Вихрен свят

Глава четвъртаЩураци и ветрилна гъба

На сутринта всички бяха повече или по-малко зле. Алфин направи опит да се раздвижи, но се сви на две и притисна длани в лицето си. Мерил беше бледа като платно. Раздвижи китките си и се изправи на ръце. Джаян и Джини се разтриваха с мрачни физиономии. Джиован изненадано установи, че не може да помръдне и хвърли поглед към Клейв.

В широко отворените очи на Глори се четеше паника. Гавинг я потупа по рамото и се намръщи от пронизалата го агонизираща болка.

— Всички сме като болни — промърмори той. — Няма от какво да се тревожиш… Никой няма да бъде изоставен.

— Не мислех за това — прошепна тя, но в очите й се долови облекчение. — Предполагах, че само аз изпитвам болки… Това е нормално, нали?

— Разбира се. Но нищо ти няма, всички сме така.

— Благодаря за грижите вчера — усмихна се насила тя. — Много благодаря. Обещавам, че занапред ще се справям по-добре…

Образования заговори, като се мъчеше да не мърда.

— Ще се оправим. Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-леки ще ставаме. Не след дълго ще се реем като прашинки в небето…

Клейв се изправи и внимателно закуцука между хората си. Всички бяха будни, но не можеха дори да помръднат. Завист парна душата на Гавинг. Този тип очевидно не изпитва болка!

— Време за закуска — обяви водачът на експедицията, избрал един добре опушен къс месо, по който личаха дупките от харпун. — Нахранете се добре. Когато са в стомаха, припасите се носят лесно…

— А и вчера изразходвахме доста енергия — подхвърли Образования, след което се надигна и с цената на огромни усилия закуцука към Клейв. Протегна ръка и задърпа парче месо от ребрата на звяра, дължината му беше почти метър. Гавинг стори същото. Месото издаваше особена миризма, сякаш беше гранясало. Трябва да се свиква, рече си Гавинг. Още повече, че от това зависи живота ни…

Захапал огромен къс месо, Клейв се намести между тях. Подаде храна и на Мерил, после се заслуша в думите на Джиован, който плачливо описваше симптомите на болките си. След това го прекъсна:

— Всичко това означава, че започваш да идваш на себе си. Подаде му една сочна мръвка и добави: — А сега яж…

Отряза две парчета за Джаян и Джини, после се зае да масажира раменете и бедрата им. Те потрепваха и стенеха.

Накрая, когато всички се нахраниха, Клейв се надигна и огледа групата си.

— Ще вървим на изток — обяви той. — Надявам се, че най-много след половин ден ще намерим вода. Тук тъй и тъй няма достатъчно място, затова трябва да се махаме. Вдигайте се, граждани. Налага се да „нахраним дървото“ на открито, а дали наистина ще го нахраним, зависи от вятъра и течението. Алфин, ти ще водиш.

Алфин тръгна нагоре по спирала, движеше се в посока, обратна на часовниковата стрелка. Гавинг усети как болките намаляват. Отбеляза, че Алфин изобщо не поглежда надолу. Същевременно пет пари не даваше за тези, които вървяха след него.

Самият Гавинг нямаше подобни скрупули и погледна надолу. И с изненада установи колко много път бяха изминали. Туфата Куин се беше превърнала в далечно петно, не по-голямо от човешка длан.

Спряха само веднъж, за да почистят буквата Q в поредното обозначение. Когато тръгнаха пак, слънцето висеше над хоризонта на изток. А когато най-сетне стигнаха един гладък като стъкло участък от ствола, то вече се приближаваше до Вой.

Бистро поточе ромолеше надолу. Този път естествена козирка липсваше. Деветимата жадни пътешественици забиха клиновете си в дървото и се укрепиха с въжетата. Така получиха възможност да пият до насита, да се измият и да почистят туниките си.

Клейв каза нещо на Алфин. От мястото си над тях Гавинг не чу отговора на пазача. Виждаше само какво прави.

— А ако откажа?

— Тогава няма да го направиш и толкоз — сви рамене Клейв и посочи нагоре, към останалите: — Погледни ги. Не съм ги избирал аз. Какво мога да сторя, ако някой от членовете на експедицията излезе страхливец? Приемам го и толкоз… Но трябва да знам.

