Всичко е съдбовно

VI

Никога не съм виждал чистачите, нито пък младежа (може и да е девойка), който донася седемдесетте долара всеки четвъртък, докато върви „Светът се върти“. Аз и не искам да ги виждам. Първо, не ми е нужно. И второ — да, добре, страх ме е. Както се страхувах от господин Шарптън с големия сив мерцедес онази вечер, когато отидох да се запозная с него. Убийте ме, ако щете.

В петък не обядвам у дома. Гледам „Светът се върти“, скачам в колата и отпрашвам за града. Купувам си хамбургер от „Макдоналдс“, след това ходя на кино, а накрая, ако времето позволява, се разхождам в парка. Паркът ми харесва. Подходящ е за размисъл, а напоследък имам много над какво да разсъждавам.

Ако времето е лошо, отивам в търговския център. Напоследък, откакто дните да намаляват, обмислям дали да не се запиша пак на боулинг. Поне ще си запълня част от петъчния следобед. Едно време с Пъг ходехме от време на време.

Пъг в известен смисъл ми липсва. Иска ми се да можех да му се обадя, да си подрънкаме глупости, да му разкажа как вървят нещата при мен. Примерно за онзи тип Неф.

Да бе, все едно да чакаш от умрял писмо.

Докато ме няма, чистачите правят основно почистване — измиват съдовете (макар че с това и сам добре се справям), измиват пода, изпират мръсните дрехи, подменят спалното бельо и кърпите в банята, зареждат хладилника с продукти, доставят страничните поръчки, записани на дъската. Сякаш съм настанен в хотела с най-експедитивното (да не кажа и най-съдбовното) камериерско обслужване в целия свят.

Единственото място, в което не смеят много да шетат, е кабинетът до трапезарията. Държа го тъмен, щорите са винаги спуснати, а чистачите не смеят да ги вдигнат, за да проветрят и да влезе малко слънце, както правят в останалата част от къщата. Освен това там никога не мирише на дезинфектанти с аромат на лимон, докато в останалите стаи в петък вечер вони непоносимо. Понякога е толкова противно, че почвам да кихам като луд. Не страдам от алергия — просто носът ми протестира.

Кабинетът се почиства с прахосмукачка, кошчето за хартия се изпразва, но книжата по бюрото винаги остават недокоснати, колкото и разхвърлени и непотребни да изглеждат понякога. Веднъж прикрепих късче тиксо върху процепа над средното чекмедже — като се върнах същата вечер, тиксото си беше там. Не че крия кой знае какви тайни в това чекмедже, както може би се досещате — просто исках да съм наясно.

Освен това, като излизам, ако компютърът и модемът са включени, ги намирам включени и като се върна — на монитора шава скринсейвър (най-често онзи с хората, които правят какво ли не зад прозорци със спуснати щори в много висока сграда, защото ми е любимият). Ако съм ги оставил изключени, ги намирам изключени. Чистачите не шетат из кабинета на Динки.

Може би и те се страхуват мъничко от мен.