Всичко е съдбовно

IX

У мен винаги е имало нещо — нещо странно — и в известен смисъл го знаех, но нямах представа как да го използвам, как се нарича, нито какво означава. А и смътно се догаждах, че е по-добре да си трая, защото останалите хора не са като мен. Страхувах се, че ако разберат, ще ме изпратят в цирка. Или в затвора.

Веднъж, спомням си — но не много ясно, бил съм на три — четири години, това е един от най-ранните ми спомени — стоях до един мръсен прозорец и гледах в двора. Помня, че имаше дръвник и червена пощенска кутия, значи трябва да е било докато живеехме у леля Мейбъл на село. Прибрала ни, когато баща ми избягал. Майка започна работа в пекарницата в Харкървил и се преместихме в града по-късно, когато бях на пет. Като тръгнах на училище, живеехме в града. Знам го със сигурност заради кучето на госпожа Буковски, защото трябваше да минавам покрай проклетия четириног канибал пет пъти седмично. Никога няма да го забравя. Беше боксер с бяло петно на ухото, И после сме седнали да си говорим за Алеята на спомените.

Както и да е, както гледах през прозореца, на стъклото жужаха няколко мухи — нали знаете на село как се събират по стъклата. Този звук никак не ми харесваше, но не можех да достигна насекомите и да ги убия или поне да ги пропъдя дори със свито на руло списание. Вместо това очертах в прахоляка на перваза с връхчето на пръста си два триъгълника, обградени с трета, много специална фигура, която да ги обединява. Още щом затворих кръга, мухите — четири — пет на брой — тупнаха мъртви на перваза. Бяха големи колкото желирани бонбони — от онези черничките, с вкус на лакрица. Взех една и я разгледах, но не ми се стори много интересна, затова я хвърлих на пода и продължих да гледам през прозореца.

И друг път са ми се случвали подобни неща, но никога по моя воля. Доколкото си спомням, първият път, когато го направих умишлено — преди Скипър, искам да кажа — беше, когато използвах своето не-знам-си-какво срещу кучето на госпожа Буковски. Тя живееше на ъгъла на нашата улица, когато бяхме на квартира на Дъгуей Авеню. Имаше гадно, зло куче и децата от цял Уест Сайд се страхуваха от белоухия мизерник. Госпожа Буковски го държеше вързано в задния двор като окован затворник и то лаеше по всеки Божи минувач. Но не джафкаше беззлобно, както правят някои кучета, ами сякаш казваше: „Ако те докопам на тротоара, или ако ти ми паднеш тука, ще ти откъсна топките, брато.“ Веднъж действително избяга и ухапа пощальона. Да беше някое чуждо куче, щеше да попадне в газовата камера, но синът на госпожа Буковски е полицейски началник и уреди нещата.

Мразех това куче, както мразех Скипър. То в известен смисъл беше Скипър. На път за училище бях принуден да минавам покрай двора на госпожа Буковски, ако не исках да заобикалям цяла пресечка и всички да ми се смеят, че съм страхопъзльо, и направо примирах от ужас, като видех оня ми ти звяр как обтяга въжето и така лае, че от зъбите и муцуната му хвърчат пръски. Понякога толкова опъваше въжето, че то го дръпваше назад — бой-йой-йойнг — и песът подскачаше на задните си лапи, което на някого може да му се стори забавно, но на мен никак не ми беше забавно — просто се страхувах, че въжето (не верига, а най-обикновено старо въже) някой ден ще се скъса, кучето ще прескочи дървената оградка, която разделяше двора на госпожа Буковски от Дъгуей Авеню, и ще ми разкъса гърлото.

Един хубав ден се събудих осенен от гениално хрумване. Искам да кажа, че като отворих очи, то си беше в главата ми. Както понякога се събуждам с издут, пулсиращ бастун. Беше ранна слънчева съботна утрин и съвсем не се налагаше да минавам покрай двора на госпожа Буковски, освен ако не искам, но този ден исках. Измъкнах се от леглото и светкавично навлякох каквото ми попадна. Извършвах всичко светкавично, за да не забравя хрумването си. Което спокойно можеше да се случи — както човек в крайна сметка забравя сънищата си (а сутрешната ерекция спада, ако трябва да бъдем вулгарни) — но то изпъкваше в съзнанието ми в пълни подробности, отчетливо и ясно като бял ден — представляваше картина, състояща се от думи, триъгълници и завъртулки, заградени със специална окръжност, която придържаше цялата конструкция да не се разпадне… дори две-три застъпващи се окръжности, за допълнителна сигурност.

Буквално прелетях през дневната (майка още спеше, дори хъркаше, а розовата и униформа беше преметната върху металната пръчка на завесата в банята) и се втурнах в кухнята. Майка имаше малка черна дъска, която държеше до телефона, за да си записва разни номера и други неща, за които да се подсеща — нещо като „ДЪСКАТА НА ДИНКИ“, само че „ДЪСКАТА НА МАЙКА“; нямах друга работа тук, освен да грабна розовия тебешир, прикрепен с шнурче към самата дъска. Напъхах го в джоба си и изтичах навън. Помня, че беше чудна утрин — времето беше хладно, но не студено, небето беше толкова синьо, че някой сякаш го беше прекарал през автомивка, и наоколо нямаше жива душа; в събота всеки гледа да си поспи, ако има тази възможност.