Алфин побеля от гняв. Изпитвайки подобни чувства, хората обикновено се зачервяваха, но пазачът беше бял като платно. Изразът „побелял от гняв“ беше странен, тъй като белотата означава страх. Това бе научил преди години Клейв. Уплашеният човек може да стигне дори до убийство… Ръцете на Алфин здраво стискаха въжето, харпунът на Клейв висеше от рамото му, прекалено лесен за достъп.

— Трябва да знам — повтори той. — Не мога да ти поверя водачеството, ако не поглеждаш надолу, за да видиш как вървят останалите. Разбираш ли? В противен случай трябва да те сложа на друго място, безопасно за останалите… Най-вероятно на опашката. Тогава, дори да се вцепениш от страх, че никой няма да…

— Добре — прекъсна го Алфин и бръкна в торбата си. Извади клин и го зачука с камък до този, на който висеше.

— Пробвай го добре — посъветва го Клейв. — Трябва да си сигурен, че можеш да разчиташ на него, защото от това зависи живота ти.

Вторият клин беше забит по-дълбоко от първия. Алфин върза свободния край на въжето си към двата клина, след това направи още един възел.

— Ако го направя, ще ми повярваш ли?

— Твоя воля, но аз трябва да знам.

Алфин скочи право напред, повличайки въжето след себе си. Нададе грозен вик и скри лице между дланите си.

Падаше бавно. Всички сме станали по-леки, рече си Гавинг. Наистина е така. Въобразявах си, че започвам да се оправям, но всъщност всичко се дължи на по-малкото тегло… Алфин продължаваше да пада, но вече беше открил лицето си. От усилията да се завърти, ръцете му се размахваха лудешки. Гавинг забеляза, че ръката на Клейв е върху клиновете, които придържат въжето на пазача. То рязко се изпъна и дръпна Алфин към дървото.

Гавинг наблюдаваше изкачването с напрегнат интерес. Алфин подскачаше с изпънати крайници, сякаш се опитваше да полети. Падаше бавно и сякаш щеше да успее. Но сега гравитацията действаше срещу него и го теглеше отново надолу към дървото.

— Това прилича на детска игра — обади се Джаян.

— Тогава защо не опиташ и ти? — засече я Джини.

Алфин се задоволи с този скок. Скоро се озова обратно при Клейв и двамата заедно се закатериха към останалите.

— Може ли и ние да се пробваме? — извика Джини.

Алфин й хвърли поглед, остър като харпун.

— Не, време е да тръгваме — поклати глава Клейв. — Хайде, взимайте багажа.

Водеше отново Алфин. Гавинг с учудване установи, че той често се спира и спокойно поглежда назад.

По време на вчерашната битка Алфин се беше нахвърлил върху хобота-нос като побеснял викинг, влуден от миризмата на кръвта. Трудно беше да се повярва, че го е страх от Клейв, от височини, от каквото и да е.

Слънцето завърши обиколката си в небето, скри се зад Вой и отново се насочи към зенита си. Едва тогава експедицията се добра до поредния завет. Тук изгладеното от водата дърво беше меко, достатъчно меко, за да могат да преминат с по един клин във всяка ръка. Забиваш, измъкваш, после отново забиваш… Променяха посоката на движението си, за да избегнат множеството птици, струпали се по дървото. Бяха с ярки алени опашки, останалата част от перата им беше сиво-кафява и се сливаше с цвета на дървото.

Стигнаха до поточето и установиха, че е по-малко от предишното, но все пак достатъчно. Нахвърлиха се на водата с огромна наслада, оставиха я да се стича в устата и по лицата им. Клейв извади парче пушено месо и Гавинг изведнъж изпита вълчи глад.

Образования мълчаливо се хранеше, очите му не се откъсваха от птиците. После изведнъж се разсмя.

— Вижте, те са в период на брачни танци…

— Какво от това?

— Ей сега ще разберете…

След малко Гавинг разбра, а също и останалите, ако можеше да се съди по гръмогласния смях на Клейв и кикотенето на Джаян и Джини. Сиво-кафяв мъжкар се доближи до една женска и рязко разпери подобните си на наметало крила. Под сивото блесна яркожълто, сред което стърчеше дълга червеникава тръба.

— На времето слушах за тези птици от Учения — усмихна се Образования. — Щураци… С какво ли се хранят?

