Йорич

4.

Има един хан, наречен „Отдихът на танцьора“, недалече от крилото на йорич. Това е едно от онези места, където си мислят, че ако напълнят двора с мраморни статуи, фонтани и цветя, които цъфтят извън сезона, могат да ти вземат два глобуса за стая, струваща девет медни петака. Действа, предполагам. Аз поне ги платих. Някои от статуите бяха хубави. И знаете ли, когато си бил известно време далече от цивилизацията, оценяваш стая за девет петака на каквато и да било цена.

Имаше и друго предимство: според обичая на дома Джерег за всеки, който е там, се смята, че си е у дома. На теория там трябваше да съм в безопасност. На практика, тъй като една от причините джерег да ми искат живота бе, че бях нарушил подобно правило, вероятно не трябваше да залагам душата си на това.

Още глобус ми струваше, за да ми донесат храна до стаята, която имаше прозорец, от който можех да виждам горните нива на крилата на йорич и криота, първото със сигналната камбанария, второто с масивната му стена с барелефи на растения от джунглата. Можех да ги виждам добре, защото прозорецът бе стъклен. Такива неща получаваш за два глобуса на нощ.

Леглото беше значително по-меко от земята, на която бях свикнал да спя напоследък, а стаята беше достатъчно голяма, за да се завъртя с изпънати ръце. Това им е особеното на стаите близо до Двореца: малки са. Може би, са планирани така, та Дворецът да изглежда още по-голям, не знам.

„Каниш ли се изобщо да поспиш, шефе?“

„Стените са прекалено дебели. Прекалено е тихо. Свикнал съм с разни неща, които свирят и шумолят цяла нощ“.

Той не отговори и някъде по това време заспах. Сънувах някакъв объркващ сън за дебели стени, които бяха между мен и нещо, което исках, не помня какво беше, и непрекъснато се опитвах да прокопая през тях с тъп нож. Защо беше тъп? Откъде да знам? Бях само зрител.

Събудих се късно на другата сутрин и се почувствах доста добре. Лойош и Роуца разузнаха района, решиха, че е безопасно, и излязох да потърся клава. Намерих. Изпих я. Бях щастлив. Взех си и топло сладко хлебче, с пълнеж от кетна, и то също беше добро. После, с Лойош и Роуца, поели охраната ми, се запътих към крилото на йорич.

Вратата на адвоката бе затворена и на нея бе забодена бележка с буквата В, старателно и красиво изписана. Погледнах бележката, разгънах я и прочетох:

„Тичам по задача. Изчакай ме в кабинета.“

Свих рамене и посегнах към бравата, а Лойош рече:

„Шефе!“

Замръзнах.

„Какво има?“

„Не знам“.

Ръката ми забърса дръжката на Лейди Тилдра, но не я извадих. Ваденето на моргантско оръжие в Дома на йорич е от онези неща, за които после те одумват, и нямаше да го направя, ако не се наложеше.

„Нещо около тази бележка ме притеснява“.

„Ако ми кажеш, че изведнъж си станал експерт по почерци…“

Не отговори. Усещах, че мисли, или най-малкото правеше нещо с ума си, сондираше или душеше по начин, който не можех да доловя. Зачаках. Надявах се никой да не мине покрай мен, защото или щях да го убия, или да се почувствам като идиот, че стоя пред тази врата, без да мърдам. Огледах отново бележката. Беше ли същият почерк като на Перисил? Почти, сякаш. Понечих да извадя посоките, които ми беше написал, за да сравня почерка, но Лойош заговори, преди да съм успял.

„Има някой вътре“.

„Добре“.

„Не е той“.

„Ясно. Някой друг наоколо?“

„В няколко от другите кабинети има хора“.

„Прати Роуца напред“.

Тя хвръкна от рамото ми още преди думите да излетят от метафоричната ми уста. Обърнах се и тръгнах обратно, откъдето бях дошъл — не много бързо, не прекалено бавно, като се стараех да съм нащрек за всеки звук, за всяко рязко движение. Това е от онези преживявания, които събуждат всяка частица от тялото ти. Ако не беше възбудата, щях просто да го зарежа изцяло.

„Според нея напред е чисто, шефе“.

