Всичко е съдбовно

I

Вече имам хубава работа, не мога да се оплача. Край на безцелното мотаене с онези малоумници от „Супр Савр“ и охраняването на прозрачния навес за пазарски колички, край на тормоза, причинен от нещастници като Скипър. Самият той вече гушна букета, но за деветнайсет години на планетата Земя научих едно — такива като него с лопата да ги ринеш.

С две думи, край на разнасянето на пица в дъждовни нощи със стария форд с пробития ауспух, в който задникът ми се вледеняваше от студа, нахлуващ през лявото стъкло, свален заради телта, на която е провесено италианско знаменце. Като че ли някой в Харкървил щеше да обърне внимание. „Пица Рома“. Двайсет и пет цента бакшиш от хора, които въобще не те забелязват, понеже мозъкът им е зает с футболния мач по телевизията. Доставката на пици по домовете за „Пица Рома“ беше дъното, струва ми се. Оттогава насетне дори се возих на частен самолет, тъй че как е възможно нещо да не е наред?

„Ето какво става, като не си вземеш гимназиалната диплома“ — постоянно ми натякваше майка по времето, когато преживявах като разносвач. — „Цял живот все това те очаква.“

Милата. Опяваше, опяваше, по едно време дори се замислих дали да не и напиша едно специално писмо. Както вече ви казах, това беше дъното. Знаете ли какво ми каза господин Шарптън онази вечер, като седяхме в неговата кола? „Не ти предлагам просто работа, Динк, а приключение.“ И беше прав. За другото може и да е сгрешил, но за това беше прав.

Сигурно се питате колко получавам за тази прословута работа. Е, трябва да ви кажа, че не е много. Заявявам го най-открито от самото начало. Но човек не работи само за парите или за повишение. Така каза господин Шарптън. Той ми обясни, че истинската работа се познава по страничните облаги. Каза, че това и е най-важното.

Господин Шарптън. Видях го само веднъж, зад волана на големия стар Мерцедес-Бенц, но и това ми стига.

Тълкувайте го както си щете. Ама точно както ви хрумне.