VIII

Има два вида страх, поне аз така смятам. Единият е измислен, като по филмите, а другият — истински. Имам чувството, че през по-голямата част от живота си сме подвластни на измисления страх. Примерно, докато чакаме да излязат резултатите от кръвна проба или когато се прибираме от библиотеката по тъмно и си мислим за злодеите, които дебнат в храстите. Подобни неща не ни плашат наистина, защото дълбоко в себе си знаем, че кръвта ни е наред, а в храстите не дебнат злодеи. Защо ли? Защото подобни работи се случват само по филмите.

Като видях големия сив Мерцедес — единствената кола насред пет декара празен паркинг — изпитах истински страх за пръв път след онази история със Скипър Браниган. Единствено тогава насмалко не се сбихме.

Колата на господин Шарптън ясно се виждаше под жълтеникавата светлина на уличните лампи — грамаден стар „швабамобил“, най-малко четиристотин и петдесет, ако не и петстотин кубика, от онези, дето в наши дни струват минимум сто и двайсет бона. Беше паркиран точно до прозрачния навес за количките (почти празен за през нощта; с изключение на една нещастна „окуцяла“ количка с три колела, останалите бяха заключени на сигурно място в склада) габаритите бяха включени, а ауспухът бълваше бял пушек. Двигателят мъркаше като сънена котка.

Насочих се натам — сърцето ми биеше бавно, но много силно, а в гърлото си усещах металически вкус, сякаш съм изгълтал цяла шепа дребни монети. Идеше ми да издъня газта на форда до дупка (напоследък купето вечно смърди на пица с пеперони) и да офейкам яко дим, но не можех да се отърся от мисълта, че този тип знае за Скипър. Можех да си повтарям, че няма какво да знае, че Чарлс „Скипър“ Браниган или е катастрофирал, или се е самоубил — ченгетата не можаха да установят със сигурност (и то понеже не го познаваха много добре, в противен случай щяха да се изсмеят само като чуят за самоубийство — типове като Скипър не се самоубиват, във всеки случай не и на двайсет и три годишна възраст), но това ни най-малко не заглушаваше онзи глас в съзнанието ми, който не спираше гръмогласно да ми натяква, че някой е разбрал, докопал е писмото и е разбрал.

Този глас не разполагаше с логични аргументи, но явно не му и трябваха. Просто имаше яки дробове и викаше по-силно, така да се каже. Паркирах до работещия на празен ход мерцедес и свалих стъклото. В същия миг и шофьорът на мерцедеса смъкна своето. Двамата с господин Шарптън се изгледахме като стари приятели, които се срещат в някое снобско автокино.

Вече почти не го помня. Звучи много странно, като се има предвид колко често мисля за него, но е самата истина. Помня само, че беше слаб и носеше костюм. И то сякаш доста елегантен, макар че хич не разбирам от костюми. Както и да е, като видях, че е с костюм, се поуспокоих. Сигурно несъзнателно съм си казал, че ако човек, облечен с костюм, е настроен делово, а човек с джинси и тениска е несериозен.

— Здравей, Динк — поздрави ме той. — Аз съм Шарптън. Заповядай при мен.

— Не може ли да си останем така? — отвърнах. — Можем да разговаряме и през прозореца. Както правят всички.

Той само ме погледна, но нищо не каза. След няколко секунди сам изключих двигателя на форда и слязох от колата. Не зная защо го направих. Мога само да ви кажа, че вече примирах от страх. От истински страх. Истински в смисъл истински в смисъл истински. Може би именно поради това успя да ме накара да направя онова, което искаше.

Спрях между двете коли, загледах се в навеса за количките и се замислих за Скипър. Беше висок, с вълниста руса коса, която сресваше назад. Лицето му бе пъпчиво и имаше аленочервени устни, сякаш си е сложил червило. Вечно ръсеше остроумия: „Здрасти, Динки, как е малкият Динки?“ или „О, Динки, искаш ли да кажеш здрасти на моя Динки?“ и все от този род. Понякога, като прибирахме количките, отделяше една от дългата колона, лепваше се зад мен и започваше да ме блъска в петите, имитирайки оглушителния рев на състезателна кола: „Рмммм! Рммммм! Рммммм!“ На няколко пъти ме събори на земята. Във вечерната почивка ме издебваше да оставя сандвича в скута си и ме блъсваше да види няма ли да падне на земята. Сигурен съм, че знаете за какво говоря. Сякаш още не бе надраснал представите за смешно на отегчените хлапета на последния чин в занималнята.

