше да обърка плановете.

Добре, чудесно. Защо?

Защото Империята, просто ако случайно играеше честно (както и да се отнесеше Коути към тази възможност), с разследването си щеше да попречи на плановете на джерег и орка и схемата им щеше да се провали.

Тогава какво щяха да направят те? Щяха да спрат разследването, стига да могат.

Как? Какво правиш, за да спреш едно имперско разследване? И какво общо трябваше да има това с някаква шантава група източници, които се събират в една малка къщичка в Южна Адриланка?

Лойош се върна от задачата си и кацна на рамото ми.

„Той приключи ли вече, шефе?“

„Да. И ние също. Сега имам да свърша малко работа“.