Йорич

13.

Как спираш един убиец?

Звучи, все едно че е шега, нали? Но не, наистина си задавах този въпрос.

Ще си кажете, ами аз като съм в този занаят за един доста голям отхапък от живота си, би трябвало да имам доста добри идеи за спирането на убиец. Само че не става така. Когато измисля начин, който би могъл да спре мен, веднага измислям как да го контрирам.

Работата е, че повечето убийци, които познавам, работят до голяма степен по същия начин: хващаш схемата на движение на обекта, подбираш място, избираш момента, правиш план за изтегляне, избираш метод, след това, ами, след това го правиш. Ако искаш да спреш убиеца и не знаеш кой е, трябва до голяма степен да направиш същото нещо и да си там първи. Желая ви късмет.

Или пък… хм… може би откриваш убиеца, докато го подготвя? Мда, в това имаше някои възможности.

„Е, Лойош? По-добри идеи?“

„Твоята работа е да намираш по-добри идеи, моята е да пробивам дупки в тези, които имаш, и вече си правил това доста добре“.

„Да. Благодаря“.

Пообиколих из Имперското крило и намерих един приятно превзет текла, който срещу малко сребро беше навит да ни заведе до кабинета на Имперския съдия. Лойош и Роуца се скриха под наметалото ми, което, трябва да спомена, не е ужасно удобно за никого от нас и в най-добри времена, а с добавената тежест на раменете ми (буквално) в момента изобщо не беше забавно.

Толкова повече се радвах, че си имам водач — така и нямаше да мога да се оправя сам. Стараех се да запомня извивките, завоите и стълбищата и когато стигнахме там (По този коридор, двукрилата врата с йорича под Имперския феникс ей там, и златните топки.), не мислех, че изобщо ще мога да го намеря отново.

Освободих теклата и влязох в кабинета, който се оказа адски голям, почти колкото тронната зала и много по-изискано обзаведен, без да броим златните топки. Приятен на вид джентълмен с вежди, които, изглежда, подстригваше, седеше зад голямо и много лъскаво бюро. Попита ме по каква работа, без да издава някакво притеснение, че се налага да се държи учтиво с мен. Казах:

— Моля за извинение, милорд, сбъркал съм мястото. — Поклоних се ниско и смирено, както се полага на източняк, и си излязох.

Пред кабинета нямаше никого, тъй че направих един хубав бавен оглед наоколо. Намирах се в края на дълъг широк коридор. Без никакви други входове. Вътре сигурно имаше куп малки вътрешни кабинети и също така сигурно продължаваха много зад онова, което бях успял да видя. В помещението, в което бях надникнал, нямаше и прозорци.

Това, че бях в края на коридора, беше лошо, защото нямаше къде да се скрия, но и добро, защото означаваше, че няма друг път навън — освен ако нямаше пряк изход. Трябваше да накарам Кийра да открадне плановете за Двореца, стига да имаше такива и стига да можех да намеря някой валиста, който да ми ги разтълкува. Широки коридори означава важни особи в Двореца, а може би и на други места също така. Няма да коментирам златните топки — вие решете.

Спорно беше дали мястото е добро за намирането на Десаниек. Важна личност като нея обикновено разполага с още един или два входа, но в повечето случаи едва ли ги използва. Това е защото обикновено искат да ги виждат, когато влизат и излизат, и да проверяват подчинените си. Невинаги, но все пак имаше добър шанс да дойде оттук.

В другия край на коридора — тоест при стълбището — имаше три врати и малък къс проход, свършващ пред една врата. Отидох и почуках на нея — от което ме заболя чак през гърдите и врата — и никой не отговори. Пробвах да я отворя и се оказа заключена. Нямах желание да ме хванат как отключвам с шперц в Имперския дворец, тъй че не го направих.

Мразя, когато няма добро място за криене. Особено когато стоя някъде, където очевидно не ми е мястото. Тук едно заклинание за невидимост щеше да е от полза, ако можех да хвърля такова, без да свалям защитите си, и ако докато го хвърлям не задействам всички аларми в Двореца.

Мда, както и да е.

