Всичко е съдбовно

VII

Телефонното обаждане, което промени живота ми, дойде тъкмо когато вече започвах да си мисля, че комбинацията от майка и работата като разносвач на пици в „Пица Рома“ ще ме побърка. Зная, че звучи много мелодраматично, но в конкретния случай е вярно. Разговорът се състоя в почивната ми вечер. Майка беше излязла с приятелките си на бинго в резервата — сигурно тъкмо пушат като луди и се заливат от смях всеки път, когато говорителят обяви номер В-12 и допълни: „Е, мили дами, време е за вашите витамини.“ Аз пък гледах филм с Клинт Истууд по Ти Ен Ти и се молех да съм в което и да било кътче на планетата Земя, само не и тук. Ако ще и Саскачеуан.

Телефонът иззвъня и понеже се зарадвах, че сигурно е Пъг, като вдигнах слушалката, изпях с най-мазния си глас:

— Ало, Църквата на всички съдбовности, клон Харкървил, преподобният Динк на телефона.

— Добър вечер, господин Ърншо — отвърна нечий глас. Беше напълно непознат, но не звучеше ни най-малко раздразнен или озадачен от глупостта, която изтърсих. За сметка на това аз се почувствах засрамен за двама. Забелязали ли сте, че в подобни случаи — като решите да се направите на интересни още с вдигането на телефонната слушалка — никога не се обажда човекът, когото сте очаквали? Бяха ми разказвали за едно момиче, което вдигнало телефона и казало: „Здрасти, аз съм Хелън, искам да ме чукаш до припадък“, защото си мислело, че се обажда гаджето му, а на телефона се оказал баща му. Е, тази конкретна история сигурно е измислена, като онази за алигаторите в нюйоркската канализация (или писмата от читатели в „Пентхаус“), но разбирате какво искам да кажа.

— О, съжалявам — казах, твърде смутен да се запитам откъде непознатият знае, че преподобният Динк и господин Ърншо са един и същи човек, чието истинско име е Ричард Елъри Ърншо. — Взех ви за някой друг.

— Аз действително съм някой друг — отвърна гласът и макар че по телефона не се засмях, после ми се стори много смешно. Господин Шарптън без майтап беше някой друг. Сериозно, съдбовно друг.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попитах. — Ако търсите майка ми, ще трябва да оставите съобщение, понеже тя…

— Отиде да играе бинго, зная. И без друго търся вас, господин Ърншо. Искам да ви предложа работа.

Отначало бях твърде слисан да изрека и дума. Изведнъж ме осени прозрение — това е някаква телефонна пирамида.

— Имам работа — казах. — Съжалявам.

— Да, разнасяте пици — развеселено отвърна той. — Ако това наричате работа.

— Кой сте вие, господине?

— Наричам се Шарптън. Вижте, дайте да си спестим глупостите, както бихте казали вие, господин Ърншо, ако позволите, Динк.

— Естествено. Аз може ли да ти викам Шарпи?

— Викай ми както искаш, само ме слушай внимателно.

— Слушам. — Което беше вярно. И защо не? По телевизията даваха „Блъфът на Куган“, който със сигурност не е сред върховите постижения на Клинт.

— Искам да ти направя най-доброто предложение за работа, което си получавал и може би някога ще получиш. Не ти предлагам просто работа, Динк, а приключение.

— Виж ти, защо ми звучи познато? — Стисках в скута си огромна купа с пуканки и налапах една шепа. Този разговор започваше да ми става забавен.

— Другите обещават, аз предоставям. Но разговорът не е за телефона. Искаш ли да се срещнем?

— Да не си педал?

— Не. — В гласа му отново се долавяше насмешлива нотка. Тъкмо толкова, колкото да му хване вяра човек. Пък и вече се бях хванал в капана, така да се каже, нали се направих на много умен. — Сексуалната ми ориентация няма нищо общо.

— Какво искаш тогава? Не познавам абсолютно никого, който да ми се обажда в девет и половина вечерта и да ми предлага работа.

— Бъди така добър да оставиш за момент телефонната слушалка и да надзърнеш във входното антре.

Работата ставаше все по-шантава и по-шантава. Но какво щях да загубя? Послушах го — на пода в антрето имаше плик. Някой го беше пъхнал през пощенския отвор, докато съм гледал как Клинт Истууд преследва Дон Страуд из Сентрал Парк. Първият от много подобни пликове, но тогава, разбира се, нямаше как да го зная. Разкъсах го и отвътре изпаднаха седем десетдоларови банкноти, придружени с кратка бележка:

„Това може да бъде началото на велика кариера!“

Върнах се в дневната, без да откъсвам поглед от парите. Не мога да ви опиша колко бях шашнат. Едва не седнах върху купата с пуканките. Забелязах я в последния момент, бутнах я встрани и се строполих на дивана. Взех слушалката едва ли с очакването Шарптън да е затворил, но като казах „ало“, още беше отсреща.