Коридорът беше много, много по-дълъг, отколкото преди две минути, когато го минах в обратната посока, и стъпките ми отекваха много по-шумно. Двама съдии крачеха бавно към мен, потънали в дълбок разговор, и ги погледнах по-внимателно, макар да личеше ясно, че не са джерег, по откровено любопитния поглед, с който ми отвърнаха. Усещах, че Лойош ги наблюдава, докато не останаха много зад мен.

Стигнах до стълбището в другия край на коридора. Роуца продължаваше да разузнава напред. На наземния етаж можах да се поотпусна малко. Тук имаше униформени военни и още няколко души, както и повече открито пространство. Беше лошо място за ход на убиец.

Същата възрастна жена бе на същото място до вратата. До нея имаше криота с количка за продажба на някаква храна. Купих си гореща хрупкава питка, пълнена с картофи с чесън. Застанах отстрани и започнах да ям и да мисля.

Нахраних с остатъците джерегите. Хората наоколо се престориха, че не забелязват. Лейди Тилдра щеше да е горда с тях.

Изтупах трохите от пръстите си.

„Добре, шефе. Сега накъде?“

„Някъде на безопасно“.

„Да де, и аз това казвах“.

„Тук е доста безопасно, но мисля, че, след като постоя до тая количка шест-седем часа, ще почна да се чувствам глупаво“.

„Това пък кога те е притеснявало?“

„Разбира се, би могло да е забавно да стоя тук, докато убиецът не се откаже и не си тръгне, и да му се ухиля, докато минава покрай мен“.

„Разбира се, шефе. Стига да успееш да устискаш“.

„Другата идея е да не правя това“. Прегледах цял списък с по-практични възможности, след което се приближих до жената зад бюрото и попитах:

— Има ли обща чакалня?

Тя се намръщи.

— Ако желаете да се видите с адвокат, всеки от тях си има кабинет.

— Да. Бих искал да почакам другаде, ако не възразявате.

Като че ли искаше да попита защо, но само посочи надясно и каза:

— Четвъртата врата вдясно. Трябва да е отворена.

— Може ли да оставя бележка за лорд Перисил?

Отново се намръщи.

— Имате предвид висш съветник Перисил?

— Да — отвърнах. Призракът на лейди Тилдра вероятно ми се мръщеше, че не знам правилната титла, както и на нея, че ме поправи.

Чиновничката бе така добра да ми услужи с лист груба хартия и молив. Написах кратка бележка и й я връчих, без да си правя труда да я сгъвам.

— Не знам обичаите на дома ви. Вярвам, че това ще стигне до неговата ръка и до ничия друга, нали?

— Точно така — отвърна тя леко презрително. Сигурно мразеше работата си — да седи тук час след час и да праща хора насам-натам. Зачудих се от колко ли време я върши. От края на Междуцарствието, ако се съдеше по вида й.

Взе бележката и я остави небрежно на бюрото си под нещо като излъскан камък. Обърнах се бавно и огледах залата: няколко души, предимно йорич, минаваха покрай мен, забързани по работата си. Джерегите привлякоха по някой любопитен поглед.

Мястото, където ме насочи, се оказа голямо и удобно, изпипано цялото в светлосиньо, което сигурно бе пресметнато да ме накара да се чувствам по един или друг начин.

„Знаеш ли, шефе, като за индивид, който мрази да чака…“

„О, я млъкни“.

Не че не беше прав. Намерих стол до една стена — всъщност всички столове бяха покрай стените — изпружих крака, затворих очи и се опитах да се отпусна. Някъде под мен имаше джерег, който очакваше да вляза в кабинета на Перисил, за да може да ме убие. Замесен ли беше Перисил в това? Едва ли. Джерег не обичат да използват адвокати за незаконни неща. И освен това, ако беше вътре, бележката нямаше да изглежда странно.

Ето я цялата работа: всеки може да бъде светнат. Просто е така. Ако ужасно искаш да убиеш някого, можеш да го спипаш. Но ако той знае, че го гониш, може да се опази, като стои нащрек. Което прави въпроса прост: колко дълго може някой да остане нащрек, винаги да наблюдава страничните улички, да внимава за всеки, който най-старателно не го поглежда, и да държи под око всичко, дори най-неподозрителните неща? Колко дълго може да издържи човек на това?