Таванът не осигуряваше добро скривалище и за Лойош.

„Моля да възразя“.

„Висящата лампа? Мислиш ли, че можеш да я използваш?“

„Ще съм прикрит от едната посока и в сенки от другата“.

„Знаеш ли какво ще стане, ако те забележат? Джерег в Двореца? Някой ще запищи и ще се разтичат, ще вдигнат всички и…“

„Може би просто ще ме изшъткат навън през най-близкия прозорец“.

„Не бих заложил на това. И няма да можеш да я проследиш незабелязано. И когато напуснеш, ще стане проблематично“.

„Роуца ще го направи. Трябва само да ме уведоми, когато напусне, и в каква посока тръгва, и може да остане тук, докато я приберем“.

„Как…?“

„О, стига, шефе. Никой няма наоколо. Може просто да изхвърчи горе“.

„Сигурен ли си“.

„Аха“.

„Добре“.

Отидох под лампата, разтворих наметалото си и Роуца хвръкна и кацна горе. Огледах я. Можех да я видя, но само ако гледам точно натам. Почувствах се малко по-добре.

„Какво мисли Роуца за всичко това?“

„Мисли, че горе е горещо“.

Покрай мен минаха двама млади на вид йорич, явно запътили се да видят Десаниек или може би по друга работа, свързана с тънкостите на юриспруденцията. Поклоних се учтиво. Двамата ми хвърлиха по един незаинтересован поглед и продължиха. Единият май ми кимна леко.

Щом слязох по стълбището, нещата се усложниха. Имаше тесни проходи в три посоки и успях да различа още разклонения на два от тях. Също и стъпала, които продължаваха надолу. Проверих най-близките врати. Едната се оказа на тоалетна, от която се възползвах, защото ако се каните да следите някого часове наред, този проблем не ви трябва. Друга беше заключена, а една се оказа отворена и вътре беше празно — сигурно щеше да е нечий кабинет, щом възникнеше нуждата от правни съвети по съпоставителна аранжировка на градински лехи. Влязох, затръшнах вратата и пуснах Лойош изпод наметалото си. Беше голямо облекчение и за двама ни.

„О, сега ще чакаме ли, шефе? Знаеш, че това ми е любимата част“.

Зачакахме.

Лойош лееше порой от предложения как да украсим празната стая, докато аз се мъчех да помисля творчески какво да кажа, ако някой влезе. От време на време познайникът ми ме уверяваше, че Роуца все още е неразкрита и че Десаниек не се е появила.

Чакахме дълго.

Или Десаниек имаше много работа в кабинета си и отвратително се бе посветила на нея, или имаше друг изход навън. След четири часа, когато стомахът ми заръмжа, почти бях решил, че е второто. След пет часа бях почти сигурен в това. Беше почти шестият час, когато Лойош каза:

„Ето я! Идва към нас, шефе“, и тръгнахме.

Лойош се мушна отново под наметалото ми, пристъпих навън и закрачих към стълбището.

„Роуца какво прави?“

„Чака“.

„Добре. Кажи й да остане така“.

Докато се разминавахме, направих лек поклон, без да я гледам. Периферното зрение ми показа само, че е средна на ръст, с доста светлата кожа на йорич и с твърда походка. След като ме подмина достатъчно, се обърнах и тръгнах след нея. Това не само ми позволи да наблюдавам дали има някой друг, който би могъл да я следи, но също така ми показа как да изляза от Двореца.

Доста бързо стигнахме до някакво място, където имаше много хора, което не беше добре за мен. Много лесно е да следиш някого в тълпа, което значи, че е трудно да засечеш някой друг, който го прави. Не я изтървах, разбира се. Мога да се лепна за някого дори и без Лойош. Но все пак стана по-просто, след като напуснахме Двореца и можах да си позволя един миг, в който никой не ме виждаше, за да го пусна навън.

Лесната част бе проследяването на Десаниек. Трудната бе засичането на някой друг, който следи Десаниек. Страшната част бе напускането на зоната на Двореца и чуденето дали някой не следи мен, при това с враждебни намерения. Болезнената част бе вървенето достатъчно бързо, за да не изоставам от нея.