— Има ли някакво значение? — попита Алфин.

— Може би не.

Образования стана и се отправи нагоре към птиците. Те излетяха, след това се върнаха и пикираха към него, издавайки гневни крясъци. Но той не им обърна внимание, огледа мястото и се върна.

— Е? — попита Алфин.

— Дървото е цялото в дупки, като решето. Вътре е пълно с насекоми. Именно те са храната на птиците…

— А ти помисли, че дървото загива, а? — подразни го Алфин.

— Бих искал да вярвам, че не е така — поклати глава Образования, а Алфин само изсумтя.

Отново се насочиха по спирала към западната страна. Слънцето се скри под Вой и започна да се издига отново. Вятърът вече не беше толкова силен, но и пътешествениците бяха изморени. Почивките им върху издатините на кората зачестиха, почти не говореха помежду си.

По време на една от тези почивки Мерил извика:

— Джини! Нещо ме хвана!

Щипци колкото юмрука на Клейв се бяха вкопчили в полупразната й раница. Тя скочи на крака и рязко я дръпна. От цепнатината в кората изскочи същество, покрито с твърди кафяви плочки. Муцуната му представляваше квадратна броня с едно-единствено дълбоко потънало навътре око. Тялото назад като че ли беше меко.

Джаян замахна и нанесе силен удар там, където тялото потъваше в кората. Животното беше разсечено на две, но упорито продължаваше да стиска торбата на Мерил. Джаян пъхна харпуна си между щипците, успя да ги разтвори, а после сръчно натика мъртвото зверче в торбата си.

Не след дълго отново откриха вода. Клейв напълни малкия чайник и свари улова. За всеки имаше по една хапка.

Наблъскаха се в широка пукнатина, вероятно издълбана от мълния. Закрепиха се с въжетата. Всеки лежеше до краката на съседа си. Заспаха дълбоко, съсипани от четиридневното катерене.

Събудиха се и хапнаха от пушеното месо.

— Да потърсим още някое от тези черупчести животинки — предложи Клейв. — Това не беше лошо.

Никой не чакаше втора покана. Винаги е така, когато става въпрос за сигурен подслон, близо до вода, помисли си Гавинг.

Този път водачеството пое Джиован. След половин ден преход в посока, обратна на часовниковата стрелка, откриха нов завет. И тук дървото беше меко и надупчено като сито, щураците отново гъмжаха под тях. Джиован забеляза несигурните стъпки на Алфин и Глори в подветрените зони и им подвикна да внимават. Алфин го възнагради с един особено злобен поглед.

Работата беше там, че Алфин забиваше клиновете си много по-внимателно от останалите. Докато при Глори беше обратното и тя губеше време в постоянните си подхлъзвания…

Закрепиха се до ручея, утолиха жаждата си и се измиха.

Алфин обърна внимание на сивите буци, които стърчаха от кората над главите им от двете страни на поточето. Стана и започна да се катери към тях, забивайки клиновете внимателно и едновременно с това бързо. Върна се с ветрилна гъба, сивкава, с червена периферия. Беше голяма колкото половината му раница.

— Може би става за ядене — рече той.

— Тогава защо не я опиташ? — попита го Клейв.

— Не искам — отвърна Алфин и понечи да изхвърли гъбата, но Мерил го спря.

— Нали търсим начин да спасим племето от глад? — попита тя, след което отчупи едно голямо сиво-червено парче от края и го налапа. — Нищо особено, но става… Учения сигурно би я харесал. Няма нужда да се дъвче… — Протегна ръка и си отчупи ново парче.

Алфин лапна късче от сиво-бялата сърцевина, погълна го сякаш беше отрова, после кимна:

— Не е лошо.

Клейв спря останалите доброволци. Изкачи се нагоре и набра няколко ветрилни гъби. Натика ги в раницата си, една остана да стърчи като чадър с размери метър на метър…

Слънцето се издигаше на изток. Намираше се точно под Вой — проблясваше долу, под ствола и зеленината, опасваща Туфата Куин. Западният вятър се беше превърнал в нежен бриз. До слуха на Гавинг изведнъж долетя викът на Мерил:

— Че на кого са му потрябвали крака?

Беше увиснала на една ръка от клина, забит в кората на дървото.

