Вихрен свят

Глава осмаПлемето Куин

Дървото сякаш експлодира. Обсипан с трески и отломки, Гавинг скочи над разкъсаната кора. От зейналата пукнатина излитаха милиони насекоми, до дъното й в сърцевината на дървото сигурно имаше километър. Той извика и размаха ръце в жужащия облак.

Дървото загиваше. Гавинг несъмнено би бил поразен от този факт, но в момента просто нямаше време да мисли. В главата му се въртеше само една мисъл: Вземи месото и изчезвай по-надалеч!

Бутовете на хоботника се валяха сред жаравата. Гавинг издърпа по-близкия от тях, изтръска го от въглените и го метна на рамо. Гореща мазнина обля врата му, той изкрещя и се оттласна от кората.

Ами сега? Не беше в състояние да събере мислите си сред ужасния грохот, предвещаващ края на света. Свали раницата си, привърза я към бута, после прегърна пакета и се отблъсна към небето.

Боботещото дърво беше скрито в облаци насекоми и летящи трески, някои от които бяха с размерите на голям нож.

Измъкна реактивна шушулка, намести я между себе си и пакета и завъртя върха. Семената и ледения газ профучаха край него, семенникът се отскубна от ръцете му и изчезна.

Ръцете му трепереха, лицето и шията му се покриха със ситни капчици кръв. Извади последната си шушулка и опита отново, прехапал език от напрежение. Този път семенникът беше нормален и заработи както трябва.

Светът се разпадаше.

Гавинг гледаше всичко това и постепенно ужасът му се смени със страхопочитание. Свиреп порив на вятъра го отнесе в открито небе. Двете огнени топки се бързо се смаляваха — едната навън, другата навътре. Родното дърво се превърна в две пухкави парчета, съединени от безкрайна лента дим.

Величествено! Никой не можеше да очаква, че ще надживее подобен катаклизъм. Сигурно всички от Племето Куин са мъртви. Тази мисъл беше непосилна за разума му. Всички, освен хората на Клейв, без да се брои загубата на Джиован, разбира се. Кой ли беше останал? Той се огледа.

Никой?

Забеляза няколко петънца далеч навън.

Нямаше повече шушулки и беше загубен в небето. Добре, че поне има храна…

Образования размаха ръце, но не спря да се върти. Пестеше шушулките и никак не му се искаше да ги включва само заради въртенето. Сети се да разпери крайници и това намали въртеливото движение до поносими граници, позволявайки му да се огледа.

Протегна ръка и опипа лявата страна на лицето си. Там мокрееше дълбока кървяща рана, спускаща се от слепоочието до брадичката. Но болка нямаше. Шок? В момента го безпокояха други неща.

В близост се премятаха три тела, облечени в пурпурни дрехи. Стомахът му се сви. Това беше тяхна игра — той не беше тук, за да убива.

Гигантската ветрилна гъба се рееше свободно в пространството. Клейв се беше вкопчил в стеблото й. Добре. На гърба му стоеше раницата — много добре. Вътре бяха всичките им запаси от пресни шушулки. Но защо той не прави нищо за спасението на експедицията?

Сплели ръце, Джаян и Джини бавно се рееха с крака навън. Сякаш танцуваха. Но така бяха успели да снижат въртеливото си движение до поносими граници. Действаха разумно, без следа от паника.

Мерил беше доста по-навътре. Не беше успяла да се оттласне достатъчно надалеч и вятърът я беше подхванал.

Апокалиптичният грохот постихна, вече се доловяха и други звуци. В близост се разнесе тихо стенание и Образования се извъртя. Оказа се, че Алфин все пак беше успял да скочи. Въртеше се през глава, стенеше и крещеше, но беше в безопасност.

Гавинг, Глори и Джиован не се виждаха никъде. Вероятно тялото на Джиован беше пропаднало заедно с дървото, но къде са другите? И защо Клейв не прави нищо? Вкопчен в ствола на ветрилото, той продължаваше да се отдалечава.

Образования въздъхна, развърза раницата и измъкна шушулките. Бяха стари, още от Туфата Куин. Дали ще се задействат?