Не отиде далече, както се оказа — просто в квартала край Двореца, до едно място, където се бях хранил веднъж. Храната бе прилична, но списъкът на вината бе удивителен. Едно от нещата, които не бях упражнявал напоследък, беше следенето на човек, който се храни по-добре от мен.

От друга страна обаче можех да оставя Лойош там, в случай че Десаниек се нахрани бързо, и да се върна да прибера Роуца.

„Което означава да вървиш през много лоши места без мен да наблюдавам отгоре“.

„Двайсет минути“.

„Помисли колко много неща би направил ти за двайсет минути“.

„Видя ли някого по пътя насам?“

„Не, но…“

„Значи стоиш тук. Ще се върна бързо“.

И се върнах, ако искате вярвайте, ако искате — не. Отне ми повече, отколкото трябваше, защото се загубих, докато се опитвах да намеря кабинета, и трябваше да питам три пъти за посоките, но все пак го намерих, и Роуца си беше там, и излязох без проблеми отново навън. Много е странно как може да е толкова трудно да стигнеш до някое място и толкова лесно да се върнеш.

„Добре, почти стигнахме. Безопасно ли е?“

„В безопасност си от всеки друг, освен от Роуца, която е гладна, изпопарена и много ядосана“.

„Вярвам, че ще ме защитиш“.

„Взимам скъпо за такива услуги“.

Намерих безопасно място, където да изчакам, докато Десаниек привърши с храненето. Лойош и Роуца огледаха района за някой, който можеше да дебне нея или мен.

„Как ще разбереш кое от двете е, шефе?“

„Ти просто го засечи, после ще се притесняваме за това“.

„С други думи, нямаш обяснение“.

„Нещо такова“.

Но не засякохме никого. Ако някой я следеше, можеше да е на съседната маса до нея, да яде, да зяпа в противоположната посока. Правил съм го.

Тъй че почакахме още. Пфу.

Би могло да е интересно да ви предам останалото от случилото се най-подробно, ако се беше оказало интересно, но всъщност така и не забелязах никого. Бях с нея още около три болезнени часа и тя посети някакъв частен клуб, където, предполагам, високопоставени йорич обичат да отпускат. След това най-сетне се прибра в дома си. В крайна сметка всичко излезе едно голямо нищо.

Върнах се до хана, позволих си малко сън, станах рано и зачаках пред дома й. Лойош забеляза един джерег, но беше преди да стигнем там. Джерегът очевидно търсеше мен, ако се съдеше по това колко грижливо отбягваше да гледа към хана. Майната му. Изгубихме го на път към дома на Десаниек.

Тя тръгна направо към кабинета си. Джерегите бяха под наметалото ми и тримата изчакахме. Десениек изобщо не спря да закуси някъде и вероятно си бе поръчала да й донесат обеда. Какво прави вътре осемнайсет часа не знам, но си беше там и като че ли никой друг не се интересуваше от нея. Вечерта яде на същото място, но след това се прибра направо вкъщи. И двата пъти по същия маршрут.

В стаята си в хана намерих бележка от Кийра, че има информация за мен. Отговорих й да задържи за ден-два, понеже нямах време за нищо друго, освен да следя Десаниек.

Добре ли е да престана да говоря колко болезнено беше просто да ходя? Едва ли ви е приятно да слушате за това, а и на мен не ми е приятно да си го спомням. Да кажем само, че от всичките пъти, в които съм следил хора, този беше най-неприятният.

Можете да повторите шаблона и за следващия ден, само дето, след като приключи работата си тя отиде на друго място и яде с един йорич, който навярно беше любовникът й — поне изглеждаха в добри отношения — и тръгна с нея към дома й. Минаха по друг маршрут, по-живописен. Имах впечатлението, че винаги минават оттук.

На следващия ден — никакъв любовник, никакъв йорич, който се интересува от нея, и отново по първия маршрут, покрай един от любимите ми хлебари, което го направи особено мъчително.

Когато същото се случи и на другия ден, започнах да се отвращавам, да не говорим за притеснението.