Докато бях на работа, връзвах косата си на опашка — изискване на супермаркета за служители с дълги коси. Скипър ме издебваше в гръб, хващаше гумения ластик и силно го дръпваше. Понякога Скипър ме оскубваше. Друг път ластикът се скъсваше и ме удряше по врата. Накрая се принудих на тръгване за работа да пъхвам в джоба си по два — три резервни ластика. Гледах много-много да не се замислям по въпроса защо го правя и с какво съм принуден да се примирявам, В противен случай сигурно щях да се намразя.

Веднъж, като ме оскуба, се обърнах — на лицето ми сигурно е било изписано някакво по-особено изражение, защото усмивката, която Скипър си лепваше, като ме тормозеше, бързо се смени с друга. Усмивката за тормоз не разкриваше зъбите му, но тази веднага ги оголи. Случката се разиграваше в склада, чиято северна стена винаги е леденостудена, понеже оттатък се намира складът за месо. Скипър стисна юмруци и се приготви за бой. Останалите момчета ни зяпаха, наизвадили сандвичите си, и в миг си дадох сметка, че никой от тях няма да ми се притече на помощ. Дори Пъг, който и без друго е метър и шейсет и тежи петдесет кила. Скипър щеше да го схруска като бонбонче и Пъг си го знаеше.

— Ела, бе, задник — подкани ме предизвикателно; гадната усмивка не слизаше от лицето му. Скъсаният ластик от косата ми висеше между пръстите му като червеното езиче на гущер. — Ще ме биеш ли? Ела де, ела. Ела да се бием.

Исках да го питам защо е избрал точно мен, защо точно от мен му се наостря козинката, защо въобще трябва да си избира някого. Но той нямаше да може да ми отговори. Хора като Скипър нямат отговор на този въпрос. Те просто ти избиват зъбите. Тъй че вместо да го питам, просто се отдръпнах и отново взех сандвича си. Ако тръгна да се бия със Скипър, после сигурно ще ме свестяват в болница. Продължих да го дъвча, макар че бях изгубил апетит. Той продължи да се взира в мен — явно обмисляше дали пък да не се нахвърли отгоре ми — но накрая все пак отпусна юмруци. Скъсаният ластик падна на пода до строшена касетка за маруля.

— Боклук с боклук — заплю ме. — Смотан дългокос хипарлив боклук.

И замина нанякъде. Няколко дни след този случай ми премаза пръстите между две колички под навеса, а още няколко дни след това самият Скипър се намери под копринен покров в Методистката църква под звуците на органа. Сам си го изпроси. Така поне смятах тогава.

— Кратка разходка по алеята на спомените, а? — обади се господин Шарптън и аз бързо се приземих в настоящето. Бях застанал между неговата и своята кола, до прозрачния навес за колички, където Скипър никога повече няма да премаже ничии пръсти.

— Не зная за какво говорите.

— И без друго няма значение. Скачай в колата, Динк, искам да поговоря с теб.

Отворих вратата на мерцедеса и се настаних на предната седалка. Братче, как миришеше тази кола. На кожа, но не само. Нали знаете картата „Безплатно освобождаване от затвора“ в играта на монопол — ако човек е достатъчно богат да си позволи кола с миризма като на сивия мерцедес на господин Шарптън, сигурно има карта за безплатно освобождаване не от затвора, ами от всичко.

Поех дълбоко дъх, задържах го за миг и бавно издишах.

— Съдбовно.

Господин Шарптън се разсмя. Светлинките от скалите на командното табло хвърляха разноцветни отблясъци по гладко избръснатото му лице. Не ме попита какво означа това, понеже ме разбра.

— Всичко е съдбовно, Динк. Най-малкото, би могло да бъде за подходящите хора.

— Мислите ли?

— Зная го от опит. — Без капка колебание.

— Имате прекрасна вратовръзка. — Казах го само за да кажа нещо, но вратовръзката действително беше много хубава. Не бих я нарекъл съдбовна, но наистина правеше впечатление. Нали ги знаете онези вратовръзки, целите щамповани с едни и същи фигурки, примерно черепчета, динозавърчета или стикчета за голф? Основният мотив върху вратовръзката на господин Шарптън беше могъща десница, стиснала старинен меч.