Не му се беше налагало да работи с подобни неща. А и не познаваше човек, който да го е правил. Ловците носеха семенници като предпазна мярка, в случай, че паднат в небето. Но нито един от нещастниците, сполетени от подобна участ, не се беше върнал… Действаше с изключително внимание. Завърза раницата, после стисна шушулката с две ръце и я залепи за корема си. Прецени местоположението на Клейв зад гърба си и бавно завъртя върха.

Струята го блъсна в корема. Той изръмжа и промени позицията, надявайки се въртенето да спре. Тласъкът намаля, ръцете му се разтвориха и семенникът отлетя в пространството.

Един поглед през рамо го увери, че ветрилната гъба се носи към него. Клейв все още не вършеше нищо, дори не даваше вид, че е забелязал действията на Образования.

Димният облак от катастрофата разделяше небето, раздвоен на светли и тъмни петна. Насекомите, които бяха прояли дървото, вече се измъкваха на свобода, за да търсят нова жертва.

Наоколо летяха най-различни отломки. Образования разпозна огромни парчета дърво и кора, цяло ято щураци, които панически махаха с крила, някакъв хоботник беше изскочил от дупката си и не знаеше какво да прави. Сред тази суматоха се рееха труповете на убитите противници, които бавно се отдалечаваха.

Гавинг маневрираше далеч навътре, по посока на Вой. Образования съобрази, че младежът бе отишъл да спасява месото и вятърът го беше подхванал.

В същия миг ветрилото се блъсна в него, той протегна ръце и се вкопчи в еластичната материя. Клейв го гледаше стъписано.

— Какво стана?

Беше в безопасност.

— Дървото се разпадна, Клейв. Ще бръкна в раницата ти. Трябва да започнем да спасяваме гражданите.

Клейв нито помогна, нито се противопостави, когато Образования започна да тършува в торбата му. Можеха да използват голямото ветрило като база за своята спасителна операция. Първо Алфин, защото той беше най-близко… Взе половин дузина шушулки. С пълзене отиде близо до центъра на тежестта на ветрилото и задейства един семенник, след това още един.

— Дървото се разпадна?

— Видя го.

— Как? Защо?

Образования прецени разстоянието и хвърли едно въже по посока на Алфин. Онзи го докопа и замръзна на място, без да направи опит да се издърпа. Наложи се това да стори Образования, а Алфин го гледаше с побелели от ужас очи. Размърда се едва на метър от стеблото, ръцете му потънаха дълбоко в бялата гъба.

В следващия миг около шията на Образования се стегнаха стоманени пръсти, дъхът на Клейв го парна в ухото:

— Ще ми кажеш сега!

Образования замръзна. Клейв беше полудял.

— Казвай какво стана!

— Дървото се разпадна.

— Защо?

— Вероятно от огъня, но причината е другаде. Всичко живо в Мъгливия пръстен се подчинява на определени закони, Клейв. Основният от които е придържане към медианата на всяка цена… До средата, където има вода и въздух. Нали затова са се оформили тези летящи шушулки?

Хватката на Клейв леко се разхлаби и Образования побърза да продължи:

— Това е начинът на живот за всички растения. Но ако се разрасне и отиде далеч от медианата, твърде навътре в зоната на газовия тор…

— Кое?

— Какво става тук, за Бога? — обади се Алфин.

— Клейв иска да знае какво се случи. Алфин, ще успееш ли да се справиш с това нещо? Трябва да го насочим по някакъв начин, за да приберем и останалите… — После тикна в ръцете му останалите семенници.

Алфин ги пое и започна да разсъждава как да ги използва. Образования продължи лекцията си.

— Мъгливият пръстен преминава през медианата на много по-голяма зона. Това е газовият тор, където молекулите… частиците въздух изминават много по-големи разстояния без да се сблъскват. Там въздухът е много рядък, но все пак става за дишане. Плътността му се увеличава около медианата. Там е съсредоточена всичката вода, почва и растения. Това е то Мъгливия пръстен — най-дебелата част на газовия тор, подходяща за всяко живо същество.

— Защото може да се диша. Добре, продължавай.

— Всичко в Мъгливия пръстен се движи. Повечето животни имат криле, а някои растения разполагат с летящи шушулки. Семената се изстрелват обратно към медианата, където имат условия за растеж. Реактивният импулс по посока на газовия тор непрестанно ги отблъсква обратно към медианата. Има и растения с корени, които се захващат за всичко наоколо. Има и хвърчила…

— Какво ще кажеш за джунглите?