„Какво съм пропуснал, Лойош? Те ще премахнат тази йорич и ще го направят да изглежда уж че зад това стоят онези източняци. За да го направят, трябва да знаят движенията й точно. Защо ги няма?“

„Може би ги има, а ти не ги виждаш“.

„Невидими? Възможно. Но все някой трябваше да забележи наоколо да се върти невидим тип. Мисля…“

„Не това имам предвид. Тя не е джерег, шефе. Вероятно няма никакви защитни заклинания“.

„Накъде биеш?“

„Може би я следят с магия“.

Избълвах няколко от любимите си ругатни, като ги съчетах с някои новоизмислени. Жалко, че не помня как точно се получи, защото бе доста поетично.

„Шефе?“

„Това е мошеничество!“

„Ъъ, шефе…“

„Знам, знам. Просто съм ядосан, че не помислих за това“.

„Нали затова съм с тебе“.

„Което никога няма да ми позволиш да забравя, което е другата причина да съм ядосан. Добре, трябва да има начин да открием това. Не, не го правим ние. Трябва да повикаме помощ“.

„Мороулан или Сетра?“

„Да“. И преди да е успял да каже нещо остроумно, добавих: „До кого ще е по-лесно да стигнем?“

„Би могъл да поканиш Мороулан да дойде да те види, вместо ти да ходиш там“.

„Да, прав си“.

Хванах друг обиколен път до района на Двореца, после влязох в крилото на дракон през един от входовете, използвани от благородниците. Пред входа стояха двама стражи в пълна униформа. Зачудих се дали стоенето на пост часове наред е чест, или наказание, но във всеки случай си надянах пълното нагло снаряжение и профучах покрай тях.

Стигнах до един сержант на бюро. Знаех, че беше сержант, защото видях знаците на униформата му, и знаех, че е бюро, защото винаги е бюро. Винаги има някой на бюро, освен когато не е маса, функционираща като бюро. Седиш на бюро и всеки знае, че трябва да си там и че правиш нещо, което включва мозъка ти. Това е един странен, особен вид важност. Мисля, че всеки би трябвало да си има бюро. Можеш да седнеш зад него, когато се почувстваш маловажен.

Императрицата нямаше бюро. Мороулан нямаше бюро. Сетра нямаше бюро. Те наистина бяха важни. Колкото до мен, когато ръководех района си за джерег, имах бюро. Сега нямах. Може да си извадите каквито искате заключения от това.

Отидох до сержанта зад бюрото и заявих:

— Аз съм граф Шурке. Желая да видя дежурния младши лейтенант.

Не му хареса много. Единствените хора, които уж трябва да ти говорят така, са онези с по-големите бюра. Но печатът на имперска титла има известна тежест сред военните, тъй че той кимна и колкото и да беше болезнено може би за него, отвърна:

— Да, милорд. Веднага. — После каза: — Флипс, заведи милорд при младши лейтенанта.

Един тип, който явно отделяше твърде много време за косата си, каза:

— Да, милорд.

Поклони ми се и ме поведе по коридора, почука на първата врата, до която стигнахме, и след като му отговориха, ми я отвори. Влязох в стая, където имаше жена зад бюро. По-голямо от това на сержанта.

Повторих представянето си и заявих:

— Искам веднага да ми бъде доставено съобщение до лорд Мороулан. Желая да се срещне с мен тук. Намерете ми празна стая, където да изчакам, и го уведомете, че съм там.

Не й хареса много тонът ми, но заповедите, както казват, са си заповеди.

— Да, милорд. — Взе един лист, надраска нещо на него с писало, което се поставяше в писалодържател с ецвана на него драконова глава, после удари печата си и стана. — Милорд, последвайте ме, ако благоволите.

Невинаги обичам да си придавам тежест. Но понякога, с някои хора, просто е забавно.

Отведе ме до малка уютна стая с батални картини по стените. Някои изглеждаха ужасно реалистични. Имаше много кръв. Не ми се стори много отпускащо. Също тъй не ми донесоха някаква храна или вино, за което след около час щях да се възмутя. За щастие, не мина много повече от час, преди на вратата да се почука. Познах пляскащите ръце на Мороулан още преди Лойош да е успял да каже нещо, който факт можеше и да ме притесни, ако си го бях позволил.

