Всичко е съдбовно

XIII

Проведох още един телефонен разговор с господин Шарптън, за който вероятно трябва да спомена. Състоя се в деня непосредствено преди второто ми пътуване със самолет, този път до Кълъмбия, където един тип ме чакаше с ключовете на новия ми дом. Тогава вече знаех за чистачите и основното правило за парите — започвам и завършвам всяка седмица на нула — както и към кого да се обърна на местно ниво, ако възникнат неприятности. (При по-сериозен проблем мога да звъня на господин Шарптън, който формално ме „контролира“.) Разполагах с карти, списък на ресторантите, указания за мултиплекса и търговския център. Имах напътствия по абсолютно всички въпроси, с изключение на най-важния.

— Господин Шарптън, не зная какво да правя — казах. Обадих се от автомата пред стола. Имах телефон в стаята си, но се чувствах твърде неспокоен да седя на едно място, камо ли да легна на леглото си. Ако наистина слагаха нещо в храната ми, днес със сигурност не действаше.

— Виж, за това не мога да ти помогна, Динк — отвърна той с обичайното си спокойствие, — „Сори, брадър“, както се казва.

— Какво искате да кажете? Трябва да ми помогнете! Вие ме вербувахте, по дяволите!

— Нека ти дам един пример. Да предположим, че съм ректор на университет със солидна издръжка. Знаеш ли какво означава „солидна издръжка“?

— Много мангизи. Не съм толкова тъп, както вече ви казах.

— Правилно… извинявай. Както и да е, да предположим, че аз, ректорът Шарптън, реша да изхарча част от неизчерпаемите средства на моето учебно заведение, за да наема някой велик писател да напише роман в нашия университет, или някой гениален пианист да преподава музика. Това дава ли ми право да казвам на писателя какво да напише или на пианиста какво да композира?

— Вероятно не:

— В никакъв случай. Но да допуснем, че ми дава. Ако му кажа: „Напишете комедия за тайните любовни отношения между Бетси Рос1 и Джордж Вашингтон и срещата им в «другия» Париж“, мислиш ли, че той ще съумее да го направи?

Прихнах да се смея. Не можах да се сдържа. Господин Шарптън има едно такова очарователно излъчване.

— Може би. Особено ако му предложите тлъсто възнаграждение.

— Добре, да предположим, че писателят все пак седне и започне да си чопли носа, и да си изсмуква нещо от пръстите, от цялата работа ще излезе ужасен роман. Защото творческият процес не зависи от твореца. Особено когато създава най-великите си шедьоври, творецът почти няма власт над произведението си. Той просто се носи по течението със затворени очи и крещи: „Уииииии“.

— Аз какво общо имам с всичко това? Вижте какво, господин Шарптън — като се опитам да си представя какво ще правя в Кълъмбия, в главата ми остава едно голямо празно нищо. Да помагаме на хората, казвате вие. Да работим за напредъка на човечеството. Да отървем света от Скипър и подобните му. Всичко това звучи страхотно, само дето не зная как точно да го правя!

— Ще узнаеш. Като му дойде времето, ще узнаеш.

— Казахте, че доктор Уенуърт и останалите ще ми помогнат да се съсредоточа върху таланта си. Да го усъвършенствам. Е, да, но те само ме затрупват с глупави тестове и ме карат да се чувствам така, сякаш още съм ученик. Нима всичко останало е закодирано на несъзнателно ниво? В хард диска?

— Вярвай ми, Динк. Вярвай ми, и повярвай и в себе си.

Послушах го. Но напоследък нещата не се развиват толкова добре. Никак даже.

Проклетият Неф — всички неприятности започнаха с него. Де да не бях видял снимката му! И ако все пак е трябвало да видя негова снимка, поне да не се усмихваше.