XVII

Понякога изпращам истински писма — разпечатвам творенията, които нахвърлям в „БЕЛЕЖНИКА НА ДИНКИ“, пъхам ги в плик, запечатвам го, облепям го с пощенски марки и го изпращам на получателя. Професор Ан Тевич, Университет Ню Мексико — Лас Крусис. Господин Андрю Неф, чрез адреса на нюйоркския вестник „Поуст“, Ню Йорк, щата Ню Йорк. Били Ънгър, до поискване, Стовингтън, щата Върмонт. Само имена, които обаче ме разстройваха дори повече от телефонните номера. Бяха по-лични. Сякаш пред механизма за насочване на бомби за миг се мярва човешко лице. Искам да кажа, направо да си изкараш акъла. Летиш си на осем хиляди метра, където нямат право да се появяват никакви лица, и въпреки това пред очите ти току-виж цъфне някое.

Питах се как е възможно университетски преподавател да работи без електронен адрес (да не говорим за сътрудник на нюйоркски вестник), но много не се задълбочавах в тези размисли. Не беше и необходимо. Живеем в модерен свят наистина, но това все пак не означава, че писмата задължително трябва да се изпращат по електронната поща. Редовната поща, макар и ужасно бавна, все още съществува. А и базата съдържаше всички данни, които действително ме интересуват. Примерно, че господин Ънгър притежава тъндърбърд от 1957 година. Или че един от любимите хора на Ан Тевич — съпруг, син или може би баща — се нарича Саймън.

Но такива като Тевич и Ънгър бяха изключение. Повечето хора, с които се свързвах, бяха като първия адрес в Кълъмбъс — напълно оборудвани за двайсет и първия век. ПОЩАТА НА ДИНКИ СЕ ИЗПРАЩА. ПОЩАТА НА ДИНКИ ИЗПРАТЕНА, много се радвам, беше ми приятно, чао, до скоро.

Щях да си живея така Бог знае докога, сигурно до безкрай — да си ровя в базата-данни (нямах определен график, списък с приоритетни градове или мишени — всичко определях сам… освен ако и това не е било кодирано на несъзнателно ниво в харддиска), да ходя на следобедни прожекции, да се наслаждавам на тишината в дома си, несмущавана от брътвежите на майка, и да си мечтая за следващото стъпало нагоре по йерархичната стълбица, само че един ден се събудих с голям мерак. Работих около час, рових се в австралийската база-данни, но без успех — меракът постоянно смущаваше мислите ми, така да се каже. Изключих компютъра и слязох до „Нюс Плюс“ за някое списание с красиви жени в копринено бельо.

Тъкмо стигнах и отвътре изскочи някакъв тип, който четеше местния вестник „Диспач“. Никога не съм го разгръщал. За какво ми е? Една и съща помия всеки Божи ден — диктатори разкатават фамилията на по-слабите, униформени ченгета разкатават фамилията на футболни запалянковци, политици замесени в далавери. С други думи, все новини от света на Скипър-Бранигановците. Дори да бях мернал самия вестник на стойката в магазинчето, конкретният материал пак щеше да ми убегне, тъй като беше поместен в долната част на страницата, под сгъвката. Само че онзи изрод излезе от магазинчето, разпънал вестника и потънал в четене.

В долния десен ъгъл беше поместена снимката на усмихнат беловлас господин с лула. Изглеждаше веселяк, сигурно бе от ирландски произход, очите му бяха заобиколени с бръчици, имаше гъсти сребристи вежди. Заглавието над текста — не беше много едро, но човек спокойно можеше да го прочете — гласеше: „САМОУБИЙСТВОТО НА НЕФ И ДО ДЕН-ДНЕШЕН ОЗАДАЧАВА ОПЕЧАЛЕНИТЕ МУ КОЛЕГИ“.

Веднага бях готов да се откажа от „Нюс Плюс“ за днес — вече въобще не ми беше до красавици по бельо, може би най-добре да се прибера и да подремна. Ако вляза, сигурно ще си купя „Диспач“ — нямаше да мога да се въздържа, а надали исках да узная нещо повече за беловласия господин с вид на ирландец, от онова, което вече знаех… а то не беше нищо особено, както, можете да бъдете сигурни, побързах да си кажа. Пък и Неф надали е толкова необикновено име — състои се само от три букви, не е като Шитендукус или Хоркейк, в Америка сигурно има хиляди хора с името Неф. Не е задължително този Неф да е същият, за когото аз знаех и който обичал Франк Синатра.

