Всичко е съдбовно

XV

По-нататък, около десетия ден след пристигането ми, ми се присъни друг сън — не помня какъв, но сигурно е бил хубав, защото се събудих с усмивка. Просто я усещах на физиономията си — широка, щастлива усмивка. Чувствах се както в деня, когато се събудих, осенен от гениалното хрумване за кучето на госпожа Буковски. Почти по същия начин.

Намъкнах едни джинси и слязох в кабинета. Включих компютъра и отворих менюто „ИНСТРУМЕНТИ“. Видях програма „БЕЛЕЖНИКА НА ДИНКИ“. Веднага я отворих и какво да видя — в програмата бяха вкарани всичките ми символи: кръгчета, триъгълници, джапи, мърки, ромбоиди, бюта, смими и стотици други. Хиляди други, може би дори милиони други знаци. По думите на господин Шарптън, пред мен се разкри цял нов свят — чувствах се така, сякаш едва-що слизам на брега на първия континент.

Изведнъж ме завладя мисълта, че всичко това е предназначено за мен — наместо жалко късче розов тебешир имах на разположение огромен, страхотен „Макинтош“; достатъчно бе да напиша името на символа и изображението веднага се появяваше на екрана. Бях се напомпал до крайност. Искам да кажа — Боже! Имах чувството, че в главата ми плисва огнена река. Пишех, извиквах символи и с помощта на мишката ги нагласявах, където им е мястото. Като свърших, имах пред себе си писмо. От онези, специалните.

Но до кого?

И за къде?

Изведнъж разбрах, че това няма никакво значение. Няколко дребни поправки и можеше да се изпрати на кого ли не… макар че конкретното писмо бе предназначено по-скоро за мъж, отколкото за жена. Не зная защо смятах така — просто го чувствах. Реших да започна от Синсинати, просто защото това бе първият град, за който се сетих. Като нищо можеше да бъде Цюрих, Швейцария, или Уотървил, щата Мейн.

Отново понечих да отворя менюто „ИНСТРУМЕНТИ“ и да активирам програмата „ПОЩАТА НА ДИНКИ“. Машината не ми даде достъп до нея и ми подсказа да включа модема. Като се задейства, поиска телефонен код 312. Това е кодът на Чикаго — за телефонната компания компютърната връзка към моя терминал сигурно винаги минава през централата на „Транскорп“. Въобще не ме интересува, тяхна си работа. Аз разбрах каква е моята работа и се погрижих да си я свърша.

Като включих модема и се свързах с Чикаго, на екрана просветна съобщението:

Натиснах бутона „АДРЕСАТ“. Бях прекарал в кабинета вече три часа, с една-единствена кратка почивка, когато набързо изтичах до тоалетната — целият бях плувнал в пот и се бях овонял като маймуна в парник. Какво от това. Тази миризма ми харесваше. Чувствах се невероятно. Още малко, и щях да припадна от възторг. Написах СИНСИНАТИ.

Добре тогава, да опитаме с Кълъмбъс — и без друго е по-близо до дома. Да, драги приятели! Бинго!

В базата бяха заложени два телефонни номера. Щракнах върху горния, изпълнен с любопитство и лек страх какво ли ще изскочи на екрана. Системата обаче не съдържате досиета, очерци или — пази Боже — снимки. На екрана се появи една-единствена дума:

Моля?!

Но вече знаех. Мъфин е домашният любимец на господина от Кълъмбъс. Най-вероятно е котка. Активирах прозореца със специалното писмо, разместих два символа, друг един изтрих. Най-отгоре добавих „МЪФИН“ и стрелка надолу. Така. Отлично.

Питах ли се кой е собственикът на Мъфин, с какво е заслужил вниманието на „Транскорп“ и какво ще последва? Не. И през ум не ми мина, че тази липса на интерес може би е свързана с обработката, на която бях подложен в Пеория. Просто си вършех своята работа, това е. Вършех си работата и се радвах като скарида по време на прилив.

Набрах номера на екрана. Колоните бяха включени, но не се чу „Ало“, просто сигнал от връзка с отсрещния компютър. Още по-добре. Животът става по-лесен, като се елиминира човешкият фактор. Става като в онзи филм „В дванайсет часа високо горе“ — кръжиш над Берлин в добре изпитания бомбардировач В-52, взираш се в мерника на добре изпитания механизъм за насочване на бомби и очакваш най-подходящия миг да натиснеш добре изпитаното копче. Дори да виждаш комините или покривите на фабрики, от въздуха не различаваш хората. Момчетата с В-52-тата, които пускаха бомбите, не чуваха писъците на майките, чиито деца ставаха на кайма пред очите им — аз също не чух повик „Ало“. Идеална сделка.

След малко изключих колоните. Шумът само ме разсейваше.

светна на екрана и след миг излезе ново съобщение:

Избрах „ДА“. Този път се наложи да почакам повече. Компютърът сигурно търсеше връзка със сървъра в Чикаго и извличаше необходимата информация, за да установи електронния адрес на господина от Кълъмбъс. След няма и трийсет секунди извади поредното съобщение:

Избрах „ДА“ без капка колебание. На екрана светна:

и след миг:

И това е всичко. Не гръмнаха фойерверки. Питам се обаче какво ли се е случило с Мъфин.

После, имам предвид.