— Какво означава всичко това? — попитах. — За какво са ми тези седемдесет долара? Ще ги задържа, но не смятам, че ти дължа нещо в замяна. В крайна сметка не съм те молил за нищо.

— Парите са единствено и само за теб и сумата не те задължава по абсолютно никакъв начин към никого. Но нека ти издам една тайна, Динк — работата не опира само до парите. Истинската работа се познава по страничните облаги. Това и е най-важното.

— Щом казваш.

— Казвам го съвсем сериозно. Моля те единствено да се срещнем, за да ти поразкажа още малко. Ще ти направя предложение, което ще промени целия ти живот, ако го приемеш. Всъщност ще отвори пред теб вратите на нов живот. Като ти обясня за какво става дума, ще можеш да ми зададеш каквито си поискаш въпроси. Но ако трябва да съм честен, отсега ще ти призная, че няма да ти отговоря на всички.

— Ами ако реша да се откажа?

— Ще си стиснем ръцете, ще те потупам по рамото и ще ти пожелая късмет в живота.

— Кога искаш да се срещнем? — Донякъде — всъщност почти напълно — бях сигурен, че всичко това е някакъв майтап, но в съзнанието ми вече се оформяше и друго, „малцинствено“ гледище. От една страна, се впечатлих от парите — сумата възлизаше на общата стойност на бакшишите от доставка на пица за две седмици, и то когато има работа. Основната причина обаче беше начинът, по който се изразяваше Шарптън. Говореше така, сякаш има висше образование… при това не от някой затънтен държавен колеж на име „Овчи ректум“ във Ван Друсен. Пък и какво толкова може да ми се случи? Откакто Скипър катастрофира, нямаше кой Друг да седне да ме тормози и да ми крои мръсни или опасни номера. Е, сигурно майка, но тя има само едно оръжие — устата си… пък и тя не си пада по организирането на такива сложни мероприятия. Пък и не мисля, че би се разделила със седемдесет долара. Не и при наличието на бинго зали в околността.

— Тази вечер. Всъщност сега.

— Добре, защо не? Заповядай у нас. Щом можещ да ми пуснеш плик с десетачки през вратата, значи не е нужно да ти обяснявам къде живея.

— Не у вас. Ще се срещнем на паркинга на „Супр Савр“.

Стомахът ми се сви и сякаш пропадна като асансьор с прерязани въжета; разговорът моментално престана да ми се струва забавен. Може би е някаква клопка — може да са замесени и ченгетата. Казах си, че никой не знае за Скипър, най-малко ченгетата — но, Боже. Работата е в писмото — Скипър може да го е захвърлил къде ли не. Беше напълно неразбираемо (освен може би името на сестра му, но светът е пълен с момичета на име Деби), досущ като надписите, които надрасках на тротоара пред двора на госпожа Буковски… или поне така смятах, допреди проклетият телефон да иззвъни. Но кой може да го твърди със сигурност? А и нали знаете онази приказка за гузната съвест. Е, не се чувствах точно гузен по отношение на Скипър, но…

— „Супр Савр“ е малко необичайно място за събеседване за работа, не намираш ли? Особено като се има пред вид, че в осем го затварят.

— Ето кое го прави подходящо за целта, Динк. Гарантира уединение на обществено място. Ще паркирам точно до навеса за колички. Ще ме познаеш по колата — голям сив Мерцедес.

— Тя и без друго ще бъде единствената там — отвърнах, но вече беше прекъснал връзката.

Затворих телефона и прибрах парите в джоба си почти машинално. Бях се поизпотил. Непознатият искаше да се срещнем при навеса, където Скипър толкова често ме тормозеше. Веднъж ми премаза пръстите между две колички и се хилеше, докато пищях. Премазаните пръсти болят най-гадно. Два нокътя почерняха и паднаха. Именно тогава реших да опитам с писмото. Резултатът беше потресаващ. И все пак, ако Скипър Браниган има призрак, той несъмнено се навърта около навеса за колички на паркинга на „Супр Савр“, където причаква нови жертви за мъчения. Мястото на срещата не беше подбрано току-така. Понечих да се успокоя, че това са глупости, че постоянно стават какви ли не съвпадения, но сам не си повярвах. Господин Шарптън знаеше за Скипър. Някак си бе разбрал.

Страхувах се да се срещна с него, но като че ли нямах друг избор. Ако не друго, трябваше поне да разбера какво знае. И на кого има опасност да каже.

Изправих се, облякох си якето (беше ранна пролет и вечер захладняваше — макар че в Западна Пенсилвания вечер като че ли винаги захладнява) и тръгнах да излизам, но размислих и се върнах да оставя бележка на майка: „Излизам с едни момчета. Ще се върна до дванайсет.“ Имах намерение да се върна доста преди полунощ, но идеята с бележката ми се стори доста уместна. Тогава не си позволих да се задълбочавам много-много във въпроса защо ми се струва уместна, но вече откровено мога да си призная: исках да съм сигурен, че ако ми се случи нещо — нещо лошо, майка ще позвъни в полицията.