— По този въпрос не зная нищо… Учения никога…

— Добре, остави. Ами за дърветата?

— Тук нещата наистина са интересни. Учения има една теория, но не може да я докаже…

Хватката се стегна и Образования се задъха.

— Ако едно дърво-интеграл отиде твърде далеч отвъд медианата, то е обречено на гибел. Умира по средата, проядено от насекомите. Те не са паразити, а по-скоро живеят в симбиоза. Когато средата прогние, дървото се разпада. Ето виж — едната част се отдалечава, а другата се спуска към медианата. Половината живее, половината умира, по-добре е от нищо.

— Коя половина? — озадачено попита Клейв.

— Източната те отнася навън, външната — на запад, а западната…

— Какви ги дрънкаш?

— Опитвам се да си обясня нещата. Намираме се прекалено навътре към Вой, затова нашата половина…

Изведнъж всичко му стана ясно, откритието накара гърлото му да се свие. Миг по-късно и пръстите на Клейв сториха същото.

— Продължавай! — изръмжа ръководителят на експедицията. — Дотук разбрах всичко, но имам чувството, че казваш само част от истината.

Образования изпъна рамене и тържествено обяви:

— Господин Председател, вече можете да ме наричате Учен!

Пръстите около гърлото му изненадано се разтвориха.

— Племето е мъртво. Сега ние сме Племето Куин.

Алфин пръв наруши тежкото мълчание, последвало тази ужасяваща декларация.

— Доволен ли си, Образовани? — попита той. — Ти излезе прав — дървото наистина е загивало.

— Млъкни — рече Клейв и пусна гърлото на Образования. Не беше сигурен дали стори грешка, а сега трябваше да се извини. Тръгна към ръба на ветрилото, а Джаян и Джини не отделяха поглед то него, продължавайки да се въртят. Никога не беше се чувствал така безпомощен, особено сега — пред лицето на важни решения. Допълнително се притесняваше, че Алфин и Образования го бяха видели в това състояние. Прочисти гърло и с лека изненада откри, че гласът му е нормален.

— Браво, Алфин, добре свършена работа… Джаян и Джини вече са тук, сега отиваме за Мерил. А и Глори не се вижда никъде…

— Лично аз не съм я виждал от… — започна Образования, после млъкна и потърка шията си.

— Може би не е скочила. Седем сме…

Хвърли едно въже. Джини го хвана с пръстите на краката си и Клейв ги придърпа.

— Добре дошли при останките на Племето Куин — поздрави ги той.

Близначките се притиснаха към него повече от отчаяние, отколкото от привързаност. После Джини се дръпна назад и го погледна в очите:

— Мъртви ли са останалите?

От тона й личеше, че вече се досеща.

— Защо Учения не предвиди това? — добави Алфин.

— Предвиди го — поклати глава Образования.

— Но защо тогава остана, по дяволите?

— Беше твърде стар. Нямаше начин да изкачи петдесет километра нагоре по дървото.

— Но!… — Алфин се задави от възмущение: — Означава ли това, че трябва да умрат всички, които можеха да се катерят!

Преценил, че момента не е подходящ, Клейв предупредително присви очи:

— Внимавай какво правиш, Алфин!

Алфин изстреля две шушулки, след това още една. Ветрилото се носеше към Мерил, която чакаше със стоическо търпение.

— Ами децата! — промърмори той.

Някъде отстрани се долови движение.

Това, което Клейв беше взел за поредния труп с пурпурни дрехи, изведнъж се замята във въздуха.

— Един убиец все пак е останал жив… — промърмори той.

Всички извърнаха очи към чужденката. Тя престана да се мята, заета да прикрепя въже към дългия си нож. Хвърли го към мъртвата си другарка и се придърпа към нея. Прерови джобовете й, след това се отблъсна по посока на следващата.

Не откри много неща, но като че ли все пак беше намерила това, което търсеше. Изстреля последователно две шушулки. Струята я понесе към Вой.

— Няма да дойде насам — отбеляза Алфин. — Но няма и да се прибере у дома… Какво ли е намислила?

— Това не е наша грижа.

Мерил хвана въжето на Алфин и се придърпа към ветрилото. Но място вече нямаше.