За повечето хора отговорът е: часове, може би ден или два.

Но се оказва, че можеш да го правиш много по-дълго, ако имаш два джерега, които те пазят на смени.

Означаваше ли това, че бях в безопасност? Едва ли. Рано или късно щяха да ме спипат. Но благодарение на Лойош и Роуца имах разумно добър шанс това да стане по-късно вместо по-рано, стига да не правя прекадено много глупости.

Знам какво си мислите, но грешите. Вече от месеци не бях правил нищо глупаво. Дали този път оцелях, защото убиецът се оказа немарлив? Може би. Бих искал да мисля, че на негово място щях да съм по-внимателен с бележката. Може би не обаче. Никой не може да направи всичко съвършено. Случват се грешки. Но ние сме убийци: когато правим грешки, някои хора живеят.

От време на време някой влизаше в стаята, изчакваше малко, после идваше някой друг, говореха и излизаха. Предполагам, че съм стоял там около два часа, преди да влезе Перисил. Кимна ми и рече:

— Можеше да ме почакаш в кабинета.

Станах, кимнах и тръгнах след него и надолу по стълбището. Не видяхме никого в дългия коридор. Той влезе, седна зад бюрото си и ме погледна въпросително. Реших, че мога спокойно да заложа, че ако вътре има убиец с нож в ръка, все щеше да реагира някак, тъй че влязох след Перисил и се настаних на стола.

— Искаш ли да обясниш? — попита той.

— Какво да обясня?

— Е, все едно.

— Видя ли Алийра?

— Току-що се върнах. Тя е много, мм, горда.

— Ако не изтъкваш очевидното, значи не схващам.

— Изтъквам очевидното.

— Добре.

— Предимно.

Седеше зад бюрото си все едно току-що бе преживял битка. Много познато ми състояние, макар че когато аз седя така, това обикновено означава, че битката е била повече физическа.

— Ще ми кажеш ли какво стана? — попитах.

— Накарах я да се съгласи да ми позволи да я защитавам.

— Браво.

— Но няма да съдейства.

— Това ще е проблем.

— Да.

— Какво ще правиш тогава?

— Мисля по въпроса.

— Опитвал съм го с Алийра.

— Без особен успех?

— Не е подвластна на онова, което минава за логична мисъл у повечето хора.

Той кимна.

— Ще видя какво мога да измисля. Научи ли нещо?

— Императрицата има някакъв проблем, който й се отразява зле.

— С кого или какво?

— Доколкото познавам императрицата, вероятно е исторически. Нея като че ли изобщо не я интересува особено общественото мнение.

— Можеш ли да си по-точен?

— Не много. Не засега.

— Смяташ ли, че би могло да е Тирма?

— Може би. Трудно ми е да кажа, след като за първи път изобщо чувам за Тирма.

— О. Точно така, бил си извън града, нали?

— Да. Чух само за ареста на Алийра, и то случайно.

— Тирма е едно село в далечния северозапад. Имаше някакво вълнение там, и покана за имперските войски. Никой не знае какво се случи, но има избити селяни.

— Невинни?

— Според някои.

— Бас слагам, че Кели има много да каже по въпроса.

— Кой?

— Все едно. С какво помага арестът на Алийра? Отвличане?

— Може би.

Като че ли се беше замислил, тъй че го оставих на мира. След минута-две каза:

— По-големият въпрос е как Алийра смята, че помага?

— Мда. Стига всичките ни предположения да са верни.

— Трябва да го разберем със сигурност.

— Казваш ми, че това е моя работа.

— Казвам ти, че очаквам помощта ти.

Изсумтях.

— Е, поне звучи честно.

Той кимна.

Сигурно можех да му кажа, че джерег вече знаят, че съм се върнал в града, и че няма да е безопасно да тръгна и да душа по разни места. Но после какво? В смисъл, нали трябваше да се свърши?

„Разбира се, шефе. Но ти ли трябва да си този, който да го свърши?“

„Така изглежда“.

„Защо?“

„Никой друг не може“.

„Правилно, шефе. Но защо?“

„Ами…“

— … а дотогава няма да мога да…

— Извинявай, разсеях се. Може ли отначало?

Погледна ме странно.

— Казвах, че ми трябва нещо, което да мога да внеса при съдия.

