Всичко е съдбовно

XVIII

Излязох от библиотеката с намерението да се прибера у дома, но вместо това отново се озовах на пейката в парка. Седях там, докато слънцето взе да се спуска над хоризонта и наоколо почти не останаха деца и кучета, които да търчат след летящите чинии. И макар да живеех в Кълъмбия от три месеца, за пръв път излизах толкова късно. Това, предполагам, е тъжно. Тъкмо започвах да си мисля, че най-сетне съм се отървал от майка и съм заживял свой живот, а изведнъж се оказва, че през цялото това време съм се заблуждавал.

Ако някой ме следеше, може би щеше се запита на какво се дължи промяната в обичайния ми график. Затова станах, прибрах се у дома, сварих си една „картонена манджа“ и включих телевизора. Имам кабелна телевизия — пълен набор от програми плюс допълнителен пакет от филмови канали, но досега не съм видял нито една сметка. Това се казва съдбовна сделка, а? Включих на „Синемакс“. Даваха някакъв филм с Рътгър Хауър в ролята на сляп каратист. Настаних се на дивана под репродукцията на Рембранд и се загледах в екрана. Нищо не виждах, но седях, вечерях разсеяно и зяпах в телевизора.

В това време размишлявах — за един журналист с либерални идеи и консервативно настроена аудитория. За професорка по биология, специалист в областта на СПИН, която представлявала важно свързващо звено между множество лаборатории. За възрастен генерал, който променил възгледите си. Размишлявах над факта, че зная имената само на тези трима души, понеже единствени те нямаха модеми и електронни адреси.

Имаше и други въпроси, които изискваха размисъл. Например как може един талантлив човек да бъде хипнотизиран, упоен или дори изложен на контакт с други талантливи хора, с цел да му се попречи да задава неподходящи въпроси или да предприема неподходящи действия. Или как да се гарантира, че талантливият човек няма да избяга дори ако случайно прозре истината. Начинът е да се остави без пукнат лев… да му се наложи като правило номер едно забраната да спестява пари, било то и джобни. Кой талантлив човек ще се хване в подобен капан? Някой наивник, който няма почти никакви приятели и въобще не цени себе си. Човек, готов да ти продаде дарбата си за една торба хранителни продукти и седемдесет долара седмично, понеже за толкова се оценява.

Нямах никакво желание да умувам над тези въпроси. Мъчех се да се съсредоточа върху маймунджилъците на Рътгър Хауър (Пъг направо щеше да се напикае от смях, честна дума), за да не мисля за всичко това.

Например за числото двеста. 200. 10 х 20, 40 х 5. СС за древните римляни. Най-малко двеста пъти бях натискал бутона, който извикваше на екрана съобщението „ПОЩАТА НА ДИНКИ ИЗПРАТЕНА“.

Хрумна ми — за пръв път, сякаш най-сетне се събуждах от сън — че съм убиец. Масов убиец.

Да. Ето до какво се свежда всичко.

Благото на човечеството? Гибелта на човечеството? Безразличието на човечеството? Кой решава? Господин Шарптън? Неговите началници? Техните началници? И какво значение има?

Казах си, че това няма абсолютно никакво значение. Освен това реших, че не мога да си позволя да губя време в мрънкане (дори насаме) как съм бил упоен, — хипнотизиран или подложен на промиване на мозъка. Истината е, че го правех, защото обожавах усещането, което ме изпълваше, когато пишех специални писма — усещането, че в главата ми избликва пълноводна огнена река.

Но най-вече защото можех.

— Не е вярно — изрекох… но не съвсем гласно. Прошепнах го едва чуто. Може би не са ми сложили „бръмбари“ — сигурен съм, че не са — но човек най-добре да бъде предпазлив.

Започнах този… как да го нарека? Да речем доклад. Започнах този доклад по-късно същата вечер… всъщност веднага щом свърши филмът с Рътгър Хауър. Пиша го обаче в тетрадка, не на компютъра, и то на чист английски език, без никакви санкофити, бюта и смими. Под масата за пинг-понг в мазето има една халтава плоча. Крия тетрадката отдолу. Току-що погледнах началото: „Вече имам хубава работа, нямам от какво да се оплача“. Пълна идиотщина. На глупака морето му е до колене.

Като си легнах същата нощ, сънувах, че се намирам на паркинга на „Супр Савр“. И Пъг е там, с червената работна престилка и шапка като на Мики Маус във „Фантазия“ — онова филмче, в което Мики чиракува при един вълшебник. Пазарските колички са подредени в дълга редица по средата на паркинга. Пъг вдига ръка, сетне я отпуска. При всяко негово движение една количка се отделя от редицата, засилва се, прекосява паркинга и се забива в тухлената стена на супермаркета. Вече се е натрупала цяла купчина разкривени железа и колела. Пъг както никога не се усмихва. Исках да го попитам какво прави и защо, но, естествено, зная.

— Той беше добър с мен — казвам му в съня си. Имах предвид господин Шарптън, разбира се. — Действително много, много съдбовен.

Пъг се обръща към мен и едва сега виждам, че това изобщо не е моят приятел. Скипър е, а главата му е разбита. Над веждите му стърчат късчета натрошен череп, които опасват челото му като диадема от кости.

— Не си ти онзи, който гледа през мерника — ухилва се насреща ми. — Ти си самият мерник. Как ти се харесва това, Динкстър?

Събудих се в тъмната стая, плувнал в пот и притиснал длани към устата си, за да не се разкрещя, че сигурно не ми харесва особено.