— Да си виждала Глори? — попита Клейв.

— За последен път я зърнах вкопчена в кората. Съвсем накрая… Но Гавинг беше доста навътре.

— Ще се отправим към него. Надявам се да стигнем навреме.

Вече за всички беше ясно, че жената в пурпурни дрехи се беше насочила именно към Гавинг.

Гавинг я наблюдаваше как се приближава. Не му оставаше нищо друго. Тя също го гледаше. Вече без омразата, която беше забелязал преди. Тъмната й коса беше подстригана късо, овалното лице с необичайно тясна брадичка имаше замислено и сякаш преценяващо изражение.

Очевидно щеше да мине съвсем близо до Гавинг.

В душата му нахлуха противоречиви чувства. Съвсем не искаше да умре сам, но перспективата да се види набучен с онези миниатюрни харпуни също не изглеждаше розова. Тя се приближи още повече и започна да сваля един харпун от гърба си. Гледаше го в очите докато опъваше странното си оръжие, а той просто вдигна печеното месо пред себе си. Гледаше го в очите и когато пусна харпуна.

Острото желязо с пера в задната част изсъска и се заби в горещото месо.

Гавинг трескаво измъкна ножа си, готов да пререже въжето.

Тя проговори. Думите й прозвучаха странно, но той ги разбра.

— Недей, остави ме да живея! Аз имам вода, имам и летящи шушулки… Моля те!

Може би наистина е така, помисли си той, а на глас извика:

— Остани на мястото си и не се притегляй към мен! Трябва да помисля.

— Добре — отвърна жената и увисна в пространството.

— Ти имаш вода, а аз имам храна — изгледа я преценяващо Гавинг. — Но има опасност да ме убиеш и да заграбиш и двете…

— Ето ти сабята ми — отговори тя и му хвърли дългия си нож.

Гавинг беше изненадан, но все пак успя да го хване.

— Ето и лъка — каза жената и този път му даде достатъчно време, за да улови разпъващото се оръжие.

Дотук добре, рече си той. А после? Тя стоеше и просто чакаше.

— Какво искаш?

— Да се присъединя към племето ви. Само ние сме живи… Други няма.

Той можеше да се накичи с всички оръжия, но каква полза? Допусне ли я до себе си, между тях няма да има нищо друго, освен четиридесет килограма пушено месо. Което означава, че всеки по всяко време може да се докопа до някакво оръжие и да види сметката на другия. Нали все някога щеше да му се наложи и да поспи? Тя продължаваше да чака.

„Защо не? — изведнъж си каза той. — Така и така сме обречени.“

— Ела насам.

Тя започна да навива въжето, Гавинг мълчаливо я наблюдаваше. Няколко минути по-късно тялото й вече се притисна към месото, без никаква мисъл за красивите пурпурни дрехи. В ръцете й се появи шушулка, измъкната от един от многобройните джобове, които придаваха безформен вид на тялото й. Сръчно я нагласи и завъртя края. Скоростта им се промени. Повтори операцията още няколко пъти.

— Защо са ти толкова много семенници? — попита Гавинг.

— Прибрах ги от приятелките си.

По-скоро от трупове им, рече си Гавинг и се извърна. Върху ветрилната гъба Племето Куин изглеждаше малко и беззащитно.

— Ръката на проверяващия — каза жената.

Той трудно разбираше странното й произношение.

— Всички са върху Ръката на проверяващия — поясни тя. — И това е добре. Гъбите стават за храна. Както и месото на тъпчовците.

— Чувал съм тази дума: Проверяващия. Учения често я използваше, но така и не обясни какво означава.

— Не трябваше да нападате Ръката на проверяващия. Ние се грижехме за нея.

— Затова ли убихте Джиован? За една ветрилна гъба?

— Да. Както и за това, че се върнахте от заточение. Вие сте били изхвърлени за убийство на Председател.

— Това е нещо ново за мен. Живеем в Туфата Куин вече повече от сто години.

Тя безразлично кимна с глава, като че ли това нямаше значение. Беше странна… беше непонятна. Гавинг познаваше всеки мъж, жена и дете в Туфата Куин. Но тези жени с червени доспехи се бяха изсипали от небето изненадващо, напълно непознати. Не знаеше дори дали трябва да я мрази.