— В какъв смисъл да го внесеш при съдия?

— В смисъл да подам тъжба за освобождаване или да повдигна иск за опозоряващо обвинение.

— Опозоряващо обвинение? Има такова нещо?

— В книгите.

— Колко пъти е внасяно?

— Успешно ли?

— Изобщо.

— Двайсет и седем.

— Успешно?

— Нито един.

— Ще го заведеш срещу императрицата?

— Срещу Империята, но по същество — да.

— Забрави. Алийра изобщо няма да го позволи.

Той кимна, все едно бе стигнал до същите заключения.

— Вероятно е така, но искам да е там все пак.

— Щом смяташ.

— Това, което смятам, е, че е доста странно.

— И на мен така ми изглежда. Императрицата да обвинява приятелка не е…

— Не, не това е странното. Императорите правят каквото трябва да правят и да си приятел на император понякога означава да си загубиш главата. Винаги е било така.

— Е, добре. Кое е странното?

— Законът, по който я обвиняват. Не е предназначен да се прилага срещу висши благородници, чийто дом е близо до върха на Цикъла.

— Май трябва да ми го обясниш това.

— Кое?

— Как някои закони са приложими за висши благородници, а други не.

— Как иначе?

— Хм. Не знам. Не съм мислил за това.

— За да обвиниш благородник по Кодекса, трябва да получиш мажоритарен вот на принцовете. Принцовете няма да гласуват срещу благородник, когато домът е могъщ, без случаят да е по-належащ, отколкото е този.

— Значи това е губене на време?

— Не, не… погрешно ме разбра. Онова е по Кодекса. Това е имперски едикт, което означава, че императрицата и висшият съдия взимат решението. Точно затова може да има присъда.

— Добре тогава, какво е…

— Но прилагането на едикта срещу благородник в момент, когато не би могъл да получи присъда по Кодекса, ще вдигне голяма воня сред принцовете. Висшият съдия знае това, както и императрицата.

— Биха ли позволили това да попречи на правосъдието?

— Шегуваш ли се?

— Да.

— Хм. Предполагам, че е смешно донякъде. Но, знаеш ли, имаме постановяването на закона и прилагането на закона, и интерпретирането на закона, и всички тези неща се смесват, и имаме хората, които правят тези неща, и хората, което смесват всичко. Не можеш да ги отделиш.

— Би било интересно да се опита.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Въпросът е, че това ще предизвика много лоши настроения сред важните фигури. А лошите настроения означават лошо държавничество, а императрицата не е известна като лош държавник.

— Хм. Добре, мисля, че схващам идеята. Какво е заключението ти?

— Заключението ми е, че искам да разбера какво става. Аз ще го гледам от своя край, а ти — от твоя.

— Става.

— Знаеш ли как да започнеш?

— Не, разбира се.

Той кимна, все едно щеше да се изненада, ако бе получил друг отговор.

— Отворен ли си за съвети?

— Естествено.

— Стой далече от императрицата.

— Тази част е лесна. Нямам особено желание да я виждам, знаеш ли. Но това само ми казва какво да не правя.

— Сигурен съм, че можем да открием още неща, които да не правиш, ако вложим повече мисъл.

„Виждаш ли, шефе? Има чувство за хумор“.

„И то добро“. На глас казах:

— Трябва ти нещо, което да осигури законова дупчица за Апийра.

Той кимна.

— Мда. Добре, знам толкова за закона, колкото ти за… в смисъл, не знам много за закона.

— Не е нужно. Открий защо обвиняват Апийра и да можеш да го докажеш.

— Да го докажа? Какво точно означава това?

— Намери хора, които са видели или чули разни неща и ще се закълнат в това под Глобуса.

— О, и къде да… О!

— Точно така. Но стой далече от императрицата.

— Страхотно. А ти какво ще правиш?

— Същото като теб, само че с други хора. И ще преглеждам законите, и ще търся решения и правни прецеденти. Няма да си много полезен за тази част.

— Прав си. — Станах и се запътих навън.