— Мерил, добре ли си? — изкрещя Гавинг.

— Чувствам се отлично! — отвърна тя и пръстите й се разтвориха. Започна да пада, лека като перце. Лесно се улови за следващия клин. — Образования е прав, ние можем да летим!

Гавинг запълзя натам. Джини вече беше под Мерил и забиваше нов клин. Към тях се присъедини и Джаян с готово въже в ръка. С общи усилия издърпаха Мерил обратно към дървото.

Тя не оказа съпротива, на лицето й грееше тържествуваща усмивка.

— Защо живеем в туфата, Гавинг? — изграчи тя. — Тук има храна и вода, краката са напълно излишни. Нека останем. Ще си изкопаем свои дупки, вместо да се крием в хралупите на животните. Имаме месо от онзи звяр с хобота, имаме и тези черупчести животинки и ветрилните гъби. До гуша ми дойде от сладката зеленина! Кой е луд да се върне там долу, където трябва да върви с краката си?!

С тази гъба трябва да се внимава, помисли си Гавинг, докато забиваше клинове в кората. Джиован правеше същото от другата страна на Мерил. Но къде изчезна Клейв?

Вдигна глава и видя водача на експедицията високо горе на ствола. До него висеше Алфин, двамата ожесточено спореха.

— Хайде, тръгваме! — извика Мерил, после учудено добави: — Хей, какво правите? — Гавинг и Джиован мълчаливо я привързваха към кората. — Слушайте, имам чудесна идея. Намерихме каквото ни трябва, дайте да се връщаме у дома… Ще убием още един звяр с хобот и ще засадим туфата с ветрилни гъби. А част от племето спокойно може да се засели тук… — Забеляза Клейв и Алфин, които се спускаха по ствола: — Клейв, как ме виждаш като Председател?

— Ще бъдеш страхотна — отвърна водачът, после огледа членовете на експедицията и добави: — За известно време ще останем тук. Моля всички да се вържат. И никакви опити за летене!

— Не бях сънувала, че мога да се чувствам толкова добре! — усмихнато рече Мерил. — Родителите ми не ме обичаха и просто чакаха да умра. Но не дочакаха да ме пъхнат в устата на дървото. По едно време бях решила сама да си отида… Сега съм щастлива, че не го сторих. Понякога ми се струваше, че съм нещо като пример, от който се нуждаят хората за да бъдат щастливи. Защото имат крака… — Извърна се към Джиован и шепнешком добави: — Дори само един крак… — После отново повиши глас: — Крака! За какво са ни крака?

— Докога трябва да търпим това? — изръмжа Джиован, обръщайки се към Клейв.

— Не се налага да търпиш нищо — успокои го водачът. — Тръгвай с Образования, намерете подходящо място за спане.

— Какво по-точно? — огледа се Джиован.

— Пещера, пукнатина в кората, издатина… Всичко ще влезе в работа, крайно време е да престанем да висим тук като месо за опушване.

— И аз отивам — каза Алфин.

— Ти ще останеш.

— Не се отнасяй с мен като с дете, Клейв! Хапнах съвсем мъничко от сърцевината на проклетата гъба, чувствам се добре!

— Така се чувства и Мерил.

— Какво?

— Няма значение. Кисел си, това не е лошо… Мерил се чувства добре, но…

— Алфин, на теб дължа всичко! — прекъсна ги Мерил с лъчезарна усмивка на уста. Гавинг с учудване установи, че тази жена е станала дори красива. — Благодаря ти, че се съгласи да ме включат в експедицията… — Прозя се, промърмори едно „Колко ми се спи“ и потъна в мъртвешки сън.

Видял въпросителните погледи на околните, Алфин въздъхна и неохотно започна:

— Аз… Е, добре, реших да обърна внимание на Председателя… Да изпратиш жена без крака нагоре по ствола си е истинска лудост! Клейв, аз наистина се чувствам добре. Буден. Гладен. Бих опитал още малко.

Клейв извади едно ветрило от торбата си. Откъсна няколко алени ресни, след това подаде на Алфин голямо колкото длан парче от бялата вътрешност. Алфин го прие без да трепне и започна да яде с такова театрално задоволство, че Клейв се захили. Откъсна останалите червени ресни и да ги сложи отделно в торбата.