Станах, пуснах го да влезе и затворих вратата.

— Какво има?

Това е Мороулан. Пълен с най-цветисти поздрави и страшно словоохотлив.

— Онези стражи, които стоят пред крилото. Наказани ли са, или удостоени?

— Какво има? — повтори той. Предполагам, че никога няма да го разбера.

— Има едно лице, за което трябва да науча — казах му. — Десаниек. Тя…

— Това е името на съдийката, която води разследването на нейно величество по инцидента Тирма.

— О, знаеш за това?

— Просто чух.

— Мислех, че ще те изненадам.

— Какво за нея?

— Джерег ще я убият.

— Ако джерег го направят, няма да има джерег.

Завъртях очи.

— Няма да изглежда, че са го направили те, Мороулан.

— О? И как ще постигнат това? Трагична злополука? Ще се подхлъзне под карета? Ще падне от сграда? Ще се удави във ваната? Неволно ще се прониже в гърба, докато си почиства ножа?

Запознах го накратко с предисторията и казах:

— Ще бъде обвинена някаква идиотска група източняци и текла.

Той се намръщи.

— Не на…

— Не, друга група.

— Колко са?

— Много, предполагам. Размътваш им мозъците достатъчно дълго и силно и много скоро започват да слушат типа, който им казва как ще им реши всичките им проблеми. — Не бях сигурен дали аз самият вярвам в това, но казването му на Мороулан бе като кимване към Коути. Приятно ми беше да мисля, че ще го оцени.

— Знаеш ли къде и кога?

— Не. Точно затова те повиках. Да помогнеш.

Сложи си физиономията „това ще е добро“ и изчака.

Казах:

— Следих я с надеждата да спипам убиеца, който я следи, с надеждата да го хвана, преди да й скочи.

— Е?

— Ами, никой не я следи.

Той сви рамене.

— Може би няма защитни заклинания и следят движенията й с магия.

Запазих лицето си безизразно.

— И аз си помислих същото. Можеш ли да го откриеш?

— О, разбира се.

— Добре.

— Сега ли?

— Както решиш. Или сега, или след като я убият. И в двата случая ще е добре.

— Знаеш ли, има моменти, в които наистина ми липсваш.

— Мда. Радвам се.

— Както и да е. Момент. — Затвори очи, отвори ги, погледна ме възмутено и каза: — Оф, да. Аз съм в крилото на дракон. Изчакай тук.

Стана и излезе, тъй че пропуснах да видя как могъщият чародей прави могъщото си чародейство, което сигурно включваше затваряне на очите и, не знам, може би дълбоко вдишване или нещо такова.

Върна се след няколко минути, седна срещу мен и каза:

— Никой не я следи.

— Сериозно? Добре. Не е ли интересно? Някаква възможност да имат белег на нея, за който ти да не знаеш?

— Проверих за магия и вещерство. Предполагам, че е възможно, но не е много вероятно. Означава ли това, че грешиш?

— Не знам. Прекалено добре се връзва, за да мисля, че греша. Но както би казал Перисил, нямам никакви доказателства, които биха свършили работа в съда.

Той помисли, после попита:

— Ако си прав, като пренебрегнем липсата на доказателство, какво става с Алийра?

— Хубав въпрос. Всъщност това е въпросът, нали? Жалко, че нямам отговор. Ако се измъкнат с това, императрицата трябва да избира или да отстъпи на джерег, или да пожертва Алийра. Не знам кое ще предпочете.

— А ако не се измъкнат?

— Тоест?

— Ако ги спрем?

— О. Тогава Империята си провежда разследването на клането и вероятно ще се откаже от всичките тези фалшиви обвинения срещу Алийра. Тя е била Главнокомандващ, когато се е случило, нали така? Нямам представа какво ще е заключението на едно такова разследване.

Той се замисли за миг.

— Мисля, че няма да я признаят за виновна.

— А после?

— Моля?

— Ами, тя е Главнокомандващият. Случило се е, откъдето и да го погледнеш. Колко нагоре трябва да стига отговорността?