Във всеки случай най-добре бе да се откажа и да дойда утре. Утре снимката на господина няма да я има във вестника. Утре в долния десен ъгъл ще изтипосат нечия друга снимка. Всеки ден умират хора, нали така? Хора, които не са суперзвезди или нещо такова, но са достатъчно известни, за да се помести снимката им в долния десен ъгъл на първа страница в ежедневниците. А и останалите често пъти недоумяват над случилото се, както гражданите у дома, в Харкървил се озадачиха от смъртта на Скипър — в кръвта му не се съдържаше алкохол, пътната настилка беше суха, самият той не беше невротичен тип с наклонности към самоубийство.

Светът е пълен с подобни мистерии, които понякога е най-добре да останат неразгадани. Понякога решенията не са, така да се каже, много съдбовни.

Само че аз никога не съм бил човек със силна воля. Не винаги мога да се въздържа да не ям шоколад, макар да зная, че се отразява зле на кожата ми. Този ден също не можах да се въздържа. Влязох в магазинчето и си купих местния ежедневник.

Запътих се към къщи, но изведнъж ме осени много странно хрумване. Някак си не исках вестникът със снимката на Андрю Неф на първа страница да бъде намерен в боклука ми. Службата по чистотата е общинска, боклукчарите не знаят — и няма как да узнаят, че имам нещо общо с „Транскорп“, но все пак…

Като бяхме малки с Пъг, много си падахме по един сериал със заглавие „Златни години“. Сигурно не го помните. Както и да е, там имаше един тип, който все повтаряше „Съвършената параноя е съвършената предпазливост“. Беше му нещо като личен девиз. В известен смисъл го вярвам.

Както и да е, вместо да се прибера у дома, се запътих към парка. Седнах на една пейка, прочетох статията, а като свърших, хвърлих вестника в кошчето за смет. Никак не ми се искаше да правя и това, но хайде стига — ако господин Шарптън е изпратил човек да ме следи и да проверява и най-дребните боклучета, които изхвърлям, работата ми е спукана.

Нямаше никакво съмнение, че Андрю Неф, шейсет и две годишен, водещ на авторска рубрика в „Поуст“ от 1970 година, е извършил самоубийство. Нагълтал шепа хапчета, които сигурно сами по себе си са щели да бъдат достатъчни, после се намърдал във ваната, нахлузил найлонова торбичка на главата си и за капак си прерязал вените. Човекът явно е бил твърдо решен да не се разколебае.

Не оставил послание, при аутопсията не били открити органични заболявания. Колегите му категорично отхвърлили предположението за Алцхаймерова болест или за преждевременна сенилност. „Беше най-умният човек, когото познавам, до последния си ден — споделяше някакъв тип на име Пит Хамил. — Анди спокойно можеше да се яви в телевизионното състезание «Чалъндж Джепарди!» и да играе от името на двамата участници. Изобщо не мога да си обясня мотивите за подобна постъпка.“ По-нататък Хамил обясняваше, че едно от „очарователните чудачества“ на Неф бил категоричният му отказ да участва във виртуалната революция. Не признавал модеми, лаптопи, програми за текстообработка и автоматична проверка на правописа. Дори нямал сидиплейър в дома си — обичал да казва, може би на шега, че компактдисковете са дяволско творение. Вярно, обичал Синатра, но само на винил.

Същия този Хамил и неколцина други твърдяха, че Неф бил винаги в добро настроение, дори в последния ден от живота си, когато предал материала за следващия брой, прибрал се у дома, изпил чаша вино и се самоликвидирал. Една от светските хроникьорки на вестника — Лиз Смит, дори разказваше, че след работа излезли да се почерпят с пай и Неф и се сторил „поразсеян, но в отлична форма“.

Естествено, че е бил разсеян. И вие да получите един куп фудъри, бюти и смими, и вие ще сте разсеяни.