Той се засмя и прокара длан по копринения плат, сякаш я погали.

— Тя ми е кадем. С нея се чувствам като крал Артур. — Усмивката постепенно замря на лицето му и аз си дадох сметка, че той не се шегува. — Крал Артур, тръгнал на поход да събира най-достойните мъже на всички времена. Рицарите, които ще седнат с него на Кръглата маса и заедно ще променят света.

При тези думи изстинах, но се опитах да не го показвам.

— И какво предлагаш да направя, Арт? Да дойда с теб да търсим Свещения Граал или както там се казва?

— Сама по себе си вратовръзката не ме прави крал. Зная го, в случай че недоумяваш.

Смутено се понаместих на седалката.

— Е, аз не че исках да кажа нещо обидно…

— Това няма никакво значение, Динк. Честна дума. Отговорът на твоя въпрос е, че аз съм две части ловец на мозъци, две части ловец на таланти и четири части оръдие на съдбата. Цигара?

— Не пуша.

— Това е хубаво, значи ще живееш по-дълго. Цигарите убиват човека. Иначе защо ще ги наричат отровки?

— Взехте ми акъла.

— Надявам се. — Господин Шарптън си запали. — Най — искрено се надявам. Ти си каймакът на каймака, Динк. Съмнявам се, че ще ми повярваш, но е така.

— По телефона споменахте за някакво предложение.

— Разкажи ми какво се случи със Скипър Браниган.

Тра-ас, най-лошите ми опасения се оправдаха. Нямаше как да знае, никой не можеше да знае, но въпреки това явно знаеше. Застинах на седалката като окаменял, кръвта блъскаше в ушите ми, езикът ми слепна за небцето като гербова марка.

— Хайде, разкажи ми — долетя гласът му отдалеч, като среднощно радиопредаване на къси вълни.

Раздвижих езика си. Позатрудних се, но успях.

— Аз нищо не съм направил. — Моят глас имаше същото задгробно звучене. — Скипър катастрофира, това е. Като се прибирал у дома, излязъл от очертанията на пътя. Колата се преобърнала и паднала в реката — Локърби Стрийм. В дробовете му имало вода, тоест технически сигурно се е удавил, но във вестника пишеше, че тъй или инак е щял да умре. Още докато се търкалял с колата, главата му почти се била откъснала, така поне приказват хората. Някои дори смятат, че не е било катастрофа, а самоубийство, но на мен не ми се вярва. Скипър беше… твърде много се забавляваше, за да се самоубие.

— Да, а ти беше част от това забавление, нали?

Не отвърнах, но устните ми заиграха и очите ми плувнаха в сълзи.

Господин Шарптън постави длан върху ръкава ми. Човек спокойно може да очаква подобно нещо от възрастен тип като него, сам с едно хлапе в немската си кола на безлюден паркинг, но като ме докосна, веднага разбрах, че не става дума за това, тоест не ми пускаше ръце. Този жест ми подейства добре. За пръв път си дадох сметка колко ми е било гадно. Случва се понякога човек да не усети, че страда, защото… де да знам защо, защото терзанията така са го погълнали, че дори не забелязва, че се терзае. Наведох глава. Не започнах да цивря или нещо такова, но сълзите рукнаха по страните ми. Мечовете на вратовръзката станаха двойни, после тройни — три за един, страхотна сделка.

— Ако те тревожи мисълта дали не съм ченге, можеш да бъдеш спокоен — не съм. А и вече ти дадох пари, което съвсем би оплескало едно евентуално съдебно преследване. Но дори да бях ченге, никой няма да повярва в истината за случилото се с младия господин Браниган. Дори да признаеш по националната телевизия. Нали?

— Да — прошепнах и додадох малко по-силно: — Дълго търпях. Накрая не издържах. Той ме принуди, сам си го изпроси.

— Разкажи ми какво се случи.

— Написах му писмо. Специално писмо.

— Да, действително много специално. И какво пишеше в него, та така да му подейства?

Знаех какво има предвид, но обяснението не е толкова просто. Персонализираните писма въздействат по-силно. В известен смисъл са не само опасни, а и смъртоносни.

— Името на сестра му. — Мисля, че именно в този миг капитулирах. — Деби.

Загрузка...