Нека обясня отново нещо, което вече споменах: начинът, по който действа един убиец, включва избор на време и място, подготвяне на необходимото (което обикновено означава да си сигурен, че ножът ти е добре наточен) и нанасяне на удара. Ако по някаква причина нещата се объркат — като например типът да стане подозрителен от почерка на една бележка — тогава връщаш назад и започваш отново. Всичко това означава, че никой нямаше да направи ход срещу мен поне за ден или два. Което означаваше, че би трябвало да мога да се отпусна, след като излязох и се запътих към Двореца.

Е, да. Пробвайте го някой път и вижте колко сте отпуснат.

Лойош също беше доста напрегнат, било защото усещаше, че и аз съм така, или защото знаеше какво става. Доста побъркващо е това усещане, когато вървиш по дълъг широк коридор, стъпките ти отекват, не се мярка почти никой, мислиш, че си в безопасност, но се чувстваш гадно. Спрях точно отсам вратата, преди да прекося широката настилка до крилото на йорич, и пуснах Лойош и Роуца да огледат внимателно. Дърветата, осеяли двора, бяха твърде тънки, за да се скрие някой зад стволовете им, но все пак огледах и тях.

Поддържах равна, отмерена походка по дългата, дълга павирана алея между Дома на йорич и Двореца.

„Шефе, никой няма да скочи посред бял ден тук на откритото, пред Имперския дворец“.

„Кого се опитваш да убедиш?“

„Мен, разбира се“.

„Просто, проверявам“.

„Но се сещаш, че те наблюдават“.

„Знам“.

Влязох в Двореца и се запътих към Имперското крило. Беше ми хрумнало, че ще е забавно да броя презрителните погледи, които получавах по пътя си, но всъщност го забравих. Още не ми е ясно как се загубих. Мислех, че съм запомнил пътя. Дори не съзнавах, че съм се объркал, докато не излязох на голямо открито пространство, за което не знаех, че съществува, не чух приглушени гласове и не видях странни и удивителни неща: обущарски дюкян, шивашки, винопродавница, чародейна стока, бижутер. Таванът, ако може да го нарече човек така, беше висок и куполест, а от сребристобелия цвят на купола изглеждаше някак още по-висок.

„Шефе, ама тук има цял град!“

„Май трябваше да продължа нагоре по онова стълбище, дето слязох“.

„Или може би да слезеш, дето се качи?“

„Това наистина е цял град“.

„Тук сигурно има гостилница с по-добра храна от оная дупка вчера“.

„Винаги мога да разчитам на теб, че ще стигнеш до важното“.

„Важното е да открием как да се върнеш там, където искаш да си“.

„Важното е да не ме убият. Това е добро място да светнеш някого“.

„О“, — каза той. И: „Добро е, нали?“

„Все още е твърде рано за тях да нагласят нещо, но…“

„Наблюдаваме, шефе“.

Стараех се да не бия на очи — нещо, в което ме бива, между другото, въпреки двата джерега на раменете ми — и се заозъртах за някой, който да ме упъти.

Момиче, което изглеждаше твърде младо, за да работи за джерег, мина наблизо с кошница, пълна с нещо, от което се вдигаше пара. Сигурно нечий обяд, който щеше да изстине заради мен.

— Моля за извинение, лейди. — Текла особено обичат да ги наричат „лейди“, когато са твърде млади за това. — Можете ли да ми кажете как да изляза оттук?

Тя спря.

— Откъде?

— Искам да стигна до Двореца.

— Вие сте в Двореца, сър. — Тонът й говореше, че според нея съм побъркан или просто тъп.

— Имам предвид Имперското крило.

— А. — Посочи с брадичка. — Натам, докато не видите трите колони, после наляво до широкото стълбище и нагоре. Ще стигнете точно там.

— Безкрайно съм ви благодарен.

Имаше улици, сгради, колички с храна и мисля, че видях дори един просяк. Това, което не видях, бяха трите колони, докато най-сетне не забелязах нещо като гостилница в миниатюра — столове и маси, подредени в малък двор до дълъг тезгях, изпънат под висяща табела с нарисувани три колони. Хм. Добре.

След това се оказа съвсем лесно да намеря стълбището (изкачих много стъпала, но не толкова много, колкото като че ли трябваше да се изкачат, за да стигна над онзи куполест таван; имаше някаква странна геометрия, свързана с това място) и малко по-късно намерих един паж в ливрея на тиаса, който се оказа така добър да ме упъти във вярната посока. След десетина минути отново се озовах в зона, която изглеждаше позната — заради символите на Имперския феникс на всяка врата, ако не за друго.