— Интересува ли те?

— Не особено. Просто риторичен въпрос.

— И какво ще направиш? — попита Мороулан.

— Не знам. Може би ще се махна от града. Не ми се ще да съм тук, когато се случи каквото ще се случи.

Той ме зяпна невярващо.

— Какво, просто ще се предадеш?

— Така мисля да направя.

— Не ти е присъщо.

— Мороулан, объркан съм. В някой момент, по някакъв начин, те ще премахнат Десаниек. И ще изглежда, че са го направили тези източняци, като протест заради избиването. Може да се случи къде ли не. Последните няколко дни прекарах главно в следенето й. Преброих над трийсет момента и места, които може да са идеални за убиването й. Как мога да знам кое ще изберат? Не можеш да спреш един убиец, освен ако не го познаваш и не го спипаш пръв. Ако имаш някакви предложения как да реша това, чувствай се свободен да ги споменеш. Аз вдигам ръце.

— Не мога да ти помогна — отвърна той сухо. — Ти си единственият убиец, когото познавам.

— Аз пък познавам много убийци и това не ми помага. Другата възможност е напълно да греша и в този случай съм още по-безпомощен, защото нямам никаква податка, която да сочи какво замислят, а не мога да се самоубедя, че просто ще приемат това, без да направят някакъв ход.

Той се намръщи.

— Трябва да направим нещо.

— Радвам се, че вече сме „ние“.

Той се намръщи, но си замълча. Знае кога просто разпалвам искрите.

— Благодаря ти, че намина — казах му.

— Трябва ли ти телепорт донякъде?

— Да, но не мога да рискувам. Все пак благодаря.

Станахме.

— Ако измислиш нещо и мога да помогна… — почна той.

— Ще те уведомя.

Кимна и излезе пред мен. Запъти се навътре в крилото, сигурно за да си намери удобно място за телепорт. Липсват ми дребните удобства, да ви кажа. Излязох след него и тръгнах към хана с мисълта, че малко почивка няма да ми дойде зле.

„Вярно ли, шефе? Наистина ли се предаваш?“

„Не знам. Вероятно не. Но нямам представа какво да правя“.

„Аз съм с Мороулан. Не ти е присъщо да напуснеш града, без нещата да са довършени“.

„Против ли си?“

„Не! Изцяло съм за, шефе! Това място ме плаши. Но ти, изглежда, проявяваш благоразумие, а точно това не бях очаквал“.

Въздъхнах.

„Вероятно няма да се откажа“.

„А би трябвало“.

„Знам“.

„Нямаш никаква представа къде ще ударят, шефе. Какво можеш да направиш?“

„Точно това казвах. Знам само кого ще заковат и кого ще… О!“

„Какво?“

Умът ми заработи трескаво. После казах:

„Знам кого ще обвинят за това“.

„И къде ни води това?“

„В Южна Адриланка“.

„Ъъ, нещо против да ми кажеш защо?“

„Сигурно може да се научат някои неща от хората, които се очаква да понесат разгрома“.

„Например?“

„Ако ги науча, ще ти кажа“.

„О, ясно. Добре“.

Стоях насред двора пред Драконовото крило на Двореца. Домът на дракона, тъмен и ах, колко внушителен, бе надвиснал над мен все едно си мятаха свирепи погледи с крилото. Четири-пет алеи извеждаха от зоната, някои към други части на Двореца, други към града. Доколкото знаех, можеше да има убийци на всички.

Но имах да свърша нещо, а какво повече му трябва на човек?

„Сериозно ли, шефе? Какво ще правим?“

„Връщам се в хана и пускам бележка на Кийра с молба да ми донесе имената на дейностите на Лявата, ръка, които е успяла да открие, после си поръчвам да ми донесат прилично ядене, изпивам половин бутилка вино и лягам да спя“.

„Звучи като мой тип план“.

„Утре ще е претоварен ден. Знам две места, собственост на Лявата ръка. Ако Кийра не се появи, ще посетим едно от тях“.

„Добре. Така поне няма да трябва да се притесняваме за план за вдругиден. Защото и двамата няма да сме тук да го видим“.