Вихрен свят

Глава седмаРъката на проверяващия

Двете тройки предпазливо се движеха нагоре, използвайки за прикритие всяка пукнатина в кората. Денис, висока чернокоса жена от тройката на Таня, час по час надничаше за оглед на обстановката.

— Преброихме шестима до маркировката на племето — каза Таня. — Носят тъмни дрехи, вероятно са от Тъмната Туфа.

— Нашественици на дървото! — Гласът на Сал беше весел и леко нетърпелив. — Никога не сме влизали в бой с нашественици! Преди много години част от племето се е разбунтувала и била прогонена. Неколцина заговорници убили Председателя, други просто тръгнали с тях. Вероятно са се заселили в Тъмната Туфа. Какво оръжия имат бунтовниците, Таня?

— Нямаше как да ги попитаме — поклати глава Таня. — Денис каза, че забелязала нещо, което наподобява огромни стрели. Не успяла да определи дори пола им, но един от тях със сигурност няма крака…

Смениха посоката, за да избегнат пукнатина, в която се полюшваше „старческа коса“.

— Ние също сме шест, но те може да са и повече — обади се Смита. — Дали не е по-разумно да повикаме и тройката на Джийл?

— Не! — троснато отвърна Сал.

— Не — обади се от името на своята тройка и Таня.

Миния замълча, тъй като водачката на нейната тройка вече беше изразила становището си. В душата й нахлу неописуема радост. В момента имаше нужда от битка и нищо повече.

Денис се спусна в дъното на пукнатината и спокойно обяви:

— Наистина са нашественици. Намират се на около триста метра навътре и сто метра вляво от нас, движат се навън. На брой са поне шестима.

— Да ги разпитаме — внезапно предложи Таня. — Все още не знаем какво търсят тук.

— Какво значение има? Това, което търсят не е тяхно.

Таня се засмя.

— Ние не сме клуб за дискусии, а бойни групи. Да погледнем.

Тръгнаха нагоре по кората. Денис подаде глава, огледа се и докладва:

— Нашествениците стигнаха до Ръката на проверяващия.

Сред задълженията на Триединния взвод фигурираше и почистването на ствола от паразити. Ветрилните гъби бяха такива паразити: опасни за дървото, но годни за ядене. Една от тях — огромно ветрило с идеална форма — беше обект на специално внимание. Бяха я открили преди двадесетина години и я оставиха да расте. Любопитна да зърне любимката на взвода, Миния подаде глава над кората…

Нашествениците бяха там — мъже и жени, които съвсем приличаха на хора.

— Бройката им е по-голяма — обяви тя. — Осем или девет, облечени като мръсни цивилни. Носят червени дрехи без джобове, изпоцапани със сажди… Господи, започват да секат стеблото! Убиват Ръката на проверяващия!

Смита изпищя и изскочи навън. Вече нямаше спиране.

— Напред, в името на Голд! — изкрещя Сал и Триединният взвод се понесе към нашествениците.

Ветрилната гъба се подаваше над ствола като огромна ръка, бяла с червени нокти. Отдалеч стеблото й изглеждаше необичайно крехко и тясно, но се оказа по-дебело от тялото на Гавинг. Той се приближи и заби ножа си в него. Джиован мина от другата страна и стори същото.

— Ще я спуснем надолу по ствола — изсумтя той. — Само не зная как ще я прекараме през туфата до Трапезарията…

— Можем да направим обратното — обади се Клейв. — Да закараме племето при гъбата. Така всеки ще си отреже колкото иска.

— Първо трябва да махнем ресните — каза Мерил.

— Учения вероятно ще пожелае да ги изследва — предупреди Образования.

— Не виждам кого ще убеди да играе ролята на опитно зайче… Е, хубаво, оставете му малко от червените ресни… Няколко стръка, не повече.

Напредваха бавно, тъй като стеблото беше необичайно твърдо. Ръцете на Гавинг се измориха и той отстъпи мястото си на Клейв. Очите му замислено гледаха как цепнатината се увеличава.

Дали не беше достатъчно?

Гавинг заби един клин в кората и привърза въжето си към него. После протегна крака и натисна стеблото с цялата си сила.

Гигантската, наподобяваща ръка гъба се огъна като лък, после се изправи и го изстреля в небето. Запази самообладание и започна бавно да набира въжето. После зърна това, което другите не можеха, тъй като бяха прекалено близо до ствола.

— Пожар!

— Какво? Къде?

— Навън, може би на половин километър оттук. Не ми се струва особено силен…

Слънцето се скри зад външната туфа и стволът остана в сянка. Гавинг виждаше само оранжево сияние, над което се издигаше облак дим.