Появиха се Джиован и Образования. Бяха открили още една маркировка DQ, обрасла с гъби.

— Заразени са — рече Образования. — Ще трябва да ги изгорим.

— Ами ако огънят се разрасне? — погледна го изпитателно Клейв. — Тук няма никаква вода… Всъщност, нека идем да хвърлим едно око… Джаян, Джини, останете при Мерил. Ако се събуди, една от вас да дойде да ме повика.

Изследваха обраслото място с безкрайно внимание. Очевидно изскубването на цялата тази сива козина щеше да е трудна задача. Клейв измъкна парче плат и го запали. То гореше бавно.

— Нека да пробваме. Изпразнете няколко торби и бъдете готови за гасене…

Обраслото с гъби място гореше бавно. На тази височина западният вятър не беше така силен, пушекът очевидно оставаше в „козината“ на гъбите и по този начин задушаваше огъня. Гъбите просто тлееха. Вонята беше толкова противна, че пътешествениците бяха принудени да се отдръпнат.

Димът се разнасяше. Гавинг се приближи и забеляза, че по-голямата част от гъбите бяха изчезнали. На мястото им се виждаха черни въглени, а буквата Q зееше отчетливо, дълбока цели два метра.

Клейв си направи факла от парче кора и изгори последните остатъци от гъбите.

— Ще почистим ямата и ще спим тук — обяви той. — Гавинг, Джини, идете за Мерил.

Мерил се събуди почти веднага — щастлива, бодра и пълна с планове. Наложи се да я залъгват през цялото време, докато се движеха по кората. Очакваха всичко и бяха доволни, когато най-сетне я положиха да легне в дъното на маркировката Q.

И те се настаниха в буквата.

Мерил заспа като бебе, но останалите се въртяха неспокойно, започваха и спираха несвързани разговори. По едно време Клейв попита:

— Джиован, как си?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид цялото пътешествие. Как се чувстваш?

— Гладен съм — изръмжа Джиован. — Имам и болки, но с тях съм свикнал. Мога да се катеря. Може би питаш как сме всички, а? Отговор на този въпрос няма да получим преди да се върнем у дома. Ето, погледни Мерил… В момента явно не е на себе си, никой не знае дали ще се оправи…

— Нима предлагаш да останем тук? — погледна го изненадано Клейв.

— Не, това би било чиста лудост. По-добре да се връщаме. Ще убием нещо и ще го опушим, ще наберем още ветрилни гъби и ще се приберем в къщи. Ще бъдем герои, както всяка ловна експедиция, която се връща у дома с месо… Няма смисъл да ти казвам, че съм готов за това. До гуша ми е дошло да съм един от инвалидите. На времето бях сред хората, които изхранваха племето… А ако се окаже, че ветрилните гъби могат да растат в туфата…

Вече цялата група слушаше и Клейв очевидно си даваше сметка за това.

— Има опасност от рязко влошаване на състоянието на Мерил — предпазливо подхвърли той.

— Тя е много добре.

— О, нека изчакаме разсейването на наркозата… Пък после може и аз да опитам — ухили се Клейв.

Надяваше се разговорът да спре дотук. Но такъв шанс не съществуваше, тъй като и Алфин слушаше.

— Какво ще кажеш за връщането у дома? — обърна се към Клейв. — Открихме това, за което бяхме тръгнали.

— Не мисля така. Със сигурност не сме почистили всички маркировки на племето… Нали така, Образовани?

— Те са навсякъде по стеблото.

— Тогава нека стигнем поне до средата. Вече знаем, че можем да се изхранваме. Кой знае още какво можем да открием? Онова с хобота имаше отличен вкус, но второ така и не намерихме… Вероятно не можем да го отглеждаме в туфата. На връщане можем да наберем ветрилни гъби. Какво друго? Все още не знаем дали щураците стават за ядене… Бихме могли да опитаме отглеждането и на онези зверчета с черупките…

— Тях можем да ги отглеждаме точно над туфата — отвърна разпалено Образования. — Сигурно ще се получи. Но аз искам да продължа. Интересно е да се знае състоянието ни, когато не действа никаква сила на привличане.

— Вече знаем какво би казала Мерил. Някой нещо да добави?

Алфин изсумтя. Никой не се обади.

— Тогава продължаваме — обяви решението си Клейв.