Беше по средата на деня и беше оживено — гвардията Феникс изглеждаше невъзмутимо, съветниците изглеждаха сериозно, адютантите изглеждаха важно, придворните изглеждаха придворно и всички те се движеха покрай мен, все едно че бях там, без изобщо да ги интересувам, и можеха да ме ометат, ако бяха склонни, а аз съгласен. Затърсих с очи някой, който не бърза толкова, защото тичането по коридор, пълен със забързани чиновници, не е най-добрият начин да завържеш разговор.

След петнайсетина минути се предадох и се оставих потокът да ме понесе към онова, за което бях почти сигурен, че е посоката към тронната зала.

„Не че искам да те изнервя или нещо такова, шефе, но някой, който би могъл да те закове тук, точно в Имперското крило, би си спечелил голяма репутация“.

„Мда“.

Коридорите на Имперското крило близо до тронната зала са широки, високи и оцветени в бронз и не можете да си представите, че има някакво време през деня или нощта, когато не са пълни със забързани по тях хора, които изглеждат важно. Тук-там има широки сводести входове или тесни врати и от време на време някой изчезваше през някоя или изникваше навън и се вливаше в потока. Не се отклонявах от пътя си, за да не привлека внимание към себе си, но не се и опитвах да се слея, защото означаваше да се превърна в част от непрекъснатото движение, а исках да си оставя малко време просто за да наблюдавам.

Най-сетне зърнах познато място — където се бях хранил вчера. Не държах да повторя грешката си, но много други не бяха толкова придирчиви: този път заведението въртеше доста добър бизнес. Носеше се тихо и плътно бръмчене на гласове, накъсано от дрънченето и тракането на метални подноси и прибори.

Постоях известно време отстрани и само наблюдавах. От другата страна, сам на една маса, седеше драгар на средна възраст — някъде на около хиляда, да речем — с бледото закръглено лице на дома Текла. Огледах го за миг. Пиеше бавно и изглеждаше отпуснат и замислен. Приближих се и попитах:

— Може ли да седна при вас?

Стресна се малко и понечи да стане, погледът му обходи мустаците ми, двата джерега на раменете ми и сабята на бедрото. Поколеба се и се намръщи. Дадох му знак с ръка да не става, за да го улесня. Текла никога не са съвсем сигурни дали са над или под благородник източняк — объркваме всичките им сметки със самото си съществуване.

— Разбира се, мил… ъъ, сър.

— Благодаря. — Седнах. — Ще те черпя още едно, каквото пиеш, ако нямаш нищо против. Какво означава жълтата лента на ръката?

Имаше светлокафява коса, показваща се изпод шапка, която бе твърде висока и не достатъчно широка, за да не изглежда толкова нелепо. Погледна лентата, сякаш не знаеше, че е там, и отвърна:

— А. Разнасям съобщения.

— За кого?

— Срещу наем, сър. Искате ли да пратите съобщение някъде из Двореца? Ако е извън самия Дворец, ще трябва да ви взема повече, защото го предавам на…

— Не, не. Просто бях любопитен какво означава лентата.

Той кимна и вдигна халбата си към един млад криота, който май работеше за жената зад тезгяха. Тя пак беше тук, само че много по-будна.

— Аз съм Влад — представих се. — Баронет на това, имперски граф на онова, но всичко това да го пропуснем. — Нямаше да го пропусне, разбира се. Не беше способен на това.

— Аз съм Понсър — отвърна ми.

— Приятно ми е.

Погледна притеснено Лойош и Роуца, но в този момент дойде питието му — миришеше на онази тъмна бира, заради която мразя бира — и това го разсея.

— Какво мога да направя за вас, сър? — попита Понсър, след като отпи.

— Кажи ми какво знаеш.

— Сър?

Усмихнах се.

— Налага ли се да си някъде в следващите два часа?

— Ами, трябва да потърся работа…

— Колко изкарваш?

— Три петака в Имперското крило. Ако се наложи да…

Дадох му империал.

Той се вторачи в него, после в мен, пак в него, след това го пъхна в кесийката на колана си.

Вече бях задържал вниманието му.