Видя и още нещо, инстинктивно, с крайчеца на окото си. Дръпна въжето без да мисли, но точно навреме. Един миниатюрен харпун профуча край бедрото му и се заби в кората.

— По дяволите! — изкрещя той. — Харпуни!

Джиован залитна, от гърба му стърчеше стрела. Клейв буташе останалите, за да се прикрият. В далечината се появи мускулеста червенокоса жена, облечена в алена дреха. Предната й част беше отрупана с широки джобове и й придаваше вид на бременна. Летеше в небето с висока скорост, ръцете й разпъваха нещо, което блестеше като слънчев лъч.

Очите им се срещнаха и Гавинг инстинктивно усети, че в ръцете на жената има опасно оръжие. Сви се на топка и започна да се търкаля по стеблото. Очите му уловиха блясъка на миниатюрен харпун, който миг по-късно се заби в кората над главата му със зловещ тътен. Задният му край беше окичен с жълто-сиви пера от птица-щурак. Продължи да се търкаля и успя да се скрие зад ствола на ветрилната гъба.

Клейв не се виждаше никъде. Облечените в алени дрехи врагове се носеха над кората, крещяха и сееха смърт. Червенокосата получи харпун в крака си, но бързо го измъкна и се заоглежда за нова цел. Избра най-лесната — Джиован, който дори не се опитваше да се скрие. Вторият мини-харпун се заби точно в гърдите му.

Използваха летящи шушулки. Един слаб, облечен в червено противник забеляза Гавинг. Опъна оръжието си, нещо се скъса и врагът кресна от ярост. Скочи напред с шушулка. В другата му ръка блесна нож, дълг цял метър.

Гавинг пъргаво се дръпна от пътя му, придърпа се към кората с помощта на въжето и измъкна ножа си. Нападателят се блъсна в ствола. Гавинг не му даде време да се опомни, мина зад гърба му и вдигна ножа. Ръката му обаче беше блокирана от нечовешки силни пръсти, сякаш го беше сграбчила птица-сабя. Гавинг промени посоката на удара и вместо в гърлото, ножът се заби в тялото на противника му. Желязната хватка се разхлаби.

Дървото започна да се тресе.

Възбуден до крайност, Гавинг не го усети веднага. После забеляза помръдването на гигантската стена от кора, но в момента това беше последната му грижа. Очите му напрегнато търсеха други врагове.

Червенокосата летеше напред, без да обръща внимание на кръвта, която струеше от панталона й. Очите й бяха заковани в тресящото се дърво. Дали е в обсега ми?, запита се Гавинг, хвърли харпуна и побърза да се мушне зад гигантското ветрило. Оказа се, че това е излишно. Пронизана в гърдите, червенокосата му хвърли втренчен, изпълнен с омраза поглед, после умря.

Нападателите в алени дрехи крещяха нещо, но виковете им потъваха в нарастващия тътен. От мъртвия Джиован стърчаха две стрели с пера в краищата си. Джини беше вдигнала малка ветрилна гъба пред гърдите си, в другата си ръка стискаше харпун. Образования се измъкна от някаква цепнатина и последва примера й. Един мини-харпун се заби в щита на Джини. Оголила зъби, тя се впусна срещу нападателя, следвана по петите от Образования и Джаян.

Гавинг се залови да навива въжето на харпуна си. Мъртвата жена се понесе към него, крайниците й потрепваха като живи. Призля му. Освободи харпуна. Много искаше да разбере какво е това лъскаво оръжие, което мъртвите пръсти продължаваха да стискат, но време за подобни волности нямаше.

Дървото отново се разтресе. Тътенът беше оглушителен, сякаш предвещаваше края на света. Кората зад гърба на Гавинг се разцепи; Червенокосият труп започна да пада. Протегна крака да се закрепи по-добре, в същия миг някой го нападна отстрани.

Видя черна коса, красиво бледо лице и пурпурни дрехи. Той замахна с харпуна срещу блестящите тъмни очи.

— Огънят! — изкрещя Таня. — Ще ни отреже от туфата! Трябва да минем покрай него!

Отвори една шушулка и се понесе над кората.

Миния я чу, но не спря. Смита беше мъртва, Сал също… Уби ги някакъв хлапак. Насочи се предпазливо към него.

Хлапакът носеше алени дрехи — облекло на гражданин. Русата му коса беше плътно прилепнала, а брадата — едва набола. Лицето му беше разкривено в гримаса, издаваща както страх, така и жажда да убива. Той пъргаво отскочи встрани, избягвайки острието на сабята й. Тялото му се отдели от кората. В първия момент Миния понечи да го последва. Трябваше да го убие, за да спаси честа на тройката си…

Но Таня беше права, времето им свърши. Огънят заплашваше да ги отдели от Туфата на Далтън-Куин завинаги, а и лъкът на Сал трябваше да бъде прибран. Миния се извъртя, отвори една шушулка и бързо се отдалечи.