Кучето на госпожа Буковски не спеше. О, не. Това куче беше твърд привърженик на правилото „в пек и мраз на пост съм аз“. Видя ме да се задавам зад дървената оградка и се хвърли насреща ми, опъвайки въжето с все сила — по-силно от когато и да било друг път — може би защото с част от плоския си кучешки мозък съзнаваше, че е събота и аз нямам работа тук. Опъна въжето до скъсване — бой-йой-йойнг — и се пльосна по гръб. Само след секунда отново беше на крака, надавайки обичайния си сподавен лай, с който сякаш искаше да каже, че едва ли не се задушава, но въобще не му пука. Предполагах, че госпожа Буковски е свикнала с този звук, сигурно дори й харесваше, но се питах колко ли от съседите вече едва го издържат.

Този ден обаче не му обърнах абсолютно никакво внимание. Бях твърде въодушевен, за да се страхувам. Измъкнах тебешира от джоба и се отпуснах на коляно на тротоара. За миг се уплаших, че сложната картина е изфирясала от главата ми и много се разстроих. Отчаянието и тъгата се опитваха да ме завладеят, но аз си казах: „Не, не, Динки, не, не им се давай. Напиши какво и да е, ако ще дори «МАМКА МУ НА КУЧЕТО НА ГОСПОЖА БУКОВСКИ».“

Не написах това. Нарисувах една такава фигура — мисля, че се нарича „санкофит“. Много шантава фигура, но в случая беше правилната фигура, защото отключи всичко останало. В съзнанието ми нахлуха безброй образи. Невероятно усещане, но същевременно много страшно, защото нямаше край. През следващите пет минути лазих по тротоара, потях се като прасе и драсках по цимента като обезумял. Изписвах нечувани думи и чертаех форми, каквито не само аз, а никой не е виждал — санкофити, джапи, фудъри и мърки. Пишех и чертаех, докато ръката ми порозовя до лакътя, а тебеширът на майка се превърна в розова трошица, която едва стисках между палеца и показалеца си. Кучето на госпожа Буковски не умря като мухите — през цялото време продължи да лае насреща ми, може дори отново да е изпъвало връвта до скъсване, но аз не съм забелязал. Бях изпаднал в пълно умопомрачение. Но както и да го опиша, не може да се предаде с думи; хващам се на бас обаче, че така се чувстват великите музиканти като Моцарт и Ерик Клептън, когато композират, или великите художници, когато почувстват, че рисуват най-гениалното си платно. Дори някой да бе минал, въобще нямаше да го забележа. По дяволите, дори кучето на госпожа Буковски да се бе откъснало най-после от връвта си, да бе прескочило оградата и да бе впило зъби в задника ми, сигурно пак нямаше да го забележа.

Беше съдбовно, ви казвам. Толкова тотално съдбовно, че направо нямам думи.

Само че никой не мина по улицата, освен няколко коли — хората сигурно са ме гледали и са недоумявали какво ли прави това хлапе и какво ли толкова драска по тротоара под пронизителния лай на кучето на госпожа Буковски. Като попривърших, почувствах, че трябва да подсиля ефекта на творението си, като го насоча конкретно срещу кучето. Не му знаех името, затова с последните остатъци от тебешира написах „боксер“, оградих го в кръгче, а отдолу нарисувах стрелка към основната рисунка. Бях замаян и слепоочията ми пулсираха, както като излезеш от свръхтруден тест или твърде дълго гледаш телевизия. Направо ми се гадеше… но в същото време се чувствах съвършено съдбовно.

Погледнах кучето — беше си здраво и читаво, лаеше както обикновено, а като опънеше въжето докрай, смешно подскачаше на задните си лапи — но въобще не ме беше страх. Прибрах се у дома с олекнало сърце. Знаех, че работата му е спукана. Както, предполагам, добрият художник знае, че е нарисувал хубава картина, а добрият писател — че е написал хубав разказ. Мисля, че когато нещата се получат както трябва, човек просто го усеща. Мисълта за това сякаш се загнездва се в съзнанието му и доволно си тананика.

Три дни по-късно кучето хвърли петалата. Научих новината от най-сигурния източник, опрели се до гадни, зли кучета — кварталния пощальон, господин Шърмърхорн. Та господин Шърмърхорн ми каза, че кучето на госпожа Буковски кой знае защо се затичало около дървото, за което било завързано, и се задушило на въжето си (ха-ха). Госпожа Буковски била на пазар, тъй че не могла да го спаси. Като се прибрала, го намерила мъртво под дървото в страничния си двор.

Рисунката на тротоара стоя цяла седмица, после заваля един порой и написаното се превърна в розово петно. Дотогава се открояваше съвсем ясно. И никой не минаваше през него. Имах възможност лично да се уверя, Хората — децата, които отиваха на училище, дамите, които слизаха в центъра, господин Шърмърхорн — просто го заобикаляха. Изглежда, дори сами не забелязваха, че го правят. И никой не го коментираше — не се чуваха приказки от рода на: „Каква е тая щуротия на тротоара?“ или „Абе, как според вас се нарича тая драсканица?“ (фудър, тъпако!) Сякаш дори не забелязваха, че съществува. Но дълбоко в себе си са знаели. Иначе защо ще го заобикалят?