Неф, се казваше по-нататък в статията, бил своего рода изключение в „Поуст“, един доста консервативно настроен вестник, което, предполагам, означава, че макар да не се обявяват открито безработните да се изпращат на електрическия стол, ако за три години не успеят да си намерят работа, все пак намекват, че в краен случай винаги може да се прибегне до подобно решение. Сигурно е бил нещо като местният либерал. Рубриката му била озаглавена „До гуша ни дойде“ и в нея пишел за това, че Ню Йорк трябва да погледне с други очи на самотните майки тинейджърки, че абортът не винаги е престъпление, че бедните домакинства в крайните квартали са саморепродуцираща се фабрика за омраза. Към края на живота си се заел да разнищва въпроса за числеността на армията и задавал въпроса защо Америка все още смята за целесъобразно да налива милиарди във военния си бюджет, при положение, че на практика вече няма с кого да се бие, освен с терористите. В статиите си предлагал същите тези средства да се пренасочат към откриване на нови работни места. А читателите на „Поуст“, готови да разпънат всеки друг на кръст за подобни еретични твърдения, ги приемали с охота, когато излизали изпод перото на Неф. Понеже бил забавен. Или очарователен. Или понеже е бил ирландец и е целувал прословутия камък в Бларни Касъл2.

Това беше всичко. Станах да си вървя. По пътя обаче размислих и се върнах в центъра. Обикалях безцелно булевардите, прекосявах паркингите и не можех да прогоня от съзнанието си мисълта за Андрю Неф, който ляга във ваната и нахлузва найлонова торбичка на главата си. Хубава, широка торбичка, в която продуктите запазват първоначалната си свежест.

Бил е забавен, бил е очарователен, а аз го бях убил. Неф е отворил писмото ми и то се е намърдало някак си в главата му. Съдейки по прочетеното във вестника, въздействието на специалните думи и символи се е проявило след три дни.

„Заслужил си го е.“

Така каза господин Шарптън за Скипър и може би е бил прав… в конкретния случай. Но дали Неф го заслужаваше? Може би в живота му е имало мръсотии, за които не зная; може би си е падал по малки момиченца, друсал се е или е обичал да тормози онези, които са твърде слаби да се защитят, както Скипър ме преследваше навремето с пазарската количка?

„Искаме да посветиш таланта си на напредъка на човечеството“ — каза господин Шарптън, но надали е имал предвид да причиня смъртта на един човек само защото е споделял мнението, че Министерството на отбраната харчи твърде много средства за суперточни бомби. Подобни параноични простотии нямат място извън филмите със Стивън Сегал и Жан-Клод Вандам.

Изведнъж ме осени ужасна мисъл — страховита мисъл.

Може би „Транскорп“ не са искали да го убият задето е писал подобни неща.

Може би са искали да го очистят, понеже някои хора — неподходящите хора — са започвали да се замислят над думите му.

— Това е лудост — изрекох гласно и жената, която зяпаше витрината на един козметичен магазин, се обърна и ме изгледа доста подозрително.

Към два часа се озовах в градската библиотека с отекли крака и пулсиращи слепоочия. Образът на човека във ваната с набръчканите си старчески гърди, обрасли с бели косми, неотклонно ме преследваше — само че наместо мила усмивка на лицето му бе изписано изражение, неясно като прословутата единайсета планета от слънчевата система. Отново и отново си представях как нахлузва найлоновата торбичка на главата си, тананикайки си някое парче на Франк Синатра (примерно „Както аз обичам“), пристяга я, сетне наднича през найлона като през замъглено прозоречно стъкло и си прерязва вените. Не исках да виждам всичко това, но не можех да пропъдя натрапчивите образи. Мерникът се бе превърнал в телескоп.

Библиотеката разполагаше с компютърна зала, където човек можеше да ползва Интернет срещу доста прилично заплащане. За целта се наложи да си извадя читателска карта, но това не е лошо. Читателската карта е полезно нещо — един допълнителен документ за самоличност никога не е излишен.

Само за три долара време издирих Ан Тевич и данните за смъртта и. Със свито сърце зачетох вестникарската статия, която започваше в долния десен ъгъл на първа страница и продължаваше отзад, при некролозите. Професор Тевич беше красива, руса, трийсет и седем годишна жена. На снимката стискаше очилата си в ръка, сякаш искаше хората да знаят, че по принцип носи очила… но има хубави очи. Натъжих се и се почувствах много виновен.