Трупът на Сал се рееше свободно, пръстите на мъртвата й ръка стискаха здраво съкровището на племето. Русият хлапак се закрепи на кората и изстреля дълга стрела. Миния рязко ритна с крака и успя да промени посоката си. Стрелата свирна край нея. В следващия миг нещо й препречи пътя и тя рязко намали скоростта. Нещо грозно и страшно, нещо нечовешко. Душата й се смрази. Тежък юмрук потъна в лицето й, още преди да успее да реагира.

Гавинг не чуваше крясъците на облечените в пурпур жени. Две от тях се бързо се отдалечаваха, използвайки тягата на летящи шушулки. Трета се движеше на зигзаг покрай кората. А чернокосата — онази, която се опита да го убие, изведнъж свърна обратно и се насочи към безжизнения труп на червенокосата, която продължаваше да стиска извитата пръчка сребрист метал.

Пътят й препречи Мерил, изскочила от някаква пукнатина. Юмрукът на Мерил потъна в челюстта на нападателката с глух тътен, звукът от който заглуши дори странния грохот, на който Гавинг все още не бе имал време да обърне внимание. Сякаш небето се цепеше… От устата на Образования излитаха странни цвъртящи звуци, издаващи паниката му. Думите се губеха в грохота.

Но Гавинг ги разбра.

— Клейв, Клейв!

— Тук съм — подаде се от някаква цепнатина водачът на експедицията. — Какво искаш?

— Трябва да скачаме! — изкрещя Образования. — Всички!

— Какви ги дрънкаш?

— Само така можем да оцелеем, защото дървото се разпада!

— Какво!?

— Издай заповед за скачане!

Клейв се огледа. Тялото на Джиован безжизнено се полюшваше на края на въжето. Беше мъртъв. Образования вече беше в небето. Въжето беше с него, но навито на руло! Гавинг… Гавинг се придвижи по тресящата се кора, издърпа нещо от ръката на труп, облечен в пурпурни дрехи и продължи напред. Джаян и Джини не се виждаха никъде. Алфин триумфиращо ръмжеше, очите му следяха бягащите към димния облак врагове. Глори и Мерил също гледаха след тях и сякаш не вярваха на очите си.

Трябва да вземеш решение, рече си той. Веднага. Въпреки, че не знаеш достатъчно… Ти си водач на тези хора, решението трябва да е твое.

Гавинг… Той е стар приятел с Образования. Дали не е научил нещо повече? Вече беше взел оръжието на нападателите и бързо се отдалечаваше по кората. Очевидно искаше да прибере месото, за което всички бяха забравили. Правилно, след отделянето от дървото ще им трябва храна…

Образования май беше превъртял. Но въпреки това Гавинг продължаваше да му вярва. Всичко се случи някак изведнъж: огънят се разгаряше по ствола, карайки го да се тресе… странниците, които искаха да ги избият, бягаха през глава… Клейв си спомни за летящите шушулки в раницата си. С тяхна помощ лесно би настигнал всеки от подчинените си.

— Хей, Образовани! — подвикна той. — Да се привържем ли към дървото?

— Не, по дяволите! В никакъв случай!

— Добре.

Изду гърди и направи опит да надвика грохота, който сякаш предвещаваше края на света:

— Джаян! Джини! Глори! Алфин! Мерил! Скачайте! Без закрепване, по-далеч от дървото!

Реакциите бяха различни. Мерил се втренчи в него, помисли малко, след това се отблъсна. Глори само се втренчи. Джаян и Джини изскочиха от скривалището си, като две птици, размахали криле. Алфин се вкопчи в кората в смъртна хватка. А Гавинг? Той се опитваше да измъкне един дебел бут от хоботника.

Кората продължаваше да се тресе, звукът изпълваше дървото и небето. Убийци с пурпурни дрехи не се виждаха никъде. Ветрилната гъба стърчеше самотна, забравена от всички. Клейв се хвърли към стеблото й.

Ветрилото се огъна под тежестта му, но все пак поддаде. Пръстите му се забиха в бялата сърцевина. Кората се тресеше. Вкопчен в гъбата, той не разбра кога падна, понесен от силен порив на вятъра.

Не, това е невъзможно! С разширени от смайване очи Клейв проследи огнените точици, които бързо се отдалечаваха в двете посоки. Дърво вече нямаше, хората се рееха в небето. Дори Алфин се беше сетил да скочи. Но дървото, къде беше дървото? Нямаше го. Ръцете му инстинктивно се свиха в юмруци. Сърцевината на гъбата се превърна в пихтиеста каша. Нададе крясък на ужас и страх, после се притисна в стъблото й. Бяха загубени в небето.