Всичко е съдбовно

XIX

Да ви призная честно, откакто пиша този доклад, стигнах до някои доста тъжни заключения. Понякога се чувствам така, сякаш откривам топлата вода. Когато мисля за онова, което ми се случва, в съзнанието ми неизменно изниква образът на боклукомелачката, която бълва накълцани банкноти (или на шепите монети, които изсипвам в канавката), просто защото е по-лесно да се мисли за ликвидираните долари, отколкото за ликвидираните хора. Понякога се мразя, друг път се страхувам за безсмъртната си душа (ако имам такава), а често пъти просто се срамувам. „Вярвай ми“ — каза ми господин Шарптън, и аз наистина му повярвах. Искам да кажа — пфу, по-голямо лековерие от това, здраве му кажи. Успокоявам се, че съм още малък — не съм по-голям от хлапаците в кабините на онези бомбардировачи над Берлин, за които мисля понякога — а на младите хора им е простено да грешат. Но се питам още ли важи това, когато става дума за човешки живот.

Разбира се, продължавам да работя.

Да.

Отначало си мислех, че няма да мога да продължа, както децата в „Мери Попинс“ не можеха да летят из къщата, като им се свърши смехотворният газ и не им идваше наум нищо смешно… но можех. Веднъж като седна пред компютъра и огнената река избликне, се забравям. Разбирате ли (мисля, че разбирате), именно затова съм създаден на този свят. Мога ли да бъда винен, че правя онова, което ми придава завършеност, цялостен облик?

Отговор: да. Категорично.

Но не мога да спра. Понякога си казвам, че продължавам, защото, ако спра — може би дори за един ден — веднага ще се разбере, че съм прозрял истината, и чистачите ще ме посетят непредвидено. Този път ще очистят мен. Но не това е причината. Правя го, защото съм пристрастен като младежите, които пушат кокаин по глухите улички, и девойките, които си дупчат вените. Правя го заради шибаното наркотично опиянение, защото когато работя в „БЕЛЕЖНИКА НА ДИНКИ“, всичко е съдбовно. Чувствам се така, сякаш съм паднал в капан с бонбони. За всичко е виновен онзи тъпанар, който излезе от „Нюс Плюс“ със скапания „Диспач“. Ако не беше той, и до ден-днешен щях да виждам само забулени в облаци сгради зад нишковия кръст на мерника. Не хора, само мишени.

„Ти си самият мерник — каза Скипър в съня ми. — Ти си самият мерник, Динкстър.“

И това е вярно. Зная, че е вярно. Кошмарно е, но е вярно. Аз съм само инструмент — лещата, през която се мери истинският бомбопускач. Копчето, което натиска.

Какъв бомбопускач, ще попитате?

О, я елате на себе си.

Мислех да му се обадя — не съм ли напълно умопомрачен? Може би не. „Можеш да ми се обаждаш по всяко време, Динк, дори в три през нощта.“ Така каза, а съм почти сигурен, че поне в това отношение господин Шарптън беше искрен с мен.

Мислех да му се обадя и да му кажа: „Знаете ли кое ме огорчава най-много, господин Шарптън? Онова, дето казахте, че ще направим света по-добър, като го отървем от Скипър Браниган и подобните му. Истината, господин Шарптън, обаче, е, че именно вие сте Скипър-Бранигановците.“

Естествено. А аз съм пазарската количка, с която преследват хората по петите, смеят се, лаят или издават налудничави крясъци, имитиращи оглушителния рев на състезателна кола. При това се продавам на безценица. Досега съм убил над двеста души, а какво е струвало това на, „Транскорп“? Малка къща в треторазреден град в щата Охайо, седемдесет долара седмично и автомобил марка „Хонда“. Плюс кабелна телевизия. Да не забравяме кабелната телевизия.

Поседях до телефона, взирах се в него известно време, и най-накрая се отказах. Не мога да изрека нито една от тези думи. Да го направя би било равносилно на това да си изхлузя найлонова торбичка на главата и да си прережа вените.

Какво да правя тогава?

Господи, какво да правя?