Смъртта й поразително напомняше злополуката със Скипър — прибирала се у дома привечер и може би малко бързала, понеже било неин ред да приготвя вечерята, но какво толкова, пътните услови били идеални и имало отлична видимост. Колата — по една случайност знаех, че е била с нестандартен регистрационен номер: „ДНК фен“ — излязла от пътя, преобърнала се и полетяла в едно дере. Професор Тевич била още жива, като я намерили — някой забелязал светещите фарове и се спуснал в дерето, но състоянието и било безнадеждно, травмите били твърде тежки.

В организма й нямало следи от алкохол, бракът и бил щастлив (поне нямаше деца — да се благодарим на Бог за малките чудеса), следователно предположението за самоубийство било напълно неуместно. С нетърпение очаквала бъдещето, дори възнамерявала да си купи компютър, за да отпразнува договора за новия си проект. Отказвала да използва персонален компютър от 1988 година, когато машината блокирала и унищожила някакви ценни данни; оттогава нямала доверие на електронната техника. Само в случай на крайна нужда прибягвала до служебните компютри на факултета, но нищо повече.

Като причина за смъртта се посочваше нещастен случай.

По-нататък се разказваше, че Ан Тевич, професор по клинична медицина, била един от водещите специалисти на Западното крайбрежие в областта на СПИН. Неин колега от Калифорния смяташе, че смъртта и ще забави намирането на лечение поне с пет години, „Тя беше възлова фигура — смяташе ученият. — Не само много талантлива, но… Веднъж чух да я наричат «родена за организатор» и смятам, че това е много подходящо определение. Ан беше от хората, които сближават околните. Смъртта и е болезнена загуба за десетките хора, които я познаваха и обичаха, но в същото време е много голям удар върху каузата.“

Намирането на Били Ънгър също не ме затрудни. Вместо в долния десен ъгъл снимката му бе поместена най-отгоре на първа страница в местния Стовингтънски „Уийкли Курант“ — може би просто Стовингтън нямаше много бележити личности. Ънгър — генерал Уилям „Разбийте ги“ Ънгър — бил отличен със Сребърна звезда и Бронзова звезда за бойни заслуги по време на войната в Корея. По времето на Кенеди бил заместник-министър на отбраната и минавал за един от най-агресивно настроените военни по онова време. Общо взето, споделял възгледа „смърт на руснаците, изпийте им кръвчицата, запазете мира в Америка до ежегодния парад на «Мейсис» по случай Деня на благодарността“.

По времето на Линдън Джонсън обаче, когато военното положение във Виетнам се затяга, генерал Ънгър застанал на друга позиция. Започнал да пише писма по вестниците. Кариерата му като редовен дописник на авторски коментар на втора страница започнала с твърденията, че Америка води войната погрешно. Впоследствие стигнал до извода, че въобще нямаме право да водим тази война. Най-сетне, към 1975 година, вече споделял схващането, че да се водят войни по принцип е грешка. Но жителите на Върмонт нямали нищо против.

От 1978 година нататък Били Ънгър прослужил седем поредни мандата в щатската законодателна система. Когато през 1996 година група прогресивни демократи го поканили да се кандидатира в изборите за Американския сенат, Ънгър отклонил поканата с обяснението, че иска да „обмисли и да проучи възможностите“. С това намеквал, че до 2000, най-късно до 2002 година, възнамерява да влезе в държавната политика. Вече остарявал, но гражданите на Върмонт явно си падат по възрастните политици. Не участвал в изборите през 1996 (може би понеже през същата година жена му починала от рак), но не дочакал и 2002 — гушнал букета.

В Стовингтън се беше оформило малко, но твърдо лоби, което смяташе, че смъртта на генерал „Разбийте ги“ Ънгър е злополука, тъй като отличените със Сребърна звезда не скачат от покрива на дома си дори ако съпругата им е починала наскоро от рак, но останалите граждани изтъкваха факта, че надали си е поправял керемидите… във всеки случай не и по пижама, и то в два часа през нощта.

Като причина за смъртта се посочваше самоубийство.

Н-да. Няма що. Цуни ме отзад и душата в рая.

Загрузка...