— Жаден съм — рече той.

Тя му подаде един мях, наполовина пълен с вода. Той пи.

Купчинката, която представляваше Племето Куин, май започваше да се приближава, но Гавинг не беше сигурен в това.

— Какво ще правим сега? — попита той. — Като гледам как си служиш с летящите шушулки, май ще се оправиш в небето по-добре от нас. Имаш ли представа какво ще правим оттук нататък? Туфата Далтън…

— Туфата Далтън-Куин — поправи го тя.

— Вашата половина от дървото вероятно е в безопасност, но е отместена от течението. Не мога да си представя по какъв начин можем да стигнем до нея. Ние сме загубени… — След това изведнаж го обзе непреодолимо любопитство: — Коя си ти?

— Миния Далтън-Куин.

— Аз съм Гавинг Куин — каза той за втори път през живота си. Първият път беше по време на церемонията за посвещението му в зрелост.

— Какви сте, защо искахте да ни избиете?

— Смита беше… Лесно се възбуждаше. Някои от нас в Триединния взвод са такива, а и вие убивахте Ръката.

— Триединен взвод. Предимно жени?

— Само жени. Дори и Смита, със специално разрешение. Ние служим на туфата като бойци.

— Защо си станала боец?

Тя гневно тръсна глава.

— Не искам да говоря за това. Ще ме приемат ли твоите хора, или ще ме убият?

— Ние не сме… — започна Гавинг, после изведнъж млъкна. Думата „убийци“ остана на върха на езика му. Сети си, че той самият беше убил две от жените-нападателки. Спомни си предупрежденията на Образования преди време, според които за подобни разговори Учения положително би ги пребил от бой. Секторът на дървото, върху което живее племето на Миния, пада навън от Вой. А това означава, че се измъква и от сушата.

— Мога да им предложа сделка — подхвърли той. — Ние ще те върнем до далечната туфа, а ти ще се погрижиш да ни приемат за членове на твоето племе. Какво ще кажеш?

Тя помълча, после въздъхна и каза:

— Трябва да си помисля.

Месото и ветрилото се разминаваха с доста голяма скорост и Клейв се принуди да хвърли едно въже с тежест накрая. Искаше да спести последния си семенник. Може би това беше поредната грешка. Сега можеха само да чакат и да се надяват на ловкостта на мургавата странница. За щастие тя успя да хване въжето.

— Това е Миния от Племето Далтън-Куин — извика отдалеч Гавинг. — Има желание да се присъедини към нас.

— Не се придърпвай — предупредително се обади Клейв. — Въоръжена ли е?

— Вече не.

— Искам оръжията й.

Клейв хвърли още едно въже и ловко изтегли вързопа с респектиращ обем. Приведе се над него и се зае да изучава съдържанието му: нож, дълъг колкото цялата му ръка, по-малък нож, сноп миниатюрни харпуни и две от разтеглящите се оръжия — едното от дърво, другото от метал. Дървеното му хареса повече. Металното изглеждаше странно, изработено от непозната сплав. Досети се как работят и на лицето му се появи усмивка.

— Тя се опита да ни избие! — обади се навъсено Алфин.

— Това е вярно — кимна Клейв и подаде последната летяща шушулка на Образования: — Спри въртенето ни… Всъщност не, почакай… Виждаш ли онова парче кора, недалеч от нас? Да, това, което се движи бавно… Опитай да ни приближиш към него.

Алфин очевидно не харесваше идеите му.

— Какво мислиш да правиш? — попита той.

— Ще я приберем, след като желае… — сви рамене Клейв. — Племе от седем души звучи смешно, не мислиш ли?

— Няма къде да я държим затворена.

— А ти къде искаш да изкараш остатъка от живота си?

Семенникът в ръцете на Образования изригна газ и семена. Той огледа резултата и мрачно поклати глава:

— Няма да стигнем до кората, липсва ни тяга.

Клейв сви рамене и се извърна към Алфин, който още чакаше отговор:

— Предполагам, че не си падаш по реенето в небето и искаш да живееш на дърво-интеграл, сред някоя добра туфа… Нашата нова пленница живее именно в такава туфа. Ще й сторим добро и по такъв начин ще спечелим благодарността й. — Извърна се към останалите и нареди: